Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХАНС КРИСТИАН АНДЕРСЕН И НЕГОВАТА ЕПОХА

Вера Ганчева

web

Понятието "епоха" е само привидно еднозначно в смисъла си на продължителен период от време, който се определя въз основа на характерни явления и събития. Абстрахирайки се от приложението му в геологията или астрономията например, ще припомня, че то предполага също период, когато някакво духовно движение или художествено явление го характеризира емблемно в една или друга степен и има широко разпространение, както и такъв, свързан с дейността на голям творец, мислител, учен, или пък е отделен стадий в историята, в развитието на дадена наука, етап от културата и пр. Определена личност, произведение на изкуството, крупно научно откритие, които изпъкват с особено голямото си значение, също са негови синоними. Ето защо в самото начало на изложението си по избраната тема следва да поясня, че то ще обхваща както условията, атмосферата и идеите, запълнили внушително времево пространство в хронорамките 1780-1870, така и въздействието им върху процесите, личностите и събитията, формирани и изявени в тях. Тези рамки са обаче гъвкави до разтегливост, епохата, която ще се опитам да очертая в цялото й разнообразие и сложност нито започва, нито завършва точно в посочените години, съставена е от периоди, някои - със значимостта на епохи, така че на моменти ще се налага да преминавам през тях ту назад, ту напред, за да откроя онези дадености и фактори, които са изиграли (и пряка, и косвена) роля в изграждането на Ханс Кристиан Андерсен като писател, като индивидуалност, а без съмнение и той сам по себе си представлява една истинска епоха в световната култура, оказала на свой ред влияние върху други творци и личности, допринесла за възникването на идейно-естетически тенденции и школи, на феномени. Произведенията му, поотделно или жанрово групирани, ще се разглеждат тук само мимоходом, наред впрочем и с редица подробности от чисто биографично естество, защото тематичното богатство на нашата конференция бездруго предполага техния анализ и осветляване откъм всевъзможни аспекти, докато аз съм си поставила по-друга задача.

Талантът на Андерсен, твърдят някои, е сроден с дарбата на художниците от холандската школа да постигат един вид философски минимализъм, пластично равновесие между мигновено и вечно, запечатано в някакъв микрокосмос - било стеснената плоскост на интериор, било тривиална ситуация от бита или дори натюрморт, с измеренията на макрокосмос. И както неговата миниатюризирана вселена побира пълния обсег на човешката драма и величие на духа, така и епохата му в смисъла, очертан по-горе, обхваща всъщност всички търсения и постижения в областта не само на културата, а и на науката, също на техниката, които й отреждат специфично и важно място в историята на Европа, на света изобщо, програмирайки в значителна степен и днешните етапи на прогреса. Затова понятия от рода на "магика", "обаяние", "самобитност", без да са неточни, в никакъв случай не изчерпват същността на неговото творчество и на въздействието му, вероятно най-силното и трайното в историята на световната литература, забележително и с качеството си на проводник на познание чрез чувство, познание, колкото "свръхкатегориално", трансцендентално, толкова и житейско, делнично, а оттук разбираемо за милиони. Подобно наблюдение важи с пълна сила за неговите автобиографични книги (сред тях особено място заема "Приказката на моя живот", 1855), разкриващи склонността му "да обгръща дори нищетата и покрусата с розовите отблясъци на онова, дето назоваваме с дума, сега излязла от употреба: "любов", както изтъква през 1905-а шведският класик Аугуст Стриндберг в интервю по повод на Андерсеновата стогодишнина1, но и съдържащи не само интересни факти за личността и епохата му, а и искрящи хрумвания, неочаквани лирични отстъпления и игри на въображението с вплетени в тях сънища и прозрения, митове за неговото детство и последвало развитие, за издигането му в обществото... Така Андерсен обективизира инак характерното за такъв тип произведения субективизирано повествование, преобразувайки го във фикция и следователно в средство за самозащита, в броня, но и във власт над художествената словесност, установена от таланта му, от силата за пряко, долитературно (както в старите исландски саги), взаимодействие с нея, изцяло подчинявайки я на фантазията си и реализирайки в съвършенство идеята за детството като гравитационен център на човешкото битие, която той извежда във върховен принцип, морален и естетически, не нормативно сковаващ, ограничителен, а напротив, основан върху схващане за единството на дух и природа, на човешко съществуване и всемир, на всекидневие и чудо, т.е. върху неоплатонизма, мировъзрение и философия, сам по себе си обемащ доста епохи, и в културно-исторически, и в по-модерен план2.

