Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БИОГРАФИЯ И ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ
("Григор Пърличев" от Васил Пундев)

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

В. Пундев е един от литературните изследователи от първите три десетилетия на 20. в., които активно ползват в литературно-историческите и литературно-критическите си концепти "биографическия наратив". Неслучайно казваме биографически наратив, а не биографически метод, тъй като онова, което прави ученият с и чрез биографията на избраните от него автори, е нещо твърде различно от биографичните модели на позитивизма и постпозитивизма от времето на Сент-Бьов и Иполит Тен например. Във всички свои студии и очерци, превърнали се в основополагащи за историографията на възрожденската ни книжнина, В. Пундев успява да конструира вълнуващ биографически разказ за значими или по-малко значими фигури на българската литература. Именно разказ, същностно отличаващ се от стигналата до баналност през десетилетията схема "живот и творчество". От позициите на първото десетилетие на 21. в. бихме го определелили като модерен ретроспективен литературоведски разказ за приключенията на твореца/общността по пътя към фундиращи националното съзнание определители за време и идентичност.

Крайно педантичен при издирването на фактите в архива, В. Пундев успява да покаже как в граничната зона между документалното и фикционалното, между самоидентификационните жестове и социално-институционализиращите практики, между лицата и маските се конституират хипостасите, ролите, статусите на книжовника. Независимо дали той е П. Берон или К. Огнянович, Д. Чинтулов, Н. Бозвели или Гр. Пърличев, разказът на литературния историк за него е своеобразно вместилище от вчувствани интелектуални истории и фигури. За младия литературовед биографичният път не е просто наниз от събития и случки, през които минава личността, а поредица от реални и въображаеми идентификации, чрез които аз-ът удържа целостта си. В. Пундев е модерен изследовател, убеден, че историографски точните данни могат да бъдат различно сюжетирани в биографичния разказ в зависимост от гледната точка на биографа, от разбиранията му за важно и маловажно. В тази насока Св. Игов ще характеризира по следния начин почерка на учения: "Смята се, че липсата на вкус може би е от полза за проучването на старината. Но именно това според мен прави старината мъртва. За разлика от подобен род историци, В. Пундев е критик с модерен вкус, с усет за живите литературни стойности. Поради това и неговите фактологически на пръв поглед изследвания из Възраждането пулсират от един дискретен модерен оценъчен вкус" (Игов 1984: 51).

Биографията на твореца е текст не по-малко значителен от собствените му художествени текстове. Биографията на автора е част от мегаполето на националната култура. Тя е интертекстуална, никога незавършващ свод от истории - лични и на колективитета. Биографията е разказ за драмата на преминаването от интимното в публичното, от реалното във въобразеното, от уникалното към имперсоналното, от споделимото към неповторимото и обратно. Биографията е траектория на вътрешните конвулсии на мисълта, сърцето, тялото, душата, на екстазите и паденията, на примиренията и бунтовете на личността. Биографията не е максимално осветеното и обективно представено минало. Тя е съграденото, моделирано персоналистично битие. И още, биографията не е само рационализираната явеност на хора, пътища, събития, тя е вгледана и в характерологичността на жестовете, в чувствеността на заобикалящите човека предмети, в интимните обиталища на паметта. Биографията е опит да се изваят от "сенките" - "фигурите", да се разчетат следите, да се сътворят човешките присъствия.

Биографията е разказ за твърде сложния и твърде дълъг път от аз-а към другите и от другите към аз-а, от пропастите на душата към прозренията на духа, от прокобите на съдбата към просветленията на мисълта. Житиеписът не е строго хронологичното излагане на човешкия живот от люлката до гроба, а е деликатно пулсиране между публичното и скритото, между явеното и притворното човешко аз. Житиеписът е конструираната истина за персоналното битие, въвлечено в система от роли, залози, употреби. Той е, както казва П. Бурдийо, двусмисленото отношение между обективните структури (тези на социалните полета) и въплътените структури (тези на хабитуса) (Бурдийо 1997: 15).

Именно така, разбирайки и проблематизирайки биографическия дискурс, В. Пундев го превръща в практика на литературно-историческото говорене, в начин за реинтерпретация и преосмисляне на определено творческо присъствие. Според учения в биографическите разкази творецът за сетен път се случва, конституира, подложен на различни, често пъти безпощадни прожектори. В биографията "светлините" и "сенките" заедно режисират историите. Биографическият разказ е нужното изпитание, необходимата проверка за творческата личност, където post mortem тя постига или не постига своя уникален ритъм. Житиеписът е трудно възстановимата траектория от криволиците на мисълта, от гърчовете на душата, от етическите апории и психологическите разриви. Био-граф-осът е сложен сплит от драматични роли, от самоуверени жестове или трагически питания. Неслучайно социологът П. Бъргър определя личната биография като: "...непрекъсната поредица от сценични изпълнения, играни пред различни аудитории, понякога включваща драстична смяна на костюми, винаги изискващи актьорът да бъде това, което играе" (Бъргър 1999: 110). Ролята на биографа е да изброди подземията на съзнанието, да премине през лабиринтите на мисълта, да разплете и съшие отново потайностите на сложната човешка идентичност.

Естествено, тук не говорим за жанровите и типологически особености на художествената биография, а за биографическия разказ като част от научната литературоведска методология и потенциал и като изследователска стратегия за разрез на хора, времена, събития, картини на света. В този смисъл В. Пундев се доближава изключително много до модерните концепции от втората половина на 20. в. за историята като повествование, за човешкото житие като разигран драматичен наратив, за биографическото illusio. Биографическият разказ на литературния историк се различава от този на романиста и все пак той е интерпретативен разказ, а не хронологично представяне на житийните факти. Повече от необходимо е биографът да се "промъкне" в дълбинните, често пъти приглушени конвулсии на тялото и душата, да стигне до биографическия герой, като го пресътвори в себе си, в глъбините на собственото си битие; да преживее отново неговото време, да обитава отново неговите пространства. Да изпита другия чрез себе си и себе си чрез другия. Или както метафорично се изразява Ричард Холмс в "Биографията и смъртта": "...биографията е като ръкостискане: едно ръкуване през времето, през самотата и уединението на човешките условия, през самата смърт. Това е едно докосване, жест на "кон-такт", на взаимно доверие между две човешки същества" (Холмс 2001: 488). Историята на тази прегръдка според автора започва от Херодот и Тукидид, продължава се от римлянина Плутарх, за да се стигне до блестящите ренесансови сборници на Вазари и очарователното самохвалство на Челини.

С други думи необходимо е родство между пишещия биография и обекта-субект на биографията; изисква се не само дръзко преследване на истината, но и загриженост за сложността на човешката личност, както казва един от най-популярните биографи на 20. в. Андре Мороа. В противен случай изследователят не би могъл да извади на повърхността заровените дълбоко тайни на твореца, да разчете посланията му, да разкодира шифрите на уникалния биографически космос, но и да проникне в идеите и конформизмите, в моделите и антимоделите на епохата. С това не искаме да кажем, че В. Пундев се доближава до викторианския идеал за биография от типа "животът и времената", където биографът се стреми да постави героя си в контекста на заобикалящата го среда, в резултат на което произходът, духът на времето и събитията почти избутват на заден план главния герой (Британика 1971). Напротив, ученият успява да покаже как възрожденският книжовник преминава през социалните светове, през историята и словото. И обратно, как социалните светове, историята и словото пронизват, белязват личността.

Още нещо много важно - сюжетирайки фактите от живота на възрожденеца, В. Пундев акцентира предимно на преломите, на границите, на зевовете и кризите в идентичността му, на травматичните трусове, на екзистенциалните страхове и усъмнявания на аз-а. Именно в тях и чрез тях персоналната биография се превръща в "екстракт" на културата. Именно там - в огъванията на езика, тялото и душата - се постигат най-дълбинните прозрения за енигматичността на човешкото.

Биографията е въплътената в човешки присъствия културна история. Тя е нагледен разказ за това как се пресичат уникалното и контекстуалното, личното и анонимното, интимното и публичното. Метафорично казано, за да се покаже и проблематизира тази пресеченост: "...биографът трябва да замести своята гледна точка с гледната точка на обекта на биографията, като някак си го заболят неговите зъби." (Ортега-и-Гасет 1993: 312). Биографичният разказ е постижим само тогава, когато биографът успее да съзре личността на своя герий, да дочуе множеството негови гласове, да съпреживее отново драмата на неговите избори. В противен случай всички данни ще са лишени от чувствеността на "биографичната прегръдка". Или, аз-ът трябва да бъде мислен по наративен начин. Нещо, което В. Пундев постига и в книгата си за Д. Чинтулов (1922), и в историко-литературното изследване за К. Огнянович (1941, докл. от проф. М. Арнаудов в историко-филологическия клон на 4 юни 1936), и във великолепния си текст за Гр. Пърличев (1930)1, и в очерка си за Н. Бозвели (Пундев 1929б), и в студията си за Рибния буквар (1942). Има наистина нещо сродно между житейските сюжети, психобиографията, менталността даже на самия В. Пундев и избраните от него възрожденски персонажи. Ив. Радев подчертава, че идвайки след Шишманов и Б. Пенев в историографията на възрожденската книжнина, той не тръгва по пътя на М. Арнаудов. Насочва се към второстепенни, но недостатъчно изследвани явления и автори. Любопитно е да се отбележи, че проф. Б. Пенев не помества в Историята си отделно подобаващо място на сюжета "Гр. Пърличев". Самият В. Пундев в цялото си прижизнено битие, а и досега, съзнателно или не остава в по-маргиналните полета на културата ни; остава все така незадълбочено изследван, недостатъчно обговарян.

Маркирайки най-общо някои постановки за биографическите наративи, без стриктно да проследяваме всички възможни прочити на биографичното, искаме да подчертаем как един от начеващите литературоведи в началото на ХХ в. изработва изследователски биографични стратегии, много близки до тези в Западна Европа от втората половина на века. Като илюстрация на твърдението си избираме очерка на В. Пундев за Григор Пърличев. Един от акцентите ни е фрагментът, посветен на Пърличевата Автобиография. Нещата стават още по-интересни, когато се съположат двата варианта на типологично един и същ дискурс - биографичния и автобиографичния.

Добре е да се отбележи, че теоретичните обобщения на В. Пундев не са амбициозно обособени, а са в тясна връзка със същината на разглежданите културни феномени. Разгръщайки своето изложение между позитивистичния култ към факта и неговата интерпретация, изследователят успява да пропътува през най-съкровените помисли на човека и неговите истории. Показателен за усилията на учения да влезе в сърцевинната структура на биографичния герой е фактът, че той започва да учи специално старогръцки и новогръцки, за да преведе епоса на Пърличев, да напише очерк за него, както и студията си "Гръцко-български литературни сравнения".

И така, самият разказ за/на творческата/публичната личност е разказ за фундаменталните проблеми на културата. Защото разказът за нейното "житие" е разказ за произвеждането на нови форми - в изкуството, в мисълта, в поведението - различни от стереотипите на средата. Той е разказ за различните гледни точки, за прецедентите, превръщащи се в модели. Както казва Ю. Лотман, всяка култура изработва собствени социално-семиотически кодове, които дават или отнемат правото на човека да притежава биография (1994). По презумпция творческата личност, като съзидаваща, има право на биография.

Аналогично на ситуацията в руската култура от началото на 19. в., през втората половина на 19. в. и началото на 20 в. в българската култура особено актуална става идеята, че именно поетът има право на биография (както ще видим по-нататък в случаите с П. Р. Славейков и Д. Чинтулов). Обичайна практика е съчиненията да бъдат съпътствани от "портрет" на автора, нещо което се е правило преди в посмъртните ритуали. С други думи писането на биография е институционална дейност на културата. Нещо присъщо на културната идеология на 19. в. е творческата личност да бъде мислена като културногероическа, като парадигматична, като моделираща и структурираща духовното пространство. Тя е par exellence градивен елемент на националната митология. Ян Асман казва, че ако творческата фигура е наистина значима, знанието за нея трябва да се трансформира от биографичен спомен в културна памет, като трансформацията се извършва обикновено през 40 години. Авторът разграничава комуникативната и културната памет по следния начин: "Комуникативната памет обхваща спомените, отнасящи се до близкото минало. Това са спомените, които човекът споделя със своите съвременници... Когато носителите, които я въплъщават, умрат, тя отстъпва място на нова памет" (Асман 1997: 48-49). Културната памет, от друга страна, е резултат от институционализирана мнемотехника; тя: "...се насочва към опорни точки в миналото... Миналото тук по-скоро застива в символични фигури, за които се улавя споменът" (Асман 1997: 50). Всяка култура си изработва механизми за изграждане на памет. Един от тях е писането на биографии.

Пиер Бурдийо подчертава, че за разлика от обикновените биографии биографията на творческата личност е: "...траектория, описваща реда от позиции, последователно заемани от един и същ писател в последователни състояния на литературното поле, като се има предвид, че само в структурата на дадено поле, т.е. отново релационно, се определя смисълът на тези последователни позиции, публикуването в това или онова списание или у този или онзи издател, участието в тази или онази група и т.н." (Бурдийо 1997). В своите биографически разкази за възрожденските писатели В. Пундев проследява именно техните житейски/творчески траектории, линиите и синкопите на техните осъществявания. И най-вече проследява трансформите на творческата идентичност - нейния генезис, удържана стабилност или драматични колебания. За изследователя личностните перипетии ("ритуали на прехода") са винаги и социално детерминирани.

