ДИСКРЕТНИЯТ ЧАР НА СЪВЪРШЕНСТВОТО
Предговор към "Голямата загадка" - сборник с поезия на Тумас Транстрьомер

Вера Ганчева

web

Тази книга бележи първото по-обхватно представяне на големия шведски поет у нас и е третият сборник с негови творби на български език. Не са толкова много съвременните световни поети, които навлизат в културното ни пространство с такава последователност и достигат не само кръга на вече убедени техни ценители, но и значително по-широки среди на читатели от различни поколения. В конкретния случай двете предишни книги на Тумас Транстрьомер (род. в 1931 г.), преведени и издадени тук - "Есенен архипелаг" (1981) и "Въздушна поща" (2002)¹, допринесоха за откриване на името му през 80-те години на ХХ в. и за неговото затвърждаване в самото начало на ХХI. Те отдавна са библиографска рядкост и понастоящем циркулират извън стените на големите и на специализираните книгохранилища единствено в копия на ксерокс. "Голямата загадка" (2013) може би също ще има подобен успех, макар че се появява в качествено нова ситуация, социална и културна, когато главната отговорност на поети, преводачи, издатели, критици е не само да изпълняват на подобаващо равнище своите творчески и професионални задачи, но и да приобщават към високото изкуство публика, сякаш все по-индиферентна към стила и художествено внушените му послания, сякаш все по-неотзивчива за необходимостта от усилие при декодирането им и за разбирането на обогатяващия досег с тях.

Впечатляващият брой преводи на поезията на Транстрьомер - според последни засега данни вече на близо 60 езика - говорят не само за известност, а и за популярност на този свръхинтелектуален и провокиращо енигматичен творец в много страни на петте континента, предхождаща впрочем неговото удостояване с Нобеловата награда за литература през 2011 г. Дългоочаквано и посрещнато с въодушевление навсякъде по света - от Ню Йорк, Москва, Лондон, Париж до Делхи, Токио или Канбера - то също допринесе за засилване на интереса към личността и творчеството му. Заслужено внимание отредиха на Транстрьомер-нобелиста и българските медии, в които бе изразено пожеланието за подновяване на неговото присъствие в България, за преподнасяне на вече преведените му у нас творби, допълнено с интерпретации на негови произведения от последните две десетилетия и с информация за по-сетнешните му изяви и постижения.

"Голямата загадка" сигурно ще удовлетвори тези искания, защото съдържа стихотворения и късове лирическа проза от всички периоди на Транстрьомеровото творчество като се започне с двата сборника на пробива му, съответно от 1954 и от 1958 ("17 стихотворения" и "Тайни по пътя") с общо 31 творби, станали емблемни за модерната поезия изобщо и положили основите на "мита Транстрьомер", осигурил статута на жив класик на още младия тогава поет, до книгите от по-ново време като "Голямата загадка" (2004). Всъщност той не е плодовит автор, естетическото съвършенство на неговите стихотворения, изградени перфектно и в техническо отношение, макар да не е самоцел, налага съответен темп на работа, обвързан с детайлно проучване на същността и тайните на езика, на действителността не само окръжаваща, а и поглъщаща човека, както и с професионален морал, който не позволява прибързано или немарливо боравене със словото като вътрешна и външна реалност, като реакция и форма на живота. Изследователите на Транстрьомеровата поезия се позовават на доста ескизи и варианти за повечето от произведенията му, които те пресяват като златоносен пясък, за да отделят реалното от имагинерното, сънуваното от явното, емоцията от хладната концентрираност, свойствена по-скоро за ентомолога² отколкото за поета, и да разкрият първоосновите им, нерядко изненадващи със своята баналност и с делничната си автобиографичност, инак трудно доловима освен от най-доверените и осведомени коментатори на стадиите на жизнения му път, сякаш знаково триадичен като човешкото съществуване изобщо според Киркегоровото виждане за него. Този поет има наистина забележителната дарба да трансформира привичното, конкретното, шаблонното в магически свят, в поетичен универсум, който упражнява преобразуващо въздействие върху читателя. Така че прави са онези критици, които на въпроса кои книги на Транстрьомер притежават най-големи достойнства и са един вид задължителни за любителите на поезията, неговата и изобщо, изреждат в отговор заглавията на всички, излезли досега с името му: от вече споменатите първи стихосбирки през "Полузавършеното небе" (1962), "Звуци и следи" (1966), "Да виждаш в тъмното" (1970), "Пътеки" (1973), "Балтийски морета" (1974), "Бариерата на истината" (1978), "Дивият площад" (1983), "За живите и мъртвите" (1989), "Траурната гондола" (1996), "Затвор" (2001), "Голямата загадка" (2004)... Още като дебютант той бива провъзгласен в страната си за обновител на шведската лирика, за един от "тримата големи" в модерната й история, наред с Хари Мартинсон (1904-1978) и Гунар Екельоф (1907-1968), оценка, неоспорена до днес. Деликатен и проникновен изразител на нейните традиции и специфични мотиви, Транстрьомер насища творчеството си и с присъщия й пантеистичен екстаз, при който хора, природа, Бог се сливат в неделима цялост. Несъмнено космополитна с измеренията, проблематиката и ефекта си, Транстрьомеровата поезия си остава и извънредно шведска по дух, впечатлява с овладяната интензивност на емоциите, с идиоматичната си образност и неповторима атмосфера. Провинциалното, ограничено местното, периферното са нейни локуси дотолкова, доколкото й дават основа за оттласкване от тях и за достигане на висоти, изразени символно, но възприемани като реални. Минорна, елегична, никога гръмка, тя намира своя точна характеристика в стихотворението "Един творец на Севера", посветено на норвежкия композитор Едвард Григ, който призовава:

