À LA RECHERCHE DU GOÛT PERDU¹

Димитър Калев

web

Прочитайки романа на Златко Ангелов ("Хотелът на спомените", ИК Знаци, Бургас, 2019), окончателно се убеждавам, че моделът на източноевропейския роман, формиран по време на тоталитарните култури или по-късно от писатели, родени и живели в тях (независимо от географския/емигрантския ракурс), задължително функционира (ирационално, предполагам) в три глобални хомологии: културно епигонство под маска на космополитизъм, атеизъм под маска на митологизъм и еротика под маска на родословност. От самосебе си се разбира, че "псевдо" е неизбежна първа съставна част и на трите маскови структурни категории - псевдокосмополитизъм, псевдомитологизъм и псевдородословност. Ако изоставим търсенето на външни детерминанти (социални, исторически, психологически, естетически и др.) и се съсредоточим единствено върху сходството на функциите, ще се убедим в съществуването на този троичен иманентен код дори в най-фантастичните литературни техники на Набоков, Солженицин, Кундера, Картареску, Радичков, Господинов, Русков и т.н.

На първо четене "Хотелът на спомените" е наративна триада на баща, син и дъщеря, които свободно разхождат пъпната си връв с българския соц из Америка и Западна Европа, размишляват или диалогизират с клиширани съждения, сходни повече с есеистична публицистика, и така се самоидентифицират като спомнящи си души. И тримата настояват за родовата си кръв, но лесно проливат чужда, раздирани от митологични либидинозни комплекси. Героите са с неясна физиономика, сюжетните епизоди са лишени от пластика, въпреки ритмичното редуване на брутален натурализъм с интеракустични препратки към Пруст, Бах и Бетовен. Ако тази интерпретация ви се стори преднамерено целяща да вмести романа в модела на трите "псевдо", предлагам ви да прочетете текста като морфология на съвестта - триглав дракон, бълващ угризения спрямо обществото, семейството и Бог. Но съвестта просветва само където се издига звезден небосвод (перифраза на Кант), т.е. нелицемерната съвест се ражда от сетивните възприятия, но пребивава в метафизиката на езика, дори в параметафизиката отвъд него. Тъкмо по следите на метафизиката, стаена в езика, след Пруст, Джойс и Платонов, да структурираш роман без свръхсетивни вертикали е най-малкото ретроградно.

Аз, признавам, съм твърде изкушен критик - споделял съм житие-битие с автора, познавам лично всички прототипи на романовите герои и сюжетните линии. И въпреки че и моята спомняща си душа често съзерцава онези времена, не бих писал за романа на Златко Ангелов, ако постмодерният вкус веднъж завинаги бе постулирал, че литературата отдавна вече е епистемология и нищо друго. Епистемология - естетична и трансцендентна, разбира се. С други думи, романът с източноевропейска троична морфология отдавна е литературен анахронизъм не защото е нечетим или невълнуващ, а защото, веднъж пренебрегнал гнозиса, е на път да профанира познавателните сили на езика.

БЕЛЕЖКИ

1. По следите на изгубения вкус (перифраза на Пруст) - от фр. [обратно]

© Димитър Калев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2020, № 2 (243)