Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ ТРАДИЦИЯТА И ЕМАНЦИПАЦИЯТА. БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛКИ ВЪВ ВРЕМЕТО 1944-1989 Г.

Милена Кирова

web | Жените и канонът в...

Степента, в която са свободни жените, представлява естествена мярка за цялостната свобода на едно общество.

Карл Маркс, "Светото семейство"

В епохата на социализма жената ще бъде социално и икономически независима... свободна, другарка на мъжа, господарка на съдбата си. Образованието й ще бъде същото като образованието на мъжа. Ще може да разгърне и упражнява умствените си качества и всичките си умения...

Август Бебел, "Жената и социализмът"

1944 година заварва българската литература, създавана от жени, в подем. Времето между двете световни войни се отличава с навлизането на много нови имена, с голямо разнообразие в жанровата картина, с неочакван превес на белетристичните форми, с първата бестселърна авторка на историческа проза и преди всичко - с лавинообразно усилване на самочувствието да бъдеш писателка сред българските жени. Особено голямо значение за публичната значимост на пишещите жени изиграва Клубът на българските писателки, създаден през 1930 г., отначало - като секция към възникналото шест години по-рано Дружество на жените с висше образование в България. Девети септември дълбоко пропуква натрупаната последователност в развитието на този процес; сменя се рязко парадигмата на културен успех. Жените, току-що овладели основните механизми на либералния интелектуален пазар, трябва да забравят всичко научено до този момент и да започнат отново. Нищо чудно, че преходът се изживява като сътресение сред тяхната предвоенна общност и води не просто до радикални размествания, а до истински срив на нейната крехко установена цялост.

Най-напред изчезва Клубът на българските писателки. Още през септември 1944 г. Г. Димитров като председател на БКП и Цола Драгойчева като председател на Отечествения фронт вземат дружно решение да се поставят всички женски организации под държавен контрол. Комунистки превземат ръководните органи и задават стратегически курс към пълно политизиране на колективната дейност. Публичният живот на българските писателки се превръща в безсмислена поредица от политагитки и пропагандни речи; така започва да се руши самата (извоювана до този момент) потребност да бъдеш писателка. Не е ясно кога точно Клубът преустановява своята дейност. Според едни изследователки това се случва през 1945 г., според други - малко по-късно, през 1947. Истина е обаче, че до този момент дейността му се е обезсмислила в значителна степен, а много от членките му вече са поели в няколко различни посоки.

Една част от междувоенните писателки просто умират: М. Белчева и Л. Шишманова още през 1937 година, Евгения Марс през 1945, Люба Касърова - следващата година, Ана Карима през 1949... Друга (и не малка) част избира да престане да пише. Никога повече няма да срещнем имената на утвърдени авторки като Санда Йовчева (доскоро сравнявана с Е. М. Ремарк) или Слава Щиплиева (получила Голямата награда на Министерството на народната просвета през 1932 г.) например. Най-вероятно не намират у себе си сили или желание да се приспособят към новата политическа обстановка. Не на последно място - под влияние на това, което се случва с третата група писателки.

На 14 ноември 1944 г. Управителният съвет на СБП предприема радикални мерки за политическо възраждане чрез прочистване от "буржоазно-фашизоидни елементи". Няколко дни по-късно Съюзът изключва 29 свои членове, сред които има и две писателки: Фани Попова-Мутафова, определена като "най-ярко проявената фашистка писателка" у нас1, и Жана Николова-Гълъбова - като "германофил" и проводник на десни националистически идеи. Шест месеца по-късно Фани Попова е осъдена от Народния съд на седем години строг тъмничен затвор и десет години лишаване от граждански права. И макар че ще изтърпи наказание много по-кратко от наложеното и ще придобие отново право на публичност в началото на 60-те години, съдбата й се превръща в поучение и предупреждение за всички довоенни писателки2. Неслучайно в публични изказвания на А. Каменова, дори десетилетия по-късно, ще продължи да избива на повърхността - като призрак от едно недалечно минало - думата страх3.

Още по-тъжна и странна е съдбата на екзотичната и "фатална" Яна Язова. Тя като че ли е единствената "буржоазна" писателка, която продължава да пише, без да прави опити за приспособяване и компромис с новата власт. Някога екстравагантното дете-чудо ще прояви нравствена сила и характер, на които би могъл да завиди всеки мъж-писател от същото време. В изолация и пълна невидимост за публичното пространство, тя доказва, че призванието писател може да бъде не само вътрешна (и добре скрита от чужди очи) съпротива, но и воля за независимост от външния свят. Никой не знае кога точно написва трилогията "Балкани" - романите "Левски", "Бенковски" и "Шипка"; във всеки случай някъде между 1944 и 1974, когато умира на 62-годишна възраст, при неясни обстоятелства, а домът и архивите й са разграбени4.

На този фон още по-неуютно звучи разказът за четвъртата група писателки; точно те ще станат "българските писателки" на първите две десетилетия от новия строй. Елисавета Багряна и Дора Габе, Анна Каменова и Мария Грубешлиева, донякъде Бленика и Виринея Вихра, по-малко М. Петканова, Калина Малина и Веса Паспалеева в литературата за деца са онези утвърдени фигури, върху чието присъствие започва да се надгражда представата за жени-писателки от времето след Девети септември. Ликвидацията на някогашния Клуб по-скоро не ги засяга; още преди 1944 г. те са станали членки на СБП. Само за няколко години успяват да се приспособят така добре, че не остава и сянка от алтернативността на женското писане, доколкото тя е покълнала между двете световни войни. Утвърдените ни писателки се оказват бързо, изцяло и без никаква съпротива от тяхна страна всмукани в новосъздадения културен "естаблишмънт"; чинно въдворени в правите редици на социалистическото изкуство.

Вярно е, че все пак има известни разлики в тяхното поведение. Нищо не може да се сравни с всеотдайната адаптация на Багряна и Габе5. Някъде между тъгата, отчаянието и срама се движи преживяването на съвременния изследовател, който за пръв път попада в лабиринта на техните усилия да се удържат в полето на славата и всенародното почитание докъм края на 50-те години6. Ето например поведението им на "безпартийни" участнички в политпросветната учебна година, организирана за членовете на СБП. Двете дами на някогашния интелектуален елит учат с прилежното усърдие на гимназистки, пристигнали от дълбока провинция. В Доклада на партийното бюро по марксистко-ленинската просвета през учебната 1951/52 г. в СБП можем да прочетем за техните успехи и трудности: Багряна особено се стараела, за да овладее историята на КПСС, а Габе се затруднявала от икономическата теория на Карл Маркс (Дойнов 2011: 53). По това време едната е на 60, другата - на 67 години... Интересно е дали са си спомняли прочутия коментар на един Алеков герой: "На маймуни ни обърнахте, да ви земе дявол, с маскари..."

Наградата за положените усилия идва бързо и окончателно. И двете се оказват вписани в регистъра на честваните писатели, превръщат се в ходещ пример за "демократичния" характер на новия строй, тъй като представляват "широката маса" на безпартийните граждани в ръководството на пленуми и събрания, в срещи с Политбюро и лично с партийните вождове, в международни форуми и в редколегиите на домашни издания. До края на 50-те години Багряна е окончателно фетишизирана като лице на официалната представа за голяма българска поетеса. В отношението към нея не става въпрос за оценка на българската поезия, създадена от жени, а за (лична, конкретна) употреба на една подходяща фигура от идеологическите институции на властта.

Малко по-назад с успеха в социалната адаптация остават А. Каменова и М. Грубешлиева. Първата е много полезна с опита си в различни международни организации, както и с готовността си да участва в подготовката и ръководството на всякакви форуми, пленуми, заседания - включително когато се приема абсурдното писмо-протест срещу Нобеловата награда на Солженицин7. Втората бере плодовете на някогашното си присъствие като (единствената) лява писателка в българската литература, макар че интелектуалното левичарство след Девети септември се оказва посред абсурдната невъзможност да съществува, тъй като не може да критикува обществените проблеми. Бленика, Виринея Вихра, К. Малина, В. Паспалеева - всички те се приспособяват към нормалната шизофрения на ситуацията и - без да се стремят към особена изява в публичното пространство - кротко обслужват идеологическата система с правилни текстове за родината, за героите антифашисти, за децата, с прочувствени оди на майката или с безобидни спомени за своето минало.

С всичко това не искам да кажа, че жените-писателки, останали от междувоенното време, се отличават с някаква особена ("женска") склонност към идеологическо съглашателство и нравствен конформизъм. Те просто правят онова, което правят всички български писатели по същото време - и мъже, и жени. Дори можем да кажем нещо, което ги отличава по положителен начин. Всички изброени писателки избягват да се замесват във ведомствени интриги и междуличностни конфликти; липсват сведения за техни действия, насочени срещу други хора. Приспособленчеството им се свежда до потребността от индивидуално оцеляване, семейно спокойствие и реализация на творческите потребности; то се диктува най-напред от страха (породен от илюзията за историческата необратимост на настъпилите промени) и след това (дори не за всички) - от желанието да бъдат материално осигурени, публикувани и признати.

Във времето от 1944 до края на 50-те години започват да се утвърждават и нови имена на писателки. Те обикновено са родени през 20-те години, поради което бихме могли да говорим за тях като за поколение - първото поколение следдеветосептемврийски писателки. Най-общо бих казала, че в този период съотношението между български авторки, започнали да публикуват в междувоенния период, и тези - след 1944 г., е изравнено. Ясно виждаме тази тенденция в един представителен за своето време сборник - антологията "Десет години поезия 1944-1954" (1954); той е симптоматичен и за тогавашната йерархия в публичното присъствие на нашите поетеси. От общо 60 поети дванадесет са жени, което прави точно 20%. Половината от тях са били известни преди 1944 г.: Д. Габе, Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова, Виринея Вихра. Втората половина са нови авторки, чийто творчески път започва насред бригадирското движение, между две срещи с прозводствени колективи, и няма как да бъде разделено от "масовото строителство на новия свят": Н. Стефанова, Бл. Димитрова, Ст. Пенчева, Л. Стефанова, Л. Даскалова, Л. Милева. Разбира се, има и други нови имена, които не достигат степента на представително участие в официалната антология, Паулина Станчева и Кинка Константинова например. Но ако в поезията женското присъствие все пак достига една пета, далече не е така в белетристичната картина на този период. През 1961 г. М. Грубешлиева (единствената жена в редколегията на списание Пламък) публикува обзорна статия върху литературата от предходното десетилетие ("За съвременната литература"). В "белетристичната" част тя не посочва нито едно име на жена. Статистиката на публикуваните през 1956 г. книги например сочи 47 белетристични произведения от мъже и само едно от жена (при това става въпрос за сборник с избрани произведения за деца от Д. Габе)8.

Реалността, както винаги, е по-разнообразна от обзорите и статистиката. "Старите" писателки пробват белетристичните си умения пред публиката на новото време. М. Грубешлиева публикува романа "През иглено ухо" (своеобразен bildungsroman за един български младеж, преминал през "иглените уши" на историческите промени) през 1948 г. А. Каменова издава романа "Близо до София" (1957), посрещнат хладно от критиката. Има и някои нови имена на разказвачки като Христиана Василева и Бригита Йосифова, които обаче не стигат до издаването на книга. Преобладават скромните публицистични дръзновения в един много разпространен (и очевидно по-подходящ за жени) жанр - очерка; той ще продължи да преобладава и през първата половина на 60-те години. Само в Пламък от 1961 г. открих типични примери като тези: К. Константинова, "Край Янтра" (очерк за Танка птицегледачката); София Йовева, "Звеноводката" (за звеноводката Руска), П. Станчева, "Във влака" (за Пена краварката), Маня Белчева, "Неспокоен човек" (за Митра Жекова, партиен секретар; обърнете внимание как изведнъж се появява фамилно име). Драмата очевидно затруднява новото поколение писателки; не на посаледно място поради липса на опит и самочувствие. Единствено "ветеранката" М. Петканова прави опит да се разгърне в трудния жанр пиеса в стихове. Веднага след 1944 г. и с инерцията на междувоенния "проженски" интерес към историческото присъствие на българските жени тя написва "Царица Теодора" (1946). И макар че е поставена в Народния театър, драмата очевидно не улучва джендър възгледите на новото време; М. Петканова прилежно се коригира, както виждаме от заглавията на следващите й три пиеси: "Буна за земя", "Самуил", "Апостолът".

В обобщение на първите петнадесет години трябва да кажем, че рязко е възпряна инерцията, натрупана в междувоенната литература, създадена от жени. "Старите" писателки пробват-не успяват-забравят да пишат както преди; "младите" трупат опит единствено в контекста на новите (бригадирско-комсомолски) условия. Като че ли тесен излаз встрани предлага само литературата за деца; симптоматично към него се насочват (и вкопчват) много от пишещите жени. След неуспеха на първия си роман А. Каменова пише главно повести за деца; М. Грубешлиева издава последователно седем книги с "детска" поезия и проза; през първите две десетилетия след политическия преврат Д. Габе пише изключително за деца; Багряна също така адаптира стари и създава нови "детски" творби. Появяват се имената на млади авторки: Леда Милева, Лада Галина, Неда Антонова... Дали обаче наистина става въпрос за творчески "излаз", за някакво (макар и скромно дръзнато) бягство от бремето на догмите, тежко притиснали творчеството за възрастни? Оказва се, че подобна хипотеза би била по-скоро илюзорен ефект на желанието да се намерят следи от някакъв опит за съпротива. В действителност "детската" литература, създавана от опитни авторки като тези, които вече посочих, ни най-малко не дръзва да огради свое собствено поле, защитено от общия прилив на идеологическата доктрина. Точно обратното - в литературата за деца се оформя, подрежда и прилага в особено чист вид азбуката на соцреалистичните идеологически норми. Отделен остава въпросът защо (след като е лишена от минимално алтернативен или дори компенсативен характер) литературата за деца е така епидемично популярна сред българските писатели от периода 1944-1989 година? При това става въпрос за автори и жени, и мъже, включително мъже, които не са проявявали никакви "детски" наклонности преди "народната революция". Отговорът очевидно изисква комплексен (културологичен, социологически, литературоведски) анализ. Сред възможните му посоки бих посочила високите тиражи на творбите за детска публика, държавната свръхзагриженост за правилното възпитание на младите поколения, институционализираното поощрение на "детските" автори и парадоксалното (но разпространено) убеждение, че за деца се пише по-лесно, без много усилия (като че ли между другото) в сравнение с усилията (и с конкуренцията) в изработването на литература за възрастна публика.

Но нека се върнем обратно към времето на 40-те-50-те години. Симптоматична е и оценката, която получава приносът на жените към литературата за деца, направена включително от жени. В брой 19 на Пламък от 1961 г. Л. Милева публикува своя обзор "Поезията за деца - наблюдения и мисли". За удивление на съвременния изследовател вътре не се среща нито едно име на българска писателка. Подобен целенасочен опит за недовиждане ще срещнем и при В. Колевски, който пък обглежда поезията на 50-те в бр. 11 от 1961 г. на сп. "Пламък“. Отмятайки (с повече или по-малко хубави думи) десетки имена и заглавия, сред поетесите той споменава само поемата "Лиляна" на Бл. Димитрова и сонетната форма у Ст. Пенчева, при това далече извън плана на художествените добродетели. Въпреки всички техни добри намерения и прилежни старания българските писателки (с парадоксалното изключение на Багряна и Д. Габе9) остават категорично извън канона на българската литература от периода на "същинския" социалистически реализъм.

Около средата на 50-те години в българския литературен живот (не на последно място като отглас от слуховете за съветското размразяване) започва да витае духът на известна неудовлетвореност от постигнатото до този момент. През март 1956 г., малко преди Априлския пленум, се провежда отчетно-изборно събрание на СБП. Открива го Ел. Багряна "с няколко искрени декларации за вярност към партията и нейните идеи" (Станков 2008: 274-275). И Дора Габе не остава назад; тя прави едно удивително изказване, в което обяснява как политическата просвета й е помогнала да разбере какво означава творческа свобода и как от хаоса на предишния й (неосъзнат) живот - под влияние на "възторга пред грандиозните постижения на нашето социалистическо строителство" - постепенно е изкристализирала онази (интуитивна) комунистическа партийност ("То иде от само себе си. То е у нас"), която огрява като пътеводна звезда стремежа й да пише поезия. В същото време обаче основният доклад на Хр. Радевски, главен секретар на СБП, отчита криза във всички жанрове; по този начин "всеобщата литературна криза е призната от възможно най-високата писателска трибуна" (Станков 2008: 275).

Оказва се, че Багряна и Габе са се престарали в желанието да демонстрират вярност, опитвайки се в пряк и буквален смисъл да се сговорят с една реч на В. Червенков, произнесена само три месеца по-рано пред партийната организация на СБП. Всъщност и двете не са могли да чуят речта лично, но са прочели в "Литературен фронт", че Вождът е казал: "Под маската на свобода на творчеството могат да се промъкнат формализмът и разни други форми на упадъчното буржоазно изкуство". Сега те доказват с трогателната наивност на безпартийни писателки, че може да съществува истинска преданост (наречена "творческа свобода") и без притежанието на партиен билет.