Тази идея - за особената стойност на детството, откриваме отразена още у Данте в неговата "Божествена комедия", в редица картини на Питер Брьогел, лансират я творци и мислители като Рабле, Монтен, Лок, Суифт, Дефо... За английския философ и педагог Джон Лок от края на ХVІІ в. например, както и за френския писател и философ Жан-Жак Русо, вдъхновен от неговата (на Лок) теза, изложена още през 1690 (в "Два трактата за управлението на държавата", труд, сигнализирал за радикалните промени в политиката, властта и морала на прага на Просвещението), характерът на детето може да се формира чрез дисциплиниране на тялото и душата, чрез установяване и затвърждаване на здравословния за тях превес на доброто над злото, и то непременно в положителна с даденостите си среда. Русо застъпва възгледа, че у детето са съхранени черти от т.нар. "естествен човек", безвъзвратно изличавани впоследствие по редица причини, и затова то следва да бъде схващано като парадигма на идеалния. Чрез него говори божественото, посочва шведският теософ и писател Емануел Сведенборг, също виден представител на Просвещението, инак епоха, в която потребностите и проблемите на децата изобщо не получават гласност. (Впрочем и немалко елизабетински педагози заявявали без заобикалки, че у децата знанията "трябва да се наливат, а понякога дори и набиват") (Бърджис 1983: 36). Затова пък Русо ги показва в дълбочина и с акцент върху решаващата роля на детството за последвалото го формиране на индивида - схващане, което намира мажорен отзвук у романтиците и чрез тях се затвърждава като една от основните теми в литературата и изкуството от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Известна е атаката срещу Жан-Жак Русо заради романа му "Емил или за възпитанието" (1762), изгорен на клада от палача на Париж три седмици след като бил издаден, а авторът му бил тласнат към изгнание. И независимо че повече от седемдесет години делят "Емил или за възпитанието" от първия Андерсенов сборник с приказки, "разказани за деца" (1835), между двамата автори има голямо и не само чисто идейно, а и психоемоционално родство. Още в предговора към своя роман Русо се обявява против схоластичното образование, изтъква необходимостта от един вид учебник за хората, който да ги възпитава въз основа на примера, даван им от децата и изготвен от някого, съчетал ума с възторга на чувствата, а Андерсен е несъмнено първият творец след него, демонстрирал с убеденост и последователност извънредно сериозно отношение към тях и обособил подрастването им като фаза в човешкия живот със самостоятелна и висока цена, с определящо значение, като негово огледало, безпощадно в откровеността си.

Разбира се, и много други европейски творци освен Андерсен са насочвали подир Русо вниманието си към такава тема. Измежду корифеите на романтизма сред тях изпъкват Блейк, Хердер, Гьоте, Шилер, Новалис, Жан Паул, Уърдсуърт, Колридж, Юго, Тик или Хофман (споменавам далеч не всички), а интересът към детето тогава е дотам силен и то бива обгърнато в тъй сложна и богата митология, та се стига до истински "култ към детството", станал един от основните ориентири в творчеството и мисленето на времето (Boas 1966), предизвикал избуяването на цяла култура, по-ангажирана обаче с поривите, игрите или райската невинност на детето, отколкото с неговата крехкост и ранимост, със социалните условия, най-често неблагоприятни, в които то израства. У Фридрих Шилер например откриваме изпълнено с патетика обожаване на детството, предпоставящо го като един вид универсална мярка за същността на истинското изкуство и за реалното равнище на неговите създатели. В своя класически трактат "За наивната и сантименталната поезия" (1795-1796) той прави аналогия между творческата гениалност и детската непринуденост, а Гьоте, според когото също "ако децата развиваха в израстването първоначалните си способности, нямаше да има други, освен гении", пък предлага около петдесет различни описания на деца, преобладаващата част идеализирани и посредством които той търси дуалистичния дух във всемира, определящ лайтмотив във философско-естетическата му продукция.

