КЪМ ЛЕВСКИ - КИНЕМАТОГРАФИЧНО

Димитър Калев

web

Постмодерната исторична наука е обсебена от амбицията за дегероизация и твърди, че това е право, вменено й от рационализма на културата. Но каквито и мирогледни нюанси да приписваме на съвремието, култура без свои митологични архетипи би заприличала на човек без подсъзнание. Продължавайки аналогията, култура без исторически хероизъм би била гротесков корелат на човек без самосъзнание. Все пак днешната култура счита себе си за самодостатъчна, уповавайки се на нещо като сетивен пантеизъм, очевидно насърчаван от финансовия и икономически глобализъм. Опитайте да си представите античен елин, който сяда в каменния театрон, но вместо моралните внушения на Дионисиевия хор, вместо Едип и Прометей, вижда имитации от своето ежедневие. Първата му мисъл със сигурност би била, че боговете на изкуството са му скроили лоша шега. С други думи, съвременният човек вече е престанал да се удивява, че изкуствата не го възпитават нито с митични образи, нито с героични идеали.

Разбира се, тук не става дума за културология, а за Васил Левски. За кой Левски - историческия, героичния или митичния? Не, за кинематографичния. Левски от новата лента на Максим Генчев намеква за кинематографията като за разновидност на историческата интерпретация. Нито документално, нито биографично (въпреки че впечатляващ обем от документи и биографични факти присъстват в сценария), по-скоро като кинематографична перспектива, в която съвременното българско самосъзнание гледа в Левски. Кинематографията като перспектива на съзнанието е експлоатиран художествен похват и не толкова сродството й със сетивната образна достоверност, колкото особеното й съотношение с другите изкуства (живопис, пластика, музика, литература) добавя ракурси, с които тя ги превъзхожда. Особено с имагинативния си размах да рисува митологии или да осветява героични жестове. И въпреки че българското светоусещане е твърде некинематографично, едва ли днес културата ни има по-подходящ инструмент за взиране в Левски.

В едно телевизионно интервю продуцентът на филма определи жанра му като "магически историцизъм". Странно понятие (дали не е просто перифраза на "магически реализъм"), но, струва ми се, Максим Генчев неподражаемо го е дефинирал така: историческите неудачници са всъщност историческите победители. В планетарен мащаб Христос е най-големият исторически "неудачник" със срамната си смърт на кръста, но има ли по-могъщ победител от Него в цялата културна история на човечеството? Според Максим Генчев и Левски встъпва в нашата история с Христовия подвиг и през провала на комитетската му организация и през "срамното бесило" става най-светият архетип в митичното и героичното национално съзнание. Тъкмо парадоксът на неудачника-победител поражда магическото в историята и това прозрение е привилегия само за въображението на киното, достъпно и за митологичното ни подсъзнание, и за героичното ни самосъзнание. В този смисъл филмът "Дякон Левски" е най-убедителният феномен в българското изкуство, доказващ несъстоятелността на прагматичната историография (впрочем и на наивната кинематография), според които всяко събитие произтича от предхождащото го.

Лентата на Максим Генчев и интерпретацията на Веселин Плачков преструктурират съвременното преживяване за Левски. Първоначално се опитват да разчленят образа чрез детето Васил (с великолепното присъствие на малкия Симеон Филипов) и свръхсетивното му общуване със Свети Игнатий Старозагорски. По-нататък се добавя Дякон Игнатий като могъща индивидуалност, сродна по-скоро с душевността на Европейската реформация, отколкото с православните традиции. Независимо и свободно той застава пред Бога и пред небесния си наставник и с вътрешните сили на собствената си душа посяга към големия проблем на националната независимост. Веселин Плачков играе Левски модерно и с интелигентна дистанция, на ръба между 19-и и 21-ви век, дори и с пародийна закачка към стилистичните похвати на екшъна. "Не отгоре и не отвън, от моя Аз и от моя народ извличам свободата" - такава е интонацията на всеки кадър и всяка реплика на актьора. Едновременно мащабно и бутафорно около Левски присъстват предсмъртните спазми на османската култура и българските й епигони, образите им изглеждат като обсебени от демони, които бягат. Демони като че ли проектират и бесилото, но става така, че погледнато откъм небето, то приема образа на Голготския кръст. Във филма има и няколко кинематографични шедьовъра, особено кадрите с невинния флирт между Васил и натоварената с книги красива даскалица, където суетливите движения около изваждането на камъче от обувката й на два пъти се прекосяват от вертикалните летежи на падаща и подхвърлена книга.

След "Дякон Левски" правенето на исторически филми вече става усилие на въображението, в което под хоризонтала на последователната събитийност се надигат митичните праобрази на подсъзнателното, а над него слизат ангелските тръби в прослава на героичното. Защото съвремието на всяка култура е като току-що цъфнало цвете - корените искат да го отвоюват от небето, а цветът му следва копнежа си по светлинните далечини.

© Димитър Калев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2015, № 2 (183)