Идва обаче Априлският пленум и сред българските писатели се засилва очакването на промени в официалното отношение към авторството на литературни творби. Настъпват седем напрегнати години, в които опитите за размразяване на идеологическото статукво чертаят силно начупена крива (на принципа крачка напред, крачка назад...) - докато новият държавен ръководител не слага край на флирта с надеждите за свободна мисъл в своята известна реч от 15 април 1963 г. Интересно е да отбележим нещо характерно за поведението на писателките от този период. Дали защото са по-практични и скептични към възможността да се случи рязка промяна, или са по-предпазливи, за да не кажем страхливи, но те като цяло остават чужди на бунтарските пориви в публичното пространство. В творчеството си - също; до края на 50-те години няма нито един художествен текст от жена, който да прави (дори скромен) опит за критика на тогавашната действителност. И все пак точно жените се оказват тихомълком печеливши в противоречивата ситуация от края на 50-те години. Сред първите отстъпления от крепостта на соцреалистичната догма е освобождаването на пространство за интимни преживявания на лирическия герой. Започвайки откъм средата на 50-те години, интимната лирика все повече се завръща като допустим, негласно амнистиран жанр на българската литературна традиция. А пък жените - по едно неписано правило на популярното мислене - се смятат някак колективно и полово подходящи за умението да правят (най-вече) интимна лирика.

Още преди да е имало някакъв признак за размразяване, от най-високата трибуна на държавната власт Поетесата на българската литература получава разрешение да дава свободен израз на личното преживяване. В открито писмо-поздравление послучай 60-годишнината на Багряна В. Червенков отправя смели напътствия: "Дайте ни да почувстваме с нови сили обаятелната Ваша лирика. Социалистическият реализъм не отменя личните преживявания, личните душевни вълнения, личните възгледи и страсти." (Мигев 2001: 103). И макар че според Ат. Славов това писмо дава "зелена улица за пълнокръвното размразяване на интимната лирика" (Славов 1994: 96), то никога не е имало свой колективен адресат. В основата на неговото послание лежи принципът на личното фаворизиране, толкова характерен за времето на държавния комунизъм. Поканата за "лично писане" е отправена директно и единствено към Багряна, но по силата на друг принцип от същото време цялата общност чете внимателно знаците в публичното поведение на властта и ги свръхинтерпретира като сигнали със скрито (колективно) значение.

Две десетилетия по-късно "женската" склонност да се пише интимна поезия ще придобие епидемичен характер. Критиците (мъже) нерядко подхвърлят иронично-укорителни забележки за съществуването на "женска"10 или дори "дамска"11 поезия. Това назоваване (или квазижанров термин) притежава отчетлив пейоративен харктер. "Дамско" е да се пише на дребни, битови, даже домашни теми, да се бродират елементите на стила, да се внушават незначителни лични послания ("плуване по течението на спонтанните емоции"), да се публикува в сянката на известни мъже. Всъщност и самото определение "дамска" носи нескрита алюзия за буржоазния стил на живот и напомня опита на скучаещи дами да си запълнят свободното време с писане на стихчета от албумен тип. Неслучайно опитът на критици като Б. Ничев, М. Бенчев и Ат. Свиленов през 1975 г. да наложат положително отношение към стихосбирката "Как" на Бл. Димитрова е изграден върху недвусмисленото противопоставяне на нейните "мъжки" качества ("интелектуална проницателност", "голям мисловен обхват", собствени "чувства и заключения") на типичните "женски" характеристики като "спонтанни емоции", нецеленасоченост на мисълта, преразказване на "готови заключения".

Ще продължа с наблюденията върху размразената интимност на женската лирика, но тук точно идва моментът да споменем Априлското поколение и да видим има ли място в неговите редици и за жени.

Терминът Априлско поколение все още не е еднозначно ясен, макар че навлиза в широка публична употреба малко преди средата на 70-те години. На пръв поглед не е трудно да кажем, че става въпрос за поети, които дебютират със стихосбирки, или малко по-общо - "поколението дебютанти" (Дойнов 2011: 139) - от края на 50-те и началото на 60-те години. Проблемите идват с метафоричната употреба на думата "априлско", тъй като тя съдържа силен оценъчен (и поради това субективен) смисъл. Различните списъци демонстрират Протеевия характер на съдържанието, влагано в този термин, въпреки привидната безпроблемност на практиката то да бъде използвано без съзнание за вътрешния му проблематизъм. Коварството на метафоричното назоваване можем да видим ясно, когато се фокусираме върху присъствието на жени-поетеси.

Ако възприемем термина "дебютанти" (като по този начин включим не само публикуването на книги, но и участието в четения "по повод", и посочването сред други "млади творци" в обзорни статии от 50-те-60-те години), ще забележим немалко имена на поетеси, станали известни в една или друга степен: Мила Доротеева, Р. Ахчийска, Людмила Исаева, Лада Галина, Марта Дикова, Надя Кехлибарева, Андреана Радева, Чайка Миленкова, Богдана Зидарова... Когато обаче се консолидира самото понятие (най-напред "априлски поети" и после вече) Априлско поколение, женските имена буквално се изпаряват. Още първата антология, която използва метафората април ("Поети на Април", 1976), изброява 31 имена, сред които е останало едно-единствено име на поетеса - Н. Кехлибарева. Има и множество "частни списъци" - в различни обзорни статии или критически книги, та дори и в стихове.

Между първите критици, които уверено употребяват названието Априлско поколение, е Здравко Чолаков. През 1974 г. излиза неговата статия "Априлското поколение поети. Няколко уводни думи". Определението на З. Чолаков предхожда това, което ще даде по-късно и Пл. Дойнов: "поколението поети, дебютирало и разгърнало възможностите си след Априлския пленум" (Чолаков 1974: 199). Въпреки широтата на идеята за дебют обаче тук - между единадесет представителни имена - няма нито една поетеса. В същия брой на "Септември" е публикувана и статия от Боян Ничев, който прави широкоформатен обзор на българската литература от последните три десетилетия (т.е. всичко след 1944 г.). В рубриката Априлско поколение са отбрани осем поети, сред които няма жена (Ничев 1974: 3-7). Във вече споменатата антология "Поети на Април" срещаме и един куриозен случай на лирическа саморефлексия. В "Поема за моето поколение" Слав Хр. Караславов подрежда априлци в лирически списък, като не забравя да сложи и себе си ("Във априлското поколение/ имам място и аз"). Отново сред двадесет и осем грижливо отброени имена няма жена. Следват Андрей Германов в интервю с Ат. Свиленов, който споменава двадесет и седем априлски поети; някъде към края се гуши Н. Кехлибарева с дебютна книга през 1960 г. (вж. Германов 1986: 52); Яко Молхов, който се утвърждава като своеобразен живописец на поколението: в неговата "галерия от критически портрети" (Дойнов 2011: 148) на поети-априлци (тринадесет души) няма място за нито една жена. И т.н. Забелязаното дотук е напълно достатъчно, за да достигнем до някакво заключение.

В края на 50-те и през 60-те години, когато не съществува терминът Априлско поколение (или априлски поети), критическото пространство допуска съществуването на "априлски жени". Постепенно, с навлизането навътре в 70-те, статутът на някогашните дебютанти се издига и достига степен на официална представителност като "значими поети"; по същото време започват да ги наричат и "поколение". Това обаче не е поколение в буквален (хронологически) смисъл. Хронологическата принадлежност е само един между необходимите белези за принадлежност към него. Защото вече не става въпрос за "едно поколение", а за Онова поколение, или "щастливото поколение", както го нарича З. Чолаков. "Включването в официално признатия му списък, пише П. Дойнов, [започва да] гарантира по-голяма или по-скромна кариера, поне запазено място в литературния протокол на НРБ, независимо дали и доколко съответният автор се възползва от това място" (Дойнов 2011: 150). Докато се стигне до този момент обаче, от "списъка" вече са изчезнали женските имена; само понякога ("от кумова срама") се появява Н. Кехлибарева12. Мъжкият месец април изисква и мъжко поколение на успеха. А че става въпрос именно за успех виждаме ясно в симптоматичните метастази, с които обраства терминът поколение в четирите сборника "Априлски сърца" от 80-те години. Основният принцип на поколенческо приобщаване в тях е умението за лична преданост към генералния секретар на БКП. И сега вече виждаме, че поколението е мутирало в квазитемпорални размери: от 90-годишната Д. Габе до Р. Александрова, която дебютира чак през 70-те години.

И сега вече идва ред да си зададем един интересен въпрос. Дали само липсата на художествени умения и на "подходящ" характер пречи на българските поетеси от 50-те-60-те години да се наложат в публичното пространство със специфичните характеристики на априлското писане, такова, каквото го срещаме у най-"чистите" автори на поколението като Л. Левчев и Вл. Башев? Къде са разчупеният бял стих, провокативната (в допустими размери) дързост, епическият замах, политическият контекст, разговорната лексика? Иначе казано, защо жените не проявяват склонност да пишат в модния априлски формат на своето време, защо дори не се опитват да подражават на своите връстници-мъже? Между възможните отговори на този въпрос ще се спра на един, който е особено специфичен и характерен за развитието на българската поезия от жени.

Още към средата на 50-те години е канонизиран моделът Багряна като най-добрия възможен (дори класическия и "вечно модерен") модел на женско лирическо писане. Багряна обира лаврите на публичното присъствие, чествана е официално от най-високите институции на държавната власт; държавата режисира и нейната популярност в чужбина (своеобразен връх представлява кампанията по представянето й като кандидат за Нобелова награда в Швеция); критическите обзори от всякакъв вид не пропускат да поставят силен акцент върху нейното женско присъствие във високото пространство на българската култура. По този път поезията, която създава Багряна, се универсализира като висок образец за женско писане, превръща се в текст-модел, чието подражание работи като мощен механизъм за лирическа идентификация, особено при онези поетеси, които започват да пишат след 1944 г. Тук обаче трябва да забележим нещо специфично и важно. Багряна става образец на женско лирическо писане (а поради липса на образец в белетристиката нейното присъствие започва да изчерпва изобщо идеята за женски литературен успех) не с творчеството, което създава след Девети септември (всъщност то не се отличава с големи достойнства), а с първите си три стихосбирки, създадени в междувоенното време, и преди всичко с "Вечната и святата" от 1927 г. В резултат на това някога "революционният", или поне еманципиращ характер на нейното писане, и особено на нейното лирическо чувстване, се оказва регенериран като модел за подражание в едно доста по-късно и много различно време.

Така поетесите след 1944 г. се сдобиват с общ лирически еталон, който оказва силно противоречиво влияние върху тяхното творческо възпитание. От една страна е популярното убеждение, че стилът Багряна представлява квинтесенция на женското умение да се прави еманципирана и модерна поезия. От друга страна, този модел е (нескриваемо) сътворен през 20-те години и (скрито) демодиран колкото поради самата дистанция от три десетилетия, толкова и поради факта, че още тогава е представлявал концептуално подражание на още по-ранния и преодолян след Първата световна война (мъжки, български) модернизъм. И ако в периода до края на 50-те години "багрянинството" все още има някакъв освежителен потенциал, то през 60-те-70-те години канонът Багряна започва да работи като капана Багряна. Целият този сложен процес изобщо не произтича от личните усилия на Багряна да възпроизвежда своето лирическо поведение отпреди Девети септември; тя всъщност искрено и старателно се опитва да се приспособи към изискванията на новото време. Идва момент, в който поетесите от багрянински тип започват да пишат по-багрянински от самата Багряна.

Няма да се спирам подробно върху конкретни прояви на този процес, защото съм ги проследила по-внимателно в статията "Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-те-70-те години" (Кирова 2013: 187-22). Ще продължа обаче да разсъждавам върху амбивалентния характер на женската лирическа идентичност, придобита чрез хибридно преплитане на междувоенния еманципаторен проект със социалистическите характеристики на българската жена след 1944 г. Точно тази хибридизация впрочем успява да проработи като илюзия за вечност и непроменливост на получения модел.

 

* * *

60-те-70-те години са относително цялостен период, в който българската лирика, създадена от жени, настойчиво търси (и конструира) печелившите измерения на женската идентичност. Това е време на "размразена" активност, на съвземане от големия политически стрес, причинил дълбока цезура в развитието на българските писателки. Ще се опитам да разплета сложното кълбо на процеса, като дефинирам четири различни аспекта в съграждането на женско лирическо "себе си".

Първия ще нарека автотематизиране. Веднага ще стане ясно какво имам предвид, когато припомня факта, че поетесите в този период са буквално обзети от идеята да създават стихотворения на тема (какво е да бъдеш) жена. Заглавията често са експлицитни на търсената тематика: "Жена", "Автопортрет", "Да бъдеш жена" (Бл. Димитрова); "Жена", "Клеопатра - ХХ век", "Грешница", "Блудна дъщеря", "Нестинарка", "Дивачка" (В. Петкова); "Жена" (К. Ковачева); "Женско сърце" (Ст. Пенчева); "Момиче" (Д. Нейчева); "Автопортрет" (П. Дубарова)... В други случаи заглавията извеждат метафори на "женската същност": "Транзитен пътник", "Сама жена на път" (Бл. Димитрова); "Родената на прага", "Най-простата служба" (Ст. Пенчева); "Сестра на боровите листи" (В. Вихра); "Нейният път" (Е. Багряна); "Весело стихотворение" (В. Радинска)... Може да ни се стори естествено, че жените пишат за (да осмислят) себе си. Изкуственият характер на тази "естественост" обаче се вижда лесно, щом обърнем внимание, че при мъжете-поети от същото време (както и от всяко друго време) напълно липсва стремеж към автотематизиране в полови (или джендър) представи. В действителност не си спомням за нито едно стихотворение, наречено "Мъж", в историята на българската поезия.

Стремежът към автотематизиране поражда една специфична особеност на женското лирическо писане. През 60-те-70-те години протича трескав процес по изобретяване на женската същност в представи, подходящи и адекватни на социалистическата идеология, която мисли жената като класов другар на мъжа. Всички посочени (и още много други) произведения търсят пресечната точка между предвоенната митология на жената (изградена в "универсални" категории като вечна, свята, непокорна, нежна, дива, фатална, естествена и т.н.) и актуалните качества, които я правят доблестен (и почти равностоен) строител на новия свят. Резултатът е подчертано амбивалентен. От една страна, женското лирическо съзнание добива свобода и самочувствие, каквито не е имало никога досега. От друга страна, то си остава здраво (само)затворено в капана на стереотипните патриархални представи. Обществените нагласи като цяло поддържат и подпомагат възпроизвеждането на тази двойственост. Социалистическият есенциализъм в мисленето на женската идентичност е парадоксално явление, което има свой аналог (както ще видим по-нататък) в битието на социалистическата жена.

Вторият аспект в изграждането на лирическо "себе си" ще означа като саморазпитване. Четейки автопортретни произведения от онова време, днешният изследовател остава с усещането, че авторките се чувстват изправени пред някакво невидимо вътрешно огледало, с което разговарят и обсъждат чертите на отразения образ. Жаждата да опознаеш/намериш/артикулираш себе си изглежда предпоставена от липсата на духовна самоувереност (каквато притежават мъжете-поети, които никога не разпитват себе си какво означава да бъдеш мъж). Едва ли може да бъде случайност фактът, че поетесите, които развиват най-висока степен на интелектуална самоувереност и проявяват сатиричен талант, който е съвсем нова придобивка в женското творческо мислене, започват да иронизират именно усещането за постоянна същност (и социална роля) на пола. С други думи, те иронизират и себе си (най-често като "неподходящи" жени), и мъжете в техния безпроблемно улегнал джендър статус. Няма много примери в това отношение, но затова пък мога да посоча два, които са достатъчно характерни. Първият е стихотворението "Автомъж" (1965) на Бл. Димитрова, което започва като любовна творба и завършва като гротеска на мъжката страст по колите и скоростта:

                           ... Мъж ли казах?
Породата им днес е на изчезване.
Мъжът на тоя век е автомъж.

Вторият пример е вече цялостна и съзнателно търсена гротеска на битовото ежедневие, което отглежда традиционните роли мъж и жена. Това е стихотворението "Неделя" на М. Башева от нейната дебютна стихосбирка "Тежък характер" (1976). Ще цитирам само част от стихотворението, макар че то заслужава да бъде припомнено изцяло:

Неделя.
Кроткост. Благост. Покой.
Кафе с белот.
Кекс с джинджифил...
Над всичко
се извисява
ТОЙ -
мъжът, прегърнал АВТОМОБИЛ!
Моторът
гърчи метално голи
черва,
вълнуващи като пищов.
Човекът
ляга ничком отдолу,
зашеметява се
от любов
и кравешката
с горест мучи:
"Жена, да се поразходим пеша?"

Достигаме до третия аспект в търсенето на идентичност (или в "пътуването към себе си", казано с една характерна фраза на Бл. Димитрова), който ще нарека самопроблематизиране. На практика всички поетеси (най-демонстративно тези от багрянински тип) отбягват едноплановата и "лесна" идентификация. Всички търсят усложнявяне, разпластяване на душевната цялост, почти винаги в двойствен, контрастен, иначе казано, в диалектически план - като единство в борбата на две противоположни поредици от качества, характерни за женската същност. Рядко могат да бъдат намерени попадения, които надхвърлят клишираните митологични представи, употребени още в ранното творчество на Багряна.