Биографическият разказ е оцелостяваща инстанция, която сюжетира и интерпретира превъплъщенията на аз-а, неговите често пъти противоположни избори, неговите алтернативно конструирани светове. За лекота тук ще използваме направеното от В. Стефанов концептуално обобщение по повод прочитите на идентичността в различните дисциплинарни полета. Според автора: "...основна задача на понятието "идентичност" е да въведе в рефлексивен хоризонт начините, по които индивидът и общността осмислят, моделират и представят себе си, способите, с които удостоверяват и оценностяват своята наличност и различност. Идентичността се гради в многостранните отношения между индивида и обществото, свързана е с разнородни практики, които я поддържат, но е и под постоянния натиск на многобройни фактори от психологически и социален порядък" (Стефанов 2000: 16).

Биографическите разкази на В. Пундев търсят тъкмо лутанията на творческата самоличност, зоните на нейните припознавания и нейните усъмнявания, праговете на човешкото, пределите на страданието, екстазите на радостта. Литературоведът от началото на 20. в. наистина успява да извлече от частните гледни точки и поведенчески модели на твореца сублимирани универсални същности за националното. Както твърди В. Стефанов: "Чрез имената и биографиите на герои-писатели, на литературни герои и творби се подсигурява персонажно разказа за продължаващия ход на общността към ценностите" (Стефанов 2000: 40).

През 18. в. в западноевропейската и в частност в английската култура добива популярност идеята за създаване на Речник на националните биографии като се правят, макар и спорадични, опити в тази насока: "Животът на поетите от Великобритания и Ирландия" от Р. Шийлс (1735), "Каталог на кралските и благородни автори от Англия, Шотландия и Ирландия" на Х. Уолпоул (1758), "Биография Литерария" от Дж. Бъркънаут (1777), "Литературни мемоари на живи писатели от Великобритания" от Д. Ривърс (1798) и др. (Британика 1971). Въпреки че не го заявяват директно, трудовете на В. Пундев (и не само неговите, разбира се) генерират подобна идея в контекста на новобългарската литература и култура. Всичките му литературноисторически, а и литературнокритически текстове схващат биографическото като перипетиен разказ за търсенето на идентичността.

Концепцията за персоналната човешка съдба като разигран наратив изключва мисленето за идентичността като за константна. Идентичността за литературния историк не е предварително зададена, тъждествена на себе си във всеки един момент, напротив, тя непрестанно се създава в рефлексивните действия на аз-а. Биографът, от друга страна, е разказвач-интерпретатор на културните фигури и събития. Биографът заедно с твореца персонализира и универсализира човешкия свят: "Биографията става антропология и етика едновременно: биографичният герой присвоява черти на универсалната човешка природа, която не е ценностно неутрална - тя от своя страна се разкрива като присъстваща в индивидуалната съдба" (Кьосев 2001: 234).

Биографичните разкази на В. Пундев притежават своите специфични сюжети, символични топоси, композиционна цялост - според характерологията на биографичния герой. В. Пундев е литературовед персоналист, поради което той търси генеалогията на творческите феномени преди всичко в личността, а не само в място, географска среда, климат и пр., както прави позитивистичният биографически метод на 19. в. Доколкото разказите му типологизират облика на определено време и пространства, то това е защото творческата личност ги е обитавала и обживявала по уникален начин. Доколкото текстовете му включват социологически, политико-културни алюзии - то е, за да се обяснят типовете мисловност, институционалните процедури на времето, посредством които човешкото поведение бива моделирано, бива принуждавано да се движи по предначертаните от обществото роли и статуси. В крайна сметка: "Ние сме в обществото, разположени в специфични сектори на социалната система. Това разположение предопределя и предрешава почти всичко, което правим - от езика до етикета, от религиозните вярвания до възможността да извършим самоубийство" (Бъргър 1999: 97). Социологическите разрези на времето и средата в биографичния литературоведски разказ са с цел да покажат доколко човекът е пленник в историята, доколко индивидуалното битие е зазидано в потребностите и очакванията на колективитета; доколко човек е готов да избира или да се примирява, доколко се анонимизира в средата или я оглавява. Биографическите опуси на В. Пундев определяме като наративи не заради конструирането им като път на личността през времето, а поради стремежа им да обяснят отношението между конкретния творчески опит и света от споделени (или несподелени) значения; начините, по които културата предписва и оцелостява житейското или го принуждава да изпада в кризи, в неразрешими дилеми. Житиеписите на учения най-вече проблематизират конфликтните напрежения на индивида с неиндивидуалното, на институционалното с неповторимо интимното. Биографичното е интересно за В. Пундев дотолкова, доколкото то е кръстовищна зона на сближаванията и разминаванията на човека с места, роли, професионални позиции, културни символи, морални избори. Така разбиран, литературоведският биографически разказ надмогва житиеописанието-трафарет, за да се превърне в персонален културен модел, въплътил общозначими интелектуални и етически послания. Разбира се, модел, притежаващ собствено "име", което потенциално съдържа митопоетичен заряд.

Според М. Бахтин биографичният хронотоп, водещ началото си от тържествените надгробни слова и от публичните апологии в древността, се разгръща най-общо в два варианта. Единият е енергетичен, представящ живота като хронологична последователност на делата на човека съобразно времевата им реализация; другият е аналитичен, в него чертите на характера се разпределят по рубрики, като обществен живот, семеен живот, добродетели, пороци, подвизи и пр. (Колева 2002: 168-169). Естествено, вторият е по-есенциалистки и концептуален, той даже не е самоцелен, а в някаква степен обслужва предварително зададена теза. Именно към втория тип можем да отнесем литературоведските биографични сюжети на В. Пундев. Те не са периферни, а опорни текстове, които илюстрират, конкретизират, обясняват неговите литературноисторически и литературнокритически концепции.

За учения биографичният хронотоп е същностна част от структурата на художествената творба, защото самата творческа личност, като неконвенционална, е сложен възел от вътрешните истории на душата и от историите на обективното. Още пражките структуралисти постулират, че в биографията на автора ще открием момента на избора, свързващ литературния текст с едни или други литературни традиции. Наистина е въпрос на избор в кое пространство на литературния живот да се осъществи творецът - "център" или "периферия", "родно" или "чуждо", дали ще следва пътя на учителите или ще им се противопоставя и т.н. (Заборскайте 1986). В крайна сметка литературоведският биографичен разказ не е безпроблемно фактичен - той задава смисли, коментира истории, репрезентира образи, моделира представи. "Така, независимо от претенцията си за истинност - пише Д. Колева - житейският разказ е едновременно и конструкт на въображението, какъвто е литературният разказ. Собственият живот в разказа е когнитивно и интерпретативно постижение, а не отчет "едно към едно" за нещо еднозначно дадено" (2002: 89-90).

 

"Григориос Ставридис" или "Григор Пърличев"

В. Пундев има няколко текста, посветени на творческата фигура на Гр. Пърличев. Единият текст е поместен в издаваната под редакцията на проф. М. Арнаудов поредица "Български писатели. Живот-творчество-идеи. Илюстрована литературно-историческа библиотека" (т. 2, 1929). Другата публикация, почти изцяло преповтаряща първата, е поместена под формата на предговор в книга със съчиненията на поета (1930). Там преводът и обяснителните бележки са също на В. Пундев. Съставителят подчертава, че изданието е посветено на стогодишнината от раждането на македонския книжовник и съдържа по-важните му съчинения без Автобиографията, която е преиздадена в № 4 от библиотека "Бележити българи" (Изд. на Министерството на Народното просвещение през 1929 г.). Ето как В. Пундев мотивира своя труд, свързан с превод, интерпретация и издаване на творчеството на Пърличев: "Преводът на поемата "‘Αρματωλός", направен от г. Баласчев преди повече от тридесет години, единствен и ненавсякъде точен, днес мъчно се намира. Почти неизвестни оставаха "Мечта на един старец" и "Ода на Цар Освободителя". Освен това прибавена е тук и публикуваната част от превода на "Илиада" преди шестдесет години, който е имал важно значение в живота на преводача и който също оставаше недостъпен понякога и за научни справки.

Предговорът и обяснителните бележки допълват задачата на това издание - да се възстанови във възможната истинност и пълнота споменът за един обезсмъртен син на Македония".

Виждаме, че още в първите редове се подчертава и принадлежността на твореца към македонската съдба, което отново идва да ни подскаже, че ученият предпочита да изследва авторски фигури, чиито житейски сюжети и творчески интенции са близки до неговите собствени. "Македония" е магнетична зона, интимна съкровеност за интелектуалеца.

Третият текст на В. Пундев, свързан конкретно с делото на Гр. Пърличев, е рецензия, писана по повод изданието на "Автобиографията", направено от д-р П. Н. Орешаков (1929). Рецензията е публикувана във в. "Литературни новини", бр. 38, 1929 г. Съдържанието й е идентично с фрагмента, посветен на Пърличевата творба в Арнаудовата поредица, както и в предговора към съчиненията на поета.

Като модерен биограф, В. Пундев не започва с жанровото клише "роден на еди-коя си дата, в еди-кое си място". Напротив, първата част в изданието под редакцията на проф. М. Арнаудов е онасловена "Съдба", а в предговора към съчиненията е отделена графично. Това е стегната, изключително проницателна културно-интелигентска психобиографична визия, свързана с фигурата на Гр. Пърличев. Формулите, изводите, концептите в нея буквално се преповтарят от литературната наука до наши дни.

Както споменахме, първият фрагмент е оформен под рубриката "Съдба", а следващият е именуван "Живот". Очевидно В. Пундев прави феноменологична разлика между двата биографични "топоса". "Животът" за него е въплътената траектория на човека във времето със своя генезис и със своя край. Животът е сублимираната цялост между субективните и обективните проекции. Животът, разигран като история (повествование), се разгръща именно по хронологичен ред с всичките възможни ретроспекции и проспекции между люлката и гроба. В крайна сметка животът на човека е свят във времето и пространството, а времето, по думите на Жак Рьовел, става човешко, доколкото бива артикулирано повествователно.

"Съдбата" е понятие от друг, метафизичен порядък. Съдбата е предреченото, предписаното, онова, което не подлежи на избор. "Животът" е светско-земното, той може да бъде направляван, моделиран, преконфигуриран. "Съдбата" носи Божиите подписи, тя е "превод" на трансцендентния код в човешко присъствие. Животът е последователното заемане на социални позиции във времето, съдбата е отвъд-позиция. И най-съзнателно установените йерархии между идентичностите, пише Ал. Кьосев по повод биографичния път на Цв. Тодоров, никога не са само и единствено съзнателни. Човекът не винаги е в състояние да избере исторически обстоятелства, обществени структури, социални ритуали. Те проникват в него, стават, понякога и неусетно, дълбинни инстанции на съзнанието му. Така е от една страна. От друга, има нещо отвъд социално, отвъд институционално - и това е уникалният личностен muthos, прецедентно човешкото, което по неповторим начин персонализира общата история. За В. Пундев: "Между нашите гръцки възпитаници, които трябваше да се борят с гърцизма и да се отрекат от елинското образование, в тая наглед малка културна трагедия към средата на миналия век, завършена в края на петдесетте години със залеза на елинизма у нас, Григор Пърличев е психологически най-интересната личност със своята съдба на общественик и поет (Пундев 1929а: 238)2. Още тук трябва да се подчертае, че изследователят не говори за персонална драма, а за културна трагедия. С други думи съдбата на Гр. Пърличев не е само съдба на Гр. Пърличев, а е съдба на българската култура (или поне на част от нея) по онова време. "Григор Пърличев" е персонификация, личностна проекция на фундаментални проблеми за националната култура на 19. в. Със своята особена, различаваща се от другите, психическа устроеност и със своята епическа дарба поетът се превръща в знак, код, текст на културата, в символна репрезентация на цяло едно поколение. "Григор Пърличев" е определен културно-исторически и психологически тип, в който се оглеждат духовните драми на българския свят от втората половина на 19. в.

М. Неделчев е убеден, че моделиращото в българския исторически живот продължава да се представя, да се символизира за културата от личността (Неделчев 2002). Защото именно степента на персоналистко присъствие в историята, именно разгърнатите уникални биографически сюжети бележат най-същностното в живота на общността. Тъкмо чрез символната нагледност на биографическия персонаж, срещащ в себе си закономерното и случайното, можем най-добре да разберем дълбинните структури на културата.

В целия споменат първи биографически фрагмент за Гр. Пърличев се акцентира върху две неща - върху преходността и кризисността на епохата и върху "вътрешната разореност" на личността, върху нейните резигнации и болезнено самотничество. Или, в личния трагизъм се оглеждат колективните трагически преживелици на македонската общност по времето на Възраждането.

