Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕЗИЯТА НА МАРИН ГЕОРГИЕВ - ОТ "ТЪРНОВСКАТА ВЪЛНА" ДО НАЦИОНАЛНАТА ПРЕДСТАВИТЕЛНОСТ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Конкретен повод за заглавието на настоящия текст "Поезията на Марин Георгиев - от "търновската вълна" до националната представителност" е излязлата през 2011 г. книга със "събрани стихове" на поета - "До тук" (В. Търново, 2011). Нейната композиция хронологично следва емблематичните му стихосбирки - "Село" (1975), "Памет" (1979), "От първо лице" (1986), "Показалец" (1986), "Показания" (1990). Изданието включва и творби, непомествани в посочените сбирки, непубликувани стихотворения, а също и някои от представителните, конгениални преводи на произведения от Владислав Ходасевич, Николай Заболоцки, Ищван Шинка, Йожеф Уташи, Ендре Рожа, Бенедик Киш, заслужаващи специално внимание.

"До тук" е блестящ творчески "портрет" на поета, като се има предвид и изключително концептуалният предговор на Светлозар Игов "Селска метафизика: поезията на Марин Георгиев и поетиките на прехода". "До тук" окръгля, "презаверява" мястото на твореца в съвременния български поетически канон.

И насловът, и подредбата на творбите, и приложението с критически текстове за книгите му през годините предпоставят един "биографизиран", ретроспективен прочит на поетическото наследство на автора. Именно наследство, което още в синхронията на времето е наложено от представителни гласове на литературната критика (Приложение III "Други литературнокритически публикации"). Не че поетът не продължава да създава прекрасни марингеоргиевски стихове в широкия диапазон от авторефлексивното до общественоангажираното, от носталгично-утопичното до екзистенциално-трагичното, от жизнено-виталното до социално-безнадеждното (вж. книгата "Доживяване", В. Търново, 2011). И все пак "До тук" е незаменимият "подпис", неповторимият "профил" на един творец със силна емоционално-психологическа и пластично-образна идентичност, с хващащата те за гърлото екзистенциално-философска суровост, с една органична селска коравост на погледа и мисленето, с непобедима твърдост в отстояването на позиции и прозрени истини.

Още с появата на поетическата книга "Село" (а и преди това) в периодиката излиза поредица от статии на Ив. Радев за "търновската вълна" в поезията на младите ("Гласът на нашите търновски поети" - 1975; "Характеристика на началото" - 1976; "Търновската вълна" в поезията на най-младите - 1978). Един от визираните "млади" заедно с К. Ковачева, Т. Клисуров, Б. Христов, П. Парушев и др. - е М. Георгиев. Той се откроява със запомнящо се драматично-експресивно присъствие, с "трагично-ретроспективното стъписване пред непреодолимостта на битието", със сполучливото съчетаване на "пластичното и мисловно-философското начало".

Макар че критическата метафора "търновска вълна" предполага нещо локално, актуално за момента като тип изява и характеристика, Ив. Радев обособява неговите сравнително автономни и надрегионални, подчертано не-провинциални, универсални художествено-естетически измерения - "професионалната вещина и завършеност на техния стих, идейно-естетическият му заряд на значимо обобщение за духовността на съвременника, тежнение към вглъбено заживяване с опорите и тревогите на днешния ни живот" (Радев 1980: 232).

Разбира се, понятието "търновска вълна" носи в себе си не само географски указващ, но в някаква степен и възрастово-поколенчески, генерационен смисъл и най-вече алтернативен на държавноцентричната културна политика заряд (Дойнов 2012: 11-14). Родил се в хуманитарните академични среди, за да назове обособяващо се в културното поле явление, отстояващо самостоятелни територии в средата на 70-те години, етикетът "търновска вълна" и днес улеснява конструирането на литературноисторически "сюжети" за "близкото недавно". В самото начало Ив. Радев е настоятелен, че проблематизираните поети са общонационално достояние, поддържайки "будно желанието за размисъл по минало и настояще, по национални и духовни ценности". Всъщност критикът на собственото поколение в литературата и в университета заема една завидна дистантно-оценъчна над-позиция, която му дава възможност да бъде едновременно интерпретаторски конгениален и аналитично-обективен. Важното е, че става дума за ярки почерци, за неповторими творчески светове, някои от които се сдобиват със статута на съвременна класика.1

 

"Село". За проклетите въпроси и за най-важните образи

Несъмнено, още първата поетическа книга на М. Георгиев впечатлява, грабва вниманието, провокира сетивата на критиците, законодатели на литературния вкус. Повечето от тях се солидаризират около тезата, че на пръв поглед в тематично отношение за контекста на 70-те "Село" е някак ненавременна, "закъсняла" ретроутопична визия на един митологизиран, безвъзвратно изгубен свят. От друга страна обаче, М. Георгиев представя селската вселена не с познатите декларации за привързаност към нейната патриархалност или с дълго експлоатираните в художествената ни култура конфликти между града и селото. Напротив: "Младият поет - подчертава в предговора към стихосбирката Здравко Петров - е заобиколил всичко това. Той пише с привързаност за вековната селска цивилизация, която е любима на поетите още от времето на Вергилий. Но в неговите "буколики" няма капка разнеженост или сантиментално чувство..." (Георгиев 2011: 284).

"Кръстникът" на "поколенчески-териториалната" формула "търновска вълна" също ще акцентира, че марингеоргиевското село: "...не е видяно в карнавалното му пъстроцветие и подвижни форми на отношение. Напротив - подирени са черти и моменти от застиващата му маска ("Януари", "Сватба"), от необратимостта на човешкото съществуване. И то без носталгия по идилични представи, без пасторални фрески и възпоменания..." (Радев 1980: 247). И Св. Игов ще отсъди, че за автора на "Село", макар че напуска селото още като юноша и по-голямата част от живота му днес преминава в големите градове, "..."селото" не се превръща за него - без да престава да бъде и това - в носталгичен спомен за отминалото детство и за първите съзрени от очите му пейзажи. То си остава за него не само "вечна действителност", от която черпи вдъхновение, на която става културен пазител, но и дава неговата - и човешка, и творческа - идентичност" (Игов 2011).