По-тихо!

И тътенът на върховете слезе,
слезе,
слезе,
слезе при нас в една от нощите на пролетта,
преструвайки се на туптене на сърце.

Съставителството на този том включва стихотворения от различни етапи на творческия път на Тумас Транстрьомер и според замисъла му трябва да внуши представа за възходящата линия на неговото развитие, за кресчендото на поетичния му глас, незаглъхнал въпреки тежкото изпитание, сполетяло го през 1990 г., когато прекаран инсулт му причини сериозни физически проблеми, довели до затруднения в говора, в прякото общуване с околните, но пък го подтикна за творчески експерименти в нови литературни зони и посоки. Това показват например тристишията от типа "хайку", които в съвкупността си представляват красноречива философско-естетическа поанта и в настоящата книга. Те свидетелстват за стоицизма, с който той посрещна и в немалка степен преодоля последиците от сериозното заболяване, както и за силата му да продължи своето духовно и социално общуване с другите чрез поезия, а също и с музика - едновременно звуков комплекс и философия, неразривна част от неговото изкуство и от личността му като цяло. Пианист и композитор, меломан с професионални познания в областта на музикалната теория, Транстрьомер далеч не винаги устоява на изкушението да транспонира форми и похвати, характерни за тоновото изкуство в своята лирика, но по принцип се стреми да го прави индиректно, често чрез навеи от т.нар. Spätstil³, който отвежда музиката към по-стеснени граници на тоналността, модулира я психологически и, успоредно с укротяване на емоционалните стихии, й налага структури и звучене, близки до тези на модернизма. В произведенията от втората половина на живота си Т. С. Елиът (1888-1965) например черпи импулси от късния Бетховен за цикъла "Четири квартета", който Транстрьомер нарича свой "хрупкав насъщен хляб", подхранил го в процеса на творческото му израстване. И ако в повечето от неговите стихотворения музиката, която той назовава "утопична фаза на свободата", поддържа осезаемо, но косвено присъствие, афиширайки се предимно в заглавията им и служейки за своеобразен фон на поезията, без да доминира над нея, в галерията от портрети на композитори (Шуберт, Лист, Вагнер, Балакирев, Григ...) тя властва безпрепятствено, вербализирана и подсилена от темата за смъртта, превръща се в чудо, в синоним на нетленността и приобщава както поета, така и читателя, към величието на мирозданието:

Петте лъка свирят. Прибирам се у дома през прохладни гори
      и земята пружинира под стъпките ми,
свивам се като нероден, заспивам, кръжа безтегловен в бъдещето,
      усещам внезапно, че растенията мислят.

