Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ПЪТУВАНЕТО"

Ангел Г. Ангелов

web

9.

Ангел Г. Ангелов - ПътуванетоИзгубен в ниското на Острова, Пътя крее в своята запустялост, замечтан за хорски стъпки и оживление. Всеобща тъга се просмуква в островното пространство, прониква в местните обитатели, смесва се с веществото, от което са създадени, и ги превръща в хора с тъжни очи. Остина също се е променила. Белези на естествено повехване плахо се зараждат върху красивото й лице, тя забелязва работата на неумолимото Време, всеизвестната й суетност страда от неговата намеса, а страхът й от погрозняване почти я хвърля в ужас. Все така, като скъпи остатъци от младостта й, тя търси внимание, предпочита грижата, цени влюбените в нея мъже пред сексуално надарените и, може би, поради това често са непонятни любовните й пристрастия...

Манипулатора продължава да живее в нея, вълнува я чрез необясними овлажнявания, стреми се тя да не го показва много-много пред хора - не е и много за показване - дребен, неугледен, същество като че ли от друг биологичен вид, но все пак с Автора, когото често наричат Писача, споделя:

"Сънувам го, страдам от това, че не ми се обажда, харесвам вниманието му, нежността му, неговата различност, харесва ми това, че съм важна за него, че интуитивно отгатва какво би ми харесало..." Древният неин познат горчиво се усмихва на думите й, познава я, знае за поредното й заболяване и чака да оздравее. Знае, че ще чака дълго...

Разказва тя избрани места от преживяванията си на Мъжа, гневи се той, а Остина, отнесена в спомените си, ги преживява отново и отново, надява се да я споходи пак тръпката, накарала я да се вълнува както по време на първия си оргазъм.

"Мисля, че изпитваш всичко това от износеност...", не я щади Автора, когото често наричат Писача. Не от жестокост или от липса на такт. Не, просто иска да я разтърси. Знае той, че тази износеност е твърде далече от днешния ден на Остина, знае, че заболяването й е истинско и се опитва да я лекува с горчиво лекарство. Но лечението е трудно, мъчително и бавно. И би могло да има оздравяване, ако тя самата пожелае. Но не иска тя да се раздели с преживяването си - трябва й вълнение, което да използва като противоотрова срещу горчивите облъчвания, хлуещи, като че ли от недодяланата същност на Мъжа. Вековете, белязани с естествените търсения на Островитянката, неусетно са оставили следи върху цялостния й облик. Радва я превъзпитаването на Манипулатора, за чието постигане тя е уверена, че има лична заслуга. А и е изразходвала голямо количество енергия, разход, който изглежда безсмислен. Но понякога, в редките мигове на самозамисляне, признава тя, че е грешка публичният секс с него, предизвикателството, което е едно от средствата за себеизява, внедрено в същността й благодарение на получените дефекти в детството.

"В поезията си провансалските трубадури твърдят, че жената трябва да е невярна. Само така обичащият я мъж ще разбере колко силна е любовта му, ще усети, че когато принадлежи на друг, тя се превръща в идеал и ще бъде обичана с истинска любов...", ненадейно Автора, когото често наричат Писача, се опитва да я спасява по неочакван начин. Остина го поглежда изненадано, замълчава и най-после се сеща за Мъжа, който почти я обожава, въпреки тежестта на рогата си. Като че ли за него се отнасят Сократовите думи: "Единственото, от което разбирам, е да обичам". При това безкористно, без да иска нещо в замяна, без да обръща внимание на униженията, нанесени му волно или неволно от жената, която създаде Дом, в който няма място за него. Но може би и той като Сократ е щастлив с Остина, защото възприема брака си като препятствие по пътя към идеала. А преодоляването на трудностите му носи радост...

В непредизвиканите мигове, в които му разказва за Манипулатора Мъжа потиска гнева си, задушава полазилата го ревност и мисли само за щастието на жената до него. Искрено желае да я направи щастлива, иска той да бъде авторът на нейното щастие, но не му стигат знанията, не му стигат уменията, не му е дадена харизмата, която е омайвала толкова пъти неспокойното Остинино сърце.