Убеждаваме се, че всички тълкуватели, въпреки различните интерпретативни призми, през които четат духовно-психологическите, органични мисловно-емоционални "пейзажи" на младия творец, са единодушни в едно - за него "селото" е вместилище на покой и безпокойство, на вековечни кръговрати и на апокалиптични предчувствия едновременно. Селото на М. Георгиев е митологичен свят, зареден обаче с екзистенциален драматизъм. То не е само идеализирано-ониричният, споменно-въобразен космос на златното детство, а и сурова реалност с измъчващите проклети въпроси. М.-Георгиевото село е кълбо от осезаеми, зрими патриархални реалии, от конкретни персонификации на рода и неговите разклонения, от реки и ниви, дворове и къщи, празници и погребения. И заедно с тях - от тежки житейски проблеми, от нравствено-философски апории, от разтърсващи прозрения.

Селото на поета дее и немее, говори и мълчи. То е, от една страна, завършен, окръглен, цялостен свят, осветен in illo tempore. То е "тревите, къра, храсталака,/ потайният им, сепващ стон,/ на гарвана страхливо в грака/ заслушаният кон". То не е само среда, то е космос със своите непоклатими закони, незаменими gesta (деяния), със своите белязани хора и респектиращи "богове". От друга страна, е светът на съвременника, който живее в различни, фабрично-урбанистични реалности, в едно "междинно полуселско-полуградско общество в условията на неосталинистки политически режим" (Св. Игов).

Човекът на М. Георгиев е "средният селянин", потънал в космическата хармония, причастен към ритуалите по съграждане, охраняване и обновяване на родовата вселена. Той се чувства уютно, чувства себе си, когато "И пак деца из двора тичат./ На припек дядото седи,/ игрите им през сън следи -/ как с неговите си приличат!" ("Двор"). Но той е и човекът на новите свръхидеологизирани модерни времена, отхвърлили безкомпромисно изпитаните ритуални сценарии на традицията, опорите на първоначалата. Оттук и непобедимите екзистенциални страхове, нощните кошмари, горчивите питания: "Какво е нашият живот? - Усилия над пустотата,/ усилия над пропастта./ Които искаха да я прескочат - паднаха във нея./ Които нищо не посмяха - изтляха на брега./ И - майко - ти, която ме роди,/ не си помислила, че аз за всичко туй ще мисля" ("Нощем").

Така, от една страна, М.-Георгиевият лирически аз е религиозният човек в най-широкия смисъл на думата. Той копнее за живот в близост до изворите, когато "светът е бил in statu nascendi" (в състояние на раждане). В същото време обаче той е разпънат, изтерзан от новата екзистенциална ситуация, в която е положен, от примките на историческото, от безизходността на тукашното: "О, как е страшно,/ че теб те няма там, че няма/ при тях обратно да се върнеш,/ че остарява всичко неусетно,/ унесено в надежда за живот" ("Завръщане"). Новото време е времето на отсъствията, на незапълнените липси, на потресаващите лични опити в безприютните пространства на съвременността.

Именно тази разполовеност, тази "екзистенциална междинност" артикулира героят на "Село". Оттук и бушуващият драматизъм на неговите изживявания, усещането едновременно за вечността и за мрака на съществуването, за основите на битието, но и за раната и болката на света. Св. Игов определя визионерството на поета като "екзистенциален литературен прочит на фолклорно-патриархалния свят", като "поезия на един "селски екзистенциализъм". И това е така, защото на пръв поглед лирическият аз е хармоничен, монолитен, вездесъщ: "Воловете ти бяха братя/ и след трохите на коматя/ би сътворил и в ада рая/ с ръце, мотика и със сърп,/ разбрал, че в този свят докрая/ за плуга е потребен гръб" ("Среден селянин"). Но, от друга страна, животът му минава "до следващия трус", пронизан от болезненото питане: "Целостта къде е?" ("Прозорец").

Кодовете, решенията, отговорите на архетипно-митологичния порядък невинаги носят утешение. Героят на М. Георгиев тръпне пред ужаса на неизвестното, пред необратимостта на линейното време, пред "черното платно за помен". Въпреки целия "реквизит" от истории, притчи и завети, с които е закърмен, за да се справя с "терора на историята", терзанието, че: "Липсва нещо след мъртвия. Празно е! (Мракът пъпли из стаите.)/ Новородените няма да го запълнят. Мъртвите няма да станат" ("Януари") - изпепелява всяка надежда.

Макар и владеещ символиката на космическото, макар и страхопочтителен към сакралността на трудово-земеделските ритуали, за героя на М. Георгиев човешкият път между живота и смъртта се оказва непроницаем, изтощителен, без "отвор" нагоре. Оттук силата и слабостта, стоицизмът и крехкостта на лирическия аз, устойчивостта спрямо вихрите на делничното, но и безпомощността спрямо "мълниите" на живота и на смъртта. Той е благословен с нивите и равнините, с кончетата и врабчетата, с любовта и тишината. Но той е и проклет с "падащите гарвани", с "черните кърпи", с "думите тъмни и стари". Този човек има изострена чувствителност за мрака, за тегобата на света, за черния кръст на съдбата. Неговият свят е белязан от измерението на вертикалността, но много често тя не извиква предствата за трансцендентност, а за края на земното, за "въздишката" на съществуването, за непобедимостта на смъртта. Героят на М. Георгиев е традиционният човек, който като пастира от "Пладне", приклекнал в храстите, "замира от гледката - за кой ли път!" Но той е и съвременникът, човекът на 20. в., пронизан от трагически предчувствия и безутешни перспективи ("денят, като живота, си отива").

Смъртта тук не е митологично-ритуалното преминаване от светлината към тъмнината, а след това към новото съществуване post mortem. Смъртта при М. Георгиев не е успокоителната инициация, истинската онтологична промяна, спасителното сдобиване с откровения от метафизичен порядък. Тя е страшна, жестока, неотвратима. Тя е името на безмилостността, на неотменимия край, на заплашващото толкова човешки начинания "нищо".