И романтизмът в Англия, лансиран най-напред от "езерните поети", затвърждава впечатлението за наличието на подобен култ към детството, не в обществото като цяло, но в художествените му проекции. Уърдсуърт например основава своето концептуално виждане за човешката натура върху извечната и неразривна споеност между дете и природа, от която произтича и значението на детството за качеството на зрелостта като не по-малко важен стадий в живота на хората и известен дял от творчествотото му може да се приема като негов апотеоз, изразен в добре известната максима "The Child is Father of Man"3. Но по-близък до Андерсен е Уилям Блейк, чийто възглед за детето и неговата същност не е нито преходен, нито случаен, както при други романтици в Англия и Германия около началото на ХІХ в. - в него той влага съвсем конкретна, нерядко дори религиозна с вибрациите си вяра в радикално преобразуващия заряд, който носи детството. Тази вяра е съвсем доловима в поетичните му сборници "Песни на невинността" (1789) и "Песни на опита" (1794), където радостта от съществуването и горчивината на житейската опитност си опонират, но без да се опровергават. Блейк апелира за запазването на тази изконна човешка сила и неговият протест срещу угнетяването на личността безспорно напомня борбата на Андерсен срещу тиранията на разума, срещу догмите на едно образование, което отрано осуетява духовното развитие на хората, осакатява ги интелектуално и психически с оглед на бруталното им приспособяване към реалност, която е за тях едновременно чужда, емоционално студена, неуютна. И сигурно имат право онези, според които, тъй както Андерсен би могъл да е написал стихотворението му "Ученикът", включено във втория от двата сборника, посочени тук, така и Блейк би могъл да е създал неговата прочута приказка "Славеят" (1843), защото и двамата вълнувала дълбоко безрадостната участ на човека-птица, затворен в клетка и с подрязани криле, та да не може нито да пее, нито да излети от нея.

