ЗА ВРЕМЕНАТА, БЕЗВРЕМИЕТО И СЛЕД ТЯХ

Димитър Калев

web

Ангел Г. Ангелов продължава да разглобява въображението на читателите си с оксимороните на своите заглавия: Закуска по обяд, Сутрешни залези, а сега - Бъдещето на отминалото време (Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2006). В известен смисъл и изписването на авторовото име внушава оксиморон, защото къде се е чуло и видяло ангел небесен да пише човешки романи. Така че намеците за времеви и пространствени размествания започват още от корицата и титулната страница.

Романът е структуриран по масонски в седморна слоистост. В седем глави се въвеждат последователно по един архетип на порока - Богаташа, Матроната, Учения, Измамника, Некадърника, Алчния и Красавицата. Есенциалността на имената е използвана не толкова за знаци на мировото зло, а по-скоро за маркиране на определена времева посока, в която човешкото се разпада, изражда и демонизира. Седемте изрода обсебват цялата сюжетност с причудливи опити за контакти и създаване на някаква своя изродска котерия. А над тях, като пристъпи от морална шизофрения, от време на време прозвучава Гласа на спасението и произнася цитати от Учителя Петър Дънов.

На практика обаче в Бъдещето на отминалото време няма романово повествование, няма героеви личности, няма индивидуалности, дори няма и души. Всички възможни дефиниции на жанра са деконструирани и е оставен да функционира единствено езикът. По-скоро езикът е използван така, че да му се отнеме всякаква знаковост и пространственост и да му се оставят единствено времената. Слогът на Ангел Г. Ангелов избира произволен миг време, поема в безразлична посока, ту забавя, ту забързва ритъма си, после внезапно се самовзривява, разпадайки се на още няколко времеви потока; те пък, от своя страна, се затичват в неопределени посоки, докато им хрумне отново да се слеят или да се самовзривят. Така от цялата преднамерена безжанровост и безстилие се поражда нещо като Ангел-Ангелов стил. Би могъл условно да се дефинира като темпорална семантика, т.е. като езиково самоубийство от любов към времето.

Още от романа Закуска по обяд (1991) започва тази темпорална употреба на българския език в романовото повествование. Но в Бъдещето на отминалото време маниерът е толкова изчистен и съвършен, че вече прилича на стилистика. Техниката й не изглежда твърде сложна - просто се моделират различни форми с глина от темпорална семантичност. В крайна сметка се получават светове не от тела, а от произволни сгъстявания на времето, които или се докосват, или се самопроникват, или се саморазредяват, за да изчезнат. Резултатът всякога е един и същ: постоянно се генерират времеви несъвпадения, които Ангел Г. Ангелов обозначава с любимата си категория Несъответствия.

След всички времеви безредия в романа епилогът му звучи пак оксиморонно: „Опит за подреждане”. Патосът му напомня на Гьотевия „Фауст”, в чийто финал ангели посрещат душата на героя с небесни всеопрощаващи химни. С наивност и красива приказност Ангел Г. Ангелов композира на финала величествено есхатологично мироздание. В него седемте архетипи на човешкото израждане, като седем облака, пречистени и преродени, празнуват своето безвремие (доколкото в темпоралната семантика въобще може да има безвремие или финал). По-истински обаче звучи краят на последната глава: там Красавицата се възнася в безполов свят, в който едновременно светят Слънце и Луна. С други думи, не в безвремието, а в хармонията на слънчевите и лунни времена, на менталните и чувствени потоци звучи Гласа на спасението. А негероите и литературните облаци на Ангел Г. Ангелов толкова разчитат на него...

© Димитър Калев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.06.2006, № 6 (79)