Смъртта идва - рано или късно, - за да прекъсне човешкото биване: "и няма повече да бъдеш", "Живот! Смърт! - промеждутък кратък,/ задължение да умреш". Може би оттук е и изострената чувствителност на лирическия аз към "старите хора", както гласи насловът на едно от стихотворенията в "Село": "Остават:/ последният ден,/ последният час,/ да забият в стената гвоздей/ и оттам да се вгледат в нас".

Този "сценарий", въпреки многобройните си варианти, е неизменен. Каквито и усърдия да полага човек, за да отмени края на своите "стари хора" - "едничък е техният път". В М.-Георгиевата поезия не само че изход от смъртта няма, но липсват и "входове" и "врати" от смъртта към живота: "Дори най-страшният грях/ да се яви - сега е късно./ Угасват с тебе съвест, страх -/ затуй човекът не възкръсва" ("Съд").

В света на поета магикорелигиозният авторитет на представата за възкресението, за следсъществуването е някак изчерпан, невалиден. Нещо повече, един от фундаментите на митологичното светоусещане - кръгово-цикличното време - е остро проблематизирано, поставено под въпрос: "кръгът безсмислен, непонятен,/ от нови умове, тела, души.../ Материята прах да стане -/ то няма да се разруши" ("Време").

Кръгово-повторителното, ритуално-възкресенското време вместо упования и вяра, носи безнадеждност, скръб и душевно утеснение. "А повторението - синтезира наблюденията си изследователят на световните религии М. Елиаде, - изпразнено от своето религиозно съдържание, задължително води до песимистично виждане на съществуването. Когато не е средство за повторно вписване на една първоначална ситуация и преоткриване на тайнственото присъствие на боговете, когато е десакрализирано, цикличното време става ужасяващо: то се превръща в неспирно въртящ се около себе си кръг, повтаря се безкрайно" (Елиаде 1998: 78).

Очевидно нещо дълбоко гнети, измъчва, отнема силите и живеца на този човек, който се вижда дистанциран спрямо "люлеещото се време в космоса". Той признава, че: "ние, слаби, в страх, във страст,/ по пътищата си едвам го носим". Цикличното а-историческо време не се свързва с възможността за ново раждане и за обновление. Тъкмо обратното - то е бреме, непоносим товар за "уморените мозъци" на съвременниците. Оттук и екзистенциалният скепсис, пронизващ повечето от стиховете в "Село".

Но макар че много важни представи и категории са изпразнени от старото си митологично съдържание; са оспорени от модерното "екзистенциалистко виждане", човекът на новите не-осветени времена не може задълго да издържи да живее отвъд "магикорелигиозните факти", отвъд "ирационалните си опити". Това важи с особена сила за лирическия аз на М. Георгиев, който е здраво свързан със земята, водата, въздуха, с техните първични енергии и власт. Но също така с паметта, майката и бащата, с миналото и рода, с "всички близки", със "стаята и двора, в които си пораснал". За него те са най-важните образи. Тези, които се появяват в сънищата и в спомените, в съзерцанията и в равносметките. Всички те дават смисъл да се живее, окриляват душата, "изтръгват от линейните пътувания на земята". Те идват не само в най-критичните моменти на тежки загуби и разочарования, но и в онези сладостни упоения на тялото и мисълта, в които "часовете не се отброяват" и "възрастта не тежи". Те са образите, които притежават въздигаща сила, преобразяваща мощ.

Подобни фигури и състояния, силуети и мечтания населяват много от творбите на М. Георгиев. Именно те отклоняват заплахата на всепобеждаващата смърт, задават дълбочината на света, огъня на живота: "Нагазили водите бистри,/ на кръст запретнали поли,/ раздиплят чергите жените/ и от бухалките вали.../ Когато са изпрали вече,/ те зад върбите ще се съблекат./ Децата пъдят по-далече. Извътре чак - телата им пламтят" ("Пладне").

Жената е другото име на земята в тази поезия. И в двата образа се долавя нещо стихийно-първично, архаично-надвременно - и тъмно, и светло: "По ходове дълбоки, тайни,/ през влага, през бездънна пръст,/ все нещо тука преминава./ Нетленно времето остава./ Неща безброй изправят ръст" ("Земя"). Жената, нивата, земята, равнината носят тайните на мирозданието, мистиката на живота и на смъртта: "И земята,/ земята е бездна,/ макар че под тях лежи..." Жената-земя е бездната на смъртта и лоното на зачатието. Сакралността на жената произтича от светостта на земята (М. Елиаде). Неслучайно стихотворението "Нива" е посветено "на майка ми".

 

"Церемониалите" на паметта

Другата голяма марингеоргиевска тема е паметта. Тя е подета в "Село", за да озаглави следващата му поетическа сбирка - "Памет", центрирана около едноименната лирическа поема. Паметта е навсякъде - в "семената забравени", в жетварските ритуали, в заклинанията на орача, в "почти изпръхналия бабин глас", в звъна на "великденските камбани", в остротата на усещането "как от буквите боли". Паметта е чувство и образ, състояние и картина, вълнение и представа. Тя обхваща живи и мъртви, цялата общност. Тя преоткрива, преживява отново "произхода", "първоначалата". Паметта е "сладка" и "горчива". Яви ли се, обсеби ли те, отнеме ли ти дъха, значи те е застигнала с най-радостните мигове и с най-тежките пророчества. Паметта дълбае, анализира, пресътворява основополагащите образи на личната и колективната идентичност. М.-Георгиевият човек изпитва подчертан респект към паметта. Тя е алтернативен свят, който събира "живите и мъртвите от моето село". Тя е в "снимките", в "семейните предания", в "черти, кръв, жестове и мисли наследени", които "извътре ме болят". Паметта е "далече, далече,/ в гори тилилейски,/ зад девет реки, планини". Тя е "целебният извор", "старец мъдрец", "стогодишен елен", "брадати орли". Превъплъщенията й са неизброими - привличащи и плашещи, изкусителни и опасни. Те смиряват, пречистват, но също така обезпокояват, разболяват.

