АРХИПЕЛАЗИТЕ НА ПОЕТА
Тумас Транстрьомер на 80 години

Вера Ганчева

web

Да пиша днес за този голям шведски творец е за мен значително по-лесна задача, отколкото онази, която си бях поставила във вече далечната 1979 година, а именно да въведа в българското културно пространство личността и поезията му най-напред със статия, придружена от едно-две стихотворения. Текстът ми беше построен около разговор с Транстрьомер в неговия дом във Вестерос, на около 100 км от Стокхолм, и под хипнотичното въздействие на поезията му, изпитвано впрочем от всички, влизали в досег с нея. Радваше ме възможността да го представя за пръв път у нас и да му изпратя броя на вестник „Литературен фронт” като „веществено доказателство”, че обширната география на неговата световна слава вече включва и България. Статията ми беше отпечатана, но с „нонпарей” или дори с някакъв още по-дребен шрифт, натикана, заедно със стихотворенията, в най-неугледния ъгъл на инак голямата по формат страница на литературния седмичник и буквално смазана от тежкото „паве” на репортаж за завод „Витоша”. Огорчена, аз се обадих в редакцията макар и без намерение да оспорвам нейните приоритети, а оттам ми обясниха, че в случая просто ставало дума за някакъв незнаен автор от другия край на Европа. Толкова му се полагало. Амбицирах се да направя всичко по силите си и с преводи, интервюта, статии да оборя това предубеждение, за което бях подпомогната от Блага Димитрова, Любомир Левчев, Георги Константинов, установили междувременно контакти с шведския поет, прераснали в приятелство. Така той постепенно зае и у нас подобаващото му се място на виден представител на световната литература, оценен по достойнство от интелектуалните кръгове на нейните познавачи и тълкуватели. Но и от още доста други, както бе потвърдено от големия успех на срещата с Тумас Транстрьомер в Софийския университет през м. юни 2002 г., организирана всъщност като семинар за творчеството му и привлякла внушителен брой негови почитатели, сред които преобладаваха млади хора. Самият той впоследствие сподели, че високото равнище и живостта на този форум са сред най-топлите спомени от многобройните му посещения в разни страни на света и аз с очите си съм виждала на почетно място в библиотеката му изящно оформената от Георги Трифонов негова стихосбирка, двуезична и излязла със заглавието „Въздушна поща”, редом до „Есенен архипелаг”, първата книга с преводи на поезията му на български, издадена около две десетилетия по-рано^*.

Силно се надявам впрочем, че София е сред онези безчет острови, от съвсем малки до по-големи, в душевния архипелаг на Тумас Транстрьомер - пряка проекция на действителния, свързан с неговото детство и израстване като потомък на лоцмани, на умелите навигатори, които превеждат от векове крехки корабчета из меандрите на лабиринта от суша и вода, между островите, „накацали като мухи по изпъкналото синьо стъкло на здрача”. В съвкупността му от реално и иреално, зримо и предполагаемо, светло и тъмно, толкова свойствена на северната природа и на мистическото светоусещане, пораждано от нея, стокхолмският архипелаг е пресъздаван нееднократно от поета с онова богатство на метафорите, което характеризира самото му мислене и от орнаментика превръща изкуството му в дълбока философия за човека и мирозданието. Дали не поради това той не е особено продуктивен: имало е години, в които е оставял следа с не повече от седем-осем стихотворения, пресяти с огромна взискателност от наносите на всекидневието, които са за него източник на теми и импулси. Дванайсетте поетични книги, от дебютната „17 стихотворения” (1954) до „Голямата загадка” (2004) действително свидетелстват, че за творец от такава величина делничната баналност не е препятствие за полетите на духа и въображението, а напротив, стимулира ги, превръщайки се от „територия, окупирана от нашите страхове и фантазми” в кръстопът на светове и място за неочаквани срещи. За такива, с каквито сам отъждествява творбите си, „защото в тях е вложено намерението конфронтациите да станат връзки, да се постигне изненадващо съприкосновение между аспекти на реалността, които конвенционалният език и привидностите обикновено държат на разстояние едни от други. По-крупните и по-незначителните подробности от пейзажа се срещат, отдалечени култури, народи, индивиди се сливат в произведението на изкуството... Стихотворението е активна размисъл, целта му е да ни държи будни, не да ни приспива”, както посочва той в едно от своите интервюта.