Да бъдеш жена - това означава да съвместяваш крайностите на човешката психика, да владееш едновременността на противоположностите, на естествено зададените контрасти, като я превръщаш в магическа хармония със силата на своята женска природа. Жената на 60-те-70-те години иска да бъде всичко и всякаква: "мъдра и тиха, наивна и дръзка, уморена и палава" (К. Ковачева); "скитница набожна", "ревнива като котка, като гълъб мека" (В. Петкова); "покорна и властна" амазонка, която превръща бягството си в атака (Ст. Пенчева); на устните си носи "усмивка, наподобяваща гримаса на плач" и "плач, наподобяващ усмивка" (Бл. Димитрова). За разлика от багрянинската диалектика на митологичните ценности обаче новата женска идентичност има и силно изявен социален аспект; лирическата героиня мисли мястото си в обществото през същото единство на противоположни качества, което бележи и нравственият й свят; едва ли ще се учудим да забележим, че разнообразието е изразено в отчетлива контрастна подялба на човешкото поведение между мъжки и женски черти. Лирическите героини имат ясно съзнание, че двата пола притежават "изначално" различни роли в общия свят; тяхната новопридобита гордост се изразява в умението да овладеят и (част от) мъжките функции/роли в добавка към "автентичните" функции/роли на своя пол. Така те се оказват своеобразно андрогинни (само)създания, но за това ще говоря по-нататък.

Сега бих искала да посоча и последния, четвърти аспект на женската лирическа идентичност - автомитологизирането. Той всъщност може да бъде мислен и като ефект-резултат от проявите на трите предходни аспекта; най-ясно го осъзнаваме в целостта на женската лирика от 60-те-70-те години. Големият брой поетеси и текстове, дори когато изглеждат непоносимо различни (например Бл. Димитрова и В. Петкова) са незримо сговорени в усилията си да произведат модела на вечната-но-модерна жена, при това с обща реторика от универсалистки-романтически тип.

Търсенето на себе си кулминира в един образ, исторически специфичен за времето, което разглеждам - изключителната жена, или жената-чудо. Можем да използваме също така и термина свръхжена, въведен от Крис Корин в началото на 90-те години като заглавие на един сборник, съставен от нея (Superwoman 1992). Този образ изглежда логичен и закономерен резултат на женската (лирическа) потребност да можеш/да бъдеш всичко, да съвместяваш крайностите и да опитомяваш противоречията в уютен домашен свят. Лирическите героини отхвърлят границите на своите възможности, те демонстративно пробват праговете на човешката издържливост, понасят тежести, които биха били непосилни за нормалната психика:

... аз мога да поемам всички мигове
изпълнени със радост и със мъка,
защото съм жена.

(В. Петкова, "Клеопатра - ХХ век")

Ръцете ми не се боят
от нищо, което мъжът би сторил.
И когато мъжете, капнали, спят,
аз съм будна,
неуморна.

(Ст. Пенчева, "Най-простата служба")

Минавам през болка, през удари остри, през радост минавам...

(К. Ковачева, "Жена")

Жената е поела на раменете си огромната тежест да бъде страж на доброто, коректив на лошото, компенсация на неслученото в света:

Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневната сивота.
Вярност - срещу изменчивия вятър,
нежност - в загрубелия свят.

(Бл. Димитрова, "Жена")

Тя владее умения, които са поотделно специфични за двата пола:

Нося вкъщи мои пари,
с мъжка ръка направлявам дните.
Но дълбоко в мене гори
женската нежност скрита.

(Ст. Пенчева, "Женско сърце")

Тази жена, кратко казано, може всичко, не се спира пред никакви прегради, не познава умора, изпълнява отговорностите на двата пола, при това с неувехващ ентусиазъм и чувство за дълг. Тя е грижлива майка и почтителна дъщеря; духовно разкрепостена личност и предана опора на своя съпруг; тича да пазарува хляб и мляко, глади ризи, докато се старае да "обича истински" и да бъде "воин на вечността в сърцето си" (Л. Даскалова, "Лятна къща"); по цял ден работи - от птицегледачка и звеноводка до капитан на китоловен кораб и космонавт (Е. Багряна, "Далечно плаване" и три стихотворения, посветени на В. Терешкова); вечер е кротка съпруга, сутрин - неукротим борец за световния мир. И всъщност няма значение дали реалните, конкретни жени (включително поетесите) в България са били точно такива. По-важното е, че те са се съизмервали с идеала да бъдеш чудо-жена, идентифицирали са се с неговите литературни портрети. Така вече можем да забележим, че образите на лирическата свръхжена - колкото и да изглеждат индивидуално постигнати, искрено обживени, представляват продукт на държавната политика за пълна и всестранна (класова) употреба на втория пол. И в това се състои един от най-големите парадокси на духовното наследство от времето на държавния социализъм.

Когато става въпрос за възпитанието и самочувствието на българската жена-творец, винаги трябва да имаме предвид две противоположни посоки на влияние и въздействие върху нея, и съответно - два резултата, които би трябвало да си противоречат, но в действителност се допълват да специфична цялост. От едната страна е социално стимулираният процес на еманципация, довел до бързи промени в съзнанието и самочувствието на българските писателки. От другата страна са дирижираният характер на това развитие, институционалният контрол над индивидуалността, централизираните усилия да се предотврати появата на автономен (свободен) субект. Ще продължа и нататък да разсъждавам върху специфичния характер на творческия процес, но сега нека да продължим с наблюденията върху женската лирическа идентичност.

Отново в пресечната точка на индивидуални потребности, институционализирана манипулация и държавни цели се появява друга нова черта, малко позната и почти неприсъща за литературата от междувоенния период. Хибридизацията между комунистическата идея за класова солидарност и търсенето/артикулирането на женска същност поражда чувство за полова солиданост, за принадлежност на лирическия субект към пространството на всички трудещи се жени. И така както отделният пролетарий би трябвало да черпи историческа гордост и сили от могъщото тяло на цялата класа, и тук жените - чрез идентификация с героизма на други жени - утвърждават своето пораснало самочувствие. Ще срещнем лавина от произведения, отдадени на задачата да иконописват (в поезия или проза) образа на социалистическата жена-герой. Наистина, и мъжете пишат документални очерци, особено през 50-те години, но при тях по правило (и по задължение) класовите характеристики затъмняват изцяло принадлжността към мъжкия пол, докато жените, първо - пишат най-често за други жени, и второ - почти винаги поставят акценти върху изключителните умения на техните героини да работят много (като мъже) и в същото време да бъдат "типични" жени. Появават се цели поеми на тази тема, например "Далечно плаване" на Е. Багряна или "Венета" и "Вечеря на свещи, или портрет на инженер Татяна" от Л. Даскалова. А за това, че процесът не е така импулсивен, както изглежда, и че творбите с правилна, героична женска тематика са били стимулирани от властта, можем да съдим по факта, че дори В. Мутафчиева си проправя пътека в общественото пространство с очерк за комунистките-героини от женския концлагер "Св. Никола" (1964).

Сред най-искрено звучащите поетеси на женската солидарност е Ст. Пенчева. Тя има няколко интересни и характерни попадения в тази тематична посока. "Жените на строителите" (1965) например е ода на тихия героизъм, на незабележимата всеотдайност, която е специфично женска черта, но никога не достига до предната линия на публичното признание: "Те никога ордени не получават,/ за тях не пишат във вестниците./ Просто съдбата им е такава:/ да бъдат незабелязани, неизвестни." И говорителката се заема да поправи несправедливостта с дързък лирически жест: "А аз бих нарекла на ваше име/ язовирите, мините и градовете.../ Без вас тази земя не може." Още по-интересно е стихотворението "Стари жени играят хоро" (1977), тъй като в него елементът на класова солидарност е неподходящ по очевидни причини:

Вият хоро - като сура ламя,
вятър вее белите им власи.
С яки нозе
по яката земя
женска шетба шетат у дома си.

С този текст всъщност съм илюстрирала още две неща: автомитологизиращата тенденция в репрезентацията на женски (колективен) субект и употребата на "национално специфични" образи в стил Родно изкуство, наследена от ранното творчество на Багряна. Най-модерната версия на принадлежност към света на всички жени обаче принадлежи на Ек. Йосифова в едно стихотворение от стихосбирката “Нощем иде вятър" (1972), чиято начална фраза буквално и точно изразява идеята за социален пол, или за социална конструираност на женската идентичност:

Как се става жена:
КОГАТО ВКУСИХ
книгите, семейството, дружбата, природата;
любовта, труда, майчинството, радостите на дълга,
ревността, умората, болката по дългия път -
и неизразимата усмивка на надеждата по дългия път -
погледнах, смаяна и възхитена,
жените.

Този текст заслужава много по-подробен анализ, но тук нямам такава възможност и трябва бързо да премина към следващата, все така амбивалентна, особеност на умението да бъдеш жена. А то неизменно, неизбежно минава през майчинството за всички (пишещи и непишещи) жени в България от времето на държавния социализъм. Митология, стереотипи на патриархалното съзнание и практики на държавната власт се допълват взаимно в стратегията да се съгради женско съзнание, обсесивно привързано към идеята за майчинството като кулминационен момент в реализацията на "изконната" женска природа. Всъщност и единственият орден, специфично адресиран към българските жени, е орденът Майка-героиня, въведен още с първите отличия, учредени от новата власт13.

Социалистическият държавен патриархат14 издига майката/майчинството в култ: все пак от желанието на неговите гражданки да бъдат (и) майки зависи демографската издържливост на новия строй, особено в контекста на състезанието му с буржоазния свят. Майчинството присъства задължително, при това със силен акцент, в репертоара с иконични черти на жената през целия период 1944-1989 г. Струва ми се, че няма да открием (поне аз не успях) нито един текст, който снизява статута му или поне го проблематизира. Можем да извлечем и диспозитив с образни вариации, чиято употреба е гарантирано правилна.

Майка-светица. С повече или по-малко патетична реторика пишещата жена изразява своето преклонение:

Майчице моя, мъко измъчена, чакаш ли? (К. Ковачева);

Идвам при тебе, спасителко, майчице моя (Р. Александрова);

Аз те гледах прехласнато
и се чудех дали ще отгатна
как в звезда и луна се превръщаш. (Н. Кехлибарева).

Поетесата-майка. Тук лирическото преживяване се разтяга в по-широк диапазон: от послания до една конкретна дъщеря (В. Петкова, Бл. Димитрова, Н. Стефанова) до романтично вживяване в алегоричната функция майчинство, както е при Бл. Димитрова например: "Откак се помня, аз съм майка./ И нося капка вечност.../ Люлея цели бъдещи светове" ("Нероденият"). Много актуални са и извънлитературните жестове по осиновяване на деца.

Идентификация с митологични проекции на майчината фигура. Възкръсват традиционни представи на Вечната майка-земя и природа, много разпространени в творчеството на В. Петкова, например: "И земното кълбо е моята утроба,/ все бременна го нося и го раждам" или "Бях шепа земя/ тревожна за майчинство/ и приех семената ти...". Добрата новина в този случай е изработването на здрава (женска) връзка майка-дъщеря-майка през няколко поколения. Лошата новина е в привързването на самата идея майчинство към механизма на държавната власт. Обичта и привързаността към една конкретна ("малка") майка са само подготовка и прототип на (умението за) вярност към голямата обща майка "КП" или към създадената от нея държава.

И сега вече идваме до най-интересния аспект на женската лирическа идентичност - нейната социална андрогинност. За разлика от доста баналното (митологично) тематизиране на майчинството, тук се сблъскваме със съвсем ново, непознато до този момент и бързо изчезнало след 1989 г. явление.

Към края на 40-те и през 50-те години икономическите амбиции на социалистическата държава произвеждат образа на еманципираната по съветски начин жена: тя работи наравно с мъжа, кара комбайн или трактор, строи язовири и градове. Разрушени са патриархалните устои на обществения живот; жената е изведена от привичната си (преобладаващо селска) среда, облечена е в панталон и работна риза, превърната е в "трудов ресурс", който развива "структуроопределящите отрасли" на българската промишленост. Този процес би бил невъзможен за реализация единствено на битово и социално равнище; в помощ на държавната политика е изработена и активно пропагандирана с всички средства, включително на изкуството, идеологемата мъжки момичета15. "Българските жени са обречени на еманципация и нито регресивните явления, нито сътресенията от личен характер, нито дори собствените им желания имат силата да възпрепятстват приложението на партийната програма по квотното им включване в професионалния, социалния и политическия живот" (Попова 2011: 304).

Литературата участва активно в процеса по превъзпитаване на жените, не на последно място в случаите, когато е написана от жени. И докато публицистичните репортажи, документалните очерци и трудовите разкази от жени разпръскват послания с наивно дидактичен характер, поезията сглобява доста широк регистър от изобразителни тактики. На долната граница се разполагат примитивно фолклоризирани, квазипопулярни произведения като песента за съревнованието между две звеноводки, Радка и Милкана, които се наджънват в стремеж да завоюват знамето на звено-първенец. Ето как изглежда клетвената жестикулация на Радка, която най-вероятно се опитва да адаптира (мъжката) юнашка клетва от хайдушките песни към психологията на социалистическата жена:

Ний сме се клетва заклели
деня и нощя да жънем,
доде ми жътва не мине
на село да се не върнем.

Кой ще се еме, наеме
да жъне, да ни наджъне,
знамето да ни отнеме,
знамето с петолъчката.

                                                                                                        Василев (1952: 11)16

Срещу подобни тромави опити на новоизлюпени соцпоети да изразят тънкостите на женската психика застават доста по-искрените и прилично написани монологични изповеди на нашите поетеси. Ето как започва едно от най-известните за времето си стихотворения - "Женско сърце" от Ст. Пенчева:

Нямам мънички, нежни ръце,
пред огледалото не се застоявам.
Ярко слънце обгаря лицето ми,
косата ми вятър развява.
Зиме нося син панталон -
от мъжете почти не се различавам.
Трябва ли - повишавам тон,
заповядвам, когато съм права.

Това стихотворение е написано вече към края на 50-те години, затова и лирическото преживяване в него се стреми да бъде по-сложно, "диалектически противоречиво" във възможните граници. Две строфи по-нататък става ясно, че под грубата риза "гори женската нежност скрита". С нежността бързо навлизат и други прояви на традиционната женственост:

Обичам да се върна дома,
        косите си да причеша гладко
        и да бъда просто жена,
        и любима да бъда малко.

Цитирам така подробно, за да видим как някогашната текезесарка-мъжкарана се е превърнала в нещо ново - в социално андрогинен образ, който ще нарека жената-и-мъж. Разбира се, реториката на лирическото говорене през 60-те-70-те години използва друго название - мъжко момиче, или както недвусмислено ще каже М. Башева: "Аз съм ваше момче, момчета!/ Ваше - духом. И мимоходом" ("Вие, ние и аз"). Свидетели сме на много интересно явление. Оказва се, от една страна, че мъжките (политически) нововъведения от 40-те-50-те години не са успели да изчерпят психиката на българската лирическа жена. Те обаче - веднъж въведени и артикулирани като нейната новопридобита модерност - няма как да изчезнат, още повече че продължават да доминират в партийната програма за развитието на българските жени. В същото време под влияние на личните потребности и чрез размразените възможности за тяхното изразяване в жанра интимна поезия, под силното влияние на канона Багряна, се възвръщат и традиционни женски черти, при това адаптирани така, че да изглеждат модерни. "Мъжко" и "женско", традиция и еманципация обаче не успяват да се прелеят в органично единство; те просто съжителстват, прилепват се кротко едно към друго, постигат контаминация - най-вероятно по принципа за диалектическото единство на противоречията, така обикнат от Маркс. На пръв поглед изглежда, че трябва да очакваме нещо абсурдно, гротескно в целостта на две залепени една към друга души. За разлика от драмата на някогашните символисти обаче, сега двете души съжителстват мирно и полезно в гърдите на новите поетеси. А когато настъпи времето, веднага след 1989 г., тяхната бързопостигната цялост все така лесно ще се разпадне. Как да си обясним това явление? Какво предизвиква лекотата, с която се събират и разделят две поредици от взаимно противоречиви черти в женската лирическа идентичност?

В отговора си навярно трябва да тръгнем оттам, че тяхната цялост никога не е израсла отвътре, не се е развила според законите и механизмите на индивидуалната психика, не е претърпяла бавната еволюция на един организъм. Целостта на явлението жена-и-мъж е присадена към българската действителност и е насилена да разцъфне, преди да е пуснала корени в душите на мнозинството жени. Когато идва 1989 г., тя започва да се разпада лавинообразно, с удивителна скорост. "Поезията" се превръща в поезии, а някогашната звеноводка Радка се преражда в Радка пиратка и за пореден път става героиня в българското паракултурно пространство. Друга част от поезията - интелектуалната женска лирика - придобива феминистичен нюанс и с това по свой начин отхвърля социалистическото си минало; да си припомним, че идеологията на държавния социализъм открито мрази феминизма като буржоазно явление, неподходящо за "истински" еманципираните жени. И за да се върнем към изходната точка на нашите разсъждения, искам отново да подчертая, че явлението мъжки момичета през 60-те-70-те години няма нищо общо с модерния унисексуализъм; то е в пълния смисъл на термина социално конструиран (трети) пол, образувание от андрогинен тип, получено чрез долепване на две поредици от традиционни (едно)полови характеристики.