Биографичният опит и съдба на Гр. Пърличев сякаш са вписани в разделени един от друг светове, всеки един от тях значим, същностен, съкровен: "Нему се падна участта единствено да направи своя елинската духовна култура, да стане гения на класическия епос и заедно с това да гони гръцкото влияние в родината си, да прекара мъченически дни в тая борба - а още по-съществено - след гръцката си поема "Сердарят" да не намери сигурна възможност за българска поезия и книжовна работа, лишен от оръдието за нея - езика." Раздвоеността между българската и гръцката култури поставя въпроса за съпринадлежността по драматичен начин.

Сблъсъкът на двете култури в съзнанието, тялото и душата на Гр. Пърличев, безусловната отдаденост, но и напрегнатата дистанция спрямо тях (поради невъзможността да ги синхронизира в обективностите на земното си житие) води до една по-изострена биографична рефлексия. Непрестанното люшкане между двете, припознаването в едната или в другата очертават драматичната траектория на разколебаната идентичност на интелигента. Защото двете културни системи се оказват в сърцевината си непреводими, взаимно нечуваеми, недиалогични в границите на биографичния хронотоп.

"Културната трагедия", която въплъщава Гр. Пърличев, е в невъзможността за тогавашния книжовник да съчетае двете културни идентичности в едно цяло, да ги съвмести и взаимно преведе, да ги йерархизира. За охридчанина този е от най-болезнените автохерменевтични проблеми; проблемът, предпоставил писането на Автобиографията. Двойната влюбеност и двойната дистанцираност спрямо българското и гръцкото остават у Гр. Пърличев комплекса на непризнатия, неудовлетворен човек - чужд сред своите и свой сред чуждите. Остават усещането за празнота и тъгуване по интеграция на ценностите, за съжаление трагически непостижима в синхронията на времето.

Белгийският литературовед - биограф на Гр. Пърличев, Раймон Детрез, коментирайки факторите на гърчеенето му, се позовава на студията на Доротеа Кадах за естеството на билингвизма на македонеца: "Да владееш до съвършенство втори език, естествено не означава, че се причисляваш към народа, който говори този език. В определен социален контекст обаче идентификацията с определен народ може да протича толкова по-лесно, колкото по-добре е усвоен езикът на този народ. Същевременно е съвсем понятно, че в определен социален контекст говоренето на даден език се стимулира от същите фактори, които подбуждат и желанието на човек да търси приобщение към народа, чийто език говори." И по-нататък: "Поради ентусиазма и опиянението от гръцката литература и особено от Омир, Пърличев несъмнено е бил повече предразположен към гърчеенето, отколкото съгражданите си, лишени от литературни интереси. Към всички други фактори, обуславящи и стимулиращи гърчеенето на буржоазията на Балканите през 19. в., в случая с Пърличев се прибавя и притегателната сила на древната и богата култура, намерила израз в гръцката литература. Идеята да се приобщиш към народа, създал тази литература, ще да е била особено прелъстителна за Пърличев. Българското му етническо самосъзнание отстъпва под напора да се нарече грък и носител на гръцките културни ценности." (Детрез 2001: 29-30). Връщайки се в отечеството обаче, целият биографичен свят на поета радикално се преобръща.

Драмата на поета е именно в тази разколебаност между българското етническо самосъзнание и прелъстителността на древногръцкото слово, между "Григор Пърличев" и "Григориос Ставридис", между желанието на младежа да целуне "гръцката земя, земята на гръцката национална държава" и патриотичната неприязън към гръцките фанариоти. Завръщайки се в България през 60-те години след "лавровия венец в Атина за "Сердарят", Григор Пърличев се оказва в остро проблематична ситуация. Той е отново у дома, но истинският, завинаги запленил го културен дом си остава древногръцката литература. До края на дните си той е еднакво дистанциран и спрямо гръцкото си поданство (предимно интелектуално), и спрямо българското си поданство (на национален патриот). За македонския книжовник едната и другата "родина" престават да бъдат безпроблемни и безвъпросни ценности. Постепенно тази дистанцираност се превръща в структура на съзнанието, в начин на мисленето, в апория: "След лавровия венец в Атина за "Сердарят", след гръцкия плод на своята поетическа дарба - може би по-несъмнена от тая на всички негови събратя преди Освобождението - когато се опитва да я пренесе на родна почва, той става злополучен преводач на "Илиада", анахроничен привърженик на общославянски книжовен език и сетне резигниран болезнен самотник, ясно чувстващ своето неповторимо излизане вън от главната струя на духовния ни живот. Каква съдба!" Реторическите интонации на В. Пундев тук са част от убеждаващата биографична стратегия.

Критическите, на места експресивно изказани, изводи на изследвача акцентират върху границите на човешката идентичност, върху пределите на самоличността; най-после върху интелектуалната драма да артикулираш множество езици, да интегрираш културите в себе си, да съвместяваш несъвместими ценности и да оставаш винаги чужд, белязан с различие, неразбран. Както ще видим по-нататък, след връщането си от Атина Гр. Пърличев вече не е същият. Той е вече изкушеният, прелъстеният, създал си собствен поетически и интелектуален "идиолект", за съжаление непреводим, нечуваем за сънародниците. Драмата на Гр. Пърличев е в "несигурната принадлежност", макар че поетът е от най-дейните национални апостоли в Македония.

Попаднал в зоната на нерешимо противоречие между национално съзнание и културно прелъстяване, между "ние" и "те", Гр. Пърличев се явява по думите на В. Пундев "жертва на една преходна епоха". Синдромът на "вътрешното разорение" не просто го отличава, а разпъва тялото и душата му. Изключително проницателна е в тази насока био-херменевтичната формула на литературния историк, с която той финализира фрагмента си за "съдбата": "Той беше единственият поет, който ни даде и отне елинизмът".

Григор Пърличев успява да опитоми чуждата култура, да я превърне в свой собствен език, което, естествено, кара книжовника да предефинира множество ценности, аксиоми, житейски норми. За съжаление придобитият с усилия "гръцки опит" предизвиква в родна среда неприемане, отчуждение, критики. В този смисъл Григор Пърличев може да бъде определен като трагически протагонист. От една страна, поетът е носител на българските етно-културни традиции, продължава определени наследства от миналото на своето семейство, град, етнос и заедно с това унаследява разнообразие от дългове, очаквания, надежди. В определен етап от своя живот (18-годишна възраст) младият човек се опитва да се отграничи от това минало, разбира се с помощта на майка си, която подкрепя заминаването му за Атина и с това решение той вече проблематизира по-нататъшната си идентичност.

В един момент Григор Пърличев се оказва носител на гръцката, а не на българската културна традиция, която в българска среда след 50-те години на 19. в. се оказва откровено непрестижна. Конфликтът между "българското" и "гръцкото" поставя поетовата личност в ситуация на трагичен дилематичен избор и по-скоро в не-избор.

В. Пундев държи да подчертае, че македонският книжовник на два пъти посочва началото на своята интелектуално-психологическа драма: нямало кой на младини да го отправи за просвета към Русия и отиването му в Атина решава, при развоя на нашата културна ориентация в това време, целия му жизнен път. С други думи, биографическият субект се втурва в житийния си телос по средата (in medias res), а неговото начало е поставено от предходниците - родители, градска среда. Както посочва Макинтайър, непредсказуемостта и телеологията съжителстват като част от нашия живот, ние не знаем какво ще стане после, но въпреки това нашият живот има определена форма, която сама се насочва към бъдещето ни. Наистина в заминаването на Гр. Пърличев за Атина има нещо предрешено, предписано, но едва ли другият път - към Русия - би бил по-удачният. Защото у поета съществува някаква интелектуална, "генотипна" предразположеност към старогръцката епическа култура. И в този смисъл учението в Гърция и епическата му дарба щастливо се срещат. Това е едно от съдбовните съвпадения в био-графос-а на твореца. Тук наистина непредсказуемостта и телосът си подават ръка. Друг е въпросът доколко гръцкият символен капитал му носи социално признание в родината.

Следващият фрагмент в биографическото изложение на В. Пундев е озаглавен "живот". Т.е. от предписанията изследователят върви към "наративното" разгръщане на творческото житие. Защото само чрез структурирането на разказ, на наративна форма времевият човешки порядък става разбираем.

Изследвайки сложните взаимоотношения между устойчивостта и релативността на човешките етоси, А. Макинтайър теоретизира, че единството на човешкия живот е единство на наративното търсене, а търсенето е винаги научаване както с оглед на онова, което се търси, така и с оглед на себепознанието. Интерпретацията на В. Пундев върху Автобиографията на Гр. Пърличев завършва по следния начин: "Тя съдържа историята на един поучителен живот и го разказва просто, искрено и спокойно като изминат път, като завършена съдба". С други думи, въпреки често пъти непоносимостта на биографическия товар, въпреки кризите, драмите, колебанията, животът на героя притежава своето единство, удържана цялост, своя уникален ритъм. Напрегнатостта и противоречивостта на персоналния биографически сюжет съвпадат с напрегнатостта и противоречивостта на историческите сюжети на нацията през този период. Ето защо битието на Гр. Пърличев се оказва моделно, парадигматично за българската култура. То е битие на път, на съвпадения и несъвпадения между своето и чуждото, на непрестанно преодоляване на опасности, изкушения и отклонения. Самият поет в Автобиографията си ще изповяда, че разказът му ще е страдалчески ("От сега краткостта е невъзможна: ще разказвам страдания").

Човешките търсения често претърпяват крах или се справят с поредица от злини, пречки, граници, които придават на търсенето неговите епизоди и случки, но и които мотивират телоса на това търсене, концепцията за смисъла на преживените съмнения. Поради самата си положеност в историчното, твърдят антрополози и социолози, човекът се превръща в разказвач на истории с претенцията, че разказаното е самата истина "едно към едно". А всъщност биографичната памет не е точно памет за миналото, а за това как си преживял това минало, как си го въобразявал и как си рефлектирал върху него. Биографичната памет никога не е неутрална и буквална: "Напротив, пристрастието, самоутвърждаването, защитаването на собствена позиция заемат централно място в нея. Така житейският разказ дава не непосредствена, а реконструктивна информация за миналото и с това придобива нова автентичност: не само като свидетелство "от първа ръка" на това, което се е случило, но и като начин на самоутвърждаване" (Колева 2002: 97). Така че, щом като Гр. Пърличев пристъпва към акта на писане на автобиографичен разказ, следователно той осмисля живота си като сравнително завършен драматичен наратив.

Тук ще съпоставим начина, по който В. Пундев реконструира живота на македонеца, поет-мъченик, на базата на собствената му автобиография, и начинът, по който интерпретира Автобиографията като документална и фикционална творба. И в двата случая изпъква разбирането на литературния историк за живота на твореца като нещо повече от последователност на индивидуалните действия и епизоди. В единия случай В. Пундев коментира живота на поета като текст на културата, във втория случай разказа за този живот като сътворен житейски наратив. И в двата случая става дума за един и същ биографичен опит, който обаче се разгръща в два различни "сценария" на човешкото поради различността на гледните точки. В този смисъл житиеописанието наистина се явява една от най-перфидните форми за изява на литературността: "...изкуството (изкуственото, обработеното, направеното) заявява пълното си господство над действителността, която е успяло да подмени толкова успешно, че някои празнуват липсата му наоколо и приветстват реалното, без да забелязват, че то отдавна е художествена измисленост" (Пелева 1994: 106).

И в двата случая става дума за наративи. Но ако в първия литературоведът конструира биографията на поета, във втория същият литературовед тълкува автоконструкциите на биографичния герой. Както всеки класически биографичен наратив, свързващ раждането с живота и живота със смъртта, както начало на разказ със средата и края, така и рубриката "Живот" на В. Пундев започва с годината и мястото на раждане на Гр. Пърличев. Трябва да се отбележи обаче, че още това първо изречение не е обичайният жанров трафарет, а задава внушението, че родното място е едно от генеалогичните предписания за съдбата на възрожденеца.

Още със самото си рождение човекът се сдобива с минало, защото онова, което не идва по генетичен път, идва по генеалогичен (Х. Айзакс). Тази връзка с миналото пронизва интуициите, манталитета, менталността; тя се проявява в имената, знаците, шепотите, легендите: "Григор Ставрев Пърличев се е родил към 1830-1831 година в Охрид - град, който единствен е запазил живи спомени за първата българска култура, неизяснимо пропиващи националното съзнание на своите жители през тъмнината на робството". "Охрид" е афективно и ценностно натовареният мнемотопос за Григор Пърличев. Той е неговата patria, началото на неговата житейска история. С акта на самото раждане Охрид се превръща в чувствено обживяно пространство, в символ на културен континуитет, на личностна и колективна идентичност, в опорна точка на спомените. В. Пундев не пропуска да наблегне върху културната археология на града, върху неговите държавнотворчески функции в миналото. "Охрид" е онова общо пространство на колективния опит, което свързва и обвързва баща със син, едно поколение с друго, днешните роби със славата на предишните царе. Място, което се превръща в символичен смислов свят, задаващ общи хоризонти, взаимно доверие и отговорности. За Гр. Пърличев Охрид е всичко онова, което означава за човека "татковина" и "родина".

