БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ И ИСТОРИЧЕСКИЯТ ЖИВОТ НА МОТИВИТЕ В ЛИРИКАТА
(Из битието на националния митопоетически текст)

(1)

Михаил Неделчев

web

ПОДСТЪП КЪМ ТЕМАТА^*

Историческият живот на мотивите, които тръгват в лириката ни от Ботевата поезия, е бил проследяван много пъти, в различни посоки, с различни интерпретационни средства, с различна вещина и прозорливост. Откривани са и множество фразеологизми и отделни образи, у по-стари наши и чужди автори и в народни песни, откъдето те са преминали в Ботевата лирика. Осъзнавано е било, че и по отношение на фразеология и поетическа лексика неговата поезия е едно синтетично явление. Проследявани са и удивителното битие на "Хаджи Димитър" в българската култура, ролята на баладата като непрестанно раждаща творба, възможността, която тя предоставя да бъдат преобразувани словата и в посветените на Ботев по-късни произведения.

Всички чувствуваме, че не само гениалността на "Хаджи Димитър" е причината за това битие. В някакъв смисъл то е подготвено и предопределено още преди създаването на творбата.

Спомняме си особеното отношение на Пенчо Славейков към баладата, припомняме си пасажите от неговата епическа поезия, в които са вплетени ритмите и словата й. Например:

... И горд, и дивен химн това сърце ранено
омайва, милува - и властно то се вре
при снежноглавите шеметни върхове,
що греят навъзбог в тържественост върховна..
Това е песен на промяната световна,
която отпредвек Балкана тъмен пей. -
Ей пада ведра нощ: вълшебно месец грей
и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен,-
като че тъмний текст на тая дивна песен
пред моя смаян взор се открои завчас -
и явствени слова зачух тогава аз.
А в пролетната нощ горите и полята
ослушваха се в тях, като в легенда свята.

За Пенчо Славейков "песента Хаджи Димитър е във всичките си картини и асоциации, които възбужда, дълбоко национална"; "националният дъх, който лъхти из всяка картина и образ, обединява и най-дребните елементи на тая песен в едно цяло, пред което ние стоим обзети от трепета на възторг". Ние се противопоставяме на кощунственото по нашите представи желание на Пенчо Славейков да "преработва", да "поправя" гениалната творба, но има защо да се замислим над стремежа му да я използува като градиво, като темел в своя голям епос, да я представи като доиндивидуална словесност, като песен просто чута и записана от Ботев - макар и благодарение на гениална интуиция.

Изглежда тук, в "Хаджи Димитър", наистина слушаме песен, която "отпредвек Балкана тъмен пей". Ще изложа същината на тезата си: в поетическото творчество на Ботев и най-вече в "Хаджи Димитър" (а също и в "На прощаване", в "Хайдути") е хармонизиран, намерил е класически израз националният митопоетически текст - най-важният елемент на словесното ни епическо художествено мислене. (Понятието текст употребявам естествено в семиотически смисъл.) По-сетнешната ни литература е подвластна на духовното излъчване на този текст-основа, текст-субстрат; тя изпитва непрестанната необходимост да прави нови и нови негови редакции, защото в него е преданието, той носи концентрирана идеята за националната съдба. Но Ботевата трансформация, конкретизация е така мощна, че новосъздадените творби се оказват най-често зависими от "Хаджи Димитър". Въплъщавайки основните героико-епически представи, всеки творец събужда за нов живот и образите от Ботевата героическа лирика. "Хаджи Димитър" сякаш засланя цялостния национален митопоетически текст, той се оказва не-свободен от една своя - макар и толкова висока - конкретизация.

Националният митопоетически текст е отложен в колективното съзнание в хода на изживяването от етноса на големия исторически сюжет на оцеляването и духовното възмогване, един сюжет на българското живеене през XVIII и XIX век. Това е епосът на прибирането през времето на робството в гънките на Балкана и Родопа, Пирин и Рила, в прибалканските котловини на най-будната, най-свободолюбивата част от населението, формирането на разнородните самоуправни общности - градчета-републики, стопански и просветни сдружения и пр., цивилизаторското закръгляне на етноса и новото ошюдително разливане на националната енергия върху цялото исторически обживяно пространство в края на Възраждането. Подкрепен от съпътствуващи го, динамизиращи общото национално битие явления и прояви като вътрешни и външни, циклични и постоянни миграции, хайдушко-четническа героика и пр., този сюжет всъщност означава и преформиране на етноса, той събужда и старите цивилизаторски спомени.