Непокорството, което е иманентно свойство на децата, по правило очарователно, а в литературата за тях и нерядко обществено подривно, е сред мотивите в Андерсеновата приказка "Бълхата и професорът" (1872): там малката принцеса от чернокожо племе, завидно независима и дръзка, настроена бунтарски, антиавторитарно, напомня твърде много за героинята на Астрид Линдгрен Пипи Дългото чорапче от 1945 г., чиято предшественичка в известен смисъл е. Андерсен разбирал значението на спонтанното и интуитивното като плодоносно и за живота, и за изкуството, съхранявал е детската непосредственост сред най-важните компоненти и на своята собствена индивидуалност, а това го поставя в опозиция спрямо консервативната и статична култура (не само) на съвремието му - един истински модерен творец, противоположил разкрепостеността и ексцентричността на гения на стерилния интелектуализъм и неприязнеността спрямо чувствата, изненадата, приключенията, играта. Добре е да се знае, че тъкмо такива големи почитатели на Андерсен като шведа Аугуст Стриндберг, датчанина Юханес В. Йенсен, русина Василий Кандински, испанеца Пабло Пикасо, швейцареца Паул Клее, французина Жан Кокто въвеждат "детското" като онази призма, през която изкуството на модернизма от началото на ХХ век следвало да пресъздава живота новаторски, според основните критерии на реформаторската им естетика, а в манифестите на сюрреалистите от 20-те години на миналото столетие пак детството, наред със сънищата, се изтъква като потенциал, захранващ подсъзнанието, фактор за достигане на вечното и неизменното, т.е. на свръхреалното. Според мнозина Зигмунд Фройд и Ханс Кристиан Андерсен отворили за пръв път и широко вратата на стаята на детството, обикновено захлопвана от всички нас (и уж завинаги) веднага след излизането ни оттам: неврологът с ключа на психоанализата като теория и практика, писателят - с този на символите. Заслугата на втория обаче се състои и в това, че е показал детето не само като подрастващ индивид, но и като неделима част от възрастния, в какъвто се е трансформирало, и то до края на живота му. За отбелязване е впрочем фактът, че като прибягва по-скоро до фантастичното като към средство за катарзисно освобождаване и пречистване от замърсяващите утайки на действителността, не толкова към сантименталното, също свойствено и то в значително по-голяма степен на епохата, Андерсен упражнява огромно влияние и върху детската литература във викторианска Англия. През 60-те години на по-миналия век Луис Карол пренася там неговата ирония и нетърпимост спрямо еднопосочното мислене и схоластичния нонсенс, спомагайки за истинското му откритие и разбиране, макар творбите на датския писател отдавна да са били превеждани и популярни в тази страна. Техният безкрайно пъстър и привлекателен свят, населен с говорещи играчки и животни, изпълнен с одушевени предмети и растения, разпознаваме безпогрешно и в шедьоври на детската литературна класика от рода на "Вятърът във върбите" (1908) и "Мечо Пух" (1926) на шотландците съответно Кенет Греъм и Алън Александър Милн, създали на свой ред традиция, следвана до днес от доста нейни представители, похват, който дава възможност на децата да вникват по-безболезнено в своите дилеми и да ги разрешават, да осъзнават и превъзмогват страховете си с помощта на въображението, да сублимират ужаса в радост, както посочва специалистът по тънкостите на тяхната душевност, австро-американският психоаналитик Бруно Бетелхайм. За разлика от Андерсен Чарлсз Дикенс, негов съвременник и почитател, търси подобен ефект чрез отприщване на емоционални реакции спрямо съвсем реалистично поднесени ситуации и конфликти, на изблици на сантименталност, не и посредством преобразуване на прозаичното, на познатото до втръсване, в източник на чудеса, но произведенията му, сред които следва да откроим "Приключенията на Оливър Туист", "Никълас Никълби", "Дейвид Копърфийлд", "Старият антикварен магазин", "Малката Дорит" и др., също водят до основна промяна в представите за децата и за детството въобще, независимо от факта, че въздействието им е постигнато по начин, различен от този у Андерсен. И двамата писатели са убедени съюзници в борбата за спасяване на психиката на човека в момент, когато трагичната му вътрешна несигурност и фактори от социално естество я подлагат на тежко изпитание, и двамата произлизат от низините, които изобразяват с топлота и разбиране, получили отзвук в широк обществен и културен контекст. Още в стихотворението си "Умиращото дете" (1826) впрочем, което прави истински фурор най-напред в Германия и бележи началото на големия му пробив като творец, Ханс Кристиан Андерсен превръща детето от мълчалив и пасивен обект в субект със свой глас в литературата, в човек sui generis и разсъжденията му за смъртта, спокойни, сериозни, терапевтично естествени, са по същество революционни като нов хоризонт и стимул за породилата ги романтическа естетика на времето.

На пръв поглед средата, в която израства бъдещият писател, съвсем не поощрява шеметен житейски и творчески възход: той сам се характеризира като "цвете, изникнало от блато", т.е. от социалното дъно, без да пропуска - особено в автобиографичните си произведения, възможността да картографира двата полюса на своя живот, сякаш за да припомни колко благодатна, озарена от слънце е земята, ширнала се между тях, макар пейзажа й нерядко да брули мразовит вятър. Той не премълчава причините за своята постоянна неувереност и меланхолия, за неутоления копнеж по обич или за мрачната "хофмановска" иреалност, която прозира зад изящно изрисувания и многокрилен параван на творчеството му (романи, пиеси, стихове, либрета, приказки и разкази, пътеписи, автобиографични произведения), но ги оставя за откровенията в своите дневници (издадени в десет тома през 1975-а по случай стогодишнината от смъртта му) и за изследователите на неговото дело. Безспорен интерес за тях представляват впрочем и записките му от годините (1822-1827), когато сам е бил обект и жертва на образованието, сравнявано от него с усмирителна риза, със затворена крепост, в книга или по-скоро тетрадка, върху чиято корица написал "Потпури" - модно понятие за времето, обозначаващо смесица от жанрове или мелодии, от настроения и стилове, от размисли и импулси. Тя допадала на романтиците, а в дадения случай издава и доста особености на младия Ханс Кристиан, неговите търсения и стремежи, специалното му внимание към проблеми, свързани с развитието на личността, с другостта като орис, индивидуално изпитание, но и шанс, с начините за противодействие на обезсърчението и горчивината, за стремежа му към прагматично поставяни, но нелеки цели, постижими обаче с упорство, воля и трудолюбие. Сред тези потпури има и мнения на уважавани от него мислители и творци за изкуството, любовта, смелостта да защитаваш своята позиция и място в обществото, а и, разбира се, за децата и детството, както и разсъждения, почерпани от животописи на най-видни представители на световната култура (Шекспир, Леонардо да Винчи, Байрон и други), които считал за свои истински учители.