"Помниш ли, ненадейно я превежда през отминалото Време Автора, когото често наричат Писача, помниш ли Вируса, с който те беше заразил Лечителя? Помниш ли тежката болест, от която дълго не можеше да се излекуваш... Помниш ли онази душевна нимфомания, от която едва се отърва и, надявам се, спрямо нея придоби имунитет... Заразата, с която сега те снабди Манипулатора, е по-страшна. Мисля, че от нея се умира...".

Остина го слуша, загледана е тя в езерното крайбрежие, търси сред населението му лице, при чийто вид сърцето й да трепва, вълнуващо овлажняване да я спохожда и страстта-фетиш да изгаря същността й. Знае тя, че се погубва, но инатливо си повтаря, че е по-добре да се погубваш в страстта си, отколкото да загубиш страстта си. Слуша го Островитянката, знае, че думите му са думи на приятел, който иска безкористно да й помогне, знае, че са верните думи, но не ги чува, заглушава ги нагонът, дефектите от детството, естествената й страст, от която не може, а и не иска да се отърве...

Слънцето понечва да се скрие зад склона на Плоския връх, сенките, хвърляни от Дома, от разположените край езерните брегове гости, както и от оскъдната дървесна растителност, порастват, издължават се, а някои от тях стават зловещи. Обсебената жена, която е и домакиня на крайезерния гуляй, издирва Манипулатора най-вече по отражението му, по особената форма на тялото му, по миризмата, която се е запечатала в обонятелната й памет още от времето на първия публичен секс, в който тя участва със злост, напук на обществото, в подкрепа и преодоляване на собствената си неувереност. Открива го по сянката му, която се е издължила, станал е прав и по този начин телесните му недъзи са прикрити. Спохожда я радост и надежда, че, може би, наистина е изчезнало дребното му неугледно тяло и на негово място се е появил привлекателен, макар и не много млад, левент. Но не трае дълго крехката й надежда - чува тя безмилостния глас на Автора, когото често наричат Писача:

"Това е същество, с което влизаш в резонанс. Ти си от неговия вид. Той не подозира, но ти участваш в емоционално правене на любов. Не е просто търкане на епидермиси. Технологично той те превзе по най-елементарния начин - с внимание, от което ти винаги си изпитвала недостиг. На теб малко ти трябва. Всеки би могъл да те има, стига да знае върху кой бутон от емоционалната ти клавиатура да натисне. И по този начин отиваш на неговото ниво, макар че интелектуално изглеждаш над него... Но си готова за тази цена - вниманието и обгрижването са по-важни за теб. Не си курва, макар че формално погледнато някои от постъпките ти (особено по отношение на Мъжа) могат да се възприемат като курвенски...".

Остина не отговаря на дългогодишния си приятел, когото някога даже харесваше. Сега, векове по-късно, тя е доволна, че не станаха любовници, може спокойно, без притеснения да сподели всичко с него, дори да потърси съвет. Той винаги с готовност й е давал съвети, от които почти никога тя не се е възползвала... Продължава да се лута сред неуточнените си възгледи, припомня си спасяването на Делфина, приключенията с Моряка, многогодишно проявяваното благородство към Инструктора, многотърпимостта си към Лечителя. Проявяваната неудържима слабост към Манипулатора, както и редица случки, в които е участвала, също минават през съзнанието й, отпъжда ги тя или ги обяснява по начин, който не харесва на никого от нейните познати, макар че почти всички й ръкопляскат, когато се държи нахално и предизвикателно.

Върша само това, което ми харесва...

Не се съобразявам с никого...

С мен трябва да се съобразяват...

Ако Мъжа иска да е до мен, трябва да изпълнява всичко, което поискам...

Аз съм най-важната...

С горчива усмивка Автора, когото често наричат Писача, се опитва да я извади от неловкото положение, в което я поставя нейната демонстративна арогантност. Знае той, че е безнадеждно занимание опитването да промениш някого - той си е такъв, какъвто е създаден. Дребните промени, които понякога мимолетно проблясват, обикновено се раждат в несъществените подробности. И все пак опитва се той, защото знае, че Остина не е това, за което се представя, знае той, че не това е истинската й направа, че с тези си демонстрации наваксва тя онези липси, споходили я благодарение на заченатите в детството й събития. Създателя ни е създал такива, каквито сме, но и ни е дал свободната воля да избираме по кои отклонения, макар и малки, да тръгваме, следвайки Пътя...