Казано най-общо, концепцията, която предлага белгиецът Р. Детрез в биографичното си изследване за Гр. Пърличев е, че у поета липсва цялостно оформено национално съзнание: "На практика върховната му лоялност се ограничава до Охрид и неговите обитатели. Възприемем ли нацията като общност на интересите, то Пърличев се идентифицира почти изключително с интересите на родния си град. В емоционално отношение той също е свързан изключително с Охрид. Тази визия е типична за средновековния или във всеки случай за пред-националистичния човек... В светлината на тази дискусия въпросът за българското или македонското национално съзнание на Пърличев става безпредметна. През целия си живот той на първо място и преди всичко си остава Охридчанин" (Детрез 2001: 238-239). Естествено към една подобна теза можем да имаме и резерви, но така или иначе първата белязаност на човека идва, освен с родителите и семейството, с рожденото място. Неслучайно В. Пундев отбелязва, че "Охрид" по необясним, енигматичен начин просмуква, "обладава" душата и тялото, но и телос-а на неговия биографичен герой.

 

Болно тяло - тревожна чувствителност

Целият житейски разказ на В. Пундев за Гр. Пърличев конструира визията за болезнената чувствителност, но и за болното тяло на възрожденеца, за хипертрофиралата, почти невротична, напрегнатост на мисълта му. Ето и някои от възловите семантични маркери, изграждащи страдалческия образ на поета, преминаващ през клопките на историята: "бил слаб, болнав, късоглед, страстен четец още от детинство", "будност на ума и духа", "проникваща мисъл, която знае да цени и отделен поглед, която вижда и през незначителното наглед дълбочината на чувството, вижда ония прояви, зад които има сбрано страдание и благородство", "предивременна зрялост, придружена може би от вродена или поради физическа слабост и боледувания появила се меланхолия", "с изострена чувствителност за духовното убожество", "състарява на младини" и т.н. Всички те отвеждат към митологемата за "младия старец".

Тези изключително проникновени психографски критически наблюдения са същевременно и интелектуални метафори, свързани с хабитуса (по П. Бурдийо) на една от най-противоречивите и поради това емблематични личности на епохата. Проблематизирайки историята през призмата на болното тяло, Жак Равел и Жан-Пиер Петер отбелязват, че още от зараждането на хрониката историкът превръща болестта в задължителна стъпка на своя разказ. Болестта е мрачна, тъмна, но и свръхчувствителна зона на екзистенциални прозрения. Болното тяло е привилегирован топос, върху който могат да бъдат разказани тайните и върху който мисълта и чувствата излизат извън пределите на всекидневното.

В. Пундев подчертава, че още от най-ранна възраст Пърличев чете тайните знаци на съдбата, провижда през незначителното наглед свръхзначимите знаци на битието. Всичките символни означения, свързани с болното (слабо и меланхолно) тяло на младия охридчанин, отвеждат към идеята за граничността на тялото като онтологическа същност. Тялото на Пърличев се оказва граница, която артикулира напреженията и болките на родовия свят. Неслучайно, както в житейския си конструкт за поета, така и в коментара си за неговата Автобиография В. Пундев цитира следните автобиографични фрагменти, белязани с метафоризации на тялото - болно, изтерзано, страдалческо. Тревожно преживяваното тяло като предел на думите и значенията:

  • "И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще нямах. Колкото и рачително да се занимавах с гръцко четене (българско беше неизвестно), почти нищо не разбирах. Меланхолията ми все едно растеше. Бях все еднодумен, нахмурен, мрачен като старец, който е много пострадал в живота. В радости, сватби, песни меланхолията ми се усилваше. Видел ли съм беда, каквато и да е, чул ли съм ридание на безсълзна баба над чужд мъртвец, тутакси страстни сълзи протичаха из очите ми. Бях постоянно в раздразнение".

  • Другият цитат е свързан с приключенията на вече не така младото тяло при мъченията в Дебърския затвор: "...мразех живота. И да не помисли някой, че само тогава, т.е. заради злощастието си, го замразих; ни в детството си, ни в юношеството си, ни в старостта си не оценявал съм живота. Ще повярват туй поне злощастниците, ако не всички. Постоянно звучеше в ушите ми изречението (изписано е на гръцки език - б.м., А.В.-Г.): "Свободен е презиращият смъртта".

Разбира се, в случая е изграден един типичен за 19. в. романтичен биографичен ипостас. Тъкмо чрез романтичната реторика и стилистика той става семиотично значим. Болестта по особен начин трансцендира съществуването, провокира погледите "отвъд", съпричастява човека към битийните тайни, придава глъбинни измерения на гласа и жестовостта му. Болестта и страданието поставят на изпитание разбираемостта на Божествения порядък. Болестта като преживяване разколебава смисъла. Ето защо не толкова смъртта резигнира твореца, колкото животът, който го изправя пред пределите на времето. Креещото тяло, късогледството, гробищните видения (училището на младежа било насред гробищата), траурните предчувствия, сълзливият патос, болезнените фантазми са все биографични и автобиографични конструкции, които бележат различното, прецедентното, кризисното. Меланхолното тяло е място на болезнените рефлексии, огнище на разтърсващи противоречия, на травматични преживявания.

Автентичността на човешкото съществуване проличава най-добре именно в душевните катастрофи, в болезнените перипетии, в готовността да поемеш опита на смъртта. За разлика от П. Р. Славейков, безспорен авторитет за Гр. Пърличев, македонският книжовник не е владеел изкуството да живее и никога не си е "играел на живот". "П. Р. Славейков" и "Гр. Пърличев" са не само ярки художествени почерци, но и емблематични фигури на епохата. Ако единият (П. Р. Славейков) живее и копнее живота и в мига на смъртта, другият (Гр. Пърличев) е "замразил" живота още във възрастта на детството. Единият е позитивният, жизнетворящият "играч" по сцените на Българското Възраждане, защото образува едно "тяло" с живота. Другият е неудачникът, лошият играч, попаднал без желание в живота. Той "идва винаги не навреме, винаги много рано или много късно" (П. Бурдийо). Така странстващото Пърличево тяло между Охрид, Атина, Битоля, Дебър, Солун, Габрово, София... очертава сложната траектория на трагическия македонски интелигент от втората половина на 19. в. Траектория, в която се преплитат биологическото и екзистенциално оцеляване, както и драматичния спектър от морални избори: с коя общност да се идентифицира интелигентът - с българската ли, с гръцката ли? "Когато Пърличев открива национализма - пише Р. Детрез, - спонтанният му процес на погърчване секва и той се озовава обратно в етническата общност, представена му като обективна даденост, а именно българщината. От морално-ценностната система на национализма Пърличев изживява изкушението си от гръкщината като вина, която изкупува, когато през 60-те години на века - като българин! - с удвоени усилия започва да громи всичко гръцко" (Детрез 2001: 237).

С много болка са пронизани и автобиографичните изповеди на охридчанина, които В. Пундев коментира така: "Автобиографията на Пърличев сочи неговата трагедия на човек, който знае собствената си цена, но с тежки опити е констатирал, че далеч не е същата и за другите. Несъответствието гнети, и на него, изглежда, се дължат някои общи особености на животописанието" (Пърличев 1930: 13). Сходна фраза присъства и в биографичния разказ на литературния историк за живота на поета в най-ранните му години: "Изпитваната бедност и изгледът на чуждата охолност са едно от ранните противоречия, над които се спира детското съзнание на Гр. Пърличев, прекарал едно тежко детство на предивременна зрялост, придружена може би от вродена или поради физическа слабост и боледувания появила се меланхолия". В думите или в тялото болката е опит за границите - на идентичността, езика, съществуването. Показателно в това отношение е, че младежът заминава за гръцката столица да учи медицина не по наклонност, а защото много бил страдал и искал да лекува човешки страдания. Страданието се превръща в начин на съществуване, в светоотношение, в почерк, в поведенчески модел. Едва ли случайно В. Пундев сравнява Пърличевата Автобиография със Софрониевото Житие: "Авторът избягва да говори повече от неминуемото за своите интимни преживелици, не рисува общи картини от живота, в които общите схващания и оценки са неотстраними; той говори за своя външен живот, за страданията и висотите в него. А техните крайни моменти са твърде раздалечени - от лавровия венец в Атина до пъкъла в Дебърския зандан - и тая далечина на крайностите дава вътрешните размери на книгата" (Пърличев 1930: 13). Именно тази житейска амплитуда в и през страданието задава духовните смисли на Автобиографията, превръщайки я в "поучителен разказ". Биографичният персонаж тъкмо като страдалец израства до парадигматичен герой. Разказвайки за преживените патимии като за умъдряване, той връща прозрените истини на онези, които ще четат неговите истории. Истинският жанр на живота, казва Макинтайър, не е нито житието, нито сагата, а трагедията. В трагедията на себе си, но и в трагедията на нацията Гр. Пърличев е не само деец, а съавтор. "Излизаме на сцена - пише гореспоменатият автор, - която не сме подредили, и се оказваме част от действие, което не произтича от самите нас. Всеки от нас, макар и да е централен герой на собствената си драма, играе второстепенни роли в драмите на другите и всяка драма налага ограничения на останалите" (Макинтайър 1999: 248). Житейският (житийният) герой на Пърличев е герой на всепоглъщащото и неотстранимо страдание. С други думи, герой, който остава неудовлетворен от дребните дарове на временното, откъдето и девизът му: "Или съвършенство, или смърт".

Автобиографичната проза на Пърличев е наситена с подобни "идеограми" - "свободен е презиращият смъртта", "никой никога няма да успее в дело, което не му е присърце", "или съвършенство, или смърт", "Отечеството всякога чрезмерно наказва и чрезмерно обича"... Всички тях В. Пундев цитира, тъй като тези застинали формули носят едновременно заряда на личното верую и на вековната човешка мъдрост. Всъщност автобиографичният разказ на Пърличев е разигран драматичен наратив на тези хилядолетни паремии, свързани с човешкия опит между временното и вечното.

По-горе споменахме, че Гр. Пърличев някак генеалогично, интуитивно, предопитно е свързан с епическата древногръцка традиция. Още преди първото си заминаване за Атина през 1849 г., т.е. в съвсем крехка младенческа възраст, той ще изповяда: "Не обичах ничто на светът освен Хомер и майка, и Богородица, пред която се покланяхме". Наистина, както пише В. Пундев, смяната между меланхолията и подтиците за дейност, между житейската апатия и героическата активност задава особения, неповторим психологически облик на поета. Става дума за същностно вътрешно противоречие на характера му. Омир, Божията и родната майка са достатъчно могъщи образи-опори, които да удържат личностната идентичност във времето и на най-откровения мизантроп. Омировият тържествено-церемониален език и силната майка, която "...беше лъвица телом и душею" се превръщат в стабилизиращи фигури за поета, които извеждат от тъмната зона на апатията в идеалните сфери на героическото. Нещо повече, тъкмо те възпламеняват творческия му ерос.

Всички изследователи на "Сердарят" отбелязват, че Пърличевата майка е първообраз на Неда в поемата. В творбата Кузмановата майка също е "като лъвица първескиня". Така "майката", "Охрид", "дядото" (Григор остава без баща, когато е едва на шест месеца) са "топосите" на интимното биографично време, на уникално дългата, укоренена зависимост на човека от неговите роднини, род, регион. Те са и първите стъпки към племенната солидарност на човека, "неговият непреодолим подтик да принадлежи, да се идентифицира с племето или нацията и преди всичко с неговата система от вярвания" (Х. Айзакс).

Майката, която ходи като слугиня в богаташките къщи, за да осигури учението на будното си дете, дядото, който учи невръстното момче да чете буквите, Охридското културно обиталище, осмислено в двойната перспектива на вечност и обреченост, са първоначалният символен капитал на Пърличевата самотъждественост. Впоследствие "Охрид" и "Атина", "Хомер" и "славянските първоучители" ще поведат ревностна битка за Пърличевата принадлежност. В Атина и при Омир поетът се чувства културно идентичен. Но "Атина" е другото, не-родното пространство и попадането в него е вече стъпка към прекрояване на личността, към следването на други норми и катехизиси. Тъкмо майката насърчава детето си да се образова в гръцката столица, но също така тя е тази, която ще окуражи окования в Дебърския затвор свой син заради апостолството му за българско слово и черква. "Бъди ми юнак - ми каза. - Ако ли не, аз ще умра от скръб" - спомня си възрожденският деец.