Ето и няколко примера. Особено ясно изрича двойствената (женско-мъжка) природа на новата социдентичност Бл. Димитрова в опит да похвали поемата "Далечно плаване" от Багряна. Като се възхищава от първата жена-капитан на китоловен кораб Валентина Орликова, Багряна е успяла да изгради "образа на смелата морячка, така привлекателен в своята женственост и заедно с това мъжествен" (Димитрова 1958: 12). В автопортретния монолог от стихотворението "Жена" лирическата героиня на К. Ковачева конструира по принципа на натрупването едно невъзможно човешко създание, което притежва дълга поредица от несъвместими женски качества, неусетно преливащи в типичен портрет на младия дързък мъж от (западното) кино на 60-те години: "Бръчка на челото, очите - присвити, момчешка блузка...". Дори В. Петкова, която по принцип пресилва идеята за женска еманципация17, нерядко използва автопортретни похвати, за да възпроизведе не друго, а модела на социалистическата мъжка жена:

Ти, който ще бъдеш мой, трябва да
                                                        знаеш,
че аз съм горда и дръзка жена,
че ходя през деня в панталон,
и кормилото мъжки държа.
Трябва да знаеш, че аз не обичам
кокетството, фалша,
не обичам лъжата и флирта...

("На бъдещия")

Обърнете внимание с колко "естествен" реторически жест лирическата героиня изравнява кокетството с фалша, флирта - с лъжата; по-нататък ще срещнем още "отвращават ме долните клюки". Очевидно е, че тя се старае да не прилича на "дама" от буржоазния свят, да покорява мъжете "по мъжки" - без много приказки и преструвки, право в целта. Така най-изявеното въплъщение на женския полов есенциализъм се оказва (поне наполовина) усвоена представа за (също толкова) есенциална мъжественост. Тук вече, колкото и да не ми достигат страниците, не мога да прескоча задаването на два важни въпроса.

Първият - как, с какви тактики на художествено изображение става възможна тази уникална комбинация на мъжко-женски черти в българската литература? Вторият - защо нашите поетеси, при това в момента, когато вече са си възвърнали правото да бъдат жени (поне в рамките на багрянинския модел), така упорито се стремят да бъдат и мъже в допълнение към вечно-святата женственост?

Отговорът на първия въпрос изглежда по-обозрим и лесен. Така както се налепват една към друга различни джендър черти в нравствения портрет, и художествената образност контаминира безпроблемно символи, функции и портретни детайли на двата пола. Същността жена е внушена предимно с традиционни символи, толкова банални, че придобиват алегорично послание (земя, лоза, птица, Ева, прамайка). Емоционално-психологическата характеристика е внушена с не по-малко банални представи за това как може да мисли/чувства една жена: в категориите ранимост, тревожност, свръхчувствителност, себепожертвователност, отговорност - дотам, че претоварването принуждава Н. Стефанова да възкликне в "Освобождение": "О, женственост, умри!/ Така си вредна,/ така заплашват твоите синкопи/ почтеното и съвестно сърце." Що се отнася до "мъжкостта" на лирическата героиня, тя се проявява винаги в действие, във форми на поведение, които изразяват присъствието й в общественото пространство и характеризират отношенията й с другите хора, главно мъже: "нося вкъщи мои пари", "с мъжка ръка направлявам дните" (Ст. Пенчева); "и кормилото мъжки държа" (В. Петкова); "чаках, пушех и ставах - мъж" (М. Башева). Женскостта, с други думи, е същност и душевен портрет, мъжкостта - вид поведение в типично "мъжки" черти.

Отговорът на втория поставен въпрос е по-сложен, тъй като изисква наблюдения от социологически и културологичен порядък. Ще предложа само един, но съществен, аспект на възможното обяснение. Макар че жените са официално признати за равностойни граждани, включително творци, на социалистическата държава, по едно неписано старо правило в литературата, дори и в поезията, женствеността продължава да бъде белег на по-ниско качество. Вече видяхме как представите женска или дамска поезия функционират като пейоративни клишета. Извън малка групичка избрани (по много различни причини) писателки: Багряна, Габе, А. Каменова, М. Грубешлиева, Л. Стефанова, Л. Милева, В. Мутафчиева през 80-те години - жените много рядко,само по изключение, достигат до ръководни постове в живота на литературната общност.

Намерих една показателна снимка от 1964 г., на която е представено цялото ръководство на СБП: двадесет и девет мъже в еднакви костюми, а между тях - седнала на първия ред по съвсем нетипичен за дама начин, с протегнати напред крака - само една жена, Багряна. По същия начин би изглеждала и една хипотетична снимка на редколегията на сп. "Септември" от началото на 70-те години: дванадесет мъже и една жена - Багряна, разбира се. В средата на десетилетието съставът е силно разместен, за кратко време се появява Ст. Пенчева, после бързо изчезва и през 1975 г. статуквото е възстановено с още по-голяма валидност: шестнадесет мъже и Багряна.

Подобна би била и снимката на редколегията, оглавила списание "Пламък". През първата половина на 60-те години например там има само една жена - М. Грубешлиева. Изключителността на нейното присъствие става показателна, когато видим как се изреждат брой след брой, в които няма художествена литература от българска авторка. (Впрочем не много различно е и положението със "Септември" в началото на 70-те години; 1971, 1972, 1973 имат по два-три броя, в които липсва родна писателка.) Жените по принцип не пишат обзорни статии, сред редките изключения са отново М. Грубешлиева ("За съвременната литература") и Л. Милева ("Поезията за деца") през 1961 г. в "Пламък". И двете статии са някак протоколни и кратички, а Л. Милева дотолкова се идентифицира с мъжествената страст на властта да дава оценки, че забравя да включи поне едно име на българска поетеса18. По-късно, когато започват да се провеждат годишните прегледи на продукцията в СБП, жените пак не подготвят обзори и не четат доклади. Те не участват в тематичните разговори, които се провеждат в редакциите на престижни вестници и списания; никой не иска от тях интервюта, но затова пък те често интервюират писателите мъже.

Нима е чудно, че в подобна обстановка писателките ще се опитват да придобият публична видимост и чуваемост по единствения възможен начин - като се опитват да изглеждат мъже? Какво странно може да има в желанието им да добавят "мъжки" черти към своя портрет - така като самите мъже се закичват с ордени или титли като "партизанин", "ветеран от Отечествената война", "борец-антифашист"? Принципът на "закичването", на залепването на престижни черти е общ, и неговият пол не е нито мъжки, нито женски, а политически. И жените просто играят по правилата на своето време, борят се за престиж и всички свързани с него неща.

Не бих могла да приключа голямата тема за жената-и-мъж в българската поезия от 60-те-70-те години, без да отбележа една симптоматична пукнатина върху лъскавата повърхност на образа, един непогрешим дисонас в хармонията на неговата прослава. При внимателно четене започва да изпъква натрапливото присъствие на мотива за стареенето и стареещата жена, изразен по най-банално "буржоазния" начин - в режима на отчаянието и страха. Изглежда така, сякаш призракът на презряната "дама" се опитва да се възвърне неканен в душите на нашите мъжки момичета.

Още по-странен изглежда фактът, че това се случва изключително рано в техния биографичен път. Ст. Пенчева едва дочаква да навърши тридесет години и заговаря за остаряването и погрозняването, за страха от смъртта, за желанието си да дочака края на житейския път с верен мъж у дома. На тридесет и шест тя вече пише: "Прекрачвам превала на моята есен" ("Началото на остаряването", 1965). В. Петкова е само на тридесет, когато написва стихотворението "Жена" със странния лайтмотив "Помнете ме!". В първата строфа той е последван от фразите "Бях хубава! Бях млада!", а на финала се появява зашеметяващото минало приключено време на твърдението "Аз бях жена". Бл. Димитрова изглежда дори закъсняла, когато изчаква 47-годишна възраст, за да се оплаче на свой ред: "Подготвям се самотна да старея,/ изхвърляйки излишните неща..." ("Ценности", 1969). Най-откровена, може би заради опита си да изрази женското преживяване в типично мъжката образност на един известен поет, е Л. Даскалова. Нейното стихотворение "Февруари" (Септември, 1975, бр. 6) разказва за посещение в Дрезденската картинна галерия, където витае "една вековна мъка от бръчици, от пукнатинки, болна бледност". Метафоричната аналогия с бръчките бързо се прояснява, когато лирическата героиня прескача в режим на говорене от 1 л. мн.ч. и конституира колективен (женски) субект:

Портретите стареят също като нас, жените.
И също тъй непоправимо и печално.

Ние-идентификацията е привлякла потребността да се дефинира женското битие през спецификата на мъжкия поглед; неочаквано изплуват преки асоциации с Далчев, а лирическата героиня проговаря с гласа на неговите "печални моми", които не знаят "що искат" от своя живот. Изведнъж осъзнаваме, че трудовият героизъм на социалистическата гражданка и гордостта да бъдеш "просто жена" са потиснали, но не са унищожили стария навик на жените да се идентифицират с оценката на мъжкия поглед. Защото какво друго ражда ужаса от стареенето, особено на по-млада възраст, ако не страхът да не бъдеш видяна/оценена отвън като непривлекателна и нежелана, като (вече) не-жена? Показателен е фактът, че в по-късна възраст поетесите започват да преосмислят отношенията между старостта и женствеността. Петдесетгодишната Ст. Пенчева прописва по смел и нетрадиционен начин:

Нека съм некрасива.
Нехвалена.
Нелюбима.
Но умът да е жив,
но още да може ръката ми.
Нека до края своя живот имам -
в самотата си
и в тъгата.

Тук само последните думи издават страховете на някогашното мъжко момиче. И за да се случи парадоксът напълно, точно най-възрастните дами на българската поезия най-малко (искат да) мислят за старостта. На осемдесет години Д. Габе създава своята най-багрянинска стихосбирка; "Почакай, слънце" (1967) прелива от жизнената женственост, характерна за поведението на междувоенната амазонка:

Слушам, слушам, слушам
и в мене расте свободната ми воля
да обичам,
да се гневя
и да се втурвам
в огъня дори
с протегнати ръце.

("Свобода")

Откриваме и най-типичните черти на женския характер от ранните десетилетия на неговата жажда за свобода: нетърпеливост, развълнуваност, импулсивност, желание да случи живота тук и сега. Има, разбира се, и разсъждения във философски ключ, които правят впечатление на критиката, но те са доста общи и романтични, както подхожда на (млада) жена. Обяснението за този късен и бурен романтизъм можем да открием в една предходна стихосбирка, "Нови стихове" (1963), странно вместено посред голям брой политически коректни, идеологически правоверни стихове (включително оди на Партията, Родината и световния мир):

Косите ми са побелели вече,
а ти, сърце,
ти вечно зеленееш.

("Признание")

Десет години по-късно, през 1973 г. в "Сгъстена тишина", Д. Габе ще продължи да пише в регистъра на (младежки) романтичното преживяване, при това любовна лирика от типа Ти си моята неудържима лудост. Сега вече (както и в последните стихосбирки на Багряна) се появява отчетлива тенденция към инфантилизиране на интимния опит. Вечната младост все пак се оказва илюзия, макар че илюзията се опитва да бъде литература, а неуморната идентификация с нея си има цена.

Говорейки за лирическата женственост дотук, нееднократно стигахме до проблема за нейния разнопосочен, противоречив, понякога дори парадоксален характер. Време е вече да видим, макар и накратко, на какво се дължи тази разноречивост, която самите авторки по-скоро не осъзнават и която не им причинява особено силен (поне видимо) психически дискомфорт.

Да тръгнем оттам, че държавният социализъм сполита България, когато тя е подчертано селскостопанска страна със слабо развита индустрия. В края на 1944 г. 82% от населението е все още селско, а това означава, че огромното мнозинство жени са възпитани в поведение, което е много далече от идеите за равенство и еманципация. Същото се отнася и за градските домакини; равноправието присъства като идея в главите на относително малък брой жени, най-често с висше образование. Колко обаче могат да бъдат те става ясно, щом разберем, че през 1934 г. всички хора с висше образование в България, мъже и жени, са били 1%. Исторически мигновеното (за по-малко от петнадесет години) превъзпитание на вчерашната селянка или градска домакиня в социалистическа труженичка с равни политически отговорности и права има чудотворен характер. То става възможно само под ръководството на държавните институции и със средствата на авторитарната власт, следователно не бихме могли да говорим за него като за еволюционно придобита характеристика с всеобщи и еднакви черти. Въпреки привидността на своята универсалност и монолитност социалистическата женственост не е нито толкова "естествена", нито толкова задължителна, колкото изглежда в дискурса на държавните лозунги и програми. В действителност е съществувало значимо разнообразие от социални групи с различни нагласи и с различна способност да попаднат в модела на новата чудо-жена. Литературата е била важно средство за превъзпитанието на "масата" и всички авторки с амбиция да попаднат в публичното пространство са изразявали - според възможностите си, но съзнателно и целенасочено - присъствието на социално въобразената женственост като реалност. При това положение - дори когато става въпрос за "искрен" лирически аз - трябва да възприемаме литературната женственост от типа "героична жена" преди всичко като идеологически олитературен фикционален конструкт. Безспорно е, че с напредването на периода превъзпитателният процес набира сила и масовост, но все още липсват социологически проучвания върху дълбочината на зева между публично и частно, обществено и домашно-интимно в живота и поведението на българските писателки.

Ако се съсредоточим само върху обществената действителност, промените ще ни се сторят наистина чудотворни. Още преди да е завършила 1944 г., се приема Наредба-закон за изравняване на лицата от двата пола, с която жените стават равноправни във всички области на стопанския, държавния, обществено-политическия и културния живот. Те могат да избират и да бъдат избирани наравно с мъжете - изключителен акт преди средата на 20 век (в Швейцария например това се случва едва в 1971 г.). В съответствие с традициите, положени в трудовете на Маркс и Енгелс19, държавният социализъм разбира жената (задължително като колективен, класово дефиниран субект) като "прогресивна сила" с важна роля в строителството на новия свят. През 1946 г. в реч пред Българския народен женски съюз Г. Димитров недвусмислено говори за "жената-човек", "жената-другар" и "жената-майка". Приетата през декември 1947 г. конституция (неслучайно наречена Димитровска) потвърждава равноправието на жените, включително като право на равна заплата, на почивка, на обществени осигуровки, пенсия и образование. Оттук нататък се случва лавина от бързи промени: масово навлизане на жените в работната сила; изключителен скок в тяхното образование, особено впечатляващ в инженерните професии20; масова миграция от селата към градовете; увеличаване на заетостта и работната заплата; рязък и последователен спад на раждаемостта. През 80-те години съвкупността от тези тенденции достига върхови измерения, които се виждат ясно в едно изследване на Population Crisis Committee във Вашингтон от 1988 г. Изследването обхваща 2,3 млрд. (или 92% от всички) жени в 99 страни. Избраната методика за оценка на благосъстоянието на жените от 80-те години включва двадесет показателя в пет области: здравен статус, брак и деца, образование, заетост и социално равенство. България се нарежда на девето място пред държави като Белгия, Франция, Западна Германия, Австрия, Чехословакия, Полша, Великобритания и т.н. Тя има максимални показатели при грижи за отглеждане на децата, брой записани ученички за основно и средно образование, равенство в брака и семейството (Рангелова 2011: 36). Като добавим и поредица случаи, в които отделни жени (например Ц. Драгойчева, Л. Живкова, Св. Даскалова, Р. Тодорова) достигат до много високи постове в държавното управление, вече можем да разберем защо във феминистката история на жените през последните години се появи една нова (все още алтернативна) тенденция в оценката на социалистическия период. "Имайки предвид, че вече са изминали две десетилетия, може би сега е времето да се изследва възможността социалистическите правителства действително да са били ангажирани с абстрактните цели на равенството, дори и ако често да не са успявали да осъществят тези цели на практика", пише с известна предпазливост Кристен Годси (2011: 275).

Кр. Даскалова също така изразява необходимостта от "една по-балансирана оценка на наследството на държавния социализъм" (Даскалова 2012: 492). Трябва ли, пита тя, "да отречем всички онези благосклонни към жените политики и официалния идеологически и юридически ангажимент на тези държави към еманципацията и просветата на жените", за да останем коректни към възприетата теза за "дълбока несъвместимост между феминизма и комунизма"? (Даскалова 2012: 491; Лулева 2003: 155-174). И дали в крайна сметка няма да дойде онзи момент, в който държавният социализъм ще започне да се разбира като (исторически специфична) проява на държавния феминизъм?

Разбира се, противоречията в тоталитарните практики на държавно управление са твърде дълбоки, за да си позволим лесни еднопланови изводи. И докато сравненията с времето "преди Девети" говорят обикновено в полза на про-женския характер на социалистическата държава, наблюденията в рамките на самия период 1944-1989 говорят за широка пролука между партийните програми и реалната обществена практика. Въпреки постановеното равноправие жените (като колективен субект) много по-рядко от мъжете заемат някакви властови позиции и получават привилегии. Все още има малко социологически проучвания по този въпрос, но все пак се очертават някои конкретни посоки. Едно изследване върху членството в Съюза на бойците против фашизма (което е носело значими облаги) показва симптоматични несъответствия в присъствието на двата пола. В нито едно от регионалните дружества (да не говорим за централното управление) делът на жените не надхвърля 5% (а най-често е между 2 и 3%). Поражда се логичният въпрос как трябва да си обясним това съзнателно маргинализиране, след като само делът на партизанките в национален мащаб е бил 7,8%, а отделно от тях има много полизатворнички, ятачки, ремсистки, политемигрантки и участнички във въстанието от 1923 г.?21 "Въпреки еманципаторната антифашистка реторика, отговаря изследователят Петър Воденичаров, жените получават социален престиж и достъп до привилегии главно като майки, дъщери и съпруги на "героичните синове на партията". Стремглавото служебно издигане без образование и професионален опит е характерно за младите мъже членове на дружествата, но не и за жените" (Воденичаров 2011). И малко по-нататък още по-ясно: "Наличието на антифашистки в дружествата на бойците против фашизма би навредило на мачистката интимност в тези мрежи. Изключени от тях, жените имат ограничени възможности за достъп до истинската власт; те са възхвалявани най-вече като "съпруги и майки на герои" и за тях остава един ограничен периметър на реализация - социално майчинство в младежки, женски, пацифистки, българо-съветски и други пропагандни организации."