Сред многолюдието на крайезерното общество Манипулатора се губи благодарение на своята невзрачност, но пък изпъква поради дарбата си да бъде шут, с което привлича вниманието и интереса на хора, зажаднели за цветни преживявания, лековати тръпки и разтуха. Не ценят те дълбокомислените разсъждения, творческото, интелектуално можене, пропускат те край дълбините си цветната уникалност на някои от живеещите наблизо, не само защото им се свиди усилието, което трябва да положат, за да влязат в резонанс с възвишеността на тези надарени същества, а и защото им е по-лесно, по-удобно да си стоят на ниското енергийно ниво, на което пребивава Манипулатора. Общуването с него не изисква да си такъв, какъвто не си - ти си това, което е и той. Най-вероятно е добър човек посвоему, но не се отказва от едно необикновено преживяване - чукането с луксозна жена като Остина, например. Особено пък когато и тя го желае. Тръпка е, тя е естествена и предвидима, но Остининото залитане буди недоумение на пръв поглед. Корените стават видими само при по-задълбочено и безпристрастно изследване. "Лесно е да вървиш по широк друм, но насладата е да свърнеш по неравна и тясна пътека."* Насладите за нея са важна част от сегашния й живот. Пътуването на Островитянката често се е стремяло към неравните отклонения - по тези привидно неудобни пътеки винаги се намира адреналин в големи количества, гранични ситуации, които изострят сетивата и живот на ръба. Там тя намира и своите себеизяви, доказателствата за своята значимост, запълването на дефицитите, зейнали в живота й благодарение на произход и възпитание. През отминалите векове тя неусетно става човек, за когото получаването на похвали, възхитата на околните, както и усещането за собствената й значимост се превръщат в постоянно желано състояние - обсебващо я, непреодолимо благодарение на пристрастеността й. Интелигентността й я кара да страда, знае тя какво не може да постигне и тази невъзможност я гнети. Но не е тя от хората, които се предават, които се отказват, които допускат да бъдат победени. Нейното пътуване към целта, каквато и да е тя, винаги е съпроводено от рисковите движения на решителния човек. Знае тя какви опасности се крият из кривулиците, съпровождащи Пътя, знае за дебнещите я неочакваности, но точно те като че ли изострят решимостта й, безстрашие пораждат и още по-явна целеустременост...

"Забелязвам изостряне на болестта", внимателно я подсеща Автора, когото често наричат Писача. "Чувал съм, че за тази болест лек няма... Но все пак трябва да опиташ..."

Смълчаването на Остина го кара да мисли, че прехвърля през необятната си памет множеството свои компетентни познати, към които би могла да се обърне за съвет. Колебае се, затичва се към един, спира се, плахо пристъпва, опитва го, не й харесва моментния му вкус, мръщи се недоволно, ругае го профилактично. Познатият й мъж (избягва да общува с жени) я слуша мълчаливо, кипи вътрешно, зарича се да не я познава повече, но нейното умение да постига целите си го връща отново в облъчваното от нея пространство. Кипи той вътрешно, но се усмихва с фалшивата, измъчена усмивка на създаден кавалер, а жената срещу него е доволна - ето постигнала е тя целта си, накарала го е да постъпи както тя иска, "съобразил" се и той с капризното й желание. Не че много я интересува изпълнението на щурото й желание - важното е, че става, както тя иска...