В. Пундев подчертава, че майчиният хипостас бележи всички по-съществени дела на Пърличев. Поради ранната смърт на бащата, а малко след това и на дядото (по бащина линия) майката е тази, която изцяло въплъщава family discource (семейния дискурс). Тя е стожерът на домашното единство, на нормативните родови предписания, на доверието и безкористното себеотдаване. Когато дядото се поболява и в предсмъртния си час заръчва на снахата "да прави, да струва" - да го праща на училище, тя се заклева: "Тако ли жалби, тако ли тъги, ке го пращам!" Едва тогава тя получава в наследство, според Автобиографията, малко пари, къща и лозя. Семейството е идеалният модел на човешките взаимоотношения през Българското Възраждане. Семейството и родът са предопитни конституенти на човешкия хабитус. Ето какво пише в тази връзка В. Пундев: "През тия години, вижда се, най-силни са били впечатленията му от майката, която спасява семейството от тогавашното бедствено положение и която нарича в автобиографията си благородна, неуморна, добродетелна, свещена майка". Семейството е трансцендентна реалност по отношение на неговите членове. В конкретния случай с Пърличев семейството се персонифицира преди всичко от майка му. За братята и сестрата се говори повече след завръщането му от Атина, т.е. майката е жертвалият се човек във връзка със сдобиването на младежа с висок образователен статус. Семейството, пише Бурдийо, е: "...трансперсонален персонаж, надарен с общ живот и общ дух, и с един особен възглед за света". И още: "Семейството съществува като отграничен свят, въвлечен в работа по укрепване на границите и ориентиран към идеализацията на вътрешността като свещена, sanctum в опозиция с външността" (Бурдийо 1997: 115).

"Семейният дух" безспорно повлиява при избора на Пърличев да следва в Атина. Още като малък дядо му го учи да чете от гръцки буквар, а и самата социокултурна среда в Охрид е била ориентирана доминиращо към гръцката култура. Така Атинският университет се превръща в предпочитания център за натрупване на образователен капитал. Семейството действително е мощна институция, разполагаща с натрупан през времето идентификационен и ценностен ресурс. В почитта на Пърличев към майката В. Пундев разчита "нещо духовно здраво; чувства се в нея известна традиция, трайност, отличаваща по-сетне всички съществени дела на Пърличев". Майката, семейството е здравият "nomos", който при всичките патимии през света на профанно-земното удържа човешката цялост. Семейният дух е източникът на преданости, на щедрости и упования, на реални привързаности и символни обвързаности.

Преди заминаването в чужбина единствено учителният патос на Д. Миладинов, чието "слово течеше из устата му като мед. Свещен огън гореше в очите му" - извежда от духовна гибел охридския младеж. Още тогава "непостижимите Хомерови хубости" обладават душата му. Но пристигането в Атина съвсем не носи удовлетворение и покой. Напротив, саможивостта и меланхолията - отбелязва В. Пундев - отново го завладяват. Угнетението се увеличава и поради бедността и накърненото национално честолюбие от надменността на гърците. За реконструкцията на този период литературният историк ползва преди всичко изповедите в Автобиографията и в "Мечта на един старец".

 

Автобиографичното като комуникативен жанр

Вътрешно предразположен към крайност в реакциите, за твърде кратко време Пърличев преживява-извървява остро драматична амплитуда между романтично-патосната "целувка с гръцката земя" и културно-идентификационното съзерцание на Партенона, от една страна, и етносъхранителната реакция спрямо гръцката надменност: "Когато костурските майстори вървяха вечер пред университета и си говореха български, съучениците ми казваха: ...ето минават воловете. Късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гняв и не можех да го изтлея..." Разбира се, автобиографичният дискурс е начин за пренаписване на собственото житейско-житийно време. Автобиографичният разказ филтрира, натрупва, капитализира, изтрива, пренарежда, манипулира в зависимост от това не само какъв е телосът на живота, но и какъв е телосът на разказа. Обикновено автобиографичният дискурс легитимира трудно извоюван статус, той е въпрос на гледната точка от "днес" към "вчера". Той е диахроничен, а не синхроничен срез на индивидуалното време. Автобиографията е виждането на себе си с "други очи". Тя е особен вид изразяване на и за себе си, опубличностяване на частната представа за себе си, произвеждане и институиране на собствената идентичност. Тя е повече факт на изкуството и по-малко документално четиво.

В Автобиографията Гр. Пърличев легитимира и институира тъкмо българската си идентичност (в противовес на възможността да бъде разпознат чрез гръцкото), а именно около нея В. Пундев центрира биографическия разказ за поета. Да разкажеш собствения си опит в миналото означава да конфигурираш в настоящето това минало и то с оглед на определена стратегия за образа ти пред поколенията.

В.-Пундевият коментар на Пърличевата Автобиография проблематизира точно стратегиите на автобиографичния дискурс, движещ се на границата между документалната и фикционалната проза. Така, от една страна, Автобиографията е определена като "ценен документ за народните борби в Западна Македония", а от друга - като книга с "хубави качества на книжовна творба у нас, дето подобни книги са редки".

След дълги колебания относно ценността на житието си ("Да пиша ли биографията си? Да обнародвам ли най-тънките подробности на краткия си живот? Да се сравня ли с онзи безумно горд калугер, който пред смъртта си сериозно се загрижил да остави своите броеници в наследство на папата и разни други свои вещи на разни калугерици и постници? - Дълго време се колебах и нито бих писал, ако не бях уверен, че биографиите са доста полезни книжки."), Гр. Пърличев решава да пише за себе си. Каквито и вътрешни противоречия да го притесняват, той знае, че е към края на дълго и мъчително пътешествие и има какво да разкаже. Затова и усъмняващите реторики в началото се обезсилват, за да отстъпят място на един увлекателен разказ, внушаващ илюзията за реалност и зареден с перипетийна енергия. Неслучайно В. Пундев подчертава, че Пърличев: "...не разказва, собствено, каква е била, а как се е водила борбата за народност в Охридско, по-точно - как той е действал и страдал" (Пърличев 1930: 13).

Разбира се, всеки автобиографичен разказ изравя архивираните в дълбините на паметта спомени, доближавайки ги до поетичната фикция; преизгражда миналото, пренарежда мизансцените, така че социалните принуди, променената субектност, агиографските тенденции да не окажат влияние. Автобиографията е не толкова сграда на идентичността (Жоел Кондо), колкото сграда на мрежата от идентичности - на преконфигурациите, на премоделировките, на пресюжетиранията на житейското. Автобиографията е начин на опитомяване на миналото, система от амнезии и извикани спомени на светло. Затова и В. Пундев ще отбележи, че: "Автобиографията има хубави поетични места, по-сполучливо изразени отколкото другаде в стихове". Автобиографията на Пърличев действително не е акт на повторение на житието му, а акт на сътворение, изкуство да се разказва. Това дава на изследователите основание да я разглеждат като пълноценно художествено-белетристично изображение, свързано с традициите на мемоарно-биографичната линия от Възраждането, макар и създадена през 1884-1885 г., а за пръв път публикувана през 1894 г. в СбНУ, т. 9, с. 346-403 (Радев 1996: 9).

Автобиографичният разказ е вид интерпретация на собственото битие, той е вид предложение за свят, и то за смислен, обитаем свят. Автобиографията е illusio, изглеждаща като самата реалност. Това автобиографично illusio визира битието "вече не в модалността на дадено-битие, но в модалността на възможно-битие" (Рикьор 2000: 84). Автобиографията е опит да изучиш "себе си" чрез разказа в процеса на интерпретацията. Автобиографията е разбиране на себе си преди и след текста: "Не да наложиш върху текста собствената си завършена способност за разбиране, но да изложиш себе си на текста и да си върнеш от него един разширен Аз, който би бил предложение за екзистенция, съответстващо по най-подходящ начин на предложението за свят" (Рикьор 2000: 86).

В. Пундев отбелязва, че Автобиографията е писана на преклонна възраст (макар че авторът е бил на 55 години, но само след още осем той умира). Всъщност визираната преклонна възраст не означава дълбока старост, а необходимата зрялост, след която човек може наистина да разбере и интерпретира дълбинните знаци, символи, дири, следи на живота си: "Зрялото съзнание на човека е това, което има, така да се каже, епистемологически привилегирована позиция" (Бъргър 1999: 60). Както се изразява и литературният историк В. Пундев това е възрастта на "трайната вече власт на разочарованията, в които спомените придобиват бистрота и просветление". С други думи, биографичният герой е намерил покой на душата, постигнал е примирие с битието, изоставил е необузданите страсти и химери, поставил е под въпрос пребиваването в земното, за да отдели важното от маловажното: собственият живот е почти преминал, приключили са делата, а биографиите са полезни книжки, разбира се, когато възпроизвеждат неравното минало на участник в голямо народно движение (Пърличев 1930: 13). Автобиографията е селективен разказ, реконструираното себе-минало в съответствие с "хоризонта на очакване".

"Чудни са тия погледи назад - продължава В. Пундев, - толкова скъпи за нас, а винаги придружени с колебанието: какво ще стане от тях, ако се напишат, и ще бъдат ли интересни за другиго?" (Пърличев 1930: 12). Обърнатият поглед назад е пре-обръщане на цяла система от значения. Погледът назад е опит да инвентаризираш и инвестиращ в миналото, да направиш живота си свързан, разбираем: "Вероятно корените на това преживяване са някъде в дълбините на човешката потребност от ред, цел и осмисленост" (П. Бъргър). Автобиографията е стабилизираща авто-институция, която легитимира собственото житие като правдоподобно, предвидимо, разбираемо.

Автобиографията, като всеки акт на припомняне, конструиран върху дихотомията "преди-сега", е образна и наративна памет, но и ритуално послание към поколенията. Тя дава, по думите на В. Пундев, примери на човещина, доблест и другарство, в които се отразява идеализмът на епохата и себеотричането на нейните творци (Пърличев 1930: 14). Автобиографията е по-знание отдалеч и именно затова е авторитетно - то е узнаването на света в процеса на страдание. Изкуството да се разказва: "...не се стреми да предава чистото "в себе си" на нещата, както прави една информация или един репортаж. "То потапя нещата в живота на разказващия, за да ги изтегли отново от него. Така в разказа се запечатва следата на разказващия, както върху гърнето се запечатва следата от ръката на грънчаря" (Бенямин 2000: 369).

В началото на това изложение застъпихме становището, че разбирането на В. Пундев за биографичните наративи е изключително модерно, пресрещащо се със социологически, културологични, психоаналитични концепции. Разбиране, характерно както за 20-30-те години на 20. в. (да не забравяме, че литературоведът вледее няколко езика и е "в крак" с модерните естетически търсения), така и за десетилетията от по-ново време. Подстъпът на литературния историк към биографичния опит на Гр. Пърличев например проблематизира (без да ги назовава директно) такива модерни антропологически концепти като "носталгичен реализъм", "субективизъм на паметта", "реализъм на спомена" и др.

Именно в отсечката пред-смъртта се отключват значимите образи, думи, неща, от които разказвачът заплита своите лични и общо възрожденски истории: "Автобиографията е, тъй да се каже, в точен смисъл исторически документ по намеренията си и като такава е издържана от скромността и достойнството на Пърличев. Разбира се, от това не липсва тук субективност към някои лица и случки, но съответните грешки на автора не намаляват стойността на описаното" (Пърличев 1930: 13). В. Пундев е наясно, че автобиографичният разказ е значим именно чрез грешките, отклоненията, "метастазите на спомена". Както разсъждава Ал. Кьосев, Автобиографията се превръща в пресечна зона на антропологически наблюдения, биографически конструкции, анализи на човешкия опит в неговата пределност. Затова и В. Пундев държи да подчертае, че разказът на охридчанина е "пълен с поуки". Поуки, изкристализирали от болезнените рани в паметта, от противоречията между необходимост и дълг, от напреженията между знанието за собствена цена и опита на непризнаването.

"Един безспорно добър разказ - обобщава наблюденията си за Пърличевата Автобиография литературният историк, - съразмерен в частите, хубаво почнат и завършен. Стегнато написана, неотслабваща интереса към нишката на събитията, напрегната при важните моменти, без излишни подробности и многодумие, с което Пърличев винаги е враждувал, но нелишена от интересни наблюдения, скицирани образи и сентенции, Автобиографията с право добива широка популярност" (Пърличев 1930: 14). "Строгата" човешка идентичност е постижима именно в разказа за себе си, в отстояваната концепция за себе си: "Да бъдеш субект на един наратив, който тече от раждането до смъртта, означава да бъдеш отговорен за действията и случките, които съставят един годен за разказване живот" (Макинтайър 1999: 253). Очевидно според В. Пундев охридският епик е постигнал вътрешния ритъм на житието си, съзрял е мъдростта на опита и е направил така, че този опит да стане общосподелим. Безспорно Гр. Пърличев притежава дар да разказва живота - да разказва патимиите на интимното, но и тези на колективното. "Разказвачът - пише В. Бенямин - това е човекът, който може да остави фитила на неговия живот да догори докрай в тихия пламък на разказа му... Разказвачът - това е фигурата, в която праведникът се сблъсква със самия себе си." (Бенямин 2000: 384).

