Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАЗОВ И ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО МЕЖДУ МЛАДИ И СТАРИ

Добрин Добрев

web

Когато през 1907 г. д-р Кръстев публикува критическите си очерци върху новата българска литература, озаглавени "Млади и стари", в публичното пространство се установява мнението за състоял се културен скандал. Самият автор на спорната книга предвижда острата реакция на своите опоненти и се опитва да я обезсили чрез следната злобна забележка: "Защото фасулковците не струват хас от духовна храна, която няма да се последва от отвратително уригване на блудкави фрази." (В. Миролюбов. Млади и стари. 1907, XI.)

Особено язвителен в своята книга е д-р Кръстев спрямо творчеството на Иван Вазов. Той вижда мястото на автора на "Под игото" и "Епопея на забравените" само в миналото на българската литература и отказва всякакви стойности на неговите литературни трудове за новото време. Според критика художественият манталитет на Вазов му отрежда завинаги място сред възрожденските ни писатели и е пречка за проникване на творбите му, писани на границата на двете столетия, с духа на модерността. И докато тази теза все пак би могла да се дискутира и да се говори за особен поглед на д-р Кръстев към естетическите процеси в българската литература, то на моменти патосът на изложението в "Млади и стари" напуска границите на всяко приличие и що-годе научна обективност: "Неговото време - и въобще времето за разбиране на истинско изкуство - ще настъпи само след като българската литература преживее и изживее своята Вазовска епоха - след като литераторството и стиховете на тая епоха станат посмешище и на школниците; а днес те още служат на младежта за школа на вкус, resp. безвкусие в език, стил и мисъл. Това време ще настане, когато след първия полувековен период на новата българска литература - периодът на Каравелов - Вазов - настъпи Славейковата епоха." (Цит. съч., ХVII - ХVIII.)

Успоредно с изразяването на пренебрежително отношение към творчеството на старите и най-вече на Вазов д-р Кръстев определя като първостепенна задача на своята книга "да подготви духовете към тая епоха на българската литература и въобще към разбиране и ценене на истинско изкуство". (Цит. съч., ХVII-ХVШ.) Дали обаче деленето на млади и стари, което прави д-р Кръстев, и острото отричане на творчеството са само естетически? Не са ли те продължение на деленето млади и стари във възрожденските дела на България, което разграничава русофилите, уповаващи се на Азиатския изток, от русофобите, търсещи бъдещето на България в рамките на Европейския запад?

Особено силно споменатото противопоставяне се проявява в журналистическата деятелност на Хр. Ботев. При това, своето причисляване към лагера на младите той обвързва с открито заявеното си русофобство. Неведнъж в "Тъпан" той изобличава тези, които са получили от своите господари "толкоз рубли и толкоз бравури". ("Едно ускорение от страна на един консул към българските нотабили" - Тъпан, г. I, бр. 3, 4 и 5 от 20, 30. Ш и 1. IV. 1869 г.) Самите москофили са определени като "старите", а техният вестник е обвинен, че "брани русконотабилските интереси" ("Вестник "Отечество" или орган на нотабилите" - Тъпан, г. 1, бр. 8 от 27. VII. 1869 г.).

Самият Дядо Иван в интерпретациите на "Тъпан" не е онази свещена фигура, известна на читателите от проруските възрожденски истории, а е зловещ манипулатор, турил на своите политически слуги "хомот на врата" ("Политически разговор" - Тъпан, г. 1, бр. 9 от 1 0. VIII. 1869 г.). А представителите на руската държава в Румъния, като генерал-консула барон Офенберг, са описани в "Тъпан" като кукловоди на родоотстъпниците русофили. Според един ехиден коментар във вестника нотабилите заявяват "най-низката преданост и уважение, което имат към него", и в същото време го молят, "ако има някои нови наставления от Петербург за тях, да им ги съобщи, защото не знаели вече какво да правят, за да опропастят и удушат сичко, що е угодно и драгоценно на българский народ". Коментарът завършва със следното многозначително заключение: "На Русия прияло й се риба. Тя от едно време насам се току мъти Босфорът, но надали ще вкуси през сичкия си живот от тази риба, от която тя търси. Но зъми сигурно ще намери" ("Политически преглед" - Тъпан, г. I, бр. 8 от 27. VII. 1869 г.).

С особено възмущение обаче "Тъпан" посреща непочтената политика на Русия спрямо интересите на българската народност: "На руското немско правителство, каквото се види, пак трябва да му се е пощяло някой буламач, че рови толкоз безобразие с носа си в нашите работи. То днес подсъсква фенерската патриаршия да протестира против ферманът, а от друга страна интригува пред турското правителство, че българите не били уж зрели още да имат самостоятелна йераршия; затова трябвало да се измени ферманът в полза на продадената гръцка патриаршия, която се обзалагала да бъде отсега нататък панславистическа мекереджийница на Русия" ("Вселенският патриарх полудял" - Тъпан, г. I, бр. 17 от 27. V. 1870 г.).