"Странно се промени тази жена", говори си наум нейният многовековен Приятел. Търси той причините, вглежда се в обстоятелствата, през които се е промъквал животът й, съпоставя минали и сегашни събития, но не стига до отговор, който да му се стори истински. Някои от Остинините желания са абсурдни и тя самата чудесно го знае. Формулата "Важното е какво аз искам" в момента я е обсебила и всякакви разумни разговори са безсмислени. Автора, когото често наричат Писача, се примирява за малко, печели той някакво тактическо време само и само да помогне на тази жена - обича я той, както се обича близък човек, на когото искаш да помогнеш... Хилядолетното пътуване, като че ли я е изморило, забравила е някъде по Пътя за Делфина, за Моряка, за безбройните прошки, щедро раздавани на заслужили и незаслужили краткотрайни и по-дълговечни спътници. Съзира той и външни промени, които не я загрозяват, не, правят я по-привлекателна, по-женствена, по-съблазнителна, превръщат я в друг образ, а тя не се примирява с новото същество, вселило се в привидно все същото тяло. Желае да е някогашната Остина, но изтеклото Време не я напуска, вградило се е в снагата й, в лицето й, проникнало е в очите й. Неговата неумолимост, безкомпромисната му неотстъпчивост я гневи, залива тя околното пространство с непривлекателната си начумереност, но обитателите на Дома, на крайезерното пространство великодушно се преструват, че не забелязват погрозняването й. То не е физическо, струи, произвежда се от лош характер и липса на благородство. Понякога край нея подскача уникална Черна Жаба**, прави й компания и се чува приглушеното й квакане:

"Не съм истинска жаба... Живея на Плоския Връх от хилядолетия, но не съм родена тук. Тук свърши пътуването ми... Дълго мога да ти разказвам за грешките и прегрешенията, които ме доведоха до днешния ми живот..."

Заслушва се Островитянката в непонятните жабешки послания, отпъжда ги нетърпеливо, но оставят те следи в съзнанието й като стъпки върху пясък. Но се оказват трайни, неизтриваеми, по-устойчиви от обикновените стъпки по пясък. Като че ли са стъпки, издълбани върху камък. И изведнъж Остина разбира:

Най-вероятно тук, върху Плоския връх, свършва Пътя ми. Най-вероятно това е Отклонението, което си избрах. И изоставих Пътя, който следвах хилядолетия...

Страхови тръпки я побиват. Не може да се познае - внезапното примирение, непонятно връхлетяло я, се появява като екзотичен, неканен гост в досегашното й битие. Разглежда го тя, както се разглежда нещо невидяно, нещо, за което само си слушал. Подозира, че това й състояние се появява поради умора, поради несъответствие между желания и възможности за осъществяването им...

В просторното крайезерно пространство се усеща полъх откъм водата, а домакинята на увеселението усеща и друг вид тръпки - за пръв път помисля, че може би се появяват благодарение на Вируса, подарен й от Манипулатора, както я уверява Автора, когото често наричат Писача. Отблъсква тя тези помисли, изтръсква съществото си, както се изтръсква прашна дреха, но не й олеква - новопоявилите се вибрации все по-често я спохождат...

От публичния, предизвикателен секс с Манипулатора са изминали трийсетина дни, не повече, а Островитянката усеща едно състояние, което не беше я спохождало - непонятна умора, гадене, дори никога неизпитвани болки в деликатните й изящни стави, повръщане, главоболие, отпадналост. Напипва тя тревожно болезнено втвърдени топчета под мишниците си, а при по-внимателно разглеждане съзира непонятни обриви върху нежната си кожа, която като че ли не е нейна. Най-вероятно никога преди предизвикателното публично събитие Остина не се е замисляла за рискове, опасности, за последици, за някаква форма на разумност, която трябва да проявява, та относително безопасно да текат дните й, а животът й да не виси на косъм. Сега учудено забелязва как надничат непредвидени изпитания, как се настаняват в новите й денонощия чудовища, които иска да са въображаеми...

Когато увеселението по случай населяването на Дома се запътва към естествения си край, Остина разбира, че уплахата й може би е напразна. Езерото и неговите брегове, като че ли се усмихват, макар че при по-внимателно взиране може да се забележи една двусмисленост в това усмихване. Но младата жена много иска да се събуди, да прогони чудовищата, които се мяркат в недалечното й бъдеще, да въздъхне с облекчение и да си каже:

"Моят приятел Автора, когото често наричат Писача, си измисля разни вируси, плаши ме с несъществуващи опасности с надеждата да ме предпази от неразумности... Или поради ревност - знае той, че никога не може да е на мястото на Манипулатора..."