Така център и на Пърличевия разказ са бедствията, главно в Дебърския зандан, описани с целия потрес на преживяното. Със спомена за тях завършва Автобиографията: "...и днес още, проста среща с който и да е жандарма или просто напомване звуците на една арнаутска песен, която често звучеше в къшлата, ми причиняват тръпки, отвращение, ужас". "Турското", "робското", "фанариотското" са смислово-метафорични ядра, които придават значимост на личното преживяване. Те са обвързани с вековно отработени фолклорни модели за структуриране на човешкия живот и неговото общосподелимо оценностяване. От друга страна са гладуването, беднотията, учението, пътуването като инициации, като rites de passage. И над всички тях е Пърличевото чувство за достойнство. Може би телос-ът, който трансцендира ограничените практики на земното за човек, необичащ живота ("замразих живота") - е достойно живения живот: "...неговият горд дух - особено когато изтерзаният затворник казва на пашата: "Четири души гинем тука. Ако погинем аз и внук ми, да ти е пред Бога простено, но ако погинат брат ми и Сапунджиев, чедата им пред Алаха ще викат против вас. Ако сме виновни, погубете ни днес; ако ли не, вие осквернявате Рамазана." - Пашата побледня. Стоях му над главата не като осъден, а като съдия: мразех живота". Това високо чувство за лично достойнство и вътрешна гордост В. Пундев коментира и в биографичния си разказ за Пърличев във връзка с неговото верую "или съвършенство, или смърт". Така според литературния историк поетовата Автобиография се превръща в поредния български персоналистичен разказ, концентрирал примери за морален авторитет.

За да приключим с темата за автобиографичната нарация, ще припомним, че професионалните предпочитания на Пундев са към интригите в поетическото мислене. За него лирическата структура е екстрактът на естетически-художественото. Затова той търси в мемоарните спомени на охридския епик местата, отвеждащи към "поетична медитация". Защото наративното не изключва поетическия модус на изразяване. "Ние сънуваме в наративи - пише Барбара Харди, - спомняме си, предполагаме, надяваме се, отчайваме се, вярваме, съмняваме се, планираме, преосмисляме, критикуваме, конструираме, сплетничим, учим, мразим и обичаме посредством наративи" (Макинтайър 1999: 246).

Автобиографията на Гр. Пърличев е текст-драма на паметта, но и текст-очищение; текст, който успокоява, омиротворява, прави апориите разбираеми. Автобиографията е текст, утаил същностното усещане да бъдеш в следващия миг и то по определен начин.

 

Увенчан гръцки поет - български апостол

Споменахме, че първия престой в Атина Пърличев свързва с накърнено национално самочувствие, което В. Пундев коментира така: "Но по-късно Пърличев се отплати на гърците не само с обществените борби в Охридско, а по един само от него постигнат начин - чрез поемата ‘Αρματωλός, първият подтик за която е още това престояване в Атина". Тук именно се крие един от противоречивите възгледи в облика на твореца. Оценяващ приоритетите на високата гръцка култура, подвластен на епическата си дарба, Гр. Пърличев някак априори се привързва към сакрализираните текстове на гръцката старина, към нейните аксиоми и ценности, фундиращи културната идентичност на поета. Но обикновено: "Сакрализацията на определена традиция е насочена и към сакрализацията на определена общност. Тогава неутралният инструмент за ориентация, наречен канон, се превръща в стратегия за оцеляване, наречена културна идентичност" (Асман 1997: 125-126). Оттук и остро проблематичният конфликт в съзнанието на младия интелигент - между страстното желание да принадлежи на високо, недосегаемо гръцкото, да бъде пръв между равни сред чуждите, от една страна, и силно развитите етносъхранителни реакции, от друга. Става дума за значителна конфронтация между индивидуалната културна идентичност и етноидентичността, между общностното и личното измерение на идентичността.

Разбира се, че индивидуалната аз-идентичност е също социален конструкт (вече подчертахме, че повечето охридчани се стремят към социалнопрестижното "гръцко"). Но аз-идентичността се състои и от други определящи характеристики - интелигентност, дарба, чар, алчност и т.н., които сами по себе си не са основа за форми на колективна идентичност. Григор Пърличев става носител на два типа традиции и добродетели. Ето как той е обговорен от белгийския изследовател Р. Детрез: "Пърличев дълго ще се е колебал в избора си между българщината и гръкщината. Това раздвоение най-добре обяснява двусмислието на повечето му изявления по въпроса. А изборът му не е бил никак лесен: избере ли да е грък - пред него се разкриват шансове за грандиозна литературна кариера, избере ли да е българин - чака го нерадостното и трудно битие на даскал някъде в османската провинция. Накрая избира българщината. За него и за множество други български младежи по гръцките учебни заведения решаваща роля в крайна сметка изиграва прозрението, че по силата на обективни етно културни показатели принадлежат към българската, а не към гръцката етническа и културна общност. Злобна ненавист към Гърция и към всичко гръцко ще измества у Пърличев първоначалното му патетично възхищение и преклонение. Едва ли сред българските автори ще се намери друг, който да е писал с такава злъч и сляпа омраза срещу Гърция и гръцката култура като Пърличев след приобщаването му към българщината" (Детрез 2001: 101).

Цитираме този пространен фрагмент като аргумент към тезата, че често пъти индивидуалната принадлежност се конституира не само в резултат от предопределената обвързаност с дом, семейство, език, регион и нация, а и по обратния ред - след емоционален потрес в чужда, не-родна групова идентичност. Освен това често пъти културно индуцираната чуждост може да породи ксенофобия, национална омраза, злъчна ненавист. Нещо, което се случва с Гр. Пърличев. Очевидно в неговото биографично време "Хомер" и "Партенона" прелъстяват, но не успяват да засенчат "Охрид" и "Първото българско царство". Защото имагинацията на националната общност е зависима от имагинацията на една достигаща до дълбините на времето непрекъснатост (Ян Асман).

Да се мрази гръцкото обаче едва ли е най-успокояващият избор за Пърличев. Дилемата "гръцко-българско" остава комплекс у поета до края на дните му. Затова го определихме в началото и въз основа на В.-Пундевите наблюдения като трагически протагонист. Изправен пред избор между конкурентни блага, Пърличев е трагическият homo balkanicus на 19. в., оказал се в алтернативно-безалтернативна ситуация. Защото трагическият протагонист не може да направи всичко, което трябва да направи. Намразвайки "гръцкото", той в никакъв случай не може да го зачеркне в личностната си ценностна скала. Нещо повече - дързостта да предложи поемата "Сердарят" за най-престижния ежегоден поетически конкурс в Атина - е твърде показателна за културното му самочувствие. Изгарян от страстно желание да бъде признат от високите етажи на гръцката култура, той загърбва всякакви земни неволи.

Разбира се, в този жест проличава изконното човешко желание (много силно развито у твореца) да бъдеш приет от дадена групова общност. Още през 1850 г. Пърличев възмечтано се припознава в първия лауреат на Атинския поетичен конкурс, офицера Золокоста: "На музика, на разходка, дето беше той, там и аз, бях му като спътник... Императори, що триумфирали за славни победи, не са нищо пред него. За него и земният живот е рай". Цялата тази приповдигнато-романтична реторика на поетичния земен рай, излязла от устата на младия човек, бележи телос-а на неговата идея за щастие - да бъде признат епически поет. С други думи личната му дарба да съвпадне с обстоятелствата, да бъде справедливо възнаградена в синхронията на времето.

Не след дълго Пърличев успява да превърне въображаемото в реалност, а литературният историк от своя страна находчиво озаглавява поредния биографичен фрагмент "Увенчан поет". Между 1850 и 1859 г. поради липса на средства Пърличев прекъсва следването си в Атина и се завръща да учителства в Охрид и региона, след това отново заминава с твърдото намерение да участва в ежегодния конкурс за поезия. И ето че: "Рангавис каза: "Най-после имаме една поема много по-малка от другите и надписана ‘Αρματωλός - тогава усетих в себе си едно неописуемо вълнение, каквото никога не съм усещал... явно, че мой беше венецът". Биографът държи да цитира подробно тези изповеди не само за да покаже до каква степен поетът е залагал на конкурса, до каква степен е бил въвлечен в епическото състезание и доколко то се е превърнало за известен период в начин на съществуване, в огън за душата и тялото, но и за да изтъкне контраста между върха на славата в Гърция и драмата на непризнанието в България впоследствие. За цялата разгърнала се полемика в гръцкия печат след това, за враждата с професор Орфанидес, един от пропадналите в поетичния конкурс кандидати, обвиняващ Пърличев в долен племенен произход - В. Пундев почти нищо не споменава в биографичния си разказ. Той изтъква преди всичко интелектуалните и емоционални инвестиции на младия човек, както и това, че охридският българин влиза в сърцето на гръцката култура, за да се превърне в репрезентативна фигура за самата нея: "Слава на "втори Хомер", пари колкото никога не бил виждал, месечна пенсия, предложение от Атинския университет за стипендия в Оксфорд или Берлин (които отхвърлил), любов (в Атина младият поет се сгодил за тамошна мома Панахия, но не стигнал до брак), отплата за вековно поругание, една победа, почти несравнима за тогавашен българин, утвърждаваща неговото право и първенство над другите - ето и обемът и значението на тоя факт в живота на Пърличев, който в спомените си се възвръща към него понякога като към възвисена мечта - "в гръцката столица се прослави българското име" (цит. в. "Балкан")."

Пундев спестява както "подписа" на Пърличев до ректора на университета "българин филелин", така и заявлението, придружаващо поемата му в конкурса, където пише следното: "...Не желая Гърция да храни повече поети, отколкото земеделци. Ако обаче в моите стихове намерите някакво достойнство, желая да бъда възнаграден с една малка бащинска усмивка заради бденията и трудовете, които съм положил, било разхождайки се по полето, било затворен в моята бедна колиба; защото туй извърших не за себе си, а за честта на Гърция, и ако не постигнах доброто, то поне го търсих" (Арнаудов 1968: 22). Както казахме, В. Пундев най-съзнателно пропуска да заплете в мрежата от литературноисторически фрагменти тези писмени свидетелства, защото телос-ът на неговия биографичен разказ е българското национално самочувствие на поета. Биографичният разказ на литературоведа съвпада с автобиографичния на Пърличев тъкмо в идентичностната зона, наречена българщина. Очевидно символният капитал, с който охридчанинът се сдобива в гръцката столица, според В. Пундев заработва преди всичко за славата на българското му име - за съжаление за много кратък период от време.

Разказът на Пундев е ускорен към следващото значимо събитие в живота на биографичния герой - съобщението за умъртвените братя Миладинови в Цариградската тъмница. Трагична вест, която "изпробва" личностната идентичност "на живот и смърт". С реторично усилена патетика гръцкият венценосец се обръща към въобразения български гений и клетвено се зарича след смъртта на учителите си да се посвети изцяло на Отечеството, да изкорени елинския език от църкви и училища. "Опитът на жертвите" потенциално носи в себе си идеологически смисъл. Той снабдява човешките образи с реториките на безусловно героичното, при което създава особено силна готовност за включване на гражданско-религиозния патос на идентичност. Безспорно смъртта на Миладиновци е събитие с едър мащаб през епохата на Българското Възраждане, поради което центрирането на биографичния разказ около него придава изключително голяма значимост на индивидуалния избор между лична слава и "благо за полиса"; значимост, граничеща с фолклорното и митопоетичното. Константин и Димитър Миладинови още в синхронията на времето се превръщат в иконични образи на българолюбието, във високи житийни образци. Ето защо предаването на тяхната биография през призмата на тяхната смърт е признак за нейното концептуално телеологично конструиране: "...и ученикът на Димитър Миладинов тръгнал за Охрид - по неговите думи - с твърдо решение да гине или да отмъсти за тия жертви на Фенер". Емоционалната културна обвързаност с майчиния език, казва Х. Айзакс, лесно може да прерасне в политически раздори, в смъртоносна вражда.

Така Григор Ставрев Пърличев усилено ще "изтрива" доскорошния си подпис "Григориос Ставридис" (при това с уточнението Македон). Двата номинационни и идентификационни кода не само са обогатявали младия човек, а по-скоро са измъчвали, терзаели душата и съзнанието му поради невъзможността да се взаимопреведат, да намерят универсалния си общ знаменател. Една почти шизоидна ситуация, която съвременният френски интелектуалец от български произход Цв. Тодоров описва по следния начин: "Всеки един от двата ми езика беше едно цяло и тъкмо това ги правеше несъчетаеми, не им позволяваше да образуват нова целокупност... не отхвърлях нищо френско в себе си, а в същото време придобивах и възобновявах не по-малко цялостно българската си самоличност. Това за един човек беше прекалено много. Един от двата живота трябваше да измести другия" (Ал. Кьосев). Григор Пърличев също "измества" единия "живот", но както се очаква - не завинаги. "Гръцкото" ще продължава да го преследва като сянка и в най-безусловно патриотичните проекти, какъвто е преводът на "Илиада".

Гръцкото е символно присвоено, капитализирано, но в граничния момент, свързан със смъртта на братя Миладинови, си казва думата българската принадлежност. Защото да бъдеш лишен от националност, в смисъл да си поданик на дадена държава, е все едно да бъдеш захвърлен, да бъдеш бездомен, не като другите.

