Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАВЕТЪТ НА ИЛИЯ БЛЪСКОВ КЪМ ВНУЧКИТЕ МУ КАТО ДОКУМЕНТ НА СОЦИАЛНАТА ПРАГМАТИКА

Елена Налбантова

web

Предлаганият текст е записан от Илия Блъсков в отделна тетрадка, съшита на ръка и съдържаща 15 листа, големина приблизително осмина, която по настоящем се съхранява в ДА-Шумен, във фонд “Илия Евтимов”, основан от един от внуците на писателя, син на най-малката му дъщеря Стефка. Ръкописът носи заглавие “Завет. Дядо към внучките си” и е адресиран до Мария и Иванка Атанасови Захариеви, деца на Райна - дъщеря на писателя от първия му брак.

В този текст е събрано единственото богатство, което живеещият в крайна бедност Илия Блъсков може да остави на своите наследници - опитът му на възпитател. Написан с голяма любов, Заветът трябва да подпомогне двете малки момиченца в тяхната адаптация към света на възрастните. Текстът, разбира се, дава известна информация за трагедията на семейството на Райна, чийто съпруг ослепява съвсем млад; припомня за все по-засилващата се слепота и на нейния баща, който - въпреки операциите, на които се подлага - през следващите години изгубва почти напълно зрението си. Онова, което ме предизвика да го предложа за публикация обаче, е рядката възможност, която той дава, да възстановим един вариант от възпитателните процедури, на които в началото на ХХ век българското общество подлага своите малолетни членове.

Лишен от възможността непосредствено да общува с тях и да им въздейства нравствено, моралистът Блъсков избира писаното слово, за да формулира своя Завет към момиченцата. Като познаваме неговото внушително по обем и по продължителност на създаването си книжовно наследство, духът на този Завет не ще ни учуди. През целия си живот, във всичките си разнообразни по жанр прояви Ил. Блъсков остава при нравствената проблематика, целия свят и всички прояви на човека той преценява през призмата на нравствеността. Ако си спомним, че от първата си печатна изява - преводът и издаването на книгата “Десет заповеди божии” през 1856 г., до последните “Книжки за прочит на всекиго”, излизали в продължение на много години след Освобождението, той не е спирал да проповядва нравствени добродетели, този Завет ще застане на своето естествено място в непрестанните усилия на Ил. Блъсков да моделира етичните норми на поведение в своето българско общество.

Написан от един книжовник, който се формира като манталитет и се реализира като педагог през втората половина на ХІХ в., този Завет отразява и част от нагласите в българското общество именно от това време. В него можем да разчетем както възпитателни идеи, представителни изобщо за възрожденската ни дидактична книжнина, така и специфични за Ил. Блъсков предпочитания в границите на етичната проблематика.

Най-напред от този текст можем да видим какво е разбирането на Ил. Блъсков за детето. Той не споделя възгледа за детската душа като tabula rasa, присъщ на някои български педагози още през ХVIII в., които твърдят, че невръстната психика е “бело платно” - “у каква го боя туриш, такова станет” (Йосиф Брадати). В Завета можем да разчетем дълбоко вкорененото в мирогледа на автора схващане за човека като божествено творение, създадено изконно добро, но и надарено с правото на свободен избор. Блъсков внушава на децата, че те са добри по природа и че само от тях зависи “да се запазите добри”, че всеки човек притежава заложена от твореца нравствена мярка - “глас Божий, глас ангелский” - наречена съвест, която по един ирационален начин сигнализира за качеството на нашето поведение и наистина е въпрос на личен избор дали ще се съхраним добри: “Сяко момиченце, което си познава погрешката и побърза да се поправи, има надежда, че ще стане добра душа, а който повтаря погрешките си и не ще да слуша съвестта си, няма надежда да бъде добър човек.” Книжовникът е убеден във възможността поведението да бъде насочвано чрез възпитание, като целта на възпитанието е именно тази - подпомагането на детето в избора му на поведение. Вярата, че момиченцата приемат и запаметяват “всичко, щото ви се казва”, го подтиква, макар и полусляп, да се заеме с писането на Завета.

Старият книжовник се стреми да моделира у внучките си адекватно социално поведение, целящо максималното туширане на отклоненията от една предварително зададена колективна норма. Не стимулиране на индивидуалистични импулси, а вглеждане и вслушване във вече утвърдени правила, е същността на този Завет. Добродетелността е в послушанието и мълчанието. Социализацията на детето, така, както ни я представя Блъсков, е в безпрекословното приемане на нормите на възрастните и в максималния стремеж и дори страх от тяхното нарушаване и от поведение, което се отклонява от тях.

Именно тук можем да откроим промяната, която е настъпила в оценката за нравственото състояние на българското общество в сравнение с времето на споменатите вече книжовници от ХVIII в. Ако четем нравоучителните слова на Йосиф Брадати и неговите съвременници, ще останем с впечатлението, че българският човек е затънал не само в невежество, но и във всякакви пороци. От текста на Ил. Блъсков можем да усетим настъпилата промяна в облагородяването и цивилизоването на обществото, това, че то в някаква степен се е доближило до представата на възрожденския интелигент, какъвто е авторът, за добродетелност и почтеност. За малко повече от сто години българското общество е добило физиономичност, до голяма степен удовлетворяваща критериите на моралиста. Именно то вече е носител на нормата за “прилично” поведение, ето защо от децата се иска “по-много да слушате като говорят другите, а по-малко да говорите”.

