СТИЛИЗАЦИЯ НА СЕЛОТО. МАРИН ГЕОРГИЕВ

Антоанета Алипиева

web

Един от българските поети - Марин Георгиев - е със сложна биография, която минава през политика, поети удари от втвърдени митове и техните апологети, полемична журналистическа и публицистична дейност, мемоарни психологически портрети, изграждащи социални типажи и манталитети, остри разрези на общества, представени чрез несъвършенствата на човешката природа, а не като идеологически системи и техните следствия. Самият Марин Георгиев бе превърнат в един от плодоносните митове от 90-те години на миналия век, който еднозначно придърпа към себе си нагонната омраза на тълпите. 90-те години бяха време на барикадите, на неясните и двойствени позиции, на тъмните литературни страсти - та всичко това лесно засенчи важни творчества и важни позиции. Дебютирал през 70-те години на ХХ век, Марин Георгиев е едно от поетичните имена на това десетилетие, в чието творчество се фокусират ярки процесуално-културологични и поетични тенденции.

Събраните от Марин Георгиев стихове, поместени в стихосбирката му „До тук”, са придружени от предговор от Светлозар Игов, който разполага неговото творчество в културологичната опозиция „село-град”, актуална в критиката ни по-скоро за родната проза. Никой досега не се е сещал сериозно да размишлява за естетиката на селото в поезията, за естетизацията на рустикални образи, за извеждането на рустикалната линия на нивото на културата. Макар и предубедена към събирателните „поколение” или „десетилетие”, ще призная, че те често вършат добра работа и в този смисъл Марин Георгиев се вписва сред като Андрей Германов и Петър Караангов, в чието творчество селото като сюжет или като пейзаж е концентрирано до културни образи, от които надничат екзистенциални финали. Марин Георгиев обаче отива още по-далеч, бих казала дори, че е сам в редицата от поети през 60-те и 70-те години. Той наистина стига до естетизация на селото, преодолява неговата екзистенциалност и митология в лицето на Германов и Караангов и представя селото чрез експонати, почти като на изложба. При него вече селото е завършено като съдба, то е сладката утроба на раждането, на майката и бащата, но уви, то няма повече живот, защото животът вече е потеглил към неизбежното пространство на града, на модерния и действен човек. Ако при предходниците Германов и Караангов селото е живо като генератор на житейски сентенции, като осмисляне на типажи и жестове, като пейзаж на душата, то при Георгиев селото е зад гърба, то е изгубено, затова е възкръснало като стилизация на изгубена епоха. Самият той определя селото като „пластелин”, като материал, от които се извайва идеята, внушението и емоцията. Защото това е, което той познава и което подава екзистенциалните обобщения за живота, човека и съдбата. Това е до болезненост показано в стихосбирката „Село”, която през 1975 година, незабелязано от никого, представя вече портрет на селото, дистанцирането от него, позволяващо естетизация и стилизация. Недвусмислено е заявено:

Не, няма да се върнем вече!
И падат майките със стон.
И мрат приживе мълчешком
от своя плод - на друг обречен.

(„Любов”)

Пътят е не само поет и решението е не само взето. Пътят назад е невъзможен и в този смисъл през 70-те на отминалия век българската поезия е вече в руслото на нова философия за живота - тази на модерния, самотен човек. Критиката досега е видяла тези теми в лириката на Борис Христов, Иван Цанев, а напоследък - у Биньо Иванов, но процесът, откъсването на пъпната връв, болката от новия и неизбежен живот - ето това са приоритети на Марин Георгиев и Елин Пелин, авторите в българската литература, които показаха процеса на прехождането от един тип култура към друг, автори, които с думи онагледиха болката от прощаването, ужаса на детето, поело безвъзвратно напред, а зад гърба му - майката като спомен, като илюзия на опората, като преглътната смърт. И ето как в „Село” нивата става картина, експонат в изложбена зала, става заградена в рамка арена на изгубена битка:

Все тъй на голямата нива
нашите майки копаят.
................
...Съвсем ще изчезнат -
слънцето ще ги изпепели...
И земята,
земята
е бездна,
макар че под тях лежи...