Така или иначе паметта носи знание и сдобива този, който я притежава, с власт. Паметта не просто навестява, тя живее, изпълва лирическия герой на М. Георгиев, превръща го в знаещ битийните обрати и загадки човек. Оттук и множеството сентенционални, лапидарно поднесени прозрения ("Един и същ е коренът на мъката и радостта,/ на болката и на насладата", "Със лай и с писък се изпълни двора./ (Така започват всеки страх и всяка смърт!").

Паметта събужда мили образи, скъпи истории, но също и жестоки реалности: "...от село колко хора си отидоха така -/ на майка майка й, бай Тодор, бай Илия/ и много още, имената на които се боя да изрека". И все пак лирическият аз е готов да призове всички - живи и мъртви, здрави и болни "всички да се съберем!" Тази метафизическа съборност на родовото, този "церемониал" на паметта, тази "трапеза" на тукашни и покойни, разпростряла се от корените чак до небесата, няма как да не вдъхне упование, че: "Напук на време и забрава/ ще се постигне с нас безкрая".

Светът на предците остойностява тукашното, увековечава земното. Героят на "Памет", макар и стресиран от феномена на смъртта, знае, че е един от "хорото на смъртта и на живота", един от тоя "кръг - познат и стародавен". Затова е готов да се влее в неговия ритъм: "Благодарение на постоянното повторение на един образцов акт нещо показва, че е устойчиво и трайно, докато всичко около него се променя непрестанно" (Елиаде 2001: 125). Това "устойчиво и трайно" за М.-Георгиевия човек е родът, чиито членове умират и ритуално се появяват в посвещенските трапези, за да опознаят "корена в плодовете си".

В "Памет" говорят различни гласове - лирични и сурови, нежни и безпощадни, силни и безпомощни, земни и отвъдни. Те заедно огласят родово-селската вселена, за да дадат име, познание и увереност на лирическия аз ("И вие в мен, и аз във вас ще се позная"). Тези гласове и езици на родовото се извисяват високо, но и проникват надълбоко, те са елегични и драматични, битово-реални и митологични. Чрез всички тях героят на поемата иска да надмогне страха от живота и от смъртта. Защото въпреки мрака и безизходността на заобикалящото в прабащините фигури и сенки проблясват светлините на метафизичното. (Може да се каже, че основният мотив на поемата "Памет" е лайтмотивно изсвирен в "Мелница" от книгата "От първо лице". В нея се дочуват интонации от Разцветниковото и Каралийчевото "септемврийско" наследство, но също така е властна непобедимата вяра, че "мелницата" ще пребъде "от род на род и от живот в живот". "Мелница" е другият художествено-образен, метафоричен вариант на поемата).

Оттук и пожеланието на лирическия аз да се събуди "като дъб в полето", "забил в пръстта нозете си,/ главата ей там, във оня облак бял" ("Родна пръст"). Става дума за съзнанието, че животът без "отвор" към наднебесното е непосилен. Дъбът е самата сила на отминалото. Той е мостът към вертикалните измерения на съществуването, давайки "земен живот на синьото небе". Дъбът е животът във височина и в дълбочина едновременно. Затова самият лирически герой е готов да бъде този axis mundi (стълб), живата връзка между световете, между подземните и трансцендентните предели.

Намерил абсолютните опорни точки, надмогнал загубата на ориентация, той конструира живота, опрян върху изначалните образи: "Завит със орехова сянка само,/ да спя на своята ръка,/ мушици да жужат,/ мравки да ме напълзяват./ Със месеци да спя така" ("Родна пръст"). Това е идеалната картина на света (imago mundi) - преживяна и възмечтана.

От една страна, е човекът "От влакове опушен,/ от думи оглушен,/ от хората притиснат". Извършил обаче посвещенските ритуали - махнал с ръка, "обърсал с ръкав лицето" - той напуска неотзивчивото, враждебно пространство, населено със "зли духове", с демони и "страшни хора", за да навлезе в "привилегированите места" на цъфналия мак, на залепналата в прашеца пчелица, на мравките и мушиците - на природната сакралност.

"Родна пръст" е М.-Георгиевият мит за вечното завръщане сред прочистеното от вятъра и измитото от дъжда небе, сред свежия и "по-сладък от сълзата" въздух, сред "белите облаци" и "разкършените клонове". Героят на "Родна пръст" е ритуалният човек, готов за потапяне във вечното мистично настояще ("със месеци да спя така"), защото светът на прадедите е неговият собствен свят, радикално различен от прагматично-индустриалния свят на алиенацията и рационалността.

Завърнал се в началото, той гледа с други очи, диша с други гърди, пие от други извори. Докоснал с глава звездите, но и звездите, докоснали душата му, той попада в различни нива на съществуването: "...и си вярваш, че сега единствено разбран от всички/ се сливаш с всички тук,/ че ставаш пръст и камък, въздух и лъчи" ("Планина"). Симптоматично е, че в редица от стихотвопенията в сбирката "Памет" е пълно както с пръст, земя и ниви, така и с небеса, звезди и облаци - най-ониричните образи на потребността да попаднеш в различни от тукашното светове. Образи на полетите на тялото и душата, на освобождението от гнета на самотата.

 

О-чуднените светове на празника

Другият из-ход и из-скок от ограниченията на задушаващата делничност и травматичност на смъртта, е времето на празника - на великденските премени и козунаци, на чудодейните отблясъци във "всяко стъкълце" от панаира, във врявата на неделния пазар: "...в празника откриваме първата проява на сакралното Време, такава, каквато се е осъществила ab origine, in illo tempore" (Елиаде 1998: 49).