Ще приведа още един пример, който съзнателно съм избрала сред низовите позиции на властта, където възможността да срещнем жени изглежда по-голяма. Става въпрос за (тежката и непрестижна) работа на жените в трудово-кооперативните земеделски стопанства (ТКЗС). Спомняме си за звеноводката Радка и нейния трудов героизъм, за публичното присъствие на видни птицегледачки и комбайнерки на партийни конгреси и очакваме, че жените са имали адекватен на усърдието им достъп до (поне) местните ръководства на село. Какво обаче показват социологическите проучвания? Яна Янчева е записала множество истории на жени, които разказват различни практики за дискредитиране на техния труд: трактористки са водени на щат като магазинерки, за да получават по-ниска заплата; присвояване на обещани възнаграждения за извънреден труд; претоварване с работа и т.н. (Янчева 2011: 166-187). В края на своето изследване върху "политиката за равенство в българското село" тя достига до следните изводи: "Прокламираните лозунги за равенство между половете не се реализират в действителност. Работата в ТКЗС се превръща в синоним на тежък, ниско платен и непрестижен женски труд, а отношенията в повечето стопанства по места затвърждават неравенството. На жените (мнозинство в кооперативите) е отредена предимно изпълнителска функция и подчинени позиции пред ръководството, чийто състав е с нищожни изключения мъжки. Участието на жените в управлението на ТКЗС е крайно ограничено, а равноправните им позиции спрямо мъжете остават само лозунг" (Янчева 2011: 187).

Ситуацията впрочем е била очевидна и без социологически проучвания още в онези години. Докато умува как да внедри сред жените на село партийната повеля да се работи на полето и през зимата, Цветана Киранова, активистка на официалното женско движение през 50-те-60-те години, забелязва, че "твърде малко са жените на ниски ръководни длъжности - като звеноводки и бригадирки - ръководителки на малките групи в конкретното производство" (Марчева 2011: 219). Но ако жените не достигат до властови позиции дори на село, където изнасят основната тежест на земеделския труд, какво да кажем за високите етажи на властта? Просто същото. Като изключим малък брой жени с подходящо минало22, статистиките оголват оскъдно присъствие на втория пол (Марчева 2009: 198-199; Еленков 2008). И най-показателен ми се вижда фактът, че жените, които се издигат рязко нагоре, предпочитат да се заобикалят с мъже - помощници и сътрудници. Най-фрапиращ е случаят с Л. Живкова и нейния антураж от съмишленици - писатели, художници, архитекти, сред които няма да срещнем жена23, сякаш в женското присъствие има нещо природно омърсяващо, някаква неокултурена телесност, от която самата Живкова се опитва да се отърве по пътя на въздържанието и аскетизма.

Още много би могло да се разсъждава върху синдрома на стъкления таван, който съпровожда утвърждаването на жените във времето на недослучения "държавен феминизъм" на държавния социализъм у нас. Ако приемем като най-обща причина за него това, което Жоржета Назърска нарича "бавния модернизационен процес в социалната сфера" (Назърска 2011: 76), ще се приближим към възможността да забележим едно дълбоко разцепване, една истинска шизофреничност на женската ситуация през този период, а това неизбежно е оказвало влияние и върху начина, по който са мислели/пишели българските писателки.

Социалистическата идеология на половото равноправие оказва силно влияние върху социалния статус на жените в България: извежда ги от ограниченията на домашното пространство, нерядко ги спасява от опекунството на родители и свекърви, превръща ги в наемна работна ръка, дава им образование и професии, позволява им известна финансова и битова независимост. Подобна поредица от промени обаче не се случва вътре в пространството на дома и домашния бит: нито мъжете, нито социалистическата държава биха имали полза от такава промяна. И докато ситуацията с мъжете няма нужда от изясняване, за държавните институции трябва да кажем, че съвсем съзнателно и целенасочено поддържат шизофренията жена - ударничка навън, домашна прислужница у дома. Но тъй като междувременно раждаемостта все по-упорито спада и разводите стават все по-голям брой, държавата предприема конкретни мерки за възспиране на тези процеси. Сред многобройните примери ще припомня три: изкуствено усложнената процедура за развод (след като опитът за забрана на разводите през 50-те години все пак не успява), т.нар. ергенски данък, който в действителност далече не е само ергенски, а стигматизира немалка част от жените като "бездетни", и широко тиражирания (не на последно място чрез литературата) мит за пагубното влияние на развода върху детската психика.

Днешни изследвания на списание Жената днес от онези години оголват по недвусмислен начин водещата държавна стратегия да се съхраняват и възпроизвеждат патриархалните навици и стереотипи в битовото всекидневие на българската жена въпреки очевидния факт, че те са попаднали в рязък контраст с идеологията на половото равноправие (Павлова 2011: 189-200; Славова 2010: 129-152). В съвременни джендър термини ситуацията може да бъде изречена и така: "Джендър режимът на социализма има важна симулативна страна, която, на първо място, скрива патерналистко-патриархалната му същност" (Мухарска 2011: 315). Това, което ни интересува пряко в тази уникална за българската история ситуация, са най-вече механизмите на поведение и адаптация, усвоени от жените, включително от писателките, през социалистическия период.

Би било вълнуващо да си представим някакви (макар и скрити, подмолни) опити за съпротива от тяхна страна. Истината обаче е там, че жените сравнително бързо и безболезнено се адаптират към шизофреничната ситуация, не след дълго така добре, че престават да забелязват абсурда и я приемат като нормална. Нормализирането на абсурдното по принцип е важна стратегия в оцеляването на човека във всички тоталитарни режими, негова защитна стратегия, която му помага (поне донякъде) да опази психическото си равновесие. Примиреното усещане за нормалност в ненормалното битие изразява добре Екатерина Йосифова в едно интервю с Н. Трайков. Коментирайки начина, по който писателите са възприемали цензурирането на техните книги, тя използва оксиморонната фраза "нормална шизофрения": "Тези неща не ни вълнуваха особено. Приемахме ги за нормални. За логична част от нормалната шизофрения" (Трайков 2009).

Друг механизъм, който подпомага адаптацията и кара потиснатия да страда по-малко от своята потиснатост (нерядко и да не я забелязва), е идентификацията с манталитета и възгледите на самия потисник. Затова и няма да се учудим, че жените не просто изтърпяват, а носят героично, доброволно и не без чувство за гордост двойното бреме на своето битие. Навярно най-големият успех на социалистическата държавна идеология сред жените е именно тази илюзия за "естествения" героизъм, присъщ на самата женска природа, която е толкова силна, устойчива, жилава, че може да издържи натоварване, към каквото мъжът (пак "по природа") не проявява особена склонност. Литературата ни, най-вече тази, създадена от жени, активно (а в поезията "интимно" и "искрено") превръща тази илюзия в художествена реалност. Много е трудно днес, без наличието на лични, или "частни" истории, да преценим до каква степен тя е била индивидуална истина, и до каква - социална мимикрия. Моето мнение е, че между тези две позиции в действителност не би могло да се прокара някаква ясна граница. Неподправена гордост звучи в наивната декламативност на лирически изявления като: "Да бъдеш жена - това е болка" и "Саможертва е да си жена" (Бл. Димитрова); или "аз мога да поемам всички мигове/ изпълнени със радост и със мъка,/ защото съм жена!" (В. Петкова). Невъзможно е да се каже къде точно минава границата между лична истина, въобразена реалност и партийна повеля през социалистическия период, това според мен е една от неговите най-характерни черти. А що се отнася до фразата мъжки момичета, тя е буквална илюстрация на желанието за "идентификация с агресора", както би казал Фройд.

Нейната най-голяма сила е през 60-те и в началото на 70-те години; тогава дори 75-годишната Д. Габе успява да каже на своето съвремие: "Обичам те, защото искаш от мене мъжество и вяра" ("Съвремие", 1963). С напредването на 70-те години, когато се появяват първата българска книга за мода (Модата 1975) и голямата модна къща ЦНСМ, обаянието на мъжкия героизъм започва да излинява сред женския свят. Поезията през 80-те години вече показва сериозно раздалечаване между женското лирическо писане и потребността от идентификация с мъжки модели на обществения престиж. Може би не без връзка с факта, че и мъжкото лирическо писане по същото време все повече придобива черти, които по-рано щяха да бъдат отблъснати като женски: интимност, вслушване в тихия глас на сърцето, вглеждане в ежедневния свят.

* * *

Всъщност за много от утвърдените поетеси на 80-те години бихме могли да мислим като за поколение: те са родени между началото на 40-те и началото на 50-те години. Нещо подобно се опитва да направи К. Ковачева в предговора към стихосбирката "Лични стихотворения" (1981), макар че нейният избор на "поколение" е наистина твърде личен - най-вече по душевна симпатия и литературен афинитет - и от жените включва само Ек. Йосифова, М. Башева и М. Томова. Именно в тази субективност обаче става ясна невъзможността да приобщим към едно "поколение" толкова различни поетеси като В. Петкова и Ек. Йосифова, М. Томова и Р. Панчовска, М. Башева и В. Радинска, К. Ковачева и Ф. Филкова, Р. Александрова и Ж. Балтаджиева... Ако към тях добавим и почерците на по-младите дебютантки като М. Петкова, М. Иванова, М. Николчина, вече със сигурност ще можем да кажем, че за пръв път в българската поезия след 1944 г. женската лирика е придобила значимо разнообразие. Ще се опитам да представя кратко и обобщено някои от най-характерните й особености през фокуса на способността за "женско мислене".

Почти безследно изчезнал изглежда моделът на героичното мъжко момиче - заедно със задължителните доскоро реверанси към именни и безименни партизанки, героини на труда и боркини за световния мир. Съгласна съм с Пл. Дойнов, че става въпрос за "отказ от героически жестикулации" (Дойнов 2013б: 356), не без връзка с цялостното отместване на героичната парадигма като механизъм за идентификация с високите фигури/стойности в мъжкия свят. Героините са възвърнали своята женственост, която вече нерядко надхвърля контурите на багрянинския модел. Поетесите очевидно са се отказали да размахват пера от пиедестала на своите "вечни", "първични" и "абсолютни" женски ценности. Част от тях изгубват хроничната дотогава потребност да търсят ефектни формули за самоопределяне и самоизричане "като жена". Лирическото преживяване придобива конкретност, загърбва стремежа към обобщения, а героините се примиряват с действителността на обикновения човешки живот и започват да я изричат отвътре на своето (лирическо) ежедневие. Женският опит придобива по-категорични урбанистично-битови измерения (К. Ковачева, М. Башева, В. Радинска) или потъва в символично-алегоричния свят на екзистенциалните обобщения и културните асоциации (Ек. Йосифова, Ф. Филкова, Р. Панчовска, М. Томова). Доскоро напрегнатите в драматизма на своето (дву)полово битие чудо-жени изведнъж се оказват скромни жителки на панелните софийски квартали; те пътуват с трамвай, живеят под наем, местят се от квартира на квартира, спят лошо, чуват как капе повреденият кран, мъчат ги безпаричие и умора. Показателна ми се струва тази връзка между примирението със съдбата да бъдеш "обикновен" човек и недвусмислената, еднопланова идентификация в женски (лирически) род.

По друг начин казано, слизайки от пиедестала на мъжкия героизъм, поетесите се примиряват едновременно с перспективата да бъдат "само жени" и с реалността на "нормални" съвременни хора. Сега вече те могат да обсъждат дребни лични проблеми, да описват незначителни перипетии на ежедневието, да нарекат сърцето си "изрязано нокътче, захвърлено в нищото" (Ф. Филкова), живота си - "взет назаем" (К. Ковачева), пълен с "празни мрежи и празни надежди" (В. Радинска). Симптоматично обаче не е изчезнала склонността им към автопортретиране, макар че сега тя черпи образност от ниските, негероични регистри на женското битие.

Така ме вижте - кратка и случайна,
убита от градушка и поникнала,
разпъната, разпътна, лекомислена...

- пише К. Ковачева ("Лични стихотворения") на границата между багрянинската диалектика на женската същност и опита да се ревизира нейната романтична автомитология. Р. Панчовска, която от самото начало промисля изходи от традиционните представи за "женска поезия", също не успява да отблъсне изкушението на ефектното обобщение:

Душата ми, по-тежка и от камък, съм нарамила.
Тя ме влече към дъното си все, към звездните селения...

("Къща")

Дори В. Радинска, драматизираща именно ниско-ежедневното, понякога дори грозното в женския бит (като "лакома чайка ръфа мърша на мръсния балкон" в "Аутопсия"), издава лирическо възпитание през 70-те години в опита да вметне момчешки симпатични черти в своя момичешки автопортрет:

Ти ме познаваш - бедна и малка, като троха,
с рижа глава, в която вечно бръмчи по някоя черна муха.

("Досие")

Искам да кажа, че не трябва да прекаляваме с идеята за радикален поврат в женската поезия на 80-те години. От една страна, тя наистина изразява общата тенденция да се надхвърля и омаловажава надзора на соцреалистичната норма (която впрочем е загубила разпознаваемите си белези по онова време и съществува главно в инерцията на институционалната цензура и на самоцензурата в творческия процес). От друга страна обаче, пази спомен за лоното, в което е отгледана (багрянинския женски модел) и помни как е възпитана в съзнанието на своите подрастващи авторки през двете предходни десетилетия.

Показателен е случаят с В. Радинска. Дебютирала с книга през 1977 г., през 80-те години младата поетеса се заема да моделира разпознаваемо присъствие на своя лирически аз. Съвсем закономерно тя се насочва към една полупразна ниша (там са се разположили нашироко част от творбите на К. Ковачева и почти цялата М. Башева от 70-те години) във всекидневно- урбанистичния бит на младата, интелигентна, скептично настроена късносоциалистическа жена. Необходими са обаче по-конкретни черти, някаква различна индивидуалност на нейното присъствие в лирическото пространство. И В. Радинска смело избира най-ниските, най-непредставителните, най-малко героичните измерения на живота-като-жена. Показателни са заглавията на нейните две стихосбирки от 80-те години: "Нощна книга" (1983) и "Не" (1988). Първото заглавие отнася способността за поезия към тъмните, мрачните, тъжните часове на женската самота, а второто директно го разполага в режима на отказаните му "светли" радости. Лирическата героиня е "провинциалистка", пристигнала да завоюва големия град, обитаваща неуютни квартири насред поредния "панелен хамбар"; в кухнята й се мъдрят "хляб мухлясал" и "вчерашна супа"; "болнавото утро" я заварва да се измъква "недоспала и кисела" от кревата, "с кошмари снощи пълен". Пътувайки вечер в "трамвая последен" към своя краен квартал, тя обмисля "поредния жесток урок", който е получила; налага й се да сърба "попарата на своята детска вяра"; даже детството (традиционен източник на носталгични спомени) е започнало да "мирише на блато". Ако към всичко това добавим и попресилено експонираните самоубийствени мисли, ще видим, че дегероизацията и деромантизацията на женския свят са се превърнали в цялостна и целенасочена стратегия на художествена изява. "Искреността", интимността, изповедният тон са лирически тактики, които произвеждат един цялостен и наистина непознат (по-скоро непризнат) дотогава образ на социалистическата жена. (Аналог на този лирически аз може да бъде героинята от филма "Една жена на 33", режисиран от Хр. Христов по времето, когато са писани стихотворенията от "Нощна книга".) Важни за нас са точно драстичният отказ от самоидентификация в героични черти и съзнателното преекспониране на ниското и некрасивото в ежедневния свят на лирическия субект. Те не биха били използвани като стратегия/амбиция за новаторски влог, ако не носеха в себе си възможността да бъдат разпознати от читателите-съвременници като скритата, непозволената (и затова съблазнителна) другост на изтощените, излинели от продължителна употреба соцромантични черти на героичната женственост.

Неукротимото мъжко момиче и победената от тежкия бит жена "на 33" (впрочем такава е възрастта и на самата Радинска по времето, когато издава "Нощна книга") са два противоположни, но свързани именно чрез своята взаимна зависимост варианта на женското битие от времето на "зрелия" държавен социализъм. В единия са фокусирани лъскавите, програмно предписани, гарантирано поетични качества на опита "да бъдеш жена". Другият експлицира потисканите под чертата на публична видимост мрачни, битово огрубени, неприветливи страни в живота на българската жена. Докъм края на 70-те години литературната норма допуска присъствието на първия вариант, публикува го, хвали го, поощрява го по всички възможни начини. Вторият вариант (ако изобщо дръзне да се покаже) е санкциониран с отказ да бъде признат и за добра, и за женска поезия24. Около началото на 80-те години обаче парадигмата започва да се обръща; лъскавата доскоро страна помръква и губи престиж, а тъмната, подривната изплува нагоре в представите за оригинална поезия. И все пак става въпрос за един общ модел с две свързани помежду си противоположни страни, който би могъл още дълго време да се "обръща" и наглася към промените на все по-узряващия социализъм. Ако не беше 1989-а година, разбира се. Защото още в началото на 90-те цялата парадигма (и с нейната светла, и с нейната тъмна страна) ще се окаже отместена в задния двор на литературноисторическото развитие.