Подобни източници на сведения от по-интимен характер са не само любопитни, но и твърде ценни за андерсеноведите, помагат им да доизградят и допълнят образа на бъдещия класик, предпочитал да отъждествява славата не толкова с лаврите на триумф, колкото просто с признание, защото тъкмо него е извоювал особено трудно, и то в собствената си родина, дори когато извън пределите й вече бил четен и тачен автор. Болезнено чувствителен, неспокоен ("аз съм като водата, всичко ме раздвижва и вълнува", обичал да казва), изопнат вътрешно подобно и на струна, и на тетива, Андерсен понасял тежко неблагосклонните отзиви за едно или друго от произведенията си, за своите изяви поотделно или като цяло и можем да разберем изумлението например на съпругата на Чарлз Дикенс, в чийто дом гостувал през лятото на 1857-а, от бурното отчаяние, което предизвикала у него поредна критическа нападка, макар литературният и светският елит на Лондон да му засвидетелствал своето възхищение. На рецензентската дребнавост и недалновидност предимно в Дания, където подир същинския му дебют в литературата (през 1829 г.) трябвало да изминат две десетилетия, преди печатът там, що-годе единодушно, да изрази жадуваната от него оценка, той давал отпор в немалко от своите приказки и разкази. При това съвсем не неефективен, щом Георг Брандес (1842-1927), ярка фигура в литературата на Скандинавия, негов по-млад сънародник и пръв проникновен изследовател, го упрекнал, че с префинения си сарказъм и прозрачна алегорика е подкопал устоите на критиката в страната им. Нейното снизхождение спрямо Андерсен, достатъчно неоправдано и обидно, писателят третирал и като неразбиране, и като социална надменност, загдето бил произлязъл от низините на народа, син на обущар и перачка, проплакал за първи път на 2 април 1805 г. в мизерна стаичка и в легло, сковано от баща му от погребален подиум и по което още чернеели ивици траурна драперия - детайл, сякаш заимстван от обстановка в негова приказка, частично пресъздадена например, макар и с пастелната тоналност на идилия, в "Снежната кралица" (1844). Така заглавието на една от трите му автобиографични книги, посочена по-горе, достатъчно красноречиво впрочем, не би следвало да се тълкува като синоним на безусловно възтържествуване над трудности и врагове, на традиционната идейно-фабулна симетрия бедност-злини-битки-победа-щастие, но в смисъла, който той е влагал в понятието "приказка", обогатявайки неимоверно този "малък жанр", преоткрит и художествено оползотворен от представителите на европейския романтизъм, а пък въздигнат именно от Андерсен върху пиедестала на голямата литература. Геният му е специфичен - северен, той превръща в положителни онези фактори и енергии с отрицателен заряд, които биха съкрушили и дори погубили толкова други, а творчеството - в най-ефикасното противодействие на пораженските настроения и малодушието. Тъй че безспорно прави са онези, които сочат за втори рожден ден на писателя 6 септември 1819 г., когато пристигнал от Оденсе в Копенхаген с вързопче дрехи и с мастилница, решен да покори най-напред столицата, сетне и планетата. Не само гротескна, а и съвсем неосъществима изглеждала тогава амбицията, изцяло обладала хлапака, слязъл от пощенската кола на хълма Фредериксберг, физически неловък и неугледен, "по-скоро щърк, отколкото лебед", без пари и без адрес, към който да поеме, но твърдо убеден, че ще успее. Тъкмо тази трудно обяснима вяра обаче му вдъхнала смелост да напусне родния Оденсе, някога градец от селски тип, разположен на остров Фюн, с около 8 000 жители и 1 100 къщи, повечето ниски и боядисани в жълто, със средновековно тесни и лъкатушещи улички, с три църкви и река, чието патриархално спокойствие надали съответствало на "втори Копенхаген", както го величаели тогава, защото имал още гарнизон, затвор, лудница, лятна резиденция на краля, но и единственият театър в Дания извън нейната столица. В покрайнината му се намирала къщурката на Андерсенови, където обущарят Ханс, мечтателна натура със склонност към меланхолия, четял на своя невръстен син Библията, приказки от "Хиляда и една нощ", комедии и размисли на Лудвиг Холберг, басни на Лафонтен, увличал го в игри с марионетки, измайсторени собственоръчно от него. Момчето пеело с ясен и звънък глас, наричали го "фюнски славей" и неговата нервна впечатлителност, вътрешна крехкост и трогателна наивност влизали в необичайно съчетание с жизнеспособността и настойчивостта му, с изобретателността, която проявявал при опитите си да се измъкне от Блатото (често срещан символ в неговите произведения), да се наложи и прочуе, откъсвайки се от обкръжението си там, което инак щяло да го всмуче като тресавище и да погълне бляновете му без остатък.