Завръщането в Охрид е завръщане в друг модус на автентичното живеене - то е въвлечеността в общия проект за благото на общността, на "полиса" - една "атинска" добродетел, вменена на Пърличев, както генеалогично, така и завещана от класическите образци на древногръцкия епос. Човекът е нищо без своята си (родната) общност, без мястото си в нейния социален свят, в семейството, в региона. "Охрид" е интимната и уникална следа на българското върху живота на културно идентифициралия се елинофил. От реалния споменен отпечатък до подписа - "Охрид" е търсената родствена връзка, онова, което трансцендира битието: "Започва тук учителската и обществена дейност на Пърличев с подробно разказани мъки на автобиографията му; дейност за просвета и спасяване на Охридско от гърцизма, което след всички усилия, мъки и жертви изнася и тук победата на българското възраждане. Останал задълго в Охрид, той през 60-те години води борбата за въвеждане българския език в училището и славянско богослужение в черквата". В. Пундев отново държи да изтъкне цялата верига от "морални и физически изтезания, арести, зандани, рани и болести", които извеждат македонския апостол в по-високо, националноотговорно равнище на съществуването. Връщайки се след втория престой в Атина, Пърличев вече е убеден български "националист". Отечеството е безусловната ценност, макар да поставя под въпрос нещо много съкровено и същностно от личната идентификация на поета - културната принадлежност към Гърция. Все пак отечеството се превръща в единствения източник на смисли и символи. Границата между родина и чужбина е вече прекарана - не само в релефите на географското, но и в пространствата на самопознавателното.

Отиването и престоят в Атина, макар и за кратко, са стимулирали отказа от българската принадлежност. Неслучайно прамоделът на подобна стимулираща разколебаването на идентичността ситуация - е заминаването за чужбина, прекрачването на границата. Важното е, че в гръцкото обкръжение, което има силата на съблазънта, Пърличев, както и други български студенти по гръцките учебни заведения, поставят граница на чуждост спрямо своите и другите. Нещо повече, тъкмо "високото гръцко" ги подсеща, че и те имат свой древен език, славно минало, за които си заслужава да умреш. Самият гръцки епос е безупречен пътеводител в уроците по патриотизъм. Героическото винаги е свързано с паметта, с хиперболични проекции в миналото. Епосът е инструментът за неговата реконструкция и актуализация: "Като проектират този "свещен дълг" върху своя народ, българските студенти скоро влизат в конфликт с гърчеенето си, на което без зла умисъл са се предоставили. В краен резултат тъкмо идеологията на национализма, усвоена от гърците, ги изправя на борба срещу гръцкото влияние" (Детрез 2001: 99). Така младите българи вместо да инвестират себе си в чуждата култура, се обръщат към собственото си генеалогично потекло, правят историята си обитаема и въпреки настъпилия срив - конструират една достигаща до дълбините на времето духовна непрекъснатост.

И все пак, това което предполага трагичното вътрешно противопоставяне у повечето от тези българи - е сблъсъкът на едно "благо" с друго "благо" и трудността двете да бъдат завинаги йерархизирани в човешкото битие. Именно този драматичен психосоциален конфликт за българите от 19. в. типологизира В. Пундев чрез биографическия си разказ за Гр. Пърличев: "Контрастът от висотата на венценосеца поет в Атина до ужаса на турския зандан в Дебър, дето Пърличев едва спасява живота си, е извънредно характерен за националния и етически патос на тая борба и на охридския водач". Спестяващ доста от дебърските перипетии, щрихиращ наедро спасяването на Охридско от гърцизма и фанариотската власт, литературният историк бърза да обобщи, че моментът на българско и лично удовлетворение е твърде кратък, защото: "След това идва дългият залез. Общественикът заглъхва с учителстване в разни градове (освен Охрид - Струга, Габрово, София - библиотекар - Битоля, Солун), а поетът е заключен извор, на който липсва струната на израза и остава в спомените за предишната слава" (к.м., А.В.-Г.).

Поредицата от мизансцени в Българско, които охридският деец обитава, се оказват не така уютни, както си е представял, инвестициите му - творчески, житейски, обществени - не дотам удовлетворителни, географските траектории (Охрид, Струга, Габрово, Охрид) не успяват да се трансформират в "топология" на вътрешния живот. "Когато окръжаващата ни среда - пише Хосе Ортега-и-Гасет - тяло, душа, климат, общество - отхвърлят стремежа на нашия аз да бъде и го обграждат отвсякъде с възпрепятстващи наместването му ръбове, изпитваме неудовлетворение, не по-малко всеобхватно, не по-малко цялостно, причинено от съзнанието, че не успяваме да бъдем това, което неотменно сме" (1993: 314).

В писмо до К. Иречек, в "Мечта на един старец" ставаме свидетели на безкрайна поредица от оплаквания и стенания на един агонизиращ човек, чувстващ тялото си все по-изнемощяло, а духа си все по-самотен спрямо обкръжаващите го порядъци. Ето и някои от Пърличевите самоопределения в писмото до Иречек, писано от Габрово с молба да бъде преместен: "Преклонен по възраст и физически до изнежености слаб", "не мога да търпя суровостта на тукашния климат, нито да усвоя местното наречие". Същите се повтарят и в "Мечта до един старец": "лишен от всякакъв български словар, оригинален по езика, стародавен по правописанието", "естествено слаб тялом, а още повече ослабял от дългогодишното и безплодно елинско учение", "тежестта на годините и на веригите", "огорчен от груби критики", "изнурен от развалений въздух"... Постепенно и тялото, и душата на охридския интелектуалец угасват. Всъщност преекспонираното слабо, болнаво и остаряло тяло е соматичната метонимия на "преждевременната зрялост", за която говори В. Пундев в началото на текста си за поета. Защото от автобиографичните откровения на Пърличев оставаме с впечатление, че той е човек на преклонна възраст, а в действителност творецът почива едва на 62-годишна възраст.

Отвъд заявената изчерпаност за "дело и реч" обаче виждаме, че голямата травма за охридчанина е неовладеният български книжовен език. Затова и биографът ще отдели достатъчно внимание на интелектуалната драма на несъвпадението и непризнанието в главите, онасловени "Преводач" и "Критиката".

През 1871 г., т.е. десетина години след завръщането на Пърличев от Атина, редакцията на Цариградското списание "Читалище" (с редактор М. Балабанов) му предлага да преведе "Илиада", като не забравя да изкаже признателността на младите към увенчания в Гърция поет, останал по мислене патриот. И действително, сред българската творческа интелигенция по онова време като че ли нямало по-призван от Пърличев да се заеме с това наистина епохално дело. Самият поет има ясно културно съзнание относно трудността, но и високата престижност и национална значимост на задачата: "Да се преведе Хомер е едно от най-знаменитите дела, което би доказало, че народът ни напредва. Това беше дело на младежите, дошли от Европа, или на Славейков, или на когото да е, който да знае старобългарски толкова добре, колкото и елински. Англия с богатия, обработения и еластик свой език сега скоро се удостои да има превод на "Илиада". Хомер, преведен добре на български, ще докаже всякъде, че сме живи и достоуважаеми българи. Поезията (а не мъртвото стихотворение) възвишава човека, облагородява го, прави го чувствителен към всичко що е добро, красно, благородно, великодушно; силно го привлича към четене, когато е природна, лесна, вразумителна, каквато е Хомеровата". В патетичната, но и твърде професионална оценка на поета за необходимостта от един Омиров превод, долавяме не само отношението на човека, сам създаващ художествени визии, но и съзнание за лингвистични, граматични, изобщо езиковедски особености, с които би трябвало да се съобразява евентуалният преводач. Нещо повече, като човек, овладял до перфектност гръцката култура и в частност тънкостите на древногръцкия епос, Пърличев е убеден, че наличието на добър превод ще бъде знак за духовната еманципация на българите, за тяхната "евроинтеграция". В изказването му се долавя още един момент - че това дело би било достойно за поет от ранга на Петко Славейков например. От една страна, е ентусиазиран от открилото се ново българско поприще, от друга - е комплексиран от недоброто познаване, както той казва, на старобългарски, а всъщност на книжовен български език. Въодушевлението все пак надделява. Ето някои от заявените достойнства на бъдещия превод: "Би било безумно да преведа точно, буквално. Тогава целта ми не е никак сполучена. И тъй преводът ще бъде свободен. Сравнете превода ми с руския или с първобитния (оригинала), и съм уверен, че ще изповядате как целта ми е сполучена. Ахъ! Да знаех по-добре старобългарски!" (к.а., Г. П.).

Парадоксът е следният - притесненията на преводача са не заради недостатъчното познаване на чуждия език (станал негов), от който ще превежда, а заради непознаването на своя (останал чужд). М. Арнаудов обяснява противоречието с късното запознаване на поета с новата българска книжнина, на която й липсвали художествени образци (Арнаудов 1968: 42). Р. Детрез подозира доста по-различни причини за разгърналата се творческа драма: "Майчиният език на гърчеещата се охридска буржоазия (става дума за първата половина на 19. в. - б.м., А.В.-Г.) без всяко съмнение е охридският диалект. Този идиом се говори в семеен кръг, с близки и роднини, на пазара и т.н. Охридският диалект е неин майчин език в буквалния смисъл на думата..." (Детрез 2001: 16-17). Както отбелязахме по-горе, в Княжество България (в Габрово и в София) Пърличев се чувства потиснат, чужд, изолиран, раздразнителен, терзае го меланхолия. За него "България" и "Охрид" са два различни свята, социолекта, дискурса; не просто два различни диалекта, а идеоговора: "В полемиката за или против учебници на български книжовен език Пърличев също не заема достатъчно становище за българските учебници, както би трябвало да се очаква от човек с българско национално съзнание... Пърличев се чувства морално отговорен за благоденствието и престижа на Охрид, а едва след това за развитието, благоденствието и престижа на една по-голяма, национална политическа формация" (Детрез 2001: 232).

С други думи, по съвсем обективни, а и субективни предпоставки Пърличев не успява да се случи като поет на български език. Макар и безупречен патриот, той не е представителен за българската култура творец. Органическото "взаимопоглъщане" между "текст" и "контекст" не се състоява. Откъдето и твърде слабия резултат при превода на Омир. Краткият престой в Габрово и София на късна възраст се оказва наистина безвъзвратно закъсняло завръщане в сърцето на българската култура. Във връзка с подобна ситуация Цв. Тодоров изповядва следното: "Аз не вярвам в добродетелите на систематичното номадство, на неограниченото трупане на културни заемки. За да се почувства човек добре в една култура, е необходима дългогодишна практика, човешкият живот не позволява повече от две-три подобни начинания" (Кьосев 2001: 277). Българинът Григор Пърличев се е оказал вътре в сърцето на гръцката култура, но в периферията на своята, българската култура, откъдето и трагичните параболи на творческото му битие.

Трагичните преживелици на поета едва ли са резултат единствено от разгърналия се дискурс на непризнаването в периодиката, колкото от тормоза, че "съм слаб в българския език". Нещо, което проличава и в експресивното откровение: "Ахъ! Да знаех по-добре старобългарски!"

Прецизният в текстологическите си наблюдения В. Пундев не пропуска да изброи и формулира всички недостатъци на превода: твърде съкратен и свободен, не в размера на оригинала (хекзаметри), а в десетосрични стихове с неиздържана хорейна стъпка. Преводът е на "славяно-охридски език", т.е. словесна смес от охридското наречие, от старобългарския и новобългарския език.

Нормално е редакцията на "Читалище" да благодари, да одобри, да възхвали даже получилия се "епохален" резултат. Но всъщност действителността е съвсем различна. В. Пундев е обективно безпристрастен в оценката: съкращенията, макар и на места уместни, оскелетяват епическото спокойствие и протяжност: "Освен това - тук е коренът на злото - българският език на Пърличев е явно невъзможен за поетически израз" (к.м., А.В.-Г.). Усвоил на младини един устойчив "гръцки" комплекс от култови образи, представи, интонации, лексика с висока степен на престижност, в зряла възраст той не може да ги изличи, изтрие, забрави. Те са нещото (чуждо и свое едновременно), което непрестанно му липсва. Отсъствието и непреводимостта на "гръцкото" е неговата драма. Непреводимост, намерила израз в езикова смесица с "развален израз". Следва поредица от критически негативизми в оценката на литературния историк - "сух", "безжизнен" език, "поетически слаб", "неподвижен", "кух", "беден от образни, емоционални и звукови внушения", "нещастно съчетан от еднакво прозаични и диалектни елементи".

Започвайки биографическия си разказ за Пърличев, ученият го центрира около вътрешно-психологическите противоречия на личността. Завършвайки този разказ, биографът акцентира върху културните несъвпадения: "Не ще съмнение, Пърличев е долавял несъответствието между собственото му преживяване на Хомер и впечатлението от така дадения превод, но отначало не е можал сам да прецени това впечатление. Когато преценката се явява, действието от нея е било разрушително у преводача. Той става първата истинска жертва на нашата критика". Тръгнал с безостатъчния си културностроителен патос, Пърличев не успява да реализира творческите си потенции.

Критиката не закъснява - в лицето на налагащия се в национален мащаб културтрегер от Панагюрище Н. Бончев. Освен че изброява недостатъците (съкращения, лош език, образна безплодност), критикът не е пестелив откъм иронизми, подигравки и то публикувани в най-авторитетното издание за времето "Периодическо списание" (кн. 4, 1871). Така културно-институционалната среща на Гр. Пърличев с българското се оказва прекалено болезнена, травматична и разрушителна. Биографът не пропуска да упомене факта с изгарянето на превода: "...извънредно зле засегнат от тази критика, спрял публикуването на превода (печатани са първата и началото на втората песен), изгорил го, обиден до края на живота си..." Изгарянето е вид самотерапевтичен акт, изваждане наяве на болестотворното начало. Изгарянето изчерпва енергиите на болестта, след което тя влиза в порядъка на думите (по-горе цитирахме автобиографичното признание на Пундев, че той разказва за страдания).