(„Нива”)

Майката е вече „майки”, нивата е „земята” и тъкмо в това обобщение е завършеният процес на дистанцирането, възможността за естетизация. Прочее, майката е стожерната културна фигура и в поезията, и в прозата на писателя. Стара българска традиция в една култура, която отработва в себе си родово-патриархалното, която ляга върху природното, върху раждането като възпроизводство на духа и обичта. Но животът, видян чрез майката, е спрян на точката на раздялата, на скъсването, т.е. в полето на безвъзвратните процеси на урбанизацията, на модерното време, когато - все още - селото се познава, знае и помни, но то е заключен за реалността етап. Майката „...върви сега сама из двора,/ и хвърля на кокошките зърна./ И разговаря с тях като с хора./ Но някой ден.../ Мълчете за това.” („Училище”). Както казва Светлозар Игов, „Това е възбуждането на нов смисъл в стари думи чрез вписването им в собствен лирически контекст”. Стилизацията и естетизацията предполагат отдалечаване, дистанциране от обекта, но само при условие, че обектът е бил изживян, субективиран и това е вече завършено като процес. Затова и всеки издялкан от „пластелин” образ подава многоспектърна информация - тя е и философска, и етнографска, и социологична, и историко-сюжетна. Поезията на Марин Георгиев неочаквано се оказва със силен социологико-исторически привкус, защото тя регистрира реалните миграции на българския човек от селото към града, прощаването с един вече утопичен свят, за който мъките или радостите му са само спомен. Започва стилизацията, естетизацията, реновирането на ниво култура. Бегло сравнение с прозаиците на 70-те показва, че в прозата ни процесите на миграция са живи нерви на неизживяност, драми на съвременния човек, раздвоение между манталитети, хора, наполовина облечени като селяни, наполовина нахлузили модерни дрехи, купени от универсални магазини. Романите на Георги Мишев например са точно такова сатирико-трогателно раздвоение, в което смешното и тъжното са се вплели ръка за ръка. При поетите от това време е малко по-друго. Някои от тях са вече в нонсенсовото русло, други са култивирали природата и пейзажа до екзистенция. Убедена съм, че Марин Георгиев е по-скоро самотен, отколкото групов в поколението поети от 70-те. Защото точно при него става стилизацията, трасирането на общата архаична памет чрез образи-експонати.

Ако през 70-те процесите на миграция, и в натурален, и в психически план са още процеси, то през 80-те години на отминалия век миграцията във всякакъв смисъл е вече приключила и десетилетието се готви за нов скок, окончателно изтръгващ човека от природната му нагласа. През 1986 г. Марин Георгиев издава стихосбирката си „Показалец”, в която скулптурни животински фигури бележат окончателната завършеност на едно време. Селото е преляло в града, градът пък е трансформирал селото и то присъства в пространството и мисълта като скулптурно изваяни фигури на растения и животни. Човекът обаче вече не е в единство с природата, а е съпричастен посетител на изложбата, ценител, който открива своето отминало преживяно чрез стилизираните фигури на природата. Светлозар Игов правилно нарича тази изложба „портретна галерия”, защото човекът е превърнал вече природата в култура, отделил се е от нея, осмислил я е, одялкал е от нея пространствено тежащи образи, наредил е зала със стилизирани идентичности. От дистанция човекът си припомня бита на един народ и на една земя, които са били, но вече са окончателност, завършена картина на отминало време. Животните са и диви, и питомни, но повече сякаш са питомни. Защото не пейзажът, а митовете са по-интересни за поета. Важна е стилизацията на бита, на начина на живот на Балканите, които много закъсняло се придвижват към модерното време. Всяко животно например е заредено с мощната енергия на бита, със силата на някогашния човек, предал соковете си в настоящето. Запазил селото като чувство и спомен, човекът го е затворил в душата си и го е проектирал навън чрез символи и концентрирани енергии:

Кълбо от злост и сила дива
ръмжи отвън. И в мен ръмжи.
Пред прага ми, докато виеш,
вторачен в мен - ще бъда жив.

Ала убия ли те - знам:
ще бъда мъртъв сам.

(„Вълк”)

Така, домашните животни от битов реквизит се превръщат в издялкани фигури на емоцията, на съпреживяването на живота, в който стихиите означават човека и вечните му страсти в битието. Животните и растенията са застинали в статичност и това определено ги превръща в архитипове, в първични сили, намерили материално-образния си еквивалент. Дотам, че животното става сюжет на екзистенция, идеология или събрана философия от памти време:

Кажи, земята ли обърна,
че подкован си идеш бос?

Натам отнесе го Христос.
Насам го Хитър Петър върна.