* * *

В този момент вече трябва да е станало странно, че дотук говорих единствено за "женска поезия", така сякаш споделям консервативния въглед - много разпространен и преди, и след Девети септември - че жените са способни да пишат (само) поезия. И като имаме предвид, че през целия период 1944-1989 критиката диктува посоките и оценката на създаваната тогава литература, нека и ние да тръгнем към "женската белетристика" от позицията на официалната критика. Ще приведа само няколко, но типични примера от първата половина на 70-те години.

През пролетта на 1971 г. новоназначеният председател на СБП Пантелей Зарев изнася слово, озаглавено "15 години от Априлския пленум - пред Х конкрес на БКП"; последната част на словото представлява преглед на значимите постижения в българската литература за периода 1956-1971 г. (Зарев 1971: 17-24). В областта на белетристиката са посочени заслугите на доста мъже; от жените присъства единствено В. Мутафчиева. През следващата година, 1972-а, сп. "Септември" празнува четвъртвековен юбилей. В брой 11 редакционната колегия публикува Уводно слово; то обобщава големите успехи на писателите, публикували по страниците на "Септември". И докато сред поетите са споменати Д. Габе, Багряна, Ст. Пенчева, Бл. Димитрова и Ек. Йосифова, няма нито един пример с жена-автор на роман, разказ, повест и драма25. Още две години напред - и пак в "Септември" ще срещнем Б. Ничев с неговата представителна обзорна статия "Литературата на три десетилетия - летопис на народния живот". И тук сред поетите ще срещнем пет имена на жени (единствената разлика е в това, че Ек. Йосифова е заменена с близката до Т. Живков Л. Стефанова), но сред белетристите - нито едно. И последен пример: в същия брой на списанието Е. Константинова прави обзор на историческия роман за същото време (Константинова 1974а: 216-222); единствената спомената писателка е В. Мутафчиева. Както се вижда недвусмислено, критиката (тогава, когато говори представително, а не "на дребно", в рецензии) отказва съществуването на писателки белетристки в предните редове на българската литература (макар че споменава жени, когато става въпрос за поезия) и възпроизвежда с похвално мъжко-и-женско усърдие представата за полова диференциация на творческите умения. А може би наистина е така? Може би Девети септември е разрушил дълбоко и трайно традицията, крехко натрупана в междувоенното време? Нека да проследим какво ни казват фактите, като започнем с най-трудния и трудоемък белетристичен жанр, романа.

А в това, че романът е мерило за белетристичен успех през целия период, едва ли може да има съмнение. Едно социологическо изследване на тема "Младежта и книгата", проведено от Центъра за социологически изследвания на младежта към ЦК на ДКМС през 1971 г., го посочва категорично като най-популярното четиво, най-предпочитания литературен жанр, привлякъл близо 60% от интереса на читателите във възрастта от 14 до 30 години, докато разказът и повестта например имат общо 7,1%26. Неслучайно Б. Ничев във вече споменатия преглед го величае като "цар на жанровете" и подрежда дванадесет негови верни творци-мъже, сред които блестят с таланта си К. Калчев и Ст. Ц. Даскалов. Що се отнася до подредбата на романите, които българският читател най-много обича, тя е предвождана от "Под игото" (някои неща наистина не се променят у нас), плътно следван от "Чучулигата" на Решат Нури. Жените според това проучване имат някакъв шанс да намерят място като поети, макар че и там ситуацията не е твърде обнадеждаваща. Сред първите десет поети, предпочитани от читателите в града, няма жена; неочаквано сред поетите, които се харесват на село, на девето място, точно пред Назъм Хикмет, се появява Багряна. Това все пак е нещо в сравнение с белетристиката. Там единствената авторка, която достига степен на социологическа забележимост, е Бл. Димитрова с "Пътуване към себе си" (тя прескача критичния праг от десет посочвания). Има обаче и изненада: въпреки неголемия интерес към мемоаристиката по принцип "В името на народа" от М. Гръбчева (1962) със своите четири издания и близо стохиляден тираж до началото на 70-те години попада сред най-четените творби, не на последно място защото се възприема като роман.

Отново сме склонни да кажем, че мнението на критиката е било обективно. Ако подозрението ни не беше събудено от една подробност. В действителност огромният брой "най-четени" автори е четен... в училище. (Сред малкото изключения в българската поезия са П. Пенев и Д. Дамянов.) Що се отнася до жените, през целия период нито една от тях - и белетристка, и поетеса, и от "вчера", и от "днес" - не попада в образователната програма на българското училище. В това отношение социализмът възпроизвежда изцяло ситуацията от времето между двете световни войни, но едва ли само защото е социализъм. Същото положение продължава да съществува с много малки изменения и след 1989 г. - до днес.

Има обаче и втора причина. Анкетата от 1971 г. проучва нагласите на "средния тип масов читател" (Янева 1972: 175). Показателен е фактът, че поети като Ат. Далчев и В. Петров се класират по-зле и от Бл. Димитрова - те изобщо не преминават границата от десет посочвания. Отново стигаме до това, което се изучава в училище и се декламира по юбилейни чествания и производствени вечеринки.

Но нека вече се насочим към избрания жанр, романа, и към присъствието на жени-авторки в него. Преди Девети септември там беше започнала да се трупа известна традиция; името на Фани Попова-Мутафова бележеше бестселърни продажби в областта на историческия роман например. За съжалеие, много малко писателки оцеляват след 1944 г.; извън тези (поетеси предимно), които пишат белетристика за деца, срещаме две имена, които са ни познати от междувоенното време: А. Каменова и М. Грубешлиева. Грубешлиева, с ореола на "първата и единствената даровита писателка, която обърна гръб на своята класа" (Сестримски 1980: 5), написва навярно първия женски роман на новото време - "През иглено ухо" (1948). Но макар че е сред малкото писателки със сравнително висок социален статус, никога не получава от критиката недвусмислено похвална оценка. През 1964 г. излиза нейният втори роман, "Врагове", но общата оценка за творчеството й си остава същата: там, където работи върху основата на автобиографични спомени, "повествованието се развива естествено и свободно"; щом обаче напусне "основата на собствените си жизнени запаси, а както се знае, те са доволно ограничени", бързо "губи почва под краката си", "разказът става жизнено недостоверен, неубедителен, сух" (Сестримски 1980: 9-10). Типично за начина, по който (може да) пише една жена, разбира се.

А. Каменова също се пробва в жанра и оставя романа "Близо до София" (1957); неговата оценка не е по-ласкава от мнението за Грубешлиева. В обобщение можем да кажем, че политическите промени водят до дълбоко сътресение в крехката традиция на белетристиката, създадена от жени. Не само малко авторки се опитват да пишат, но и тези, които успеят да публикуват нещо, се сблъскват с принципното неодобрение на опита да се прави "проза" чрез лично отношение и автобиографичен опит. През първите двадесетина години писателките са въдворени в скромното, но подходящо за тяхната творческа недоразвитост кътче на производствено-героичния очерк. Звеноводки, краварки, комбайнерки и тъкачки, по някоя ятачка или дете-партизанин - това са обичайните героини на документалните репортажи, които впрочем излизат в голям тираж. В. Мутафчиева не само започва с книжка за жените политзатворнички в лагера "Св. Никола", но и близо десетилетие по-късно, когато е вече утвърдена писателка, публикува цяла книга с есета на производствено-героична тема - "Героика" (1973). И макар че с годините тази тенденция като че ли избледнява, чак през 1982 г. ще видим К. Ковачева да прави добро впечатление с очерка "Моята Сара".

Повратът започва в средата на 60-те; българските писателки излизат от своята белетристична летаргия. За пет години Бл. Димитрова публикува три романа27, а В. Мутафчиева - четири28. Магда Колчакова издава голямата трилогия "Банскалии" (1966), М. Гръбчева - "В името на народа" (1962); следват Н. Драгова с "И го нарекоха Паисий" (1963), Мария Смилова с "Друм се вие" (1968), Свобода Бъчварова - "Литургия за Илинден" (1969); има и други авторки, чиито имена не се задържат в публичното внимание (като Сия Чалъкова или Веселина Геновска). По същото време и Яна Язова трябва да е написала историческата трилогия "Балкани" ("Левски", "Бенковски", "Шипка"), но тъй като е работела в пълна изолация и без възможност да публикува, никой не може да сложи точни дати на тези творби, които ще видят бял свят петнадесетина години след нейната смърт. Първите крачки, макар и слаби, са направени в полето на научната фантастика - "Съкровището на планетата Земя" (1967) от Зора Загорска и "Звездите идват по-близо" (1969) от Недялка Михова29.

От натрупването на тези факти можем да извлечем два почти очевидни извода. Първият: историческото стъписване на българските писателки е продължило около двадесет години. Липсата на явления върху повърхността на публичния живот не е означавало пресъхване на умението/желанието за писане; това по-скоро е време, необходимо за възпитаване на творческо самочувствие и за адаптация към политическите промени. Вторият извод разкрива един недвусмислен фокус в тематичните предпочитания на пишещите жени. Като изключим Бл. Димитрова, всички останали произведения с някаква степен на художествена значимост са в областта на историческия роман. Изглежда така сякаш междувоенният успех на Ф. Попова-Мутафова е оставил незаличима следа във въображението на българските писателки, родени две десетилетия след нея30.

Нека набързо надзърнем и в следващите две десетилетия до 1989 г., за да преценим дали става въпрос за последователен и дълготраен процес, или за симптоматична потребност от някаква опора в традицията, когато се поставя "ново начало". С известни изключения ("Белот на две ръце", "Повест с двойно дъно", "Алкивиад Малки") В. Мутафчиева удържа докрай печелившата стратегия на историческо писане, която я прави и член на СБП още в 1968 г. въпреки неподходящия класов произход. В началото на 70-те години Цола Драгойчева (в практическо съавторство със Ст. Желев) създава трилогията "Повеля на дълга"; в края на десетилетието започва да излиза друга трилогия - "Памет" на Неда Антонова. Л. Михайлова се утвърждава като добър автор на историческа проза с повестта (всъщност и по обем, и по сюжет - роман) "Корабът" (1972); популярно историческо четиво правят Величка Настрадинова и Мария Смилова; дори Бл. Димитрова фокусира белетристичните си умения върху документално основания двутомник за Багряна и "нейното" време. През 80-те години освен авторките, които вече споменах (В. Мутафчиева, Н. Антонова, В. Настрадинова, Л. Михайлова) се появява Севда Севан, която публикува първите две части от чудесната си трилогия - "Родосто, Родосто...". Няма нужда да убеждавам някого, че именно историческият роман е най-силният и най-предпочитаният белетристичен жанр, в който пишат жените между средата на 60-те и края на 80-те години31. По-интересен би бил въпросът защо се случва така?

Едва ли може да бъде посочена само една (основна) причина, по-скоро трябва да разчепкаме цял възел от преплетени и свързани една с друга причини. На първо място изпъква очевидният факт, че историческото четиво заобикаля необходимостта да се пресъздават "реални" черти и герои на социалистическото съвремие. Както Боян Пенев някога убеждава Яворов, че е роден поет и по тази причина не може да "обективира" сложната плетеница на съвременния живот в някакъв "по-труден" и "по-рационален" жанр, така и тук жените се сблъскват с представата, че съвременният социален роман изисква опит, задълбочени знания върху действителността и умение да се изграждат "правдиви" ситуации и типични герои; а те са само жени. Макар и официално еманципирани, писателките очевидно предпочитат парадоксалната сигурност на по-малко познатото, по-силно въобразеното, където и рискът от политическа грешка може да бъде разумно предвиден и деликатно заобиколен. За повечето от тях патриотичната интерпретация на родното минало е някакъв вид предохранителна мярка, гаранция срещу възможността да сгрешат, както и пропуск към сигурна публикация. Неслучайно повратът съвпада с общия националистичен подем в отношението към нашето минало. Други бягат далече назад, в екзотиката на Първото българско цярство или в специализираните знания за някаква чужда действителност. Трети правят откровено популярна литература, която с лекота доизмисля непознатото в (полезно) познати черти.

Разбира се, не всички "женски" романи възкресяват някаква историческа тема. Лада Галина публикува няколко романа, между които е и "Кристали" (1974); тук героите са интелектуалци (учени химици, журналистки, оперна певица) със сложно (и безопасно) преплетени лични проблеми. В продължение на шест-седем години Бл. Димитрова експериментира с повествование от лирически тип и фрагментарно композиране на сюжета; нестандартно сюжетно решение (тройно хипотетичен финал) опитва и В. Мутафчиева в една (всъщност в единствената си) творба на съвременна женска тематика - "Белот на две ръце", 1972. В. Люцканова написва един приличен научнофантастичен роман - "Клонинги", 1976; "Инвенция прима" на В. Настрадинова е номиниран за Български роман на годината през 1986. Какво обаче би могло да се случи, когато някоя писателка понечи да експериментира не само с поетиката, но и със съдържанието на свой роман за съвременната действителност, виждаме от случая Лице (1981). Все пак като цяло женската белетристика се стреми да плува в тихи тематични води и не посяга към провокативни решения на опасни проблеми, сякаш силите на писателките ни се изчерпват с борбата да могат да пишат и да бъдат публикувани наравно с мъжете.

В областта на по-кратките белетристични жанрове - разказа и новелата - наблюдаваме интересни отлики с опита в романното писане. Те засягат на първо място тематиката, защото тук употребата на исторически теми по принцип не се практикува и авторките са принудени да загребват сюжети от своята съвременна действителност. (Сред малкото изключения са сборниците с научнофантастични разкази на В. Настрадинова, В. Люцканова и А. Величкова през 70-те-80-те години.) И тук раздвижването започва през 60-те години, макар че - за разлика от романа - няма да бъде съпроводено от появата на значими имена и оригинални почерци чак до края на разглеждания период.

Разбираемо, сред първите, които дръзват (и успяват) да издадат книги с разкази, е М. Грубешлиева ("Пред прага", 1955 и "Грижи и радости", 1960). В самото начало на 60-те години дебютира с книга Бригита Йосифова - сборника "Бирена чаша с монети" (1960); постепенно се появява и налага Л. Михайлова, публикуват се разкази от Христиана Василева, Цилия Лачева, по-нататък и от В. Люцканова. Дори в началото на 70-те присъствието на жени в кратката проза изглежда повече изключение, отколкото правило. Така например между четиринадесет книги с разкази, публикувани в Библиотека "Смяна" за периода 1971-1973 г., има само една с автор жена - "Животът - това безкрайно вълнение" от В. Люцканова. Наблюдаваме и вече познатия отказ на критиката да разположи разказвачките във фокуса на своето авторитетно внимание32. Въпреки това броят на жените, които пишат разкази, видимо се увеличава през 70-те години: продължават да публикуват Бр. Йосифова, Ц. Лачева, Л. Михайлова, В. Люцканова и Хр. Василева; прописва дълго мълчалата А. Каменова; появяват се по-младите Н. Антонова, Дарина Герова, Станка Гюрова, Олга Шурбанова, В. Настрадинова, А. Величкова... От време на време критиката ги потупва по рамото с отзиви, в които хвали тяхната "женска чувствителност" и "деликатен поглед към съвременната душевност"33. Именно в този контекст прописва белетристика и Н. Стефанова, като съзнателно се старае да прави не-женски, т.е. есеистични интелигентски текстове с мемоарна и автобиографична тематика като "Гипсовата отливка", "Студентски времена", "Dum spiro, spero" и др.

Специално място трябва да отделим на пътеписа, който придобива уникално висок престиж и популярност (поне ако съдим по тиражите му) във времето до 1989 г. Именно заради пътепис ("Вулканите на Мексико димят", 1972) Л. Стефанова получава авторитетната Димитровска награда. С романизован пътепис за Виетнам ("Страшният съд", 1969) Бл. Димитрова изкупва всички критически упреци, натрупани до края на 60-те години, и проправя път на експериментите си през следващото десетилетие. Ако спомена и заглавие като "Чилийски дневник" (Л. Галина, 1973), вече ще стане ясно, че първата причина за разпространението на пътеписа е политическа. Повече или по-малко известни автори, мъже и жени, употребяват пътеписния жанр (нерядко във вид на "дневник"), за да демонстрират емоционалната си пристрастност към световната революция. Те посещават братски или борещи се страни, обикновено в състава на някаква делегация, и се завръщат с романтично-сантиментални разкази в духа на пролетарския хуманизъм, проникнати с исторически оптимизъм, които безотказно достигат до публикация в престижни списания и централни издателства. Така геграфията предано служи на политиката и осигурява чевръстите пътешественици с добър символен (и не само символен) капитал.

Втората причина за необичайната популярност на пътеписа се крие във всеизвестната затвореност на соцдържавния свят. Гражданите, които рядко напускат границите на своята мила родина и само по изключение могат да стигнат до някоя екзотична страна, развиват силна и остра потребност от компенсативен допир до непознатото и далечното, включително чрез вербален контакт, който разпалва въображението им на добри читатели. Като един от многото примери ще посоча съчинението "Пролет през януари" (1974) на Цвета Нанова. То разказва едно стандартно туристическо пътешествие с корабче по река Нил. Днес бихме нарекли това пътешествие "популярна туристическа дестинация", но преди четири десетилетия имена като Нил, Луксор, Долината на фараоните са звучали с почти магическа привлекателност.