Някои литературоведи, които добре познават Тумас Транстрьомер като човек и творец, изтъкват, че той всъщност не е херметичен поет, че се дистанцира от преднамерената "необщителност" на авангардизма и повечето от стихотворенията му се отварят за читателя веднага, без пози и уговорки, за да му предадат изживяването, с което са изпълнени, задълбочавайки го чрез възсъздаването му от него. Така и възприемането им се превръща в епифания, в озарение или откровение с помощта и на хайку-ефекта, тоест чрез максимално надхвърляне на чисто художественото внушение с медитативно-философски обобщения на действителността. Кратки, ударни и наситени с дълбоки значения, тези тристишия, вече споменати по-горе и почти неизвестни досега у нас, различни от терцините "а ла Данте", към които той също проявява пристрастие, съставляват немалко от написаното от него през последното десетилетие и ни предлагат словесни картини, синтезирали тълкувания и размисли, които привидно капсулират в пределната си сбитост. Така творчеството му сякаш описва кръг, но не затворен, а отворен и връзките между ранните и късните му произведения остават съхранени, скрепяват ги тайнствеността и изненадата, важни елементи в неговата поетика, които гарантират дълговременното им въздействие дори при многократни прочити.

Помня как през 1998 г., когато Стокхолм беше европейска столица на културата, преводачи на Транстрьомер от близо и далеч бяха поканени на нетрадиционна среща с поета в един от зелените оазиси на този град. В непринудена атмосфера всеки един от нас прочете негово стихотворение на родния си език, но трябваше да даде и мнение по въпроса "Какво е поезията на Транстрьомер?". Отговорите варираха, ала беше явно, че се затрудняваме да намерим някакво стройно определение, да изтъкнем общ знаменател на причините за повсеместния и доказано траен интерес към творчеството му. Решение на тази нелека задача предлага в своя статия Ларш Гюстафсон (род. в 1936 г.), виден представител на шведската литература днес, сам поет, но също белетрист, критик и философ, с типичната за него многосмислова лаконичност. "Това е поезия за момента, в който мъглата изтънява". И продължава, добавяйки цитат от стихотворение на Транстрьомер: "В който всекидневието се пропуква и престава да бъде такова. Тогава прекрасното се намира съвсем близо до него. Това е поезия за голямото, което почти не докосваме. Защото, както казва поетът, хората предпочитат да спят,

да потъват дълбоко в съня си,
натежали като спуснати резета,
когато мистерията минава край тях.

С пълно основание наричат Тумас Транстрьомер майстор на метафората. Той владее суверенно този изящен инструмент на поезията, излят от най-благороден метал, съумявайки да я използва не просто като тропа, като широко употребявано изразно средство, но и като способ да се придаде на уж обикновеното, на невзрачно сивото опалесциращата аура на иносказанието. В това отношение има твърде малко съперници сред съвременните поети и надали е случайно признанието на Йосиф Бродски (1940-1996), също нобелист впрочем, че шведът е не само един от неговите любими творци, а и най-тачен учител именно по създаване и употреба на метафори. Транстрьомер притежава рядката и сложна дарба да постига синтез на конкретно и абстрактно, на делнично и сублимно, на вечност и миг, на обективна реалност и онова субективно изживяване, при което читателят се спуска в самите недра на битието, до нулевата точка, от която започва всичко, и получава шанса да се докосне до съществуването, своето собствено и на другите, със сетивна близост и интимност, "тъй както дланта обгръща стоплен от слънцето камък". Независимо че в преобладаващата част от своите стихотворения и в по-малко познатите у нас брилянтни импресии в проза Транстрьомер, почти без изключение, тръгва от плоскостта на рутинното, до болка познатото, той някак неусетно, ненатрапчиво ни убеждава, че ние не сме заточеници в крепостта му, а частици от велико тайнство, монади, отразили космоса. Реалността, превърната в метафора, става метаморфоза, както е и в мита, и в поезията - те се сливат в обща цялост по особен, някак магически и дори хипнотичен начин. Третирането на метаморфозите като идентификации и оттам - като неизчерпаем източник на себепознание и опитности от вида déjà-vu, е похват, прилаган от някои шведски творци, представители на традиция, обозначавана като междинно русло, колкото отграничаващо, толкова и съединяващо, модернизма и мистицизма. Тумас Транстрьомер заема видно място в тази плеяда редом с Огуст Стриндберг (1849-1912), Гюстаф Фрьодинг (1860-1911), Бирьер Шьоберг (1885-1929), Едит Сьодергран (1892-1923), Елмер Диктуниус (1896-1961)⁴, Хари Мартинсон, Гунар Екельоф, Ерик Линдегрен (1910-1968), Вернер Аспенстрьом (1918-1997), Рагнар Турси (1919-2010)... С тях го родеят и специфичната северна чувствителност, и лирическият транс при разтварянето на Аза във вселената, на времето в безвремието, и континуитетът в идейно-естетическите и духовните търсения, все доловими в неговите "светски молитви", както някои критици окачествяват творбите му, търсейки за тях и съответстващи им религиозни рамки, предполагаеми, но не видимо щрихирани от него.