Празникът прекъсва монотонността на всекидневното, рутинността на прагматичното. Празникът е изключение, пробив в света на сивото градско живеене. Той е самата отвъдност на всекидневността. Той е време-пространството на означената топлина ("Утрото даже преварил, някой е минал - тихо и топло!"), на благоуханията, на сладостните и упояващи мириси, на "червеното като кръв вино". Човекът на М. Георгиев обожава отвъдделничността на "пазара", на "панаира". Тъкмо това различно, извън-редно отношение превръща "пазара" в особено - ритмизирано, възбудено - пространство на изобилието и разпуснатостта: "Идват отвред купувачи, врявата расне, сергиите - пълни:/ наспорил е Господ" ("Пазар").

В стихотворението "Пазар" по великолепен начин е пресъздадена цялата автентичност и митологичност на "не-делността" - с надрастването на обикновената функция на предметите, с хорската суетня, с приповдигнатото настроение на продавачи и купувачи, със смеха, с радостните възгласи, с изобилния плод и тръпките на очакване на нещо хубаво и необикновено: "За разлика от делниците, празникът е изключение; тържествено ознаменуване на възпоминание, на ситуации с прекомерни чувствени изблици, радост, отпускане и безкрайно щастие: места, където за кратко време се превръща в действителност онази "утопична страна на безделието", където текат реки от мляко и мед" (Люзебринк 2002: 217).

Творби като "Великден", "Пазар", "Панаир" са пронизани от една сладко-тръпчива носталгия по общностната празнична култура, по о-чуднения свят. Те съживяват изконния порив на човека да се докосне до чудото, да проникне в страната на изобилието, да се огледа в "стъкълцето, което обещава радост". Пазарът, панаирът, празникът са самото трепетно очакване да се премине на бленуваните брегове, където мечтите се превръщат в реалност, където очите и душите горят отвътре: "А чудото нали не идва всеки ден. Нали да срещнат своята мечта/ отидоха на панаира всички. Затуй ли всяко стъкълце блести и обещава радост". Празникът е копнежното време-пространство: "И сякаш всичко е достижимо днес - ръката да протегнеш само..." ("Панаир"). И тук, както в обредно-надвременното събиране на живи и мъртви в "Памет", всички споделят заедно "виното", което "на свобода по масите се плиска".

Но и в "Панаир", и в "Пазар", както в повечето творби на поета, този екстаз на тялото и духа, тази еуфория на желанията и мечтанията за миг само се преобръща, за да се огледа в собственото си отрицание. Веселието, необикновеността на празника е мимолетен къс, краткотраен "фрагмент" от тягостното битие на съвременника. Стигнал кулминацията на удоволствието от споделеността и плодородието, "пазарът" вече не е същият: "Но всичко достига върха си - клюмат листата, дъхти тежко/ на спарено". "Пазарът" е силна резигнирана метафора на съществуването. Празничните времетраения, отвъдделничните из-ходи се оказват само утопичен блян, носталгичен спомен, красив унес на мисълта и душата. Обективната реалност е много по-властна и неунищожима ("С изпрашен и увиснал цвят/ лежат сред здрача хризантеми,/ отдавна равнодушни кой/ за колко ще ги вземе"). Трансформацията е неумолима, груба до жестокост - "сенките вехнат", "ябълките омекват", доматите са "презрели", "воня" се разлива из въздуха...

М. Георгиев е майстор на поантите. В повечето случаи те звучат метафорично-есенциалистки. И почти без изключение - екзистенциалистки-скептично, натурфилософски-сурово: "И някак неудобно празничните дрехи стягат..." ("Панаир").

Сред силните, по далчевски звучащи творби в книгата "Памет" е стихотворението "Повест". Един тъжен, песимистичен "разказ" за разуверения човек, белязан от неутешима скръб, останал "съвсем самин" "на този град милионен жител". Градското, "милионното", технологичното за М.-Георгиевия човек са тъмна заплаха, пропадане в бездна: "Озърта се насам-натам като подгонен./ На нищо погледа да спре не може./ Пред своя дом стои бездомен./ Ръцете си не знае где да сложи" ("Повест"). Далчевските внушения са преосмислени от позициите на едно друго, но все така безнадеждно и безпътно време. За да се зададат за сетен път най-страшните въпроси, които, според силната яворовска традиция, оказала безспорно влияние върху художественото светоусещане на поета, нямат решение: "Земя, възмездие ли е гневът ти", "А защо и жертвите да страдат/ в изкупителния час?" ("До следващия трус"). Този мрачен интуитивен усет, този скепсис на световъзприемането като че е унаследен от яворовските визии за непомерното и безизходно страдание тук на земята...

 

"Ненаситният глад" за живота...

И книгата "От първо лице" (1986) е населена с много смърти. Със Смъртта, която сполита човека и неговите близки, и която се загнездва в съзнанието, обезсмисля "пътуванията надалече". Тя е закон на битието и срещу нея "бронебройни патрони няма открити": "Все пак веднъж човек не се събужда./ Зад него - прагът. А отпред - заключена вратата" ("Доктора").

Смъртта е навсякъде. Тя е вездесъща, неумолима. Тя е в "курбана" на "помена на баба", тя е в "поменика на измрелите роднини". Тя дебне всеки ден и всеки час: "И нямам аз за майка утешение./ И нямам аз за майка лек./ Разбирам - примката и мен притяга" ("Шепнешком в нощта"). Така е и в "Сбогом", и в "Майката", и в "Гробище". Защото пътят през местата на живота приключва с неизменното "място покойно". Смъртта е "непроменима величина". Колкото и да си "блъскал цял живот с мотика", колкото и да си "сял, жънал и копал" - "опъва се стрелата,/ докато някого уцели/ и той се слее със земята" ("Гробище"). И в "От първо лице" ги има земно-космическите бягства от смъртта. Тук са и "младенецът", който "напред с главата,/ към този свят гребе с ръчички", и любенето по време на пълнолуние, и жаждата за зачеване. Но много повече са "окончателните смъртни присъди". И онази "метафизична тръпка пред смъртта" (Св. Игов), която героят на М. Георгиев така настойчиво артикулира, сякаш иска да я надмогне, да се освободи от нея, знаейки, че е невъзможно. При това безсилието си пред смъртта, усета си за преходността, страха си от тленността той не рационализира философски понятийно. По-скоро изповядва дълбоките си интуиции за безприютността на света: "Не съм наясно всред вселената./ Кръжат край мене хора, мисли./ Но гледам само - непотребен,/ захвърлен от дървото лист" ("Селска метафизика"). Но за разлика от до-модерния традиционен човек, който открива в митовете образцови модели на всичките си действия и който "знае", че всичко вече е било сторено в началото на времето, героят на поета е вече модерният човек на рефлексивното, на екзистенциално-резигнираното познание.