Известни са основните моменти от ранната биография на Андерсен, семейната среда, контрастът между майка му и баща му, но това, което без съмнение е изиграло немаловажна роля за неговата еволюция като творец, била атмосферата в родното му място, специфична и почти ненакърнена от влияния, проникващи отвън, изпълнена с драматичната интензивност на стари митове и легенди, с магията на суеверията и фюнския фолклор, с мистичното и вездесъщо присъствие на природата. Там Андерсен слушал приказки, съхранявани от столетия и предавани от поколения на поколения - за снежни моми и за тролове, за водни духове и вещици, за войници и принцеси, все персонажи, свръхестествени или пък житейски съвсем реални, но изведени в орбитата на фантастичното и някои от които фигурират в първия му сборник с приказки, издаден през 1835 г. Наименованието "Оденсе" е свързано впрочем с Один, върховния бог в езическия пантеон на скандинавците, и в детството си момчето наблюдавало как на един от хълмовете край града жителите му трупат сено за неговия осмоног кон Слейпнир - ежегоден ритуал, произтичащ от централна сюжетна линия в нордския митически комплекс. Още в първата си отпечатана книга (1822), озаглавена "Младежки опит" и подписана не без самочувствие Вилиям Кристиан Валтер, псевдоним, съчетал неговото малко име с тези на двама велики писатели, Шекспир и Скот, седемнадесетгодишният автор пренася читателя в необичайно царство на духа, в свят, където границата между сън и действителност е изличена, а фюнският народен сказ огражда като рамка картини от далечното минало на острова, образи и случки от предания, странни поверия, просмукани с кръв, "черна и червена". Наред с тях обаче в това ранно произведение долавяме заемки, повече или по-малко дискретни, от творби на Адам Йоленшлегер, Бернхард Северин Ингеман и Йенс Багесен, най-видните представители на датската литература от първите две десетилетия на ХІХ век, покровители, а по-късно приятели и ценители на Андерсен. И те впрочем, наред с почти всички творци от т.нар. "златен век"4 на датската литература, дошли в нея предимно от изпълнени със задушевност и книги пасторски домове, докато, кажи-речи, единствено Андерсен бил от пролетарски произход, който обаче така и не забравил, никога не прикривал, независимо от упреците, дружески или язвителни, в снобизъм, в суета, в прекомерно желание да преодолява и най-високите социални бариери. Самото му фамилно име е съвсем обикновено, дори обезличаващо банално и сякаш постоянно му напомняло за неговите корени и скромен род, но той не го сменил с по-гