БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ И ИСТОРИЧЕСКИЯТ ЖИВОТ НА МОТИВИТЕ В ЛИРИКАТА
(Из битието на националния митопоетически текст)

(2)

Михаил Неделчев

web

Тези две песни се сплитат, тяхното съзвучие е и най-висшата форма на националния диалог; песните на свободното и робското битие се противопоставят смислово, но и се допълват с надеждата да станат една песен. (Обобщавайки анализа си на образа на Балкана в IX песен на "Кървава песен" - "един pendant. на недоизпятата Ботйова песен на Балкана" - д-р Кръстев пише за взаимооглеждането на Балкана и исторически населяващите подножието му хора: "Ако разбираме докрай тая Славейкова концепция на Балкана - по-дълбокия смисъл на персонификацията, проблясвала и у Ботйова, е тая: дълбоко в душата на тегловния народ живее образът на Балкана, като страж на неговия живот, като залог на свободата му, като мъдър и всесилен цар, който милува и наказва своя народ." И това е още едно есеистично определение на националния ми-топоетически текст). Но в множество произведения двете песни звучат поотделно и това може да бъде или форма на оптимистична идеологизация, или израз на безизходен песимизъм. Наказващата, преобразуващата, очистителната мощ на Балкана е изобразена в стихотворението "Балкан" от сбирката "Дъга" (1928 г.), където в третия куплет приема форма и мотивът за песента:

Тая нощ той ще пей, тая нощ той гигантски люлей
нашата черна земя, наште черни души, и разтворени
тъмни бездни хлестят, всеки камък под бурята грей,
всеки извор кипи, всяка хижа изчезва в просторите.

"Песни и стихотворения" нарекоха Ботев и Стамболов съвместната си стихосбирка и очевидно са искали да направят някакво разграничение между поместените произведения. Според Пенчо Славейков "Хаджи Димитър" бе сред песните. Така творбата живее в словесната ни култура, "наслагвайки" се върху прастарата песен на жетварката и на стария хайдутин (или на хайдушкия Балкан), подсилвайки още един път синкретизма на мита за поета войвода.

Мотивът-картина на доброжелателната към. героя родна природа и населяващите я животни и митически същества. Развиван е също в стотици стихотворения (някои от тях са сред високите авторски постижения). Но и се е излял в множество нетворчески стилизации, шаблонизирал се е. Всъщност в пасажа-пародия от "Ботев" на Вапцаров се сочат точно такива тиражирани през 30-те години (а и най-новите десетилетия имат солиден принос) безотговорни писания:

Огряват звездите,
след туй на небето
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите,
и светят зъбите му в мрака.

(За взаимоотношенията на това стихотворение с "Хаджи Димитър" вж. повече в книгата ми "Критически страници", 1978, 74-75).

Самото превръщане на елементите от тази картина на доброжелателната родна природа и населяващите я същества в символни, постоянни знаци, е тема на стихотворението на Иван Радев "Ветровете кръстосват над Вола":

Самодивите в бяла премяна
и орлицата ... Звездния свод
са останали живо предание
във душата на моя народ.

Ще припомня и как вгражда Пенчо Славейков в тъканта на голямата си епическа поема "преразказ" на класическата форма на тази картина, свързвайки го с предходния мотив за песента:

А вий се песента изтихом подловена
...............................................................
като вечерен шум, кога ветрец повей:
"Юнашка майко, за юнака не жалей "
над него грижен бди побащим стар, Балкана
орел с крилата си му сени люта рана,
и жива вода с клъв донесъл из усой
той с нея устните хлади на брата свой.
О, дивна песен, ти кому ли си незнайна!
А все те слушат пак юнаците с потайна
наслада н тъга: окриляш ти с мечти
тям гордото сърце...

("Кървава песен", Песен трета)

С голяма изненада ще намерим отглас (съвсем не в героичен план) на картината на доброжелателната родна природа в стихотворението "Сън в планината" из една от последните лирически сбирки на Вазов, "Юлска китка" (1917) - в духа на една пантеистична концепция за живот след смъртта:

И долавях в гроба свой
......................................
Как над гроба ми зелен
стъпки лекички нагазват,
и аз слушах как над мен
самодивите приказват...

(Дори "нагазват" е достатъчно, за да направим връзката.)

Мотивът за спрялото, сърдито печащо слънце (често комбиниран с мотива за песента за робската участ). Стихотворенията, носещи този мотив, обикновено се отдалечават от националната героика, сякаш са в друга тематична насока на българската словесност. Но редица елементи ги "държат", включват ги в родословието на националния митопоетически текст. Една от началните точки на това отдалечаване е стихотворението "Самотна жетварка" на Кирил Христов:

Трепти отвръст горещина,
пристъпва пътник като в съне,
там някъде сама жена
на закъсняла нива жъне.

И звънко тя, и жално пей
и слуша целий край унесен,
и слънцето по-силно грей,
и душно е от тая песен.

Това е всъщност песен и за осиротялото без героическите мъже родно пространство, това е и песен на женската самота, на нарушения природен кръговрат (слънцето е спряло без никаква надежда сякаш да "настане вечер" и да изгрее месец). Заглавие като "Самотна жетварка" започва да звучи обобщително - така, както звучи и заглавието "Последна жетва" на стихотворението на Емануил Попдимитров (из сбирката "Пред дверите на любимата"):

Слънцето пламенно спрело в небето:
жетви дозряват код сетното яко,.,
Там над реки изумрудни лениви,
тъмни се грани безмълвно навели
и портокали окапват презрели.
А зад морето от тучните ниви
веят се бели беззвучни пожари,
и херувими - крилати жетвари,
е къдри венчани под мак ароматни,
буйно нагазват сред нивите златни:
класове тежки разгръщат узрели,
плевели хвърлят над пламъци бели. (к. м., М. Н.}

В този всъщност толкова български (благодарение на традиционните фразеологизми) пейзаж поетът символист драстично включва скапващите портокали, съзнателно разрушавайки стабилизиращата се пластика на картината, подчертавайки декоративността и засилвайки така в духа на своята поетика мно-гозначността на изказа.

Нарушената природна хармония в тази поредица е естествено отново една критика на историческото безвремие; тя е израз в друг тип творби с изповедна конвенция (отново развиващи мотива за спрялото, печащо слънце) на разбитата цялост на съзнанието на лирическия аз. Денонощният кръговрат от светлото епическо време може да е спрял своя ход в безмълвието на нощта - както е в "Угасна слънце" на Яворов, възкресило трагическия спомен за всички чудовища от миналото и настоящо битие. Но макар и не така демонически оркестрирано, това преживяване за всекидневен трагизъм може да бъде представено и с картината на спрялото в точката на пладнето време - както е във формулно точния и силен лирически фрагмент на забравения поет-символист Вен. Тин. (Стефан Тинтеров) от 1907 г.:

Безкраен ден... - Зари и все зари
и нийде сянка в знойните простори
о, Боже! Но духът се умори
и ето вече сън ще ме обори.

Безкраен ден ... Не ще ли свърши ощ,
та най-подир духът да поотдъхне?
Аз искам тъмний свод на глуха нощ,
а, струва ми се, няма да се мръкне!

Социалния си драматизъм творбата акумулира обаче само в контекста на тук класифицираните произведения на българската поезия; тя е още едно доказателство, че българският символизъм не разкъсва традиционните тематични линии, а просто сложно и необичайно претрансформира мотиви и конкретни фразеологизми.

Мотивът за диалога на върха с равнината, със селищата долу. Многообразното битие на националния митопоетически текст при всичките му реализации е най-вече диалог между двата основни топоса на сакрализираното родно пространство. Но в отделни творби този диалог е конкретно персонифициран - напр. в "Елтепска" на Никола Вапцаров:

На Елтепе дими мъгла.
Далече някъде във ниското
са моите села,
окъпани във слънце като в приказка.

А доле плиснала водите,
притиснати в скали и клек,
като човек
приказва с мене Глазне...

Започнал като диалог на върха с устремилата се в подножието река, той се превръща в опосредствуван разговор на сина революционер с вечно чакащата българска майка.

Отново ще напомня, че този диалог е в основата на цялостната епико-поетическа концепция за философията на българската история, въплътена в "Кървава песен".

Класическият нощен пейзаж и тръгващите от него мотиви.

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен! -

хиляди страници са изписани, за да се обясни магическото въздействие на това четиристишие. Според проблематиката на настоящото изследване магията е в подготвения чрез първите три стиха най-лаконичен израз (в четвъртия стих) на националния митопоетически текст. Но в този дял на класификацията този стих ме занимава не сам по себе си - като текст, пораждащ мотива за хайдушката песен. Интересува ме как Четиристишието въздействува като цяло.

В отношението на новите поети към седмото четиристишие на "Хаджи Димитър" изглежда обаче има някакъв фатализъм. Неговото съвършенство не предполага да го "разложиш", да извлечеш мотив или образен елемент (изключвам четвъртия стих). То или се възпроизвежда в новата творба като почти цялостен цитат, или му се прави по-далечен "преразказ" - без да се търси равностойност в съответствието. Така е например в "Околчица" на Мария Грубешлиева:

Ала когато заблестят кервани звездни
и вятър тихо в клоните зашушне -
мини през урви, зъбери и бездни,
на тоя връх се спри и се заслушай...

Ще чуеш ехото във светли нощи
как претворява чудна епопея
и както някога, и днес все още
Балканът стар хайдушка песен пее.

Но това е отново добре позатото ни наслагване на съдържанието на ботевския мит върху класично дадените в баладата митопоетически представи.

Четиристишието до такава степен е непрекъснато актуално за всички носители на българско литературно-художествено съзнание, че поражда нови текстове и само като интонационно-ритмическа схема и като синтактическа конструкция - без пряка тематична връзка. И ние долавяме въздействието.

Процесът може да бъде проследен при прочит на Яворовата "селска" поема "На нивата", като следим семантичната поредица слънце-месец-нива-жътва. Четиристишието, където откриваме съответствие на ритмико-интонационната схема, се подготвя от такива фрази: "ей месец още / насред небето, дълбока нощ е..."; "Мъглата нощна затъне в дола, / огрее слънце и чак тогава ...". Така се достига във втората част до "хармоничното":

Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.

Но всъщност принизяващото съответствие на образите (и двете четиристишия започват с настане; на "гора зашуми" отговаря "овчар засвирил"; на песента на Балкана - запевите на пилците) става напълно очевидно след пропадането на привидно ведрото чувство в следващите два стиха от "На нивата":

И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их опустяло!

(На ироничното изграждане на творбата ми обърна внимание преди много години Никола Георгиев.)

А родството с Ботевата образност се поддържа и по-сетне от "кръв застива", "слънце-пламък / прежуря", "До гроба слънце те гори" и т.н. Оказва се, че чули във въпросното четиристишие мелодиката на стиха от класическата нощна картина, ако се вдълбочим, ще открием и образно-тематична връзка. Така, както в късното индивидуалистично трагическо стихотворение "Угасна слънце", и тук полемичните трансформации не означават естествено "критика" на Ботев, а използуване на духовната енергия на словата му за критично изобразяване на съвременната социална действителност, за скептично, драматично сблъскване на две човешки дейности от историческото битие на нацията, за продължаване на несвършилия и след освобождението ни диалог между героическото (все по-често отсъствуващо от обществената сцена) и робското. Трансформациите в "Угасна слънце" и в "На нивата" са направени, разбира се, по законите на две различни поетики - макар да са в пределите на едно индивидуално творчество.

(Без да тръгваме към един подобен по-цялостен прочит, можем да поразмишляваме и за "следи" в "Градушка". От познатата като начална за четиристишие формула, с добре известна ритмика: "Преваля пладня. Задух страшен". До: "И слънцето жълтей сърдито" - вж. "Слънцето спряно сърдито пече". И до "жетварката" - "бясна хала" от финала. Такива съответствия никога не са случайни в най-представителни творби на една национална художествена словесност!)

В по-новата ни поезия срещаме и комбинирано, частично използуване на ритмико-интонационната схема. Например отново в Караанговото стихотворение "Кръвта остава":

Ще зайде слънце. Свод ще помръкне.
Конник нейде минава.
Звезда да падне. Ручей да млъкне
кръвта остава.

Началната формула тук отново предизвиква усещането за повторителност, за легендарна традиционност на описаното.

Трансформации на максимата за безсмъртието на загиналия за свободата герой. Ботев дари българската литературна и политическа култура с множество опоетизирани философско-поведенчески фразеологизми, които изразяват най-често морала на героическата саможертва. В поезията му те са в някаква метатекстова позиция спрямо останалите изрази - или са във финалната поанта, или в средищна кулминация, подготвяна от развитието на лирическото чувство. Тези сентенции, максими просто предизвикват да бъдат цитирани, вграждани в нови призивни стихове, да бъдат клетвено изричани (и често опо-шлявани за съжаление). В най-привилегировано положение е петото четиристишие на "Хаджи Димитър":

Той, който падне в бой за свобода,
той не умира - него жалеят
земя и небе, звер и природа,
и певци песни за него пеят.

Тази максима може в други литератури - и много по-рано - да е изказвана с други слова. Но за нас тя е добила веднъж завинаги тази форма. Така желанието на новия поет да я трансформира винаги ни се струва някакъв компромис, изразът нн звучи непълноценно. Пенчо Славейков например ни предлага в "Кървава песен" няколко варианта:

...Тоз, кой е глава
прежалил за народ - милее за народа,
и неговата цел е смърт или свобода!

(Виждаме тук използуван и друг подобен Ботев израз.) Или:

Животът е живот за онзи, който знай
свободен да умре за родния си край.

Ще добавя и фразата от "Марш на въстаниците": "Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей."

Кирил Христов отнася тази вечна истина към събития от по-нови времена - в стихотворението за Балканската война "Пред Одрин":

Който пък за теб загина
той мърцина ие живя...

Теодор Траянов я преосмисля така в стихотворението "Столетник" от своя "Пантеон":

Последното сбогом Балканът да пее,
и в хор да огласят земя и море:
Безсмъртен е, който в сърцата живее,
във тяхната песен той нивга не мре.

Перифразата на Стоян Михайловски от "Песен на разбития борец" (Съчинения. Т. 1. С., 1918, с. 58) вече е твърде далечна и като смисъл и по форма: "- Дерзай! / Провала нема за безсмъртните неща!"

Не е и нужно да правим изчерпателен преглед: нито една. от тези трансформирани словесни формули няма силата на, внушението на оригинала, изглежда самият жанр на поетическата максима не позволява отдалечаване от зафиксираната форма.

*

Ще се опитам да направя няколко предварителни обобщения.

Националният митопоетически текст се реализира в културната среда на един синтетичен фолклор, включващ в себе си и истерично съзнание, исторически спомен за държавност (вж. по този въпрос в първата студия "Веда Словена и традиционната интелигенция" от авторския ми сборник "Три студии", С., 1989, 6-25). Всъщност той е вторичен мит, тъй като е в някакъв смисъл съчетание (изглеждащо дори еклектично) и на разнородни идеологеми (включително дори и от идеологията "Млада Европа"), като са въвлечени обаче и прастари митологически представи (напр. споменатият вече вълк, анализиран като митологически образ в проучванията на Иван Венедиков и Драгомир Петров).