Естествено, отношението към Русия в поробена България и в емигрантските кръгове е нееднозначно и е богато нюансирано. Самият Вазов например, преди и дълго време след Освобождението на България, се проявява като заклет русофил. В писмени отговори на анкета в семеен албум на сем. Шишманови от 1895 г. на въпроса "Кой чужд народ ви е симпатичен?" той отговаря - "Братушките". Той неведнъж изповядва своята любов не само към руския народ, но и към руската корона. Както е заявено в стихотворението "Русия" (в. "Стара планина", бр. 35, 15 декември 1876 г.) привързаността към "образа завехтял" на "тоз хубав дядо" - руският цар, е наследено от детството. Самата творба е истински химн на братската любов:

Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!

То спомня ни, чи ний кога сме
забравени от целий свят,
любов, що никога не гасне,
за нази бди с най-сладък свят.

Русия! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила!
Тя с небето има си прилика
и само с руската душа.

Там, там молбите ни се чуват
и в днешния печален час
сърца се братски се вълнуват
осемдесет мильона с нас!

По-късно в "Избавление" Вазов публикува следните творби, посветени на руската тема: "Ода на императора Александър П (по случай на първия му триумфален вход в Букурещ)"; "Николай Николаевич", "Царят в Свищов"; "Разходка до Баняса (посрещането на руските войски); "Здравствуйте братушки"; "Царят в Бяла (1877-1878)" и т.н.

Смъртта на царя освободител дълбоко натъжава Вазов. На тази тема той посвещава стихотворенията "Царят умря" (2 март 1881, "Гусла") и "Пред гроба на царя-освободителя" (написано след поклонение на гроба на Александър II в Петербург през 1888, "Звукове"). Дори в напреднала възраст Вазов все още е запазил своята чиста любов към руския народ. Показателно е например стихотворението "Русия", публикувано в "Мир" на 20 март 1913 г. (XXI, бр. 3834). Като мото към този текст е поставено следното съобщение: "След заседанието на Думата някой извика: "Одрин падна!" При тая вест зданието се огласи от единодушни гръмотевични "Ура!", последваха сцени от луд възторг и ентусиазъм. Заседанието се прекрати. Телеграма из Петербург":

Тресе се България цяла
на боя от глъма и клика,
а тамо далеч, като от хала,
тресе се Русия велика.

Тресе се и тя от войната,
тя цяла звучи, като лира,
тя цяла е духом в борбата:
с нас радва се, тръпне, примира.

Вълнуват се мощните й гърди
от всякой наш стон ил сполука;
ах, може ли инак да бъде -
полвината й сърце е тука!

Искрените чувства на Вазов обаче, както всяко нещо, са омърсени от политиците. Тон за специалното внимание към творчеството на Вазов като полезно за укрепването на българо-съветската дружба дават няколко съветски литературоведи и писатели. Веднага след това в България бива организирано помпозно честване на 100-годишнината от рождението на Вазов. В обемистия том, издаден по този повод от Българската академия на науките, насока за новите тенденции в оценките на творчеството на автора на "Под игото" и "Епопея на забравените" дават Т. Павлов, Л. Стоянов, М. Исаев и др.: "И ето, като се обръща към Русия и като казва, че България я вика и че е настанал часът за изпълнението на нейната мисия велика и свята, Вазов заключва:

Затуй си ти прочута, славна...
...
Затуй си ти Русия!

Кой български поет след Вазов е написал нещо подобно?"

(Павлов, Т. Иван Вазов. В: Иван Вазов. Сборник по случай сто години от рождението му. БАН. София, 1950.)

Политическата поръчка обаче най-ясно личи от риториката в доклада на Л. Стоянов: "В ярки художествени образи и убедителни метафори разкрива Вазов любовта на българския народ към Русия, към великия руски народ-освободител.

[...]

Да пребъде във вековете великият руски народ, стожер на братството на народите, факлоносец на мира и прогреса, създател на непобедимата партия на Ленин и Сталин, строител на новия щастлив свят на комунизма!

Да живее великият Съветски съюз, първообраз на бъдещия обществен строй в целия свят, защита на всички угнетени и поробени народи!

Да живее учителят и вождът на цялото свободолюбиво човечество - Йосиф Висарионович Сталин."

(Стоянов, Л. Иван Вазов и Русия. В: Иван Вазов. Сборник по случай сто години от рождението му. БАН. София, 1950.)

Цялото суетене около тезата, че Вазов е завещал на българския народ повелята да обича безпределно своя по-голям руски брат винаги и на всяка цена, обаче е манипулация. Единственото сигурно нещо е, че Вазов призовава своите читатели винаги само към едно - да обичат България. Дори и Русия заслужава остри думи, когато пречи на българските интереси.

Първите намеци за разочарование от по-големия брат са във връзка с депутацията в Русия през 1895 г., водена от митрополит Климент, която трябва да примири двете страни. В спомените за онези времена Вазов уж между другото напомня за противоречащите на интересите на България руски условия за помирение: "В София дадохме отчет на Стоилова за своята сполучливо завършена мисия, след като македонското въстание по искането на Лобанова беше спряно." (Шишманов, Ив. Ив. Вазов. Спомени и документи, 1976.)

Двадесет години по-късно, когато проф. Шишманов пита своя приятел какво вярно има в съобщението на в. "Утро", "че маститият народен поет щял да замине заедно с македонското опълчение на бойното поле", Вазов с горчивина коментира своите подозрения: "Да, Баласчев ме увери даже, че македонците са готови да ми дадат и специален автомобил, стига само да тръгна с тях. Отговорих им, че съм много стар. И ще ти кажа, че и по други причини не мога: Je suim desoriente (Аз съм объркан - Д. Д.). Все повече се убеждавам, че Русия не иска силна България." (Цит.съч., 132.)

Явно разочарованието на поета от големия брат ще да е нараствало не с дни, а с часове, защото по повод на написването на "Царят умря" той споделя следното: "Напечатах го първен в "Наука", като израз на нашата голяма скръб. Как бяха нашите души още непокварени от съмнение и разочарование. (Цит. съч., 231.)

Истинското избухване на негодуванието на Вазов от политиката на русите е на 9 февруари 1916 г. На съобщението на своя събеседник, че "някаква руска ескадра била обстрелвана от наши аероплани и че един руски торпильор се натъкнал на наши мини при Варна и потънал", Вазов без задръжки отвръща: "Хак им е! Какво търсят около нашите брегове?" (Цит. съч., 135.)

Няколко месеца по-късно (на 9 септември 1916 г.) в "Мир" (8. IX., бр. 4952) излиза Вазовото стихотворение "Armata nostra (по случай великата победа при Тутракан)". Както свидетелства Шишманов: "Вазов е възхитен. Всяко тясно русофилство е изчезнало в него. С възмущение говори за някои "изверги", с пораженческа психология, които и днес биха желали България да пропадне, но тяхното да се докаже." Пред своя приятел поетът изповядва: "Аз съм преди всичко българин." (Цит. съч., 143.) Естествен завършек на започналия процес на преосмисляне на отношението към Русия е стихотворението "На руските войни". Първата му публикация е в "Мир" (XXV, бр. 5005) от 11 ноември 1916 г. под заглавието "Написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румъните". То има дата 7 септември 1916 година:

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошле на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки...
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо...
Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чутовен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко -
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ния се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, желая!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам, и за нея,
кат нас да живейте и мрете!

Когато чете тези редове, читателят неволно си спомня един знаменателен факт. Братът на поета - Борис - свидетелства, че когато се завърнал от емигрантство (1889), Вазов "страда от нервно разстройство и по съвета на лекаря всеки ден прави студени душове в един навес на хотел "Вазов" (по-сетне "Люксембург", на улица "Алабин"), дето временно живее" (Иван Вазов в спомените на съвременниците, 1966). Не ще да е бил лек животът в Русия и спомените ще да са били горчиви. Така на детската вяра и чистата любов постепенно са се противопоставяли жестоките реалности на опита. И чудно нещо - с остаряването си поетът постепенно започва да се доближава до лагера на "младите".

Много любопитен е например фактът, че същият д-р Кръстев, който заклеймява Вазов като знаме на "старите", след 1915 г. търси настоятелно приятелството на своя идеен противник. Този процес на сближаване започва около историята с отвореното писмо до Леонид Андреев, което Вазов подписва по настояване на д-р Кръстев и Боян Пенев (вж. спомените на Ст. Чилингиров - "Иван Вазов в спомените на съвременниците си", 1966). С този акт Вазов като че ли преминава окончателно в културното поле на "младите".

Без да става враг на Русия и руския народ, той просто избира каузата на България!

 

 

© Добрин Добрев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2000, № 6
© Електронно списание LiterNet, 30.10.2001, № 10 (23)

Други публикации:
Български език и литература, 2000, № 6.