Стефан Маларме (1842-1898) изисква от поезията мистерия и призовава онези, които я създават, да я постигат като премахват връзките между произведенията си и реалния свят. У Транстрьомер обаче тези връзки са ревностно съхранени, но и не по-малко ревностно прикривани - той е странен така, както е странен и парадоксален животът, който ни е отреден тук, на земята, предизвиква ни да проникнем под кората на неговата фиктивна баналност, трансформирайки я отвътре посредством сложно единство на идеи и асоциации, възприеман и интерпретиран като универсално послание. Стихотворенията му, почти без изключение, създават впечатлението за обективизиран поглед върху всекидневното, ординерното, но ни тласкат към глъбинното му преосмисляне в духа на класическия мистицизъм. Сред своите учители по мисловно творчество той посочва Аврелий Августин (354-430), Майстер Екхарт (1260-1327/28), Емануел Сведенборг (1688-1722), макар сам да не се определя като последователен адепт на техните учения. И все пак в творчеството му се осъществява едно постепенно разпадане на Аза, десубективизиран до предела, свойствен на мистиците изобщо, и именно този процес става често срещан мотив и ефект в неговата поезия. "Азът е именно там, където мирозданието работи върху себе си", казва той в едно от стихотворенията си, намеквайки за онези моменти на зареждащо прозрение, които психолозите наричат peak experiences. Властта, установявана от Транстрьомер върху читателите, се обуславя главно от способността му да ни въвлича в такива върхови опитности, да ни приобщава към неочаквани аналози на реалността посредством зашеметяващо смели метафори, които обаче не са умозрителни, а съдържат смисъл, разширяващ съзнанието ни. Той неведнъж е посочвал, че се е учил от френските сюрреалисти, най-вече от Пол Елюар (1895-1952), макар в стихотворенията му да личат следи от други направления и школи. Независимо обаче дали в някои откриваме "бароков романтизъм", в други - халюциногенната Транстрьомерова експресивност, раздвижена от синтактична разкрепостеност и измамно опростена римова схема, в трети - полифонията на опус от някой от любимите му композитори (Бах, Хайдн, Шуберт, Лист, Балакирев, Сибелиус, Скрябин...), всички те предлагат виртуозна оркестрация на слово и образ, характеризират се с елементи на имажинизъм и с (пост)сюрреалистични трансформации на външното в духа на модернистичната традиция, която той обогатява с нови, присъщи само нему, обрати и интонации.

Много се е говорило и писало за определящите влияния върху изграждането на Транстрьомеровата творческа индивидуалност - както за повечето видни поети от нордския ареал, и неговите непресъхващи извори са Библията, Омировият епос и староскандинавската поезия, а след блестящия си дебют той бива приветстван от някои критици в Швеция с "добре дошъл в интернационала на символистите", въпреки че и тогава се уповава като на свои ангели-пазители (по неговия собствен израз) на поети с други естетически платформи и светоусещане от рода на Борис Пастернак (1890-1960) или Рафаел Алберти (1892-1999). И преди всичко, разбира се, на Т. С. Елиът, от чиято техника в "Пустинната земя" например се възползва, за да постигне органична сплав от древни митове, старозаветни притчи и автобиографични елементи, на която придава синтетичната образност и стаения драматизъм на рунските надписи в съчетание с речитативната ритмика и напевност, базирани върху алитерации в духа на нордската поезия, с паралелизми, напомнящи Стария завет, и с метриката на древния фински сказ в епическата поема "Калевала".

Към всичко това следва да се прибави и желязната дисциплина, която Тумас Транстрьомер налага на прозодията и като теоретична система, и в аспектите й на творческа дейност, изправяйки преводачите си пред задача с наистина повишена трудност. Рискът да се загубиш сред метафорите в произведенията му като в омагьосана гора е съвсем реален и наред с важното условие да изпитваш афинитет към подобна поезия, компас за ориентирането в нея осигурява изработването на съответен подход при пресъздаването й на един или друг чужд език. За себе си аз отдавна съм предпочела максимално плътното придържане към образността, от която произтича всепризнатата Транстрьомерова уникалност, та и българският читател да се зареди с представите и усещанията, пораждани от нея като синергия. За разлика от други големи поети, които пишат на шведски език, Транстрьомер залага именно на метафориката, а не на евфоничното инструментиране на стихотворния израз, до което нерядко прибягват Пер Лагерквист (1891-1974) или Хари Мартинсон, да речем, възползвайки се от особената мелодика и резонантност на шведския език. Той сякаш няма вкус към езиково-фонетични ефекти и се стреми към музикалност, вплетена в самата поетична текстура, което обаче също поражда проблеми при интерпретацията на творбите му на други езици. Най-често неримувани, те крият "капани" за преводача, пренебрегнал класицистичната им строгост и издържаност, разликата между бял и свободен стих, а също и значимостта в случая на прастарото учение за съответствията/кореспонденциите, т.е. за отраженията на предметите и явленията от реалния свят в духовния, чието приложение като художествен похват открива и пред модерната поезия неограничени възможности както за създаване на асоциативна образност и символика, така и за тълкуванията им...

В своята работа над тази книга нашият малък преводачески екип търсеше опора най-напред в доброто познаване на шведския език, абсолютно необходимо за правилно разчитане на оригинала, но също и в компетентните анализи на творчеството на Транстрьомер в редица студии и критически очерци, публикувани в Швеция и другаде, в негови изявления и писма, както и във внимателното проследяване на възлови моменти от живота му, дискретно претворени от него в немалка част от лириката му и особено в стихопрозата, а и в доста от подбраните тук хайку. Дипломиран психолог с дългогодишна клинико-психологическа практика, той притежава едновременно писателското любопитство и професионалното умение да прониква в човешката душевност двупосочно - и отвън, и отвътре, навлизайки глъбинно в нея като в сфера на трансфизическото. Там откриваме и главните мотиви в поезията му, ключовете за шифъра й. Сред тях изпъкват идеята за събуждането - не само за новия ден, а и за живота изобщо; голямото и неразгадано неизвестно, тайнственото послание, отправяно ни от нещата около нас - една истина за съществуването ни, която непрестанно игнорираме, за да не я признаем; убеждението, че "има кръстопът във всеки миг", което се заражда и препотвърждава в хипнагогичния унес, в особеното междинно състояние, отделящо сънуването от будуването; морето като битие.

В своята неголяма мемоарна книга "Спомените ме виждат" (1993) Транстрьомер отбелязва: "Нося своите предишни лица така, както едно дърво носи годишните си пръстени. Те представляват сбора от всичко, което съм. Огледалото отразява само моето последно лице, но аз чувствувам в мен всички останали".

Надеждата, че този сборник представя, ако не всички, то поне повечето лица на големия шведски поет, ни окуражаваше и подкрепяше в нашата работа над преводите в него.

Дано да е оправдана.

БЕЛЕЖКИ

1. И двете в съставителство и превод на Вера Ганчева (б.р.). [обратно]

2. Малцина извън Швеция знаят, че Тумас Транстрьомер е и любител-ентомолог, чието хоби далеч надхвърля характера на аматьорско увлечение. През 2011 г. в Стокхолм, в Националния природоисторически музей, беше изложена богатата колекция от насекоми, която той е събирал и описвал в течение на дълги години (б.а.). [обратно]

3. "Късен стил" (нем.) - термин, който обобщава характерните свойства на творбите, създадени от големи композитори в последните години на техния живот и сред които изпъкват стремеж към по-опростен и дори лаконичен художествен изказ, освобождаване от усложнените конструкции, богатата оркестрова палитра, патосът и героиката на класическата и романтическата музика (б.а.). [обратно]

4. Едит Сьодергран и Елмер Диктуниус са финландски поети, писали на шведски език (б.а.). [обратно]

© Вера Ганчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.06.2013, № 6 (163)

Други публикации:
Тумас Транстрьомер. Голямата загадка. Пловдив: Жанет 45, 2013.