Средищна творба в М.-Георгиевата поезия, превърнала се с времето в представителна, е "Селска метафизика". Тя задава "свръхземните въпроси", които обезкуражават намирането на отговори: "Защо съм тук - едва ли ще узная./ И откога - и докога?/ Началото! Било ли е? А краят?/ Чия ли мисъл пак ще изрека?" Въпросите са зададени "от първо лице". Те тежат върху плещите на "средния селянин". В тези въпроси отекват най-страшните думи, присъстват най-скъпите образи, парят най-тежките проблеми. Зададени с по яворовски съдбовен драматизъм, и тук те остават нерешени. Финалът на творбата е пронизан обаче от присъщия марингеоргиевски "ненаситен глад" за живота.

Ненаситността, стръвта, неутолимостта са присъщи състояния на този лирически герой, на това "лакомо дете", би казал критикът Ив. Мешеков. Тази лакомия по животворните сили на природното, тази хиперекспанзия на любовно-еротичното, тази първичност на инстинктивно-виталистичното струи от всеки стих на "Пълнолуние": "Когато някъде се любят,/ избива и по пънове мъзгата/ и дънерите се отрупват с гъби,/ и диря слузеста пълзи от охлювите по тревата". В творбата въздухът, пръстта, камъкът, луната "и всичко живо, всичко мъртво по земята/ се мъчи да зачене". "Всяка твар, човеци, птици и растения" са завихрени в танца на земно-небесните рождества. Тук стресираният, смазан от стихията на смъртта човек се е разтворил, слял с пулсациите на космоса, причастил се е към сакралността на вселенските тайнства.

И в поемата "Последна любов" става дума за любовта, но в нея тя не е любене, а интимно-драматична изповед пред Поезията. Поезията е другото аз на героя, неговият съкровен свят, но и неговият морален и житейски коректив. Тя е благодат и тегоба едновременно, успокоение и мъчение: "към теб, поезийо, се хвърлих, от теб да съм спасен". Художествено-условното и реално преживяното, поетическото и житейското са и споделени, слети едно с друго, но и разделени от "старата, тайна и вечна война". М. Георгиевият аз поставя един от фундаменталните проблеми за природата на изкуството и за фигурата на Поета; за действителността като илюзия и за творчеството като "илюзивна действителност". Изповедното: "И ето: днес си всичкото, което не успях" е израз на сложните, драматични, любовно-омразни отношения между Поета и "Песента" му.

Загадката на изкуството измъчва неговия създател и тъкмо тази мъка на творческото живеене, тези щастливи срещи и тежки раздели с "песента" споделя героят на "Последна любов": "А пък то - усещам я с гърба./ А пък то - изменя се гласа ми./ Сякаш виждам своята съдба -/ въздух не достига за дъха ми". В тези стихове сякаш е артикулиран самият творчески акт, самият дъх и дух на поетическото "ставане". Осезаемо се усеща диханието на личността на твореца, помраченията и просветленията му - съдбоносността на това да си Поет: "как искам не от някой друг -/ от себе си да си отдъхна".

И тук, по пенчославейковски, творецът е различен, белязан, орисан, но той не е по пенчославейковски гордият и аристократично дистанциран спрямо земната суета културен герой, а мъжът, убеден, че: "Не словото събужда душата на жената,/ а силата ни мъжка, за нас самите непозната". Изобщо М.-Георгиевият поет не е жрецът в храма на изкуството, а пиещият от изворите на живота творец. Онзи, който преоткрива, вижда заобикалящото с други очи, "обладава" го отново и отново - за да сътвори различните светове на езика на "поетическото красноречие".

 

Българските "насъщности"

Както стана ясно в началото, "До тук" е книга от книгите на М. Георгиев. Поредната от тях с настолно място в съвременната ни класическа библиотека е "Показалец" (1986). В българския тълковен речник думата "показалец" е с две значения. Едното е: "Вторият пръст на ръката след палеца, с който се сочи". Другото е: "Азбучен списък на имена, вещи или понятия, извлечени от книга или друго съчинение; индекс". Може да се каже, че стихосбирката "разиграва" смислите на двете речникови значения. Тя и сочи постигнатите прозрения за човека и света, и представлява своеобразен "списък" на "азбучните" екзистенциални истини, на основополагащите думи, "твари" и "духове" - на българските насъщности. Още в първата творба "Рождество" проговаря М.-Георгиевият "биологичен" родово-поколенчески оптимизъм: "И да умра - ще бъда пак!"

По идея на близкия като светоусещане Иван Цанев поетът назовава два от трите "цикъла" в стихосбирката - "Творения" и "Духове". Първият от тях е населен с всички неизменни за коравата, издържлива, жизнеустойчива селска вселена животни - куче, волове, бик, крава, агънце, овен, вълк, осел, жребец, котка, козел, биволи. Вторият е населен от "по-кротките", по-опитомените, не така необуздани животни и растения. Тук са квачката и пилето, гургулицата и глухарчето, крушата и мащерката, копривата и босилекът. Изключително инвентивно е наблюдението на Св. Игов, че образният свят в "Показалец" не са мъртвите предмети, познати от литературния учител на М. Георгиев - Ат. Далчев, а "твари от живата природа, цял поетически вивариум". В стихосбирката сякаш дишат, говорят, живеят излезлите от ръцете на българския Създател животни и растения. Онези, които възстановяват силния, свеж и чист Свят на първоначалата: "Най-после поделен - разсънва се светът./ Полека слънцето раздалечава/ земята от небето. И лъчи шуртят./ И първи облак вече се задава" ("Гургулица").