(„Осел”)

Цикълът „Творения” се открива със стихотворението „Куче”, където по същия начин животното е запазило само архитипалните си контури, но битийно е обобщено до архисилата на древни енергии, на мощни исторически сили, в които животно, човек и природа, история и вечност се „натикват” в един образ, който говори със силата на завършеността, с концентрацията на преместения от природата в културата образ. Започнало от конкретния образ на познато животно: „стар вратар на врати,/ ключ железен - зъбът”, кучето се окрупнява до историческия образ на древни битки и слава, до прабългарска кръв и сила, култивирани в завършен сюжет:

И последно, със стръв
правиш смъртния скок,
своя кръв с чужда кръв
смесваш в кръвен оброк.

Древно слънце, огрей!
Лай. Стенание. Рик.
И над мъртвия змей
рани ближеш с език.

(„Куче”)

Носталгия безспорно има. В поезията на Марин Георгиев човекът е все още раздвоен между две култури, но е приел прекрачването от едната към другата: „До днес какво не изживях/ (да си го спомня, ме е страх)./ Ала когато го живях,/ от страх аз нямах страх.” („Разпукване”). Завършил е един етап в себе си и е започнал нов. Ако поетите, които дебютират през 50-те и от 60-те години, предпочитат отворените пространства - природни и социални - то през 70-те години в лириката ни приоритетни са тесните, затворени пространства, доказващи интериорното мислене на човека, неговото модернизиране, така да се каже. Самотният човек, тъй чест персонаж при редица поети, при Марин Георгиев изобщо не е битие. Негов лирически персонаж е тъжният, но решителен човек, този, който е подредил експозицията на своето минало, пренесъл е в душата си спомените, скъпите хора, прекрасни пейзажи от детството, но твърдо е приел града като неизбежност. Всъщност много реални обиди претърпя този поет и много иронии с етикета „селянин”. Мисля, че само Георги Мишев улучи вярно същността му като философия и гледна точка към живота. Та Георги Мишев нарече Марин Георгиев „наблюдателен селянин”, с всичката добронамереност и мъдрост на този типаж. Носител на традиционен морал, селският човек не обича изкривеното, нездравото и отклоненията от хармонията. Запазил това у себе си, лирическият субект в Марин-Георгиевата поезия има силата да стилизира един свят, да се отдръпне, за да го види отстрани и да застане насред следващия свят, макар и той да му е чужд. Но точно в тази лирика е преодолян страхът от бетонните клетки и анонимността, точно тук е границата на свършилото и започналото ново. Всъщност процесът на завършилата рустификация и започващата рационална култура на града, е процес, който бележеше 80-те години на миналия век, а през 90-те години щеше да избухне като откровен конфликт на поколенията в българската лирика.

Българската вселена е представена чрез едри домашни животни, птици, характерни за тези земи дървета и треви, чрез исторически дати и съчития, белязали ни като битие и идентичност. Миналото безспорно тегли тази поезия към естетиката на котловинното, толкова актуална за средата на миналия век. Но естетизираните фауна и флора са знак за прощаване. Редом с Марин Георгиев са поети като Иван Цанев, Иван Методиев, Борис Христов, в чието творчество родовите акценти са напълно ликвидирани. Биньо Иванов и Екатерина Йосифова са в абсурдната разлагаща линия на объркания и осъмнен модерен човек. Миряна Башева е градският човек, чиято делничност, заедно с тази на Недялко Йорданов, е подходяща за животрептящи и характерни шлагери. Таньо Клисуров е сантименталният поет на провинцията, все още запазила тишината на наивната романтика. И ето че Марин Георгиев няма как да бъде припознат като сходен с някои от тези поети. Неговата „селска наблюдателност” уцелва границата между две култури: едната завършена, затова и обречена, другата започваща, затова и неясна, белязана с усета за непозната враждебност. Петер Юхас предлага почти дефиниция за пейзажа на миналото, направен в лириката на поета, от чиито „битови картини” „струи първична българска жизненост, но и блян по изгубения далечен рай, полъхът от старите времена и топлината на някогашния живот... Чувства се, че за теб селският живот е преживяна даденост.” Обаче всеки пейзаж на миналото е „житейска ситуация”, т.е. описателното изобщо не е фактор от живота при Марин Георгиев. Образите, уж материални, излъчват житейски сюжет, който от своя страна е точно илюстрация на еклектичната селско-градска култура от 70-те. Селското, свързано със земята, изоставя своя аграрен натюрел и се проектира в образи на отчуждението. Има го селянинът, но е самотен. Има го селското в града, но то все по-трудно взема реванш. Затова и се затваря в стилизацията, в изживените и завършени сюжети на самотния в града селянин, който помни, но не може да има това, което е било. Поезия на смирението. Селото е вече затворен път, затова и е обект на портрети. Така човекът е редом с животните, растенията, пейзажите, той е част от завършена вселена, която е дистанцирана, защото е завършена, която преполага изкристализиране на философия чрез типажи, образи, пейзажи. Селянинът е типажът, застанал на границата, нему селското е позволено дотолкова, доколкото то все повече става алтернатива в устремно урбанизиращия се свят. Затова е скулптиран до монумент, до музеен експонат, който одухотворено говори за отметнато назад време. През 60-те и 70-те години са чести скулптурните композиции, в които човекът, облечен в сако и с работнически каскет, надолу е обут с цървули с навои. Ето в такава граничност е поезията на Марин Георгиев, затова и неговите фигури много монументално са скулптирани, а сюжетите му произтичат от отминали чувства и спомени.