Именно най-общо съответствие на този сюжет в сферата на духовната култура е националният митопоетически текст. Той включва представите за героическо битие и смърт горе, във високото пространство, на връх Балкана, и трудово-кръгово битие долу, в равнината, както и диалога между горе и долу (песен за подвиг долу в ниското) - очертаващ един особен котловинен пространствен модел, бележи и полярните форми на индивидуално битие в този период. Всичко подсеща за "Хаджи Димитър", но този текст-субстрат е оформен в колективното съзнание много преди Ботев, тук са въвлечени и прастари представи. Ботев го моделира вторично, така че всички по-сетнешни трансформации и конкретизации, когато някои нов творец посегне към смислово засягащ го по някакъв начин сюжет, са почти неизбежно зависими от приетата класическа форма.

Правя тази характеристика и чувствувам, че и аз привнасям смисъл, доразвивам, правя конкретизация. Защото националният митопоетически текст, този текст-основа не е разказ; той е по-скоро схема, която се идеологизира при конкретизация в художествените творби. Той не е само явление на словесната култура. По-скоро е език, отколкото реч. Ориентира съзнанието на новия творец в националната съдба, предава му в наследство традиционното виждане на създалото се в хода на трагическото изпитание с националния плен единство на човек и пейзаж, родно пространство. Но тук наистина не става въпрос за по-широко етническо светоусещане, а за текст - схема, основа. Наистина е текст, защото е ограничен, с осмислени взаимоотношения на елементите си, притежаващи многозначност - още само като потенция. Може лесно да бъде моделиран от наистина стотиците си реализации и до Ботев - диалозите в народните песни на върхове, планини, на хайдути с гори и т.н., в десетки лични творби като "Горски пътник" например. За Раковски Боян Пенев пише: "Балканът той го е чувствувал - както са го чувствували отпосле най-даровитите наши поети - като някакъв символистичен образ на българския национален дух, като въплъщение на всичко онова, което - според израза на Пенчо Славейков - се таи в глъбините на българската душа и се домогва навън към светлина. Ненапразно тоя образ, "величествений лик на гордите балкани", минава през цялата наша революционна лирика - като започнем от Раковски - и застава днес, в най-новата ни поезия, като видение, което вещае пророчества и откроява историческия смисъл на българските съдбини. Ненапразно е будил той тъй дълбок, бих казал религиозен екстаз в сърцата на вдъхновените български творци и изразители на народния дух." Приведох този пасаж, защото, макар и да не се използуват подобни термини, той достатъчно ясно назовава националния митопоетически текст.

Ще го намерим "разигран" в поредицата фейлетони от 1868 г. във в. "Дунавска зора", подписани: Див Дядо,написани от името на "свободните българи", от гледната точка на Бакаджик (Зрелище). Авторът повествовател се обръща от високото свободно място към емиграцията оттатък Дунава и това всъщност е диалог на свободните по различен начин българи - едните свободни в традиционното митологично родно пространство, обкръжени от общата несвобода, от робство, другите - със свободата на отдалечеността. Ето фрагмент от един фейлетон: "Марта дойде и се засмя в нашата свободна държава. Снегът начна да се поразтопява, Балканът да се посъживява; жителите ни се размърдват, певците ни запейват, дъбовете ни се поразвеселяват: всички посрещат красна пролет и се радват на нов живот. Всичко в наша Стара планина се развеселява пред прекрасното лице на личната пролет, сестра на нашата свобода (...) Братя българи! Слава богу! Вие живеете в свободна земя отвъд бяла Дунава и аз живея в свободно място отсам тиха Дунава; вие сте волни, и аз съм волен, вие сте щастливи, и аз съм щастлив, вие сте българи, и аз съм българин." Всеки фейлетон прибавя нов щрих в характеристиката на тези зони на свободата в рамките на поробеното отечество и цялата поредица предлага богати възможности за реконструкция на националния митопоетически текст.