Ето заглавията и на останалите стихосбирки на Транстрьомер, всяка от които е жалон освен в собственото му развитие, но и в това на модерната поезия изобщо: „Тайни по пътя” (1958), „Полузавършеното небе” (1962), „Звуци и следи” (1966), „Да виждаш в тъмното” (1970), „Пътеки” (1973), „Балтийски морета” (1974), „Бариерата на истината” (1978), „Дивият площад” (1983), „За живите и мъртвите” (1989), „Гондолата на скръбта” (1996). Независимо от това, дали в някои откриваме „бароков романтизъм”, в други халюциногенната Транстрьомерова образност, раздвижвана от суверенна синтактична разкрепостеност, в трети полифонията на Хайднов опус, изразителната мелодика на Лист или изтънчената меланхолия на Шуберт, всички те отразяват един забележителен синтез на лиризъм, мистицизъм и висока технологичност, произтичащ от самата същност на съвременната цивилизация, а и от съзнанието на модерния човек, държан от нея като заложник дори с шансовете, които му дава. Транстрьомер впрочем е от онези, които добре разбират това - изучавал е психология и музика, не се е готвил за поет. Но работата му в продължение на години като психолог в изправителен дом за малолетни, също и сред хора с увреждания, на които помагал да се задържат на повърхността на живота, му е показала и тъмните страни на обществото на благоденствието, ликвидирало бедността, не обаче и отчуждението. Така един от основните мотиви в творчеството му става този за трудността да съхраниш вътрешното си богатство, стремежа нагоре, духовната вертикала като опора на съществуването. Оттук вероятно произтича и неговото отношение към личната свобода освен като към потребност, но и като към истина, към избор в глъбинната му Киркегорова осмисленост, което поетът внушава чрез виртуозна оркестрация на слово и образ, посредством сложен комплекс от идеи и асоциации, възприеман и тълкуван като универсално послание.

Стихотворения на Транстрьомер са преведени на повече от 30 езика и изследователите на поезията му обикновено изтъкват характерните за нея имажизъм и сюрреалистични метаморфози на ординерното и конкретното като потвърждение за принадлежността й към традицията на модернизма, в която обаче тя внася и непривичните за него интонации на провинциалното, на отдалеченото от центровете на глобализираната култура, на северно интимното. Несъмнено космополитно с измеренията, проблематиката и ефекта си, Транстрьомеровото творчество е и извънредно шведско по дух, то впечатлява с овладяната интензивност на емоциите и излъчва като сигнал специфична атмосфера, доловима не само за сънародниците му, а и за онези, които разпознават особената емблематика на шведската поезия, класическа и нова. Според един от най-ярките й представители, романтикът К.Ю.Л. Алмквист, в нея личи „присъщото за шведа съчетание от яснота на мисълта и трепет на душата, които го поддържат винаги млад - нещо като 10 часа сутринта в главата и сърцето”... Но у Транстрьомер идентифицираме шведа и по друг сигурен признак: стоицизма, с който понася собственото си страдание. Сполетян преди години от тежък инсулт, той не се изолира, не прекрати връзките си с действителността и с хората, а напротив, продължи социалната си активност, потърси и създаде за себе си и другите подходящи форми на общуване, пълноценно и разностранно, поддържано чрез поезията и музиката, а и с неоценимата помощ на своята прекрасна съпруга Моника.

Ще удостоят ли Тумас Транстрьомер с Нобеловата награда за литература? Този въпрос от десетилетия сякаш вледенява страниците на вестниците и микрофоните на репортерите като скрежа в началото на октомври, когато Шведската академия обявява своя пореден избраник. Това, че отговорът му все се запазва като надежда за следващата година сигурно също е типично шведско, както впрочем и фактът, че самият поет никога не е коментирал тази мъчителна ситуация. Може би защото знае, че от наградата, на която отдавна е лауреат за своето творчество, няма по-висока.

© Вера Ганчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2011, № 5 (138)