Ще обобщя наблюденията си върху по-кратките белетристични жанрове, като изтъкна на преден план няколко от най-характерните им черти. За разлика от романа тук сюжетите са почти винаги съвременни, героите са "обикновени" хора с грижи и радости, типични за битието на социалистическия човек, тематиката задължително е фокусирана върху преживявания от нравствено-психологическо естество и в центъра на сюжета най-често стоят жени. Въпреки че постиженията като цяло не са големи, в сюжетно и тематично отношение разказът и новелата са "най-женските" жанрове на онова време, може би точно защото (с ниския читателски интерес към тях) остават встрани от фокуса на големите авторски амбиции и по-рядко се превръщат в обект на тираничен надзор от страна на критическата институция. Все пак не бих могла да приключа говоренето за тях, без да насоча вниманието към "най-женската" книга в границите на този "най-женски" жанр - забравения сборник с новели "Часовник без стрелки" (1980) на А. Каменова.

За него може да се напише много, особено с методологията на феминисткия прочит; това е не просто книга, а христоматия на женската душевност от 70-те години на ХХ век. Всяка новела разказва една типична женска съдба; всяка съдба е кризисно разпъната между полюсите на старото и новото, на традицията и еманципацията, сред които живее героинята на социалистическия свят; всяка героиня, най-сетне, прави съдбовен избор, с който сама определя посоката на своя живот. След продължително мълчание и очевидно надживяла страха, който парализира социалното й поведение през първите следдеветосептемврийски десетилетия, на близо деветдесетгодишна възраст, А. Каменова се връща към темите, които са я вълнували в междувоенното време. Без пориви към новаторство, с умерени реверанси към социалистическата действителност, понякога многословно, с подход, който можем да наречем и етически реализъм, тя разказва жената на своето време. Жалко е, че книгата излиза в началото на последното десетилетие от периода, когато литературните почерци и предпочитания са започнали рязко да се променят, и нейният бавен, реалистичен и съпричастен разказ изглежда като наскоро излязла от мода дреха.

Що се отнася до драматургията, най-сетне, тук жените наистина не могат да се похвалят със значими успехи, и то не само защото авторите на престижни обзори обикновено не ги споменават. В действителност най-утвърдените ни писателки правят опити да се наложат и в този жанр. Непосредствено след Девети септември М. Петканова създава четири пиеси в стихове, които достигат театралната сцена, но не печелят особен успех. М. Грубешлиева преработва (заедно с К. Луканов) две свои новели ("Сухият язовир" и "Семеен паспорт") в пиеси. Бл. Димитрова прави концептуален опит да драматизира проблематичната душевност на съвременната жена в "Д-р Фаустина", която не е поставена на сцена преди 1989 г., но излиза в книга през 1982 г. В. Мутафчиева също има две пиеси - "Пътят" и "Процесът" (посветена на В. Левски", но останала непоставена). Л. Галина, известна с литературните си амбиции, драматизира романа "Кристали" и създава нова пиеса - "Сантяго - хотел Карера" (1975), в която омесва световната женскост (една представителка на ООН, българска журналистка и местна камериерка) с чилийския пролетариат в лицето на един преследван младеж, за когото всички се грижат.

Може би най-популярни за своето време са двете пиеси "На война като на война" и "Женски години", в които Н. Драгова е съавтор на П. Стефанов. Има, разбира се, още пиеси, но женската драматургия като цяло попада в гънките на литературноисторическия процес и не успява да използва инерцията, натрупана в междувоенния период. Най-доброто, което можем да кажем за нея, е упоритият интерес към женски образи и съдби, поставени в центъра на сюжетното действие.

И накрая, след всички теми, жанрове и "женски проблеми", обсъдени до този момент, бих искала да поставя един малко неудобен въпрос: защо (и наистина ли) е толкова бедна откъм прояви на съпротива, на дисидентски жестове и алтернативни почерци българската литература, създадена от жени?

На първо място, защото такава е цялата българска литература от периода 1944-1989 г. Не ми остана място да приведа множество статистически изчисления (макар и откъслечни), които направих на женското присъствие в нея по жанрове, издания и години. Най-общо мога да кажа обаче, че то се движи (когато елиминираме крайностите в долните и горните граници) между 10% и 20% с тенденция към засилване. Навярно в същите граници се удържа и женското присъствие в българския културен живот от онова време. Неслучайно толкова висш и вещ дипломат като Франсоа Митеран покани на онази прословута "дисидентска" закуска през 1989 г. дванадесет български интелектуалци, сред които имаше две (около 17%) жени, впрочем точно колкото бяха и гостите с еврейски произход. За да се върнем към нашата тема, ще кажа, че алтернативните прояви на жени-писателки се случват в приблизително същото съотношение от десет до двадесет процента спрямо общия брой съпротивителни жестове, което бележи и цялостното им присъствие през периода34. Ще се опитам да направя нещо като приблизителна (и не изчерпателна) хроника на тези прояви, въвеждайки и неголемия брой имена на жени, свързани с интелекуалната съпротива.

Извън истински репресираните писателки като Фани Попова и Яна Язова първата "наша" жена, която става обект на порицание от страна на догматичната критика, е Н. Стефанова. Още по време на приемането й за член на БКП през 1946 г. се чуват упреци за "упадъчни настроения, увлечения по индивидуализма и влияние на западни течения" в нейните стихове (Мигев 2001: 33). През следващата година П. Зарев пише голяма статия срещу отрицателните явления в българската литература, където пряко посочва трима проводници на упадъчни настроения - Б. Божилов, В. Петров и Н. Стефанова (Мигев 2001: 40). На общото годишно събрание на СБП през юни 1950 г. отново е повдигнат проблемът за "реакционното декадентско и самоцелно изкуство" (Мигев 2001: 58). Сега вече в редицата на застрашените млади автори са подредени две поетеси - Н. Стефанова и Бл. Димитрова. Разбира се, във всички случаи дотук не става въпрос за истинска и целенасочена съпротива, а само за степен на догматичност в оценките на критиците. По същото време Бл. Димитрова пише хвалебствени стихове за В. Червенков и оди за Г. Димитров; дори двадесет години по-късно, през 1971, ще излезе нейната стихосбирка "Име", която обединява стари (от "Стихове за вожда", 1950) и нови стихове в прослава на Г. Димитров. А какво означава вредни влияния върху литературата ни през 50-те години можем да разберем от факта, че дори "Житената питка" на А. Каралийчев попада сред упадъчните творби.

След Априлския пленум Бл. Димитрова и Н. Стефанова са между тези, които открито подкрепят започналата политика на размразяването и антисталинистките настроения. Дори още преди да се е провел пленумът (и под влияние на съветското размразяване), на една от срещите, в които Политбюро "затяга редиците" в СБП, съпрузите писатели Н. Стефанова и М. Величков представят общо писмо, в което се обявават за необходимостта от борба срещу примитивизма и вулгарния социологизъм в литературата (Мигев 2001: 155). През май 1961 г. започва да излиза в. "Литературни новини“; битието му ще бъде злополучно късо, тъй като в него (особено след началото на 1962 г.) се публикуват "авангардни" стихотворения, сред които и краткият цикъл "Отхвърлени стихотворения" на Н. Стефанова. Година по-късно, в прословутата реч на Т. Живков пред културния "елит", която слага точка на размразяването35, вестникът се оказва в центъра на примерите за упадъчна поезия, а сред авторите на вредни творби попадат Н. Стефанова и Бл. Димитрова. Двете ще бъдат и сред откритите противници на идеята да се свика Конгрес на българските писатели през 1968 г. (точно преди събитията в Чехословакия) с цел да се демонстрира верността на писателите към марксистко-ленинската идеология, превърната в политика.

Въпреки възторжените оценки (и на най-догматично настроените критици) за "Подземно небе" (1969) и "Име" (1971), от средата на 70-те години Бл. Димитрова все по-често ще бъде обект на упреци. Стихосбирката "Как" (1974) е официозно обругана като мрачна, неприветлива и песимистична ("не-женска") книга. Двутомникът за Багряна също става мишена на организирана кампания за публично обругаване. През 1977 г. Бл. Димитрова дава интервю на един френски журналист, в което говори за "вътрешното дисидентство" на част от българските писатели. Романът "Лице" (1981) е отпечатан в тираж 35 000 и безжалостно претопен още преди да влезе в разпространителската мрежа. За него Б. Райнов казва пред ХІ разширен пленум на Комитета за наука, изкуство и култура: "Това е роман с грижливо манипулирани полуистини за деформирания образ на нашата действителност, отразена в кривото огледало на едно черногледо светоусещане" (цит. по Еленков 2008: 428).

И все пак най-упорито и най-последователно цензурираната книга на целия период не принадлежи нито на Бл. Димитрова, нито на Н. Стефанова. Колкото и да изглежда парадоксално, това са мемоарите на Цола Драгойчева. Тази властна жена с железен характер (неслучайно едно канадско списание през 1946 г. я нарича "българската лейди Сталин") се опитва да разкаже историята на комунистическото движение в България така, както сама я е преживяла. Нищо чудно, че нейните спомени попадат в дълбоки противоречия с официозната история на БКП, с големия партиен разказ, написан, за да присъства в учебниците. Първата част на трилогията "Повеля на дълга" - "Несломимите" (1972) - е частично иззета след влизане в разпространителската мрежа; втората и третата част са цензурирани страница по страница от Института по история на БКП, а последната част остава ненаписана, тъй като на Ц. Драгойчева и нейния съавтор Ст. Желев е отказан достъп до секретния фонд в архивите на БКП36.

Сред жените с характер, способни да проявят публично алтернативно мнение, трябва да споменем и Искра Панова. Още в средата на 60-те години тя написва и се опитва да публикува статия в защита на несправедливо обругания по това време Исак Паси. Десетилетие по-късно в "Литературна мисъл" категорично подкрепя Н. Георгиев, попаднал във водовъртежа на един скандал, официално известен като "проблема за структурализма" (Христова 2005: 326). През 1982 г. ще бъде сред интилектуалците, които се обединяват в защита на Ж. Желев, "Фашизмът" и уволнените му редактори. Прави впечатление, че сред всички примери за жени "с мнение" няма нито една, която да не е биографично свързана с историята на комунистическото движение и с налагането на комунистическата идеология като държавна практика преди и/или след Девети септември. Ц. Драгойчева е значима фигура на международната сцена; комунистка с изключителна биография и големи заслуги. И. Панова и Н. Стефанова са участвали в нелегалната дейност, организирана от партията преди 1944 г.; Бл. Димитрова е съветски възпитаник, ентусиазирана комсомолка и активна участничка в бригадирското движение през 50-те години. Безспорно имат значение личните качества, на първо място борбеният характер и силната воля, които биха се проявили във всяка конфигурация на социално-историческите условия, но има и нещо друго. Умението да мислиш независимо и свободата да изразяваш собствено мнение не идват "естествено" и "отникъде"; те се натрупват и възпитават - не на последно място като опит, самочувствие и съзнание за заслуги.

Прекъснатата колективна традиция на междувоенното време, "латентният период" от двадесетина години, патриархалните настроения, които подронват официалните декларации за равенство между половете и на практика управляват частното възпитание на жените, пренебрежението на критиката, идеологическото опекунство над творците по принцип, страхът и автоцензурата - всички те (а навярно и други причини) задържат формирането на интелектуална независимост и свободна воля сред българските писателки. Да си спомним колко дълго време е необходимо на човек със силен характер като Бл. Димитрова, за да достигне до вътрешната потребност от съпротива. Все пак - бавно и невинаги забележимо - през 70-те и 80-те години сред пишещите жени се развиват тенденции към съзряване на интелектуалната независимост. Трябва да дойде обаче големият водораздел на 1989 г., трябва да навлезем в последното десетилетие на века, за да се разкрепостят до степента на поврат техните способности да мислят разнообразно, индивидуално (извън идеологически ограничения спектър от възможности да бъдеш "себе си"), върху основата на личния избор по какъв начин искаш да пишеш (и искаш ли изобщо да пишеш) като жена.

* * *

През целия период 1944-1989 г. позицията жена сред българските писателки е силно двусмислена. От една страна, тя безспорно е резултат от лична позиция и начин на поведение; някои писателки просто отказват да я заемат, В. Мутафчиева например, но това е по-скоро в плана на изключенията. От друга страна обаче, "свободната воля" на този избор е идеологически и политически предпоставена; преди да стане индивидуален модус на поведение, тя е била зададена като теория и практика на колективния (партийно режисиран) живот. В този смисъл личният избор е личен само като конкретна тактика, но колективен като стимулирана институционално, отвън потребност да се направи стратегически избор. Само чрез тази двусмисленост можем да разберем бързия отлив от публичната позиция на еманципираната женственост в поведението на голяма част от българските жени след 1989 г., както и триумфалното завръщане на консервативно-патриархалните стереотипи от времето преди 1944 г. Разбира се, не трябва да пропускаме механизмите, с които ги стимулира "либералната" индустрия на популярни представи, но все пак вътрешната нестабилност на еманципацията у самите жени е това, което прави процеса толкова бърз и активен.

Що се отнася до женскостта като избор на творческа позиция, в обратна пропорционалност на масовите настроения тя се свива до варианти на личната практика в една неголяма част от поетесите и писателките на новото време. Това по принцип са високо образовани, професионално реализирани (нерядко с академична кариера) жени, които правят индивидуален и съзнателен избор, макар че също изпитват влияния, този път - откъм културните настроения "на Запад", свързани с разцвета на теоретичния феминизъм през последните три десетилетия на ХХ век. Неслучайно концептуалният феминизъм на българските писателки беше най-силен в краевековието, когато имаше и по-висок интелектуален престиж, дори някаква популярност, като част от прилива на модерни идеи в жадната ни за обновление култура.

Първият жанр, който реагира на промените, беше лириката; краевековието дочака първата вълна от (пост)модерни експерименти в историята на българската поезия, създадена от жени. Всъщност е хубаво, че и тук трябва да говорим за специфични почерци, за "женски" варианти на постмодерното писане и дори за нов вид двусмисленост, която доказва, че традицията (или нейната липса) винаги има значение, когато се прави литература.

Вторият жанр, който реагира цялостно на промените, беше романът, и това не може да ни учуди, след като вече сме опознали неговите усилия за подем през трите десетилетия преди 1989 г. Около средата на 90-те години се появиха първите романи на модерната женственост; за период от петнадесетина години явлението се разрасна, разви, разпространи, даде добри плодове и тръгна към самоизчерване, поне в неговия краевековно възникнал вид.

До края на първото десетилетие от новия век жените се появиха и - чрез различни свои представителки - наложиха във всички жанрове на съвременната литература. Най-слабото място продължава да бъде драмата. Вярно е, че нашата нова драматургия по принцип не блести с големи успехи; в това отношение жените споделят общото равнище на жанра, но все пак остава да им тежи онази разкъсана още в началото си традиция, която не позволява да се натрупат опит и самочувствие. Женският пробив в драмата, можем да кажем, предстои да се случи в някакво бъдеще време.

Изминалите две десетилетия ни дават достатъчно материал, за да обсъдим едно интересно явление. Жените-авторки като цяло са по-привързани към пред-постмодерната идея за наличието на демаркационна линия между "истинската" и масовата литература. Това, което нарекохме женско писане през 90-те години, по принцип представлява интелектуален, или дори "елитарен" тип литературна продукция (с всички условности на днешната представа за "елитарен"). Вярно е, че има съзнателни опити на утвърдени авторки да пишат (и) популярно (например М. Станкова и Ел. Алексиева), те са част от постмодерните настроения на нашето време. Все пак тези, които правят истинската масова литература, се специализираха да стоят само в нейните граници, следвайки стриктно принципите на пазарната икономика. "Нищо чуждо не ни е чуждо" - ако това е общият принцип на българската литература днес, то жените активно се вписват в него, включително като авторки на фентъзи и криминални романи.

Нашите писателки обаче не са вече само в България, и това е нещо ново и непознато в историята на родната ни литература, ако не броим онзи енигматичен случай с пишещата преди сто и четиридесет годни в Тулча Карамфила Стефанова. Сега вече те са навсякъде; глобализацията размести традиционните представи за вън и вътре, свое и чуждо в геополитическото пространство. Случаите са много различни, както и степента на принадлежност към българската култура във всеки от тях. От потомки на един родител, напуснал България по политически причини след 1944 г., до млади жени, колкото имигрантки, толкова и гражданки на света, тези писателки търсят изява (най-често) едновременно "тук" и "там", в родна и новопридобита среда. Някои пишат на двата езика, други четем само в превод. Сближава ги (както е и с мъжете, които пишат "отвън") най-много опитът да превърнат в литература своите спомени от тоталитарното минало, при това в доста широк диапазон на тяхната художествена употреба - от политическата гротеска (типичен пример е Сибиле Левичаров) до носталгичния споменен наратив. Чрез авторки като Ружа Лазарова, Капка Касабова, Милена Фучеджиева, Евелина Ламбрева-Йекер, Цвета Софрониева и още поне толкова други географската карта на света придобива женско лице и се населва с (български) женски почерци.