Но тук веднага се сблъскваме с едно характерно противоречие, което можем да видим и в други - художествени и публицистични - Блъскови текстове, противоречие, което подсказва нееднозначността в оценката на самия автор за състоянието на неговото общество. Поради особеностите на своя манталитет, той се оказва неподготвен за конфликтите, които модерното следпатриархално общество крие, еманципирайки индивида и давайки шанс на отклоненията от традиционните морални норми. Обществото, което Блъсков приема за идеал, е патриархалната селска задруга с нейния морал, изграден върху колективна взаимопомощ, християнска благочестивост и наследени социални връзки. Още в повестите си обаче, писани през 60-те и 70-те години на ХIХ в., той е показал разпадането на този идеализиран от него свят.

Обществото, за което дядото се опитва да подготви своите внучки, е урбанизираният модерен свят с неговите случайни и трудно контролируеми социални контакти. Родът се е разпаднал и илюстрация на това е самият факт, че се налага дядото да общува с внучките си чрез писма, а не непосредствено. Светът на българския човек вече се дели на “моето малко семейство” и “другите”, като наред с “отбраните другарки” са се появили и “лоши деца”, чийто пример не бива да се следва. “Уличните хора”, както ги нарича ценящият домовитостта Блъсков, са отпаднали от желания и одобряван модел на поведение, но те преобладават в урбанизираното вече българско общество. Това го подтиква да препоръчва изолирането на децата от външния свят и максималното избягване на общуване извън семейството.

Така естествено се стига и до една друга тема, характерна за нравоучителната книжнина на Възраждането - темата за приятелството. Дядото се опитва да преодолее възможното влияние на връстниците върху момиченцата, страхува се, че общуването между децата може да отслаби влиянието на семейството и затова отделя толкова много място на взаимоотношенията с другарките - от една страна, той приема нуждата от общуване и предписва родителите да препоръчат приятелското обкръжение. От друга страна, обаче дори това санкционирано приятелство го плаши със своята неконтролируемост и той препоръчва то да се ограничава максимално. Заветът се опитва да предвиди възможните отклонения в поведението на децата от правилата на обществото, за да ги заклейми като нежелани и опасни (“пазете се да не станете омразни на другите”). Още във въведението си той огласява, че знае кое е добро и не е нужно децата сами да търсят отговор на този въпрос. Във финала той зарича децата да запишат “със златни букви” и за “веки веков” неговите старчески съвети в своите млади сърца, като преднамерено подчертаната възрастова опозиция още веднъж акцентира върху търсената фундаментална еднаквост в морала на дядото и внуците му.

Заветът на Ил. Блъсков подсказва, че за неговия автор не е функционална мисълта, че внучките му принадлежат на друго и то различно поколение. Той не допуска подобно различие, напротив, стреми се да приобщи колкото е възможно по-силно децата към поведението и ценностите на възрастните и притесненията му идват само от тяхната незрялост, от това, че “тия думи са твърде дълбоки за вас”. Той, разбира се, си дава сметка, че малките момиченца имат различно поведение от възрастните, но това се дължи единствено на все още неразвитите им умения да са възрастни, а не на някакво поколенческо различие. Макар че българската словесност е огласила още през 70-те години на ХIХ в. конфликта “стари”-“млади”, за морализатора Блъсков тази опозиция не е привлекателна и той я игнорира в отношението си към момиченцата. Онова, което непрестанно им внушава, е послушание спрямо възрастните и следване на модела на тяхното поведение, а евентуалният опит за отклонение от него е заплашен със санкции: “ако престъпвате съветите на вашите родители, вие ... можете да станете най-злочестите в тоя свят.”

Прилаганото в Завета възпитание цели, като не подкрепя индивидуалната независимост и автономия, да направи процеса на израстване плавен и безкризисен по отношение на личностната идентичност на децата. Като ги третира като все още непораснали възрастни, този начин на възпитание внушава на децата всички отговорности и задължения, които имат и техните родители - “За сега да направите някоя добрина с пари не можете, но вие можете без пари да направите много по-голяма добрина”.

Блъсков внушава неподлежащо на обсъждане наличие на социална йерархия, произтичаща от идеята за съществуванието на Бога - “нашия общ отец” - и проповядва необходимост от приемането й като ключ към безпроблемната социализация на човека. Светът се крепи върху принципа на подчинението и колкото по-добре човек се научи да се подчинява, толкова по-безконфликтно ще живее. Особено ясно тази идея изпъква при описанието на поведението, от което дядото се опитва да отклони своите внучки: “виждал съм лоши деца, които ... с непослушанието си, с безчинията си, с лудините си ... са ставали тегота не само на своите родители, но и на всички хора.”