Ще подчертая още един нът неговата неизменна черта и при реализациите от ново време - пространствеността, единството на географски пейзаж, природа и исторически населяващ това пространство човек - отношенията им по симпатия. При цялостната актуализация това обективно запълнено пространство има относително постоянни персонажи. То е хуманиаирано, наситено е с антропоморфни елементи, "заразено" е с духовност (по един израз на Топоров). И всичко отнова изтъква характера му на текст.

Той е можел (именно благодарение на стабилността му в колективното съзнание) да бъде изразяван и пределно лаконично, както например в тези два фрагмента от народни песни:

Че ги поведе заведе,
във тази Стара планина,
във таз хайдушка равнина.

И още:

Горе ми в Стара планина,
стара ми Рила планина,
на таз хайдушка равнина.

В народните песни големите български планини са взаимозаменяеми, защото са в еднаква степен символи, всички са Балкан. А изразът "хайдушка равнина" веднага поражда представи за големия диалог, за героическото, войнско хайдушко битие също като работа. И обратното " в един пример с лирически фрагмент от стихосбирката "Имена" (1987 г.) на Екатерина Йосифова, озаглавен "Равнината".

... равнина
няма откъде да се отрази гласът
освен от небето.

Равнината може да бъде описана така, точно защото липсва в изображението толкова естествения за българина перпендикуляр от котловинното пространство.

И така, нека се върнем към проблема за зависимостта на по-сетнешните конкретизации на националния митопоетически текст от Ботевата класическа интерпретация (за улеснение ще се огранича с "Хаджи Димитър"). Тази зависимост е и бреме, но и висока възможност за наслагване на значения. А случаите на същинска независимост са съвсем малко.

Ето няколко типа взаимоотношения при цялостна нова интерпретация на националния митопоетически текст:

първо - при плътната идентификация на героя от баладата с поета войвода в посветените му лирически творби - от "Ранен юнак" на Пенчо Славейков до толкова стихотворения на Фурнаджиев, Грубешлиева, Иван Пейчев и стотици още. Тук много често последователната стилизация на словата от баладата означава още по-голямо конкретизиране на текста-основа, но се реализират и разнотипни митологизации на фигурата и мисията на поета герой. Не са редки случаите и на несръчни преразкази с псевдоактуална политизирана поанта.

второ - използуването на сакрализирания художествен модел на "Хаджи Димитър" за полемични цели - повече или по-малко скрити, като идейното преосмисляне най-често означава една критика на съвременния исторически момент, но и етказ от героическата поза в ново време. Такъв тип усложнено отношение ще изложа малко по-нататък - при конкретното изброяване на идващите от "Хаджи Димитър" мотиви. Ще припомня сега само една възлова творба - "Угасна слънце" на Яворов, трагически сериозна "пародия" на баладата, където всички нейни елементи са дадени със знак минус, където вълкът (така оспорван от Пенчо Славейков и така силно защитен след проучването на прадревната митологема за воините вълци-пазители) е станал чудовище, което пие последните капки кръв, където смъртта в историческо безвремие е самотна, не-героична, без отзвук:

Угасна слънце, няма я луната,
в небо звезди не ще изгреят пак!
И аз лежа безсилен да се дигна
изпод надвисналия леден мрак.

В стихотворението "Ботев" на Вапцаров - с критиката на несръчната стилизация в описанието на героическото пространство, подхваната от "поета", с предлаганото от работника преместване на акцента от индивидуалния подвиг към актуалното класово революционно действие (глаголът "люлее" ни отпраща към словата на "Елегия", където точно народът е лирически субект), с всичко това се прави ново преосмисляне, в духа на нови социални идеи - отново чрез използуването на образите от баладата, чрез ново обръщане на пространствената схема от националния митопоетически текст.