В стихотворението „Среден селянин” е уловено битието на типажа. Животът е даден не в процес, а в застиналост на решението. Болката е видима рана, жвотински стон на отделянето на човека от земята, от тайната на природното раждане. Социалните категории - богат, бедняк, среден селянин - са актуални дотолкова, доколкото да постигнат идентичност, но оттам нататък животът е съсредоточен в мига на връзката, в смисъла на природния живот. Типажът концентрира изобщо енергийните сили на българския човек, този, който гради, не разрушава. Индивидуален, а не групов, селският човек винаги е надграждал и форматирал битието чрез собствените си решения, чрез собствената си почтеност. Това стихотворение отчаяно контрастира не само с груповия морал на тълпите през соцвремето, но и с колективните или по-скоро кооперативни интереси в най-новото време, които, парадоксално, присъстват в полето на славата в изкуството:

Навикнал само да се трудиш,
срещу обиди и принуди
намери пак в труда разтуха
и както вчера заора.
Душата ти остана глуха
за почести за ура.

И ето - ни богат, ни беден,
остана си отново среден,
та буреняса ли земята,
да има кой, като преди,
да й извади пак душата
и я накара да роди.

(„Среден селянин”)

В едно свое интервю Марин Георгиев се определя като „сам юнак на коня” и визира самотата като съдба на артиста. Самотата и юначеството май се оказват взаимнонужни, защото да заградиш собствената си градина се изисква силата на постоянните удари и постоянното изправяне. В изкуството да си сам, значи да разчиташ на построена от тебе къща, да не страдаш от груповите моди, вреждания и конюнктури, да се отдадеш на собствения си свят и да приемеш отчаяната идея, че това, което си построил, някой ден ще бъде архитектурен паметник. Там, където изкуството допуска революциите, то е в областта на естетиката, но и в претенциите на живия артист. В този смисъл отдавна съм се убедила за себе си, че най-революционните като естетически сблъсъци времена са най-комплексираните. В края на ХІХ век Пенчо Славейков и д-р Кръстев с взлом тръгват да европеизират българската литература, като дълго говорят, че предходното е вече изживяна песен. Но предходното в лицето на Вазов май и до днес си остава по-нужно от бойното поле и спечелените битки на „Мисъл”. През 90-те години на ХХ век плеяда от партизани проведе стратегическа битка за запазване на стари интереси или за налагане на нови интереси. И тази битка не успя да разруши построени къщи, самотни територии, които омразата и завистта, отчаяната маниащина или груповите конюнктури атакуваха. И ето че в последно време „селото” на Марин Георгиев се оказа естетическа възможност на българската поезия, завършен мироглед, който и в естетически, и в социологичен, и във философски план илюстрира етап от българския път.

В съвсем скорошна статия за "Късните стихотворения" на Марин Георгиев и Владимир Шумелов говори за „селото” като за монументална, потънала в мъката си статуя, приклонила едрата си грапава глава в дъхавия спомен за отминалото. Селото е свят, манталитет, живот от историята, дълго разстояние от пътя ни, което животът на градовете, на технологиите, на корпорациите бавно убиват, а то - за да се спаси от унижението на агонията - се помества в спомени, изригва в символи, смалява се в дистанцирани картини, в които натюрмортът, фауната и флората обозначават концентрацията на отминали значения. Обозначават базата, върху която градът гради все повече и повече.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2012, № 7 (152)