ТРИ

Георги Календеров, Димитър Иванов

web | Коматевските убийци

Силвия, млада и хубава стажантка, бе натоварена със задачата да смени всички подлоги в Хирургическия блок на ВМИ. Непривлекателната работа вършеше упорито и се опитваше да не забелязва завеждащия отделението доктор Пашев, който като пекинез все подскачаше около нея.

Бе опитал вече всички прелъстителски методи, които владееше, и бе минал на изпитания "чанч по устав":

- Ела да се търкулнеш на диванчето в кабинета ми, да си починеш малко. - Силвия се стресна като чу гласа му толкова близо. Измъкна преждевременно подлогата изпод задника на ококорен пациент и трепна в двусмислен жест, поднасяйки я към лицето на началника си:

- Заета съм, не виждате ли!

Завеждащият се дръпна, но щом Силвия се наведе да оправи леглото на болния, зверски я ощипа. Тя разля урината върху обувките си и изгледа Пашев с омраза. Докторът заотстъпва игриво към вратата. На излизане се засмя грозно, врътна се на пръсти и, като съсредоточен балетист, напусна. После отново се показа, помаха с показалец към Силвия и едва забележимо прокара побелял обложен език по горната си устна.

Стажантката взе парцал от мивката и започна старателно да бърше пода.

- Защо не го поляхте? - попита пациентът. Съсредоточено гледаше подлогата като нещо толкова свое, което е на път да загуби завинаги.

* * *

Силвия почти се затича, минавайки покрай кабинета на завеждащ-ортопедията в Хирургиите. С периферното си зрение видя Пашев да говори с някакъв полицай:

- Нищо чудно да ги направят на кайма всичките. Просто са започнали от Христо Беков.

Спря и се върна тихо.

- ...Беков се нахвърлил върху пазачите. На единия извадил окото, другия обезобразил. После, като го набарали... Абе от това повече човек няма да стане.

- Сега да не ми го докарат тук? - писна докторът.

- Че къде другаде? Пригответе отделна стая!

* * *

За първи път припадаше. И за първи път чувстваше оня блажен покой, който може би изпитват мъртъвците. Дошъл в съзнание, се замисли какво би усещал по време на смъртта. И само ако намереше прилика между нея и припадъка, тя тутакси щеше да се превърне в най-мечтания обект.

Христо Беков отвори очи в стая с четири легла. Огледа се. Олющени зелени мазилки. Висок, плесенясал в ъглите таван. Хубава жена в хирургическа резедава престилка с хубави, изумрудени и сякаш познати очи.

На Христо се стори, че жената има и зелена коса.

- Боли ли те главата? - попита зелената.

- Да. - Челюстта му бе скована от болка. Повече от това не можеше да изрече.

- Очите?

- Мм.

- Казвам се Силвия.

- Хм. - Не си спомняше нищо.

- Христо, аз съм! Силвия!

Гледаше я, свил вежди в ужас от амнезията. Погледна прозореца. Нямаше решетки. Но май бе високо. Все едно. Помисли, че след смъртта сигурно настава покой.

Тогава Силвия се наведе и целуна устните му със засъхнала кръв по тях.

- Шшш... Шшш... Шилвия?! - споменът нахлу като тополов мъх през отворен прозорец по време на пролетна буря. Изгуби съзнание отново.

* * *

Този път веднага я позна. Припеклото слънце замъгли погледа му и украси Силвия с ореол.

- Мъртъв ли съм вече? - усмихваше се изпод бинтовете.

- Не - тя легна внимателно на болничния му креват. Христо я прихвана с по-здравата си ръка и леко я придърпа към себе си. Гледаше да не прекали с ласките. В интерес на собствената си цялост.

Май не всичките му ребра бяха здрави. Учила три години от какво има нужда мъжкото тяло, стажантката ловко се мушна под одеялото и бързо се ориентира. Завивката равномерно взе да се повдига и спуска към мястото, където свършваше коремът. И почваха краката.

Христо чак сега осъзна колко е потрошен.

Постави длан на темето й като помагаше на главата в нейното възвратно-постъпателно движение...

Силвия си спомни първия път, в таванската стаичка.

* * *

Усети пръстите й върху челото си.

- Заспал ли бях?

- Спа 11 часа.

С усилие помилва лицето на Силвия и докосна меките вдлъбнатини под скулите й.

- Искам да вървя. Да видя дали още умея да ходя.

Седна на ръба на болничното легло. Тя го хвана през кръста. Той стана и се олюля.

- Давай! - Христо постоя малко и направи несигурна крачка, отпускайки седемдесетте си кила върху нея.

- Вие ми се свят - каза. - Да повървим малко.

Походи, походи, тръшна се на един стол и преодоля талаз от виене на свят и гадене.

- Осем крачки. Ще успея да избягам!

<<< || >>>

© Георги Календеров, Димитър Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.02.2001
Георги Календеров, Димитър Иванов. Коматевски убийци. Варна: LiterNet, 2001