Въпреки че с краевековието отмина първата вълна на дълбоки промени в българската литература, процесите все още са в състояние на незавършеност и развитие. Всяко обобщение може да бъде само относително. Периодът, започнал с началото на 90-те години, все още търси своите изследователи, особено наложително - в полето на женското авторство.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Подробно за жизнената съдба на Ф. Попова-Мутафова вж. Дел’Агата (2012: 6). [обратно]

2. Те едва ли са имали ясна представа за истинския брой на българските жени, пострадали от смяната на политическия режим. Много по-късно става ясно, че в периода 1944-1962 г. 3000 жени са били изпратени в трудово-възпитателни лагери (или концлагери). Те представляват 12% от всички концлагеристи на комунистическия режим - по този въпрос вж. Лулева (2011: 150). [обратно]

3. През октомври 1956 г. СБП провежда "събрание на актива", за да бъде обсъден соцреалистичният метод. В изказването на А. Каменова, която говори за трудностите, когато се пише творба на съвременна тема, срещаме следното искрено обяснение: "А най-главното е страхът да не сбъркаме, да не изтъкнем някоя слабост на съвременния живот, да не би да се претълкува" (по-подробно за това събрание вж.: Дойнов 2011: 128). Всъщност А. Каменова не е писала художествена литература близо десетилетие след Девети септември, не на последно място от страх да не й бъде отказана публикация - вж. Вачева (2010). [обратно]

4. Трилогията излиза едва в периода 1987-1989 г., подготвена за печат от Петър Величков. По-подробно за живота на Яна Язова виж нейния Животопис - Язова (2000). [обратно]

5. За нея подробно и убедително, върху основата на богат документален материал, разказва Пл. Дойнов в статията "Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ" (Дойнов 2013а: 81-128). [обратно]

6. До този момент те работят за своята канонизация, след това канонизацията започва да работи за тях; те пък, от своя страна, си позволяват дребни жестове на съпротива, някои полудръзнати, полупублични прояви на несъгласие - винаги в "подходящи" граници. [обратно]

7. Заедно с Л. Милева А. Каменова участва в комитета по подготовката на Втората национална конференция на СБП, ръководен от Г. Джагаров, който изготвя уникалното писмо, прочетено (и прието) в края на конференцията. М. Грубешлиева и Д. Габе пък подписват (впрочем заедно с Ем. Станев, Д. Димов, А. Каралийчев, Ст. Загорчинов и още 14 други мъже) обръщение, наречено "Нашето мнение", с което категорично подкрепят намесата на Съветската армия в унгарското въстание от 1956 г. [обратно]

8. Заключенията ми са направени според библиографията, съставена от Пл. Дойнов в "Българският соцреализъм" - вж. Дойнов (2011: 364-365). [обратно]

9. Казвам "парадоксално", защото точно в този период (до 1956 г.) едната изобщо не пише за възрастни, а другата публикува подчертано слаба поезия. [обратно]

10. За вече наличната в началото на 70-те години употреба на този термин свидетелствува С. Хаджикосев. Говорейки за поезията на К. Ковачева, той сочи нейната "приемствена връзка с тъй наречената "женска поезия"; преки ефекти на тази връзка са "съвременната чувствителност", изразена обаче в "известно тематично еднообразие" (Поколение 1971: 145). [обратно]

11. Това е термин, който използва Ат. Свиленов в рецензия за стихосбирката "Как" на Бл. Димитрова (Свиленов 1975: 168-170). От контекста става ясно, че неговото съдържание вече има традиция в българската критика от първата половина на 70-те години: "Как" - това означава пълна противоположност на домораслите тенденции за дамска поезия с нейното плуване по течението на спонтанните емоции...". [обратно]

12. В интерес на истината трябва да кажем, че и някои от поетесите дебютантки през 50-те са изчезнали от литературния хоризонт, например Андреана Радева и Чайка Миленкова. Останалите пък не се отличават със значими художествени достойнства. Това обаче не променя факта, че те са се появили в публичното пространство едновременно с "истинските" априлци, и на свой ред отново доказва, че терминът поколение в този случай има силно оценностяващ характер. [обратно]

13. За противоречивата ефективност на неговото прилагане пише Ралица Мухарска (2011: 327). [обратно]

14. За употребата на този термин вж. Даскалова (2011: 330). [обратно]

15. Социално-икономическият контекст на нейното възникване и налагане е много добре представен от Илиана Марчева (2001: 318-331). [обратно]

16. Освен цитираното стихотворение тук са публикувани още две творби от същия вид. [обратно]

17. Макар че в действителност не измисля нещо различно от вече утвърдената стратегия на Багряна - да приписва "мъжки" качества (нетърпение, агресивност, скитничество, импулсивност, грабливост) на женски лирически субект. [обратно]

18. Нещо подобно прави и Е. Константинова през следващото десетилетие, когато пише обзор на историческия роман. Тя споменава единствено В. Мутафчиева, макар че до този момент има два социалистически бестселъра на документално-историческа тематика от жени (за които ще говоря по-нататък) и само две години по-рано Лиляна Михайлова е публикувала "Корабът", книга, нелишена от художествени достойнства и с нестандартно отношение към проблема за поведението на жените в историческия процес (Константинова 1974а: 216-222). [обратно]

19. За феминизма в мисленето на бащите на комунистическата идеология виж по-подробно в: Кирова (2012: 627-640). [обратно]

20. От 9,2% през 1956 г. делът на жените в инженерните професии достига над 44% в края на 80-те години. Аналогични са промените в хранителновкусовата промишленост и в химическите технологии. При това трябва да се има предвид, че инженерните професии по онова време имаха висока обществен престиж и висок рейтинг в професионалната ориентация на младите хора. Вж. Владимирова (2011: 289-290). [обратно]

21. Данните са взети от Воденичаров (2011: 240). [обратно]

22. Ц. Драгойчева например има много силно политическо минало в границите на комунистическото движение, Вера Начева е била единствената жена-политкомисар на партизански отряд, Екатерина Аврамова - активна ремсистка, Рада Тодорова - съратничка на Ц. Драгойчева, избягала от лагера Св. Никола заедно с нея, Леда Милева е дъщеря на Гео Милев, Людмила Живкова - на Т. Живков, и т.н. [обратно]

23. Така е не само в неофициалното обкръжение на Живкова, но и в официалните органи, назначени да оказват помощ в организирането на грандиозния юбилей 13 века България. В т.нар. Консултативен съвет по история към Националната координационна комисия за честването измежду писателите например са привлечени Н. Хайтов, С. Северняк, П. Бербенлиев и Т. Жечев, но не и В. Мутафчиева - вж. Еленков (2008: 392-283). [обратно]

24. Сред минималното количество опити в тази посока е например стихосбирката "Как" на Бл. Димитрова. За нейната критическа оценка виж по-подробно Кирова (2013: 187-222). [обратно]

25. Женският влог се изчерпва със спомените, които (не) е написала Ц. Драгойчева и с едно производствено есе на В. Мутафчиева за атомната централа в Козлодуй. [обратно]

26. Резултатите от изследването цитирам по: Янева (1972: 160-175). [обратно]

27. "Пътуване към себе си" (1965), "Отклонение" (1967), "Страшният съд" (1969). [обратно]

28. "Летопис на смутното време" (1966), "Случаят Джем" (1967), "Последните Шишмановци" (1969), "Рицарят" (1970). [обратно]

29. На научната фантастика не е отредено да стане успешен "женски" жанр. Причините за това анализира добре Вл. Трендафилов в статията "Жената в научната фантастика на социализма" (Трендафилов 2013: 319-349). [обратно]

30. Самата Фани Попова се измъква от политическа немилост в началото на 60-те години и през 1972 г. публикува още едно историческо съчинение - монография, посветена на П. Берон. [обратно]

31. Наистина критиката по същото време, включително критичките, например Е. Константинова, отказват да формулират наличието на такава вълна, но това е симптоматично не за самото явление, а за предубежденията на критиката, която отказва да види нещата, които не очаква да види. [обратно]

32. Огнян Сапарев например публикува в "Септември" подробен преглед на "младата белетристика"; между двадесет и пет имена на обещаващи автори той споменава (бегло) единствено В. Люцканова - вж. Сапарев (1974: 228-237). [обратно]

33. "Тя напоява някои разкази... с една чисто женска чувствителност", пише Г. Върбанов-Козаров за стихосбирката "Бирена чаша с монети" (1961) на Бригита Йосифова (Върбанов-Козаров 1961: 64); Е. Константинова мотивира добрата оценка на сборника "Часове на разсъмване" от Хр. Василева с "деликатния поглед към съвременната душевност" и "женска чувствителност и деликатност" на авторката (Константинова 1974б: 250). [обратно]

34. Споделям мнението на онези наши литературоведи и историци, които смятат, че за истинско дисидентство сред писателите в България не може да се говори, поради което и се опитвам по възможност най-рядко да използвам този термин. [обратно]

35. Речта симптоматично се казва "Засилването на буржоазното влияние върху българската култура" и е прочетена на петото поред заседание на партийните и административните ръководства на творческите съюзи през пролетта на 1963 г. [обратно]

36. По-подробно за случая с Цола Драгойчева виж в статията "Автори не-автори и писатели фантоми" на Красимира Даскалова (2013: 251-270). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Василев 1952: Василев, Иван. Радка звеноводка. // Жената днес, 1952, № 6, с. 11.

Вачева 2010: Вачева, Албена. Защо сте тъй далечни, страници блестящи... Анна Каменова 1894-1982. // LiterNet, № 11 (132), 19.11.2001 <https://liternet.bg/publish4/avacheva/anna-kamenova.htm> (30.05.2015).

Владимирова 2011: Владимирова, Катя. Разширяване полето на труд на жените: възпроизводство и професионална реализация. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 279-298.

Воденичаров 2011: Воденичаров, Петър. Маргинализация на жените в дружествата на бойците против фашизма през 40-те-50-те години на ХХ век - старият партриархализъм в нова антифашистка реторика. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 235-242.

Върбанов-Козаров 1961: Върбанов-Козаров, Георги. По пътя на лиричната проза. // Пламък, г. V, 1961, № 3, с. 64-65.

Германов 1986: Германов, Андрей. Време за творчество. Интервюта. Статии. София: Български писател, 1986.

Годси 2011: Годси, Кристен. Жените в червено: Комитетът на Движението на българските жени и развитието на прогресивните женски движения в Африка и Азия. 1980-1985 г. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 256-276.

Даскалова 2011: Даскалова, Красимира. Държавният феминизъм на държавния социализъм: contradictio in terminis? // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 330-338.

Даскалова 2012: Даскалова, Красимира. Жени, пол и модернизация в България 1878-1944. София: УИ "Св. Климент Охридски“, 2012.

Дел’Агата 2012: Дел’Агата, Джузепе. Кореспонденцията между Луиджи Салвини и Фани Попова-Мутафова. // Литературен вестник, № 6, 15-21.02.2012, с. 9-10.

Димитрова 1955: Димитрова, Блага. Творческият път на Е. Багряна. // Елисавета Багряна. Избрани стихотворения. София: Народна култура, 1955, с. 5-13.

Дойнов 2011: Дойнов, Пламен. Българският соцреализъм. 1956, 1968, 1989. София: Сиела, 2011.

Дойнов 2013а: Дойнов, Пламен. Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразяване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ. // Неслученият канон. Част 2. Български писателки от 1944 до наши дни. Съст. Милена Кирова. София: Алтера, 2013, с. 81-128.

Дойнов 2013б: Дойнов, Пламен. Екатерина Йосифова: Начала и граници на женското писане в поезията на НРБ и след това. // Неслученият канон. Част 2. Български писателки от 1944 до наши дни. Съст. Милена Кирова, София: Алтера, 2013, с. 349-372.

Еленков 2008: Еленков, Иван. Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма - политическо управление, идеологически основания, институционални режими. София: Институт за изследване на близкото минало, Институт Отворено общество, Сиела, 2008.

Зарев 1971: Зарев, Пантелей. 15 години от Априлския пленум - пред Х конгрес на БКП. // Септември, г. XXIV, 1971, № 4, с. 17-24.

Кирова 2012: Кирова, Милена. Матриархатът и неговите бащи. Марксизмът, еволюционистката антропология и "Женският въпрос" от втората половина на ХІХ век. // Литературознанието като възможност за избор. Сборник в чест на Рая Кунчева. София: Контекст, 2012, с. 627-640.

Кирова 2013: Кирова, Милена. Нормативна женственост и алтернативни тенденции в лириката от 60-70-те години. // Неслученият канон. Част 2. Български писателки от 1944 до наши дни. Съст. Милена Кирова, София: Алтера, 2013, с. 187-222.

Константинова 1974а: Константинова, Елка. Съвременност и историческо мислене. // Септември, г. XXVII, 1974, № 9, с. 216-222.

Константинова 1974б: Константинова, Елка. "Часове на разсъмване" от Хр. Василева. // Септември, г. XXVII, 1974, № 3, с. 250-251.

Лулева 2003: Лулева, Ана. "Женският въпрос" в социалистическа България - идеология, политика, реалност. // Социализмът: реалност и илюзия. Етнографски аспекти на всекидневната култура. София: БАН, 2003, с. 155-174.

Лулева 2011: Лулева, Ана. Жените лагеристки. За колективната памет на едно поколение. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политика за жените, 2011, с. 142-152.

Марчева 2001: Марчева, Илияна. Мъжките момичета в кръговрата на промените: българката през втората половина на ХХ век. // Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността. Съст. Красимира Даскалова, Райна Гаврилова. София: Лик, 2001, с. 318-331.

Марчева 2009: Марчева, Илияна. Еманципацията при социализма: българката във върховете на властта. // Диалози на историята. Сборник в чест на ст.н.с. ІІ ст. д-р Антоанета Запрянова. София: Институт по история - БАН, 2009, с. 198-199.

Марчева 2011: Марчева, Илияна. За опекунското представителство на жените в България 1944-1958 г. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 203-221.

Мигев 2001: Мигев, Владимир. Българските писатели и политическият живот в България 1944-1970 г. Стара Загора: Кота, 2001.

Модата 1975: Модата: за и против. Съст. Н. Рускова. София: Наука и изкуство, 1975.

Мухарска 2011: Мухарска, Ралица. Соц-женствености и соц-мъжествености: герои и симулации. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 311-329.

Назърска 2011: Назърска, Жоржета. Жените в наградната система на България (30-50-те години на ХХ век). // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 53-76.

Ничев 1974: Ничев, Боян. Литературата на три десетилетия - летопис на народния живот. // Септември, г. XXVII, 1974, № 9, с. 3-7.

Павлова 2011: Павлова, Йоанна. Разширяване на "частното" пространство в публично. Списание "Жената днес" през 1954-1958 г. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 189-200.

Поколение 1971: Поколение. Поетическото присъствие на едно поколение. (Разговор върху младата българска поезия). // Септември, г. XXIV, 1971, № 6, с. 121-152.

Попова 2011: Попова, Гергана. Преодоляването на пола през първото десетилетие след 9 септември 1944 г. - утопичната кулминация на марксисткия феминизъм. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 299-310.

Рангелова 2011: Рангелова, Росица. Промени в икономическия и социалния статус на жените в България (1938-1958 г.). // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 13-38.

Сапарев 1974: Сапарев, Огнян. Постижения и тенденции в младата белетристика. // Септември, г. XXVII, 1974, № 11, 228-237.

Свиленов 1975: Свиленов, Атанас. Драмата да живееш истински (Блага Димитрова, "Как“). // Пламък, г. XIX, 1975, № 2, с. 168-170.

Сестримски 1980: Сестримски, Иван. Поезията и белетристиката на Мария Грубешлиева. // Мария Грубешлиева. Избрани произведения. Съст. Иван Сестримски, София: Български писател, 1980, с. 5-11.

Славов 1994: Славов, Атанас. Българска литература на размразяването. София: Христо Ботев, 1994.

Славова 2010: Славова, Корнелия. Мода и моделиране на идентичности във време на преход. // Идентичности в преход: род, медии и популярна култура в България след 1989 година. Съст. Милена Кирова, Корнелия Славова. София: Полис, 2010, с. 129-152.

Станков 2008: Станков, Иван. Из историята на българския литературен социализъм. // Социалистическият реализъм. Нови изследвания. Съст. Пламен Дойнов. София: НБУ, 2008, с. 261-294.

Трайков 2009: Трайков, Николай. "И в Кюстендил, и в София, и другаде...“. Екатерина Йосифова пред Николай Трайков. // Литературен вестник, бр. 41-42, 16-31.12.2009 (приложение "Столица), стр. 1, 4.

Трендафилов 2013: Трендафилов, Владимир. Жената в научната фантастика на социализма. // Неслученият канон. Част 2. Български писателки от 1944 до наши дни. Съст. Милена Кирова. София: Алтера, 2013, с. 319-349.

Христова 2005: Христова, Наталия. Специфика на българското "дисидентство". Власт и интелигенция 1956-1989. София: Летера, 2005.

Чолаков 1974: Чолаков, Здравко. Априлското поколение поети. Няколко уводни думи. // Септември, г. XXVII, 1974, № 9, с. 199-215.

Язова 2000: Яна Язова. Поезия. Съст. Петър Величков. Велико Търново: Слово, 2000.

Янева 1972: Янева, Весела. Младият читател от гледна точка на социологията. // Септември, г. XXV, 1972, № 12, с. 160-175.

Янчева 2011: Янчева, Яна. Жените в ТКЗС или как се реализира политиката за равенство между мъжете и жените в българското село. // Пол и преход: 1938-1958. Съст. Красимира Даскалова, Татяна Кметова. София: Център за изследвания и политики за жените, 2011, с. 166-187.

Superwoman 1992: Superwoman and the Double Burden: Women’s Experience of Change in Central and Eastern Europe and the Former Soviet Union. Edit. by Chris Corin. Toronto: Second Story Press, 1992.

 

 

© Милена Кирова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2015
Милена Кирова.
Жените и канонът в българската литература. Варна: LiterNet, 2015