трето - значителни примери на същинска независимост от Ботевата конкретизация на текста-основа. В моя работа отпреди известно време (вж. в книгата ми "Социални стилове, критически сюжет", 1987, 181-191) се опитах да покажа диалога на планината и равнината в двата дяла на творчеството на Йовков, добруджанския и жеравненския, да видя единния сюжет на цялото му творчество точно в духа на разискваната проблематика. Там всичко е създадено по самостоятелни идейно-творчески пътища, без преки тематични и текстови съответствия.

Три големи български поеми влизат в сложни отношения с националния митопоетически текст и с класическата му Ботева редакция. В "Кървава песен" Пенчо Славейков гради върху същата символика епически разгърната философия на българската история и - както казах - "Хаджи Димитър" е използувана като първоелемент на гигантската художествена постройка. В "Септември" на Гео Милев движението хълм подир хълм, през, отвъд, означава сякаш чрез социалния устрем преодоляване на котловинното пространство, а смъртта на героя е смърт долу - с поглед впит в Балкана. "На повратки в село" на Марангозов (с изкачването към дядовската къща, към бал-канджийската махала) може да се възприеме като рожба на текста-основа Само ако се познава сложната история на темата за завръщането в българската поезия.

А в огромния брой случаи цялостният текст-субстрат се разпада на елементите си или на по-големи части. От него се подхващат отделни мотиви - през конкретизацията в "Хаджи Димитър". Но дори само вплитането на един мотив в ново произведение обикновено също означава в някаква степен актуализация на цялото - не само на света на баладата, но и на подосновата й. Долавя се, че мотивът не е "самотен", че е знак и на един първичен художествен потенциал. Няма значение дали новият поет върши това съзнателно, или не. Националният митопоетически текст, вплел се с мита за Ботев, живее в нашето колективно съзнание и ние винаги правим това осмисляне.

Подхванатите от "Хаджи Димитър" мотиви могат да бъдат мотиви-ситуации, мотиви-образи, мотиви-картини, мотиви-идеи, мотиви-устойчиви фразеологически съчетания (паремии). Става дума за осъществени наистина стотици вариации в новата българска поезия. Няма да правя сега анализи на мястото на мотивите в целите творби, както и на смисъла на повтарящите се образи - това може и трябва да бъде направено в едно много по-пространно литературноисторическо съчинение. Тук ще приведа една съвсем схематична класификация, с малък брой примери, зад които наистина стоят стотиците.

Естествено е на първо място в тази класификация да стои мотивът за героическа смърт горе, във високото пространство. И в по-старата, и в най-новата ни поезия той има богат живот. Най-често вплитането му в едно стихотворение означава идеологизирано връщане към легендарната героика (вж. класически звучащото "Юначен юнак лежи на тревата" - в "Кръвта остава" на Петър Караангов). Но са възможни и форми на осъвременяващи идентификации на лирическия аз с персонажите от тази героика - напр. у Александър Геров:

Тогаз ще дойде Ботевият вълк,
ще клекне, ще ми ближе кротко
И аз, щастлив, навеки ще заспя,
защото вярно и докрай те браних.

Почти винаги развиването на мотива за героическатасмърт се представя като възпроизвеждане на една архетипна ситуация, внушава се представата за повторителност:

И ти лежиш самотен във кръвта си
с обърнато към слънцето лице.
Лети над тебе гневната орлица
и мракът идва древен и добър,
Балкана те повдига на плещите си,
гората ПАК шуми и няма смърт.

(Иван Пейчев, "Завръщане")

В ранното "септемврийско" стихотворение на Асен Разцветников "Молитва" смъртта е множествена, но връзката с изворната форма поддържат почти неизбежния във всички трансформации глагол "лежа" и митологичната "сестрина милувка".

... лежат с пронизани гърди,
и чакат - сестрина милувка
очи угаснали да склопи.

Една от най-странните, неочаквани форми на приемственост в развитието на българската лирика е битието на същия този мотив, но противопоставено преобразуван в мотива за не-героическата смърт в равнината (най-вече в поезията на символистите). Емблематична творба за това преобразуване, което има естествено дълбок идеен смисъл, е стихотворението "Смърт в равнините" на Теодор Траянов:

Лежа самотен, неподвижен
и раната струи безспир...
................................................
Не чувам горско шумоление
................................................
русалките не бдят над мене.