Заветът към децата можем да видим не само в контекста на Блъсковия интерес към етичната проблематика, а като текст, фиксиращ условния финал на първия етап в един изключително важен социален процес - процеса на смяна на стандартите за социално общуване и светско поведение. Основният смисъл на цялото послание на Завета е “бъдете умерени във всичко” - в игрите, в яденето, в говоренето и пр. Неумереността, невъздържаността е всячески потискана и отхвърлена, човешките афекти са обект на контрол.

Процедурите по възпитание на самоконтрол българската книжнина започва да осъществява още през ХIХ в. с превеждането и популяризирането на ръководства по “благонравие”, чиято цел е да отхвърлят естествените реакции на хората и да регламентират обществено поведение, следвано от социалния човек. Така книжнината дава своя принос за процеса на преобразуване на българския живот и за превръщането на следпатриархалния свят в удобно място за живеене чрез огласяването на консенсус по формите на поведение. Макар че не се спира обстоятелствено на въпросите на “добрия тон”, Заветът препоръчва следването на неговия фундаментален принцип - учтивостта. Привлекателното човешко поведение се свежда до: “послушанието към родителите ви, сестринска обич помежду ви, още и мирно и любезно прекарвание със съученичките ви и съседните ви деца”. В Блъсковия “Завет” можем да разчетем стремеж към потискане на външните реакции, към самоконтрол и при говорене, и при действане (първо мисли, после говори; говори малко; не влизай в конфликт; не върши “лудини” и пр.).

Съветите на дядото са насочени към осигуряване най-напред на духовно и физическо здраве. Физическото здраве според Блъсков се запазва чрез умереност (не тичайте; не преяждайте), а духовната хармония се постига чрез любовта към Бога и ближните. В Завета се е отложила “памет” за основните постулати на християнската етика. Не случайно посланието започва с напомнянето на християнските длъжности на децата - любовта към “нашия общ баща” и почитането на неделните и празнични дни. Непосещаването на църква и незачитането на празничните дни е грях според християнската етика. Най-големият грях обаче, който произтича от неспособността да се приеме светът такъв, какъвто е, е изпадането в отчаяние и протестът или противенето срещу сполетялото човека нещастие. Невръстните внучки на Блъсков са се сблъскали с голямото човешко нещастие - слепотата на своя баща - и старецът бърза да предвари тяхното недоволство или отчаяние: “За горкия ваш баща вие, за неговото нещастие ... никак не трябва да скърбите, нито пък да плачете за това.” Вероятно съобразявайки се с тяхната възраст, Блъсков не навлиза в богословските корени на съвета да се приемат нещастията без протест, но прагматичното обяснение, което дава, всъщност компрометира един друг негов съвет - децата да се молят на Бога “да подарява вам и на родителите ви здраве и добрини.” Това не е единственото противоречие, което можем да открием в Завета, чието единство се крепи върху идеята за послушанието и в този смисъл за приемане на посланията му безкритично.

Другите съвети са предназначени да подпомогнат социализацията на децата - спестовността и трудолюбието; лъжата и кражбата; приятелството. Тук особено място е отделено на честността. Блъсков разбира, че идеята за чест-ност е фундаментална за всяка етична система и той я формулира като сентенция: “С малко думи ще ви кажа: бъдете честни в думите си, бъдете честни в работата си, бъдете честни и чисти дори и в мислите и желанията си.“ Темата за честността въвежда и понятията срам и съвест, които той се опитва да опише. Както може да се очаква и те са разположени в руслото на една нравственост, която изисква от човека максимално да пренебрегва собствените си афекти и да се стреми към одобрението на околните. Така идеята за самоконтрол е доведена до край - целта на възпитанието е да направи човека неконфликтен като избягва възможните противоречия не само с най-близкото си обкръжение, но с хората изобщо. За целта се препоръчва именно отказът от лични предпочитания и нестандартни действия или мисли. Най-страшното нещо, което може да те сполети, според този морал, е другите да те отхвърлят: “Помислете си каква полза от един живот на едно момиче, когато то не е обикнато от своите и чуздите хора! А какво щастие е за него, когато всички го обичат, радват му се и му захвалят.” Представата, че най-тежката санкция е изключването от общността, разкрива една етика, която се гради върху критериите на общественото мнение. Оценката за личността произтича отвън - “от своите и чуздите хора”. Целта на поведението е спазване на благоприличие, “особно с вънкашно лице”.

Заветът е пропит от духа на конвенционалност, той отхвърля нуждата от изграждане на индивидуалността на децата и е илюстрация на противоречивите процеси, протичащи в българското общество в началото на ХХ в. Към 1906 г., когато е написан, Блъсковият Завет се конкурира с една социална ситуация, която се е отдалечила от критериите на стария книжовник за прилично поведение. Докато българският (литературен) човек вече е открил вътрешния драматизъм и противоречие на битието, Блъсков си остава - нека си послужим със словото на съвременниците му - “човек от миналото”.

 

 

© Елена Налбантова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2005, № 1 (62)