И така, драмата на поета е, че в българската културна среда той не успява да живее творчески автентично. В родна среда той е неспособен да изяви епическата си дарба. Веднъж получил признание от чуждите, той търси признание и от своите, но не го намира по причина, че символният капитал, с който се е сдобил творецът, не съвпада с обкръжаващия го контекст. Символната печалба, придобита в Атина, в България се оказва невалиден проект.

И ако приемем, че личностната идентичност решително зависи от диалогичните взаимоотношения с другите, че признаването е градивен стимулатор на идентичността - ще видим, че така жадуваната етнокултурна идентификационна стабилност в пределите на родината се оказва поредното illusio за интелигента от българския 19. в. "Ето защо критиката на Н. Бончев - пише В. Пундев - при острото честолюбие, болезнена склонност към меланхолия и вътрешна нужда за крайност в предприеманото - е подействала на Пърличев, по думите на Д. Матов, силно, убийствено и от тая критика почват непросветлените вече разочарования, под натиска на които се подписва веднъж: "Гр. С. Пърличев, убитьiй българами". Пропада опитът за нова книжовна работа. Пърличев отново остава без поприще".

П. Бурдийо казва, че тъкмо името институира една устойчива и трайна социална идентичност, която гарантира идентичността на биологичния индивид във всички възможни полета, където той се намесва. Почти метафоричните и даже наративно указващи смяната на идентичността промени в името (подписа) на охридския творец (Григор Пърличев - Григориос Ставридис (Македон) - Гр. С. Пърличев, убитьiй българами) са твърде симптоматични за неговите остропроблематични самоопределения. Последното наистина мрачно самоназоваване сочи как често пъти превратното признаване на човека от страна на другите или липсата на такова води до "истинско увреждане, истинска деформация, ако заобикалящите хора или обществото връщат като огледален образ една ограничена или уронваща достойнството или достойна за презрение представа". (Тейлър 1999). Непризнаването на превода или превратното му признаване са обществено-културни механизми, водещи до вътрешен срив и дискомфорт в себеопределенията на Гр. Пърличев. Това, че поетът е роден в Охрид е "случайност", оказала се съдбовна. Оставайки до края на живота си твърд охридчанин, той някак предзададено не може да бъде грък като другите гърци, но не може да бъде и българин като другите българи: "От седемдесетте години на 19. в. Охрид така или иначе следва същото икономическо, социално, политическо и културно развитие като другите македонски градове - развитие и проблеми, различни от тези в България, което внушава известна съпричастност по съдба и чувство на солидарност... Разнопосочните и понякога противоположни политически, ала и културни интереси на Княжество България и на османската провинция Македония обаче съдържат в себе си потенциала на конфликти и отчуждения, както и на размествания в йерархията на идентификации и лоялности. Важно е в случая с Пърличев да подчертаем, че лоялността му към родния Охрид явно доминира над всичките му останали лоялности" (Детрез 2001: 233-234).

Именно в така очертаната гео-културологична типология от белгийския изследовател Р. Детрез се крие "малката културна трагедия" от средата на 19. в., въплътена в битието на много български интелектуалци, за която говори В. Пундев в началото на очерка си за Гр. Пърличев. Съвпадението между култовото чувство към гръцката култура и колективните български потребности, между епическата дарба и владеенето на родния книжовен език, между обективните социални нужди и вътрешните инстанции на душата - не се е състояло в биографическото житие на Григор Ставрев Пърличев.

И да се върнем към културологичната необходимост от това литературоведски да се разказват, проблематизират биографическите истории на значимите персоналии в националния духовен живот. Както видяхме със случая "Григор Пърличев", в битието на културните фигури привидно случайното се превръща в модел, незначителното на пръв поглед започва да изразява есенциалното. Литературоведът се насочва именно към парадигматичното и универсалното в личностното присъствие. Така, от една страна, се залага на информативно-хронологичното, от друга, се реконструират типовете мисловност на епохата, от трета, се наблюдава наративният порядък на единичния човешки живот, от четвърта - механизмите на митологизация и демитологизация на културните феномени. Защото, както би се изразил Хосе Ортега-и-Гасет, биографичната проза е опакото на историческия гоблен. В историята се проектира обществения живот, в биографията - личните съществования.

Биографичният срез като част от работата на литературния историк трябва да бъде търсен в пресечната точка между два принципа - историографския и наративния, хронологично-постъпателния и есететико-аналитичния. Вече говорихме, че сама по себе си биографията съдържа естетически, културно-моделиращи потенции. Очертавайки "хабитуса" на своите възрожденски персонажи - в конкретния случай Гр. Пърличев, - В. Пундев наред с литературоведския разказ ще постави снимката на охридчанина с годините на раждане и смърт, също така фотос на пейзаж от Охрид и Охридското езеро, снимка на черквата "Св. Климент" (не случайно тъкмо на този християнски храм), на Преспанското езеро; също така факсимиле от гръцката поема на Пърличев от 1860 г., писмо с подписа на поета от Габрово. С други думи, съвместяват се персоналното и родовото, уникалното и парадигматичното, пределно конкретното и типологичното.

Истинската биография, постулират теоретицитие на този жанр, започва едва когато се открие вътрешната противоречивост на характера. В. Пундев притежава невероятен инстинктивен (или интуитивен) усет за кризисното, за граничното, за драматичното културно явление. Там, където се случват взривовете, метаморфозите, преломите. Но и там, където се очертават моделите, изкристализират образците, разрешават се философски дилеми или се поставят под въпрос морални аксиоми.

Един от най-ярките застъпници на "биографичното" като разрез на културата в българското публично пространство е М. Неделчев. Той многократно апелира към възкресяване на традицията да се разказват биографическите истории, защото биографическите образци удържат всички нас в рамките на националноидеологическото мислене. А то от своя страна все повече обеднява откъм човешко разнообразие: "Мислейки опростено, типово за миналото си, обществото мисли така и за настоящето. Не познавайки ярки личности от миналото си, то няма сетива и за оригиналното, за същностното и в личностите на съвременниците си" (Неделчев 2002: 115). Англичанинът Ричард Холмс залага още по-мащабни, културно-глобалистични, евроинтегриращи мисии на биографичната проза. Той пледира за създаването на университетски катедри по сравнителен анализ на животоописанието: "Струва ми се, че сравнителното изучаване на биографията през следващото хилядолетие ще играе жизнено важна роля. Нациите ще разговарят помежду си по-свободно, като използват характерния език на биографията" (Холмс 2001: 511).

В графата "Влияние и дарба" литературният историк съвсем набързо набелязва влиянието на класическата гръцка поезия върху ранната ни възрожденска книжнина чрез новогръцки, сръбски и руски. Той говори за т.нар. късен лъжекласицизъм в творбите на Д. Попски, Г. Пешаков, С. Николов, К. Огнянович: "Но нито един от тия стихотворци, нито един и от по-късните ни елинисти не можа да създаде художествена творба в класически стил. Пърличев е единствен... И до днес нямаме друг пример на подобно вживяване в старогръцкия епос и художествено отражение на неговото влияние".

Нещо повече, осмисляйки българската литература като вътрешноорганичен, единен текст, в който отделните творби и автори диалогизират помежду си, предписват се, дописват се, спорят, взаимно се цитират и коментират, В. Пундев очертава влиянието на "Сердарят" не само върху нейни съвременни текстове, но и върху по-късно появили се епически творби на българската литература. Тълкувателят изрежда "Кървава кошуля" на Р. Жинзифов, "Изворът на белоногата" и "Бойка войвода" на П. Р. Славейков. "А може би - завършва с реторична догадка авторът - и в края на "Неразделни" от Пенчо Славейков има някакъв спомен от края на "Сердарят".

Действително, в контекста на 50-60-те години на 19. в. епосът на Гр. Пърличев, издържан в класически стил, е открояващо се, уникално явление за времето си, свидетелстващо за равнището на автономно поетическо мислене на българския възрожденец. Блестящ с литературно-критическите си оценки, с естетико-тълкувателните си проникновения, с литературно-историческата си концептуалност е финалът на този матричен за осмислянето на българската възрожденска традиция текст на В. Пундев: "Н. Геров писа "Стоян и Рада", за да покаже, че и с новобългарски език може да се пише поезия. Д. Чинтулов внесе патриотическите подбуди в лириката. Цялата ни поезия до Освобождението, известно е, носи неговите тенденции. Пръв чист поетически стремеж, първа творба на поезия заради самата нея, се явява у Григор Пърличев - единственият наш поет от Македония, ученик на Хомера и атински лавроносец, който не можа да пренесе дарбата си в българската поезия". Тук наистина личи усетът на В. Пундев за същинското естетическо явление. Също така умението му да ситуира автора, да разчита текста и чрез познанията си за контекста. Както и широкомащабното литературноисторическо мислене, вгледано не само "археологически" в детайлите и "белите полета" на литературното пространство, но и опитващо се на базата на реконструкции да йерархизира това пространство, да отдаде всекиму заслуженото в релефа на българската културна история. В. Пундев е един от първите български модерни литературоведи-историографи, за които наред с епоса, и биографията е изкуството да се разказват историите, но и да се мислят литературите.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Страниците на всички цитати от това издание ще отбелязваме в скоби. [обратно]

2. Цитатите от това издание няма да отбелязваме допълнително. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1968: Арнаудов, М. Григор Пърличев. София, 1968.

Асман 1997: Асман, Ян. Културната памет. София, 1997.

Бенямин 2000: Бенямин, В. Озарения. София, 2000.

Британика 1971: Encyclopedia Britanika. Vol. 3. 1971.

Бурдийо 1997: Бурдийо, П. Практическият разум. София, 1997.

Бъгър 1999: Бъргър, П. Покана за социология. София, 1999.

Детрез 2001: Детрез, Р. Криволици на мисълта. София, 2001.

Заборскайте 1986: Заборскайте, В. Биография писателя как обьект литературоведения. // Liet. TSR aukstuju mokyklu mokslo darbai. Problemos [Учен. Зап. Вузов ЛитССр. Проблемъi], № 35, Vilnius, 1986, с. 27-30. (На литов. ез. Рез. на рус. яз.)

Игов 1984: Игов, С. Грозните патета. София, 1984.

Колева 2002: Колева, Д. Биография и нормалност. София, 2002.

Кьосев 2001: Кьосев, А. Автобиография, антропология, меланхолия. // Цветан Тодоров: подвижната мисъл. София, 2001.

Лотман 1994: Лотман, Ю. Литературная биография в историко-культурном контексте. // Ю. М. Лотман и Тартуско-Московская семиотическая школа. Москва, 1994.

Макинтайър 1999: Макинтайър, А. След добродетелта. София, 1999.

Неделчев 2002: Неделчев, М. Размишления по българските работи. София, 2002.

Ортега-и-Гасет 1993: Ортега-и-Гасет, Хосе. Есета. T. 2. София, 1993.

Пелева 1994: Пелева, И. Четени текстове. Биография, тривиален мит и литературна история. Пловдив, 1994.

Пундев 1922: Пундев, В. Добри Чинтулов (1822-1922). (Българска библиотека, бр. 17). София: БАН, 1922.

Пундев 1929а: Пундев, В. Григор Пърличев. // Библиотека "Български писатели. Живот-творчество-идеи". Под ред. на М. Арнаудов. Т. II. София: Факел, 1929. Също: Варна: LiterNet, 2004 <https://liternet.bg/publish5/vpundev/gpyrlichev.htm> (03.07.2007).

Пундев 1929б: Пундев, В. Неофит Бозвели. // Библиотека "Български писатели. Живот-творчество-идеи". Под ред. на М. Арнаудов. Т. I. София: Факел, 1929. Също: Варна: LiterNet, 2004 <https://liternet.bg/publish5/vpundev/nbozveli.htm> (03.07.2007).

Пундев 1941: Пундев, В. К. Огнянович. // СпБАН, кн. XXXVI, 1941.

Пундев 1942: Пундев. В. Рибният буквар. // Сборник на БАН. София, 1942, кн. 63.

Пърличев 1930: Пърличев, Г. Съчинения. 1830-1930. Предговор, превод и обяснителни бележки от В. Пундев. София, 1930.

Радев 1996: Радев, И. Енциклопедия на българската възрожденска литература. Велико Търново, 1996.

Рикьор 2000: Рикьор, П. От текста към действието. Херменевтични опити. Т. 2. София, 2000.

Стефанов 2000: Стефанов, В. Участта Вавилон. София, 2000.

Тейлър 1999: Тейлър, Ч. Мултикултурализъм. София, 1999.

Холмс 2001: Холмс, Р. Биографията и смъртта. // Съвременник, 2001, кн. 3.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2007, № 7 (92)