Независимо от изключителното разнообразие на трансформациите на текста-основа - най-често през Ботевата конкретизация - могат да се обособят два типа отношения в новите произведения. Първият: като към нещо отнесено в миналото, като към предание. Така се дезактуализира например диалогът на върха с равнината в условията на новата държавност. Въобще цялостната проблематика се трактува като диалог между миналото и настоящето (така е напр. и в "Кървава песен"). И вторият тип отношение: като към жива, актуална, възпроизвеждаща се митологичност. Две съседни по време поетики, например на символистите и на "септемврийската четворка", ясно се разграничават в тази насока. За символистите всичко това е старина, героически разказ в негероическо време; при Каралийчев, Фурнаджиев, Разцветников всичко е не само събудено за нов живот, но и се наслагват нови пространствени представи, формират се нови смисли.

Скицираният литературноисторически сюжет с отлагането в колективното съзнание на националния митопоетически текст, битието му в духовната култура, великата Ботева творба като негов класичен израз, сложното въздействие на текста-основа и на баладата по-сетне - всичко това не трябва да се разтваря в цялостната история на българската литература или въобще в наднационалното пространствено митологично мислене. Тук става въпрос за основна национална културна ситуация и тя трябва да бъде осмислена в нейната специфика, с участието й в съдбата на българите.

Целостта на националния митопоетически текст се разрушава, след като е зафиксирана у Ботев. От "Хаджи Димитър " тръгват отделни мотиви, които получават собствено битие, оформят понякога тематични линии със сложни вътрешни трансформации. За нашата литература това става една от проявите на родовата традиционност на лириката, без да означава фаталистическа тематическа и образотворческа обвързаност. В историческия живот на мотивите в лириката проследяваме логика, можем да опишем отчетливи развойни процеси (така например, родени в полемика с "Хаджи Димитър", стихотворения като "Угасна слънце" и "Смърт в равнините", както бе отбелязано, сами стават основа на традиция и често по-късно не се схващат връзките с националния митопоетически текст).

Можем да разглеждаме развойните процеси, използувайки тезата на Клод Леви-Строс" Вяч. Вс. Иванов за "хладните" и "горещите" култури (при ,,хладните" се наблюдава консервативен стремеж за по възможност точно възпроизвеждане на получените в наследство основни митопоетически текстове). Вероятно можем да говорим и за "хладни" и "горещи" ситуации, моменти в една национална словесна (а и обща) култура. Безспорно в началото на нашия век културата ни става "гореща" в желанието си да прави нови тълкувания, да преживява "съвременно" старите текстове. Наблюдава се конфликтно дина-мизиране на взаимоотношенията на българската култура с националния митопоетически текст. Подобни резки промени ще наблюдаваме многократно в хода на историята.

И накрая: структурата на бъдещия ми цялостен очерк по българска историческа поетика. В уводните части се изяснява що е митопоетически текст, разглежда се сложното битие на понятието "мотив", описва се сюжетът на оцеляването и духовното възмогване на българския етнос. Следват главите: реконструкция на националния митопоетически текст; отношенията на националния митопоетически текст с преходни и съпътствуващи митопоетически текстове и митически структури и представи; националният митопоетически текст и синтетичната българска фолклорна култура от XVI - XIX в.; националният митопоетически текст в индивидуалното словесно творчество до Ботев; класично въплъщаване на националния митопоетически текст в поезията на Ботев; "независими" реализации на националния митопоетически текст след Ботев; сложните взаимоотношения на три големи български поеми ("Кървава песен", "Септември" и "На повратки в село") с националния митопоетически текст и неговите предишни конкретизация; историческият живот на мотивите в лириката, свързани с националния митопоетически текст и неговите предишни конкретизации; националният митопоетически текст в другите изкуства; битието на националния митопоетически текст и единството на българската култура.

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2002, № 8 (33)

Други публикации:
Христо Ботев - нови изследвания. София, 1990.