"Показалец" е М.-Георгиевата носталгия по съвършенството и неосквернеността на Произхода: "Събрала синьото на небесата и водата/ и трепета на шепот, който не ечи,/ сред нивите, замрели в маранята,/ следи ме тя очи в очи" ("Ралица").

Човешкото в тези цикли е съвсем дискретно, почти незабележимо. То е погледът на копнежа по сутрешните "капки роса", по "едрите мехове издути", по древните "степи, пътища, прах, планини, пещери, стяг, реки и гори", по къпините "като с кръв налети", по упойващия мирис на "бабината душица", по здравословната болка от жилещата коприва... В "Показалец" диша мъката, но най-вече радостта от първосътворението. В книгата самият живот вдишва и издишва чистия въздух на лазура.

И другият обособен цикъл е с възрожденски звучното заглавие "Пряпорци". Само по себе си то отвежда към идеята за българската памет, за националноидеологическите митове, емблеми, символи, за родовите предания и героическите легенди. В тази посока са и насловите на творбите "Прощаване 1876", "Батак", "Опълченец". В тях съвсем не става дума за помпозно-патриотична реторика или за патетично формулирани лозунги, а за съдбовно, дълбинно преживяване на националната трагика: "Синджири мъртъвци, небесни родове. В самата вечност/ потропват дядовци с тояжки - внучета сираци водят./ Камбана в пепелта - Бог паднал на земята./ Далечни зарева. Къщи без стени. Дворове без дувари./ Огнища без комин димят" ("Батак"). Патриархално-родовият космос е преобърнат, “ужасите на историята" са връхлетели българското битие - "кости и меса, меса и кости". Превърнал се в мрачен топоним на националната историческа безизходност, М.-Георгиевият "Батак" е един от трагичногероическите знаци на вечното "отвъдисторическо" българско живеене: "Орли от върховете слизат в облаците да ги погребат".

Творби като "Батак", "Участ", "Запев", "Опълченец", "Гергьовден", "Прощаване 1876" очертават земно-небесната баладична карта на българите. В този поетов Пантеон блестят живите сенки и заветните слова на безименните герои, на самоотвержените отечестволюбци. Гробове и курбани, клетви и олтари, свидни синове и велики деди, живи и мъртви съграждат метафизично българското. В лапидарните "надписи" в края на стихосбирката се дочуват незабравими гласове и интонации от националния митопоетически текст - от Ботев и Яворов до Далчев и Германов. Тук те звучат, разбира се, с различна и най-вече с новаторска сила и мощ.

М.-Георгиевите "пряпорци" сякаш изравят корените на драматичната българска участ, сякаш "аутопсират" "непрестанните загуби" и неизброимите "жертви" в националната история, за да увековечат нейните вечни хора и ценности. Преди всичко обаче в тях е изповядана безусловната - болезнена, но неразрушима - връзка с България: "Не аз - ти всичко си ми дала./ Откърми ме от кръв и плът./ И раните по твойто тяло/ по моето болят"("Надписи").

Фолклорно-митологични архетипи, баладично-метафизични гласове, легендарно-исторически топоси се събират в този цикъл, за да пресъздадат тежката, но скъпа, кръвна обвързаност с родната земя.

 

"Разпукване" или за битките на "средния селянин" с историята

Писана през пролетно-летните месеци на граничната в обществено-исторически план 1988-а, поемата "Разпукване" от книгата "Показания" (1990), подобно на "Последна любов", започва с директно обръщение към "Поезията". Но тук не става дума за любовно-омразните "брачни" отношения с тази "господарка" над духа на поета, а за развълнуваните му рефлексии върху случващото се по стъгдите на историческото, в пропастите на моралното и сред клопките на социалното. В отделните части се сменят интонационните регистри на лирическия глас, но силни или тихи, гневни или смирени, развълнувано-експресивни или "епически" успокоени, те изговарят жизнеустойчивостта, непобедимостта на злото в съвременните превъплъщения на историята, в зловещите "сюжети" на "най-несигурния век": "А после, неподвластен, интересът/ илюзии с действителност размесва,/ боричкане за пост, за първенство, за име/ и истини-лъжи, подмятания анонимни,/ усмивки, зад които тракат вълчи зъби,/ все благородни, но отровни гъби,/ омраза - вместо благодарност/ и благоденстваща бездарност".

Това ботевско-яворовско кръвосмешение на изначални онтологични и нравствени величини като живот и смърт, чест и позор, благодарност и мъст, дарба и бездарие - изостря до краен предел сетивността за проявленията на човешките демони, на разрушителните страсти и нагони. Но героят на поемата предупреждава злодеятелите, насилниците над личната свобода и воля, самообожествилите се човеци, които нямат страх от метафизическо наказание: "Мъчители, едно не може да го бъде -/ да се прегърнат жертви и палачи".

Пароксизмът на омразата, "хедонията на злото" (Л. Канов), мракобесието на системите и идеологиите са достигнали такива размери, че накърняват универсалния ред на природата и обществата, водят до крайно отчаяние и парализиращ страх: "Насилници и потърпевши,/ убити и убийци - все от хора./ И вече знам - такава беше,/ такава е човешката история".

Историята е видяна като свърталище на зли духове, на умопомрачения и омраза, на рухнали утопии и смазани човешки съдби. Но в "Разпукване" е смело заявена и волята за живот, за преборване с неправдите на световното. Оттук и впечатляващата автопсихографираща изповед: "Но знай: от векове така наричат/ биологичния ми оптимизъм./ А имам го в достатъчно количество -/ дори при нужда/ готов съм и да ти услужа".

Заявеното не е само унаследеният архаичен инстинкт за самосъхранение, не е единствено първичният нагон за оцеляване, а и силата да се отстоява свободата на избора, непреходността на доброто... Това е мъжеството на М.-Георгиевия човек да се съпротивлява докрай ("дори на шиш да ме въртят,/ дори месата да цвърчат") срещу "тъпото покорство" и "салонното притворство", срещу "нечовешкото в човека", срещу "учтивата свирепост". "Разпукване" не е абдикация, а битка със злощастията и коварствата на историята. Битката на "средния селянин", който е прозрял пагубните последствия, родени от небивалата човешка дързост да замени небесно-божественото с преходно-земното.

 

* * *

Находчиво е наблюдението на А. Алипиева, че "селото" в поезията на М. Георгиев е "заключен за реалността етап", че "човекът е превърнал вече природата в култура, отделил се е от нея, осмислил я е, одялкал е от нея пространствено тежащи образи, наредил е зала със стилизирани идентичности" (Алипиева 2012: 6). Но като че ли много повече виталистичните енергии и трудово-ритуалните ценности на селото спасяват М.-Георгиевия герой от "страсти и слабости", вдъхват му кураж да продължи да бъде в света: "Задушавам всички отчаяния/ и смел от отчаяние - живея". Макар и потопен не по собствен избор в безумствата на обективно-емпиричното, този човек не е изгубил вярата, че отвъдните очи на "измрелия ми род" продължават да бдят и да охраняват целостта и честта му.

В "До тук" не спира да пулсира, да се смее и скърби, да се радва и безпокои българското село. То се усеща чрез порите на кожата, чрез "царстването на хляба", чрез "постната чорбица" и "общата паница", но най-вече чрез личната отговорност пред унаследените мъдрости на дедите, пред заветите на бащите: "И за ден прескоча ли до село,/ пред гробовете им щом застана,/ право в съвестта ме гледат -/ Как предател да им стана?" ("Родословие").

Именно. В "До тук" говори не целокупната архаично-митологична селска вселена, а човекът на родното село, познал "в земята своя Бог", вървящ "над буците приведен като в църковна тишина". Този човек е обръгнал на "обиди и принуди", останал глух "за почести и за ура", той продължава "ни богат, ни беден" да живее с усилията и жестовете на "средния селянин", постигнал дълбочините и равновесието на трудовите кръговрати: "та буреняса ли земята,/ да има кой, като преди,/ да й извади пак душата/ и я накара да роди".

"До тук" е книга изповед, равносметка, философско-исторически размисъл за българската, за човешката съдба. "До тук" е книга, която ни казва, че да се живее в хаоса на историческото, на подменените ценности, на "лъжи, убийства и измами" - е непосилно бреме.

"До тук" е книга за драмите и за чудесата, за историческите бездни и за героическите полети; за трепетите на душата и за трусовете на съвестта на българския селянин, станал част от урбанистичния свят, но не престанал с "бягствата" в приказното време на "вечността, каквато беше". Преживял неистовата болка от загубата на селото, от рухването на родовия космос, този човек се преборва с изпитните на живота, защото носи със себе си, знае вечността: "По-друга вечността аз зная./ Тя подомашному бе проста./ Години тя живя на село./ И вечер беше ни на гости,/ тъй както в нашите съседи./ Щом мръкне, сготвила е баба./ Трапезата подрежда мама./ В средата царствуваше хляба./ На стол, широк като за двама,/ седеше срещу хляба дядо./ До него - синове и внуци./ Стои встрани снахата млада,/ докато хляба той разчупи" ("Вечност"). Такава е марингеоргиевската българска приказка за вечността. В нея простотата на изразяване утаява дълбинния битиен смисъл...

Свещено, селото на поета предизвиква едновременно "респект, страх и доверие" (Роже Кайоа). То е и суровият безмълвен свят на оцеляването, но то е и топлата прегръдка на единството на всички онези "духове" и "творения", които възкресяват отново и отново "сакралността на образците".

 

Много смърт, много екзистенциална тъга и исторически песимизъм има в тази книга със събрани стихове на М. Георгиев. Но има и много "раждаща борба", "искрящи дни" и "покорени върхове" ("Ден и нощ. Нощ и ден"). Дори и сполетян от най-непоносимото, най-зловещото в историята, героят му знае, че от звездите по небето и от тревите по полето гледа вечността:

Би казал вече, че умира
селото...
Но над комина ниско
приплъзва дим... Звъни от манастира.
Вода от чучура се плиска.

("Арбанаси")

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. по-подробно за явлението "Търновска вълна" в юбилейните издания във връзка с 50 години Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий" - Литературен бюлетин, бр. 1 и бр. 2, 2013, алманах Света гора 2012/2013 и др. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2012: Алипиева, А. Стилизация на селото. Марин Георгиев. // Литературен вестник, 02.-08.05.2012. Също: Електронно списание LiterNet, 08.07.2012, № 7 (152) <http://liternet.bg/publish/aalipieva/marin-georgiev.htm> (27.11.2013).

Георгиев 2011: Георгиев, М. До тук. В. Търново, 2011.

Дойнов 2012: Дойнов, П. Краткият път от дебюта до "Честен кръст": Поетика на отказа. // Литературен вестник, 02.-08.05.2012, с. 11-14.

Елиаде 1998: Елиаде, М. Сакралното и профанното. София, 1998.

Елиаде 2001: Елиаде, М. Мит и реалност. София, 2001.

Игов 2011: Игов, С. Селска метафизика: поезията на Марин Георгиев и поетиките на прехода. Предговор. // До тук. В. Търново, 2011.

Люзебринк 2002: Люзебринк, Ханс-Юрген. Празникът. // Места на всекидневието. София, 2002.

Радев 1975: Радев, И. Гласът на нашите търновски поети. // Борба (В. Търново), № 15, 06.02.1975.

Радев 1976: Характеристика на началото. // Простори, 1976, № 2.

Радев 1978: "Търновската вълна" в поезията на най-младите. // Наука и труд, бр. 14-16, 22.11.1978.

Радев 1980: Радев, И. С белега на времето. София, 1980.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.11.2013, № 11 (168)