Подобно на цитираното по-горе стихотворение "Угасна слънце" на Яворов и тук отрицанието, подчертаното отсъствие на традиционните елементи на доброжелателната към героя природа означава смърт в исторически негероично време, смърт или поне укриване дори от вътрешния ни взор на легендарното.

Постепенно се губи и самата дилема за героическа - негероическа смърт и "лежа" започва да означава просто безсилие на раздвоеното съзнание, тази позиция е абсолютната възможност на лирическия "аз" за самопреценка:

Лежа в безлюдните пустини
на свойта празна самота,
край мене слънцето ще мине
като загубена мечта.

Ръце простирах и не зная
кого с любов да призова...

(Николай Лнлиев)

Но ето, и в тази толкова далечна на пръв поглед трансформация "слънцето" достатъчно ясно сочи родословието на разгърнатия мотив. Такава връзка може да се осъществи и без конкретно словно съответствие - и чрез "преразказ". В следващия фрагмент от "Дъга III" на Никола Фурнаджиев мъжката сила е станала във втория стих мощ, докато безсилен от първия стих вече е в Яворовата традиция на "Угасна слънце". Но чудна съхранява все пак за нас спомена за изчезналата, загубената старинна легендарност.

И един късен фрагмент на Разцветников - отново с подчертана повторителност на ситуацията:

Шумят лесовете. И бавно издига се месецът пак.
Лежа в долините, удавен дълбоко в зеления мрак.

Не по-малко драматично е историческото битие на мотива за кръвта - развитие от конкретен образ към символ на народността, от единично, конкретно течаща из прободени юнакови гърди кръв до символна субстанция сама за себе си. У Теодор Траянов в "Погребение" това е формулно изразено чрез стиховете "От цяла България / кръвта ви струи", а в "Българска песен" тя е "жива кръв".

Натрапчиво се появява мотивът и в поезията на Асен Разцветников - например в "Посвещение":

О мой народ, прободен н удавен
във черна кръв сред глъхнали земи.

В късната му септемврийска лирика (циклите след "Жертвени клади") образите приемат космически размери:

Огнен змей, убит всред равнините,
мой усоен, зноен мой Балкан,
кръв тече от твойта гръд разкрита,
цял си в кръв и слънчев дим залян.

("Есен - 1924 г.")

В друго стихотворение Балканът е българското разпятие, върху което е прободен и "гърчи стан" народът - "и обагрен е с кръв разжарения свод".

А ето и четиристишие от една от най-представителните творби в поредицата посвещения на поета войвода - "На Ботев" (1926) от Никола Фурнаджиев:

В безкрайността на вековете плиска
един поток от кръв, от мрак и ропот,
една дълбока жажда вечно иска,
едно сърце гърми във теб, о Ботев!

И по-нататък - за силата, "която в люлки кървави люлее / през вековете моята родина".

Ще завърша това съвсем неизчерпателно привеждане на примери с вече цитираното Караангово "Кръвта остава" - една синтетична равносметка на мотивите, едно стихотворение - отношение към битието му, едно напомняне, че още у Димитър Миладинов кръвта е "цела болгарска, блага", а тук вече тя "цъфти алена", тя е блага, кръвта остава!

След изброяването - съвсем схематично и лаконично - на останалите мотиви:

Мотивът за песента - песен за героя, но и песен за робската участ.

Христо Ясенов - "Приказно царство":

... и сякаш дочувам - в старинна легенда унесен -
хайдушката песен на стария роден Балкан ...

Георги Джагаров - "Лято 1944":

Облаче ле бухлато,
облаче от тъга...
Навън сега е лято.
Жътва е сега.

Небето синьо синее.
Не лъхва ветрец.
А нейде жътвара пее.
Свирука щурец.

>>>

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2002, № 8 (33)

Други публикации:
Христо Ботев - нови изследвания. София, 1990.