Тъга полазва приятеля й, но не поради това, че не може да е на мястото на Манипулатора, не, той и не иска да е на негово място. Въпреки че не го показва, той дори се гнуси от допира на Островитянката до това същество, което изглежда, че е от друга раса и даже от друг свят. Непреодолимото привличане, вселило се в Остинината плът, е непонятното състояние, което обсебва по необясним начин хора и животни, пренесени в неуютните светове на ненормалното. Изоставянето на Пътя, свърването по възможното отклонение, довело я до Плоския Връх, може би й напомняше:

"Пътят е съдба за човеците - съкровище за добрия и убежище за злия."***

Затихването на загадъчните болежки, привидното изчезване на притеснителните вибрации, разтърсващи Остинината същност, я успокояват и дори я карат да мисли:

"Продължавам да си живея както си искам... С никого няма да се съобразявам...".

Успокоението отново я превръща в самоуверената, красива млада жена, малко безпардонна, малко надменна, която е уверена, че върши всичко lege artis**** и никой няма правото да я поучава, да й налага чуждо мнение, дори когато то е правилното мнение. Възвръщането към този й начин на живот, към нейния начин на живот, я успокоява и това се отразява дори върху външния й вид - кожата й се изчиства, придобива младост и привлекателност, походката й отново заискрява с грациозните движения на човека с достойнство и увереност в собственото си можене. Новото й състояние почти я кара да забрави за неотдавнашните тревоги, родени от непонятния физически дискомфорт, споходил я неочаквано след демонстративния публичен секс с Манипулатора. Разбира се, тя не си позволява дори за миг да допусне, че неприятното й временно състояние има нещо общо със сексуалния каприз, който си позволи напук на всеобщата почуда и необявено неодобрение от страна на крайезерното общество, поканено по случай освещаването на Дома. По-скоро се връщаше отново и отново към онова незабравимо усещане по време на интромисията***** завладяло я, като че ли за пръв път в живота си прави секс. А може би за пръв път в живота си правеше секс с такъв мъж, може би имаше някаква привлекателна особеност в анатомията му, нещо неуловимо, което й въздействаше по неповторим начин. Векове по-късно при разследването на Манипулатора се разбра за неговата естествена обрязаност, която, предполагаха разследващите органи, е допринесла за патологичното привличане, обсебило непонятната създателка и обитателка на Дома. От друга страна, се предполагаше, че вековната нормалност на Островитянката не е позволявала да се изявят тези нейни влечения, а и появата на Манипулатора е събитие, случило се едва по времето на живота й върху Плоския връх. Хилядолетия преди това, участието й в многобройните случки (с Инструктора, с Лечителя, с Моряка, спасяването на Делфина и всички останали нейни преживявания...) са пронизвали живота й, играли са роля на защитна имунна система срещу безумия, макар че и тогава са могли да бъдат забелязани различни видове склонност към неразумни стремления. Във всеки случай не можеше да се определи със сигурност коя е истинската причина за нейното катастрофално отдалечаване от първоначално видения образ на привлекателно младо момиче, тръгнало по Пътя.

Вече не тича, крайбрежието се е умълчало. Водата умърлушено е притихнала. Всеобща безпътица се стеле край Дома. Някога и по Пътя не тичаше, но крачката й беше целеустремена, а посоката й не се луташе. Сегашното й кръгово движение не я води никъде. Мъжа се коси, чуди се как безболезнено да отпрати гостите. Надява се сред тях да е и Манипулатора...

Безкрайното денонощие на тържеството се е изнизало като току-що събудено влечуго. Подскоците на Черната Жаба показват на внезапния посетител, че на Плоския връх все пак има и живот...

 

 

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

* Мисъл на Лао Дзъ. [обратно]

** Уникалната Черна Жаба живее само на планината с плосък връх Рорайма, висока 2700 метра, на възраст 2 милиарда години. [обратно]

*** Мисъл на Лао Дзъ. [обратно]

**** Съвършено (лат.). [обратно]

***** Проникване на пениса във вагината. [обратно]

 

 

© Ангел Г. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2017, № 1 (206)

Други публикации:
Ангел Г. Ангелов. Пътуването. Пловдив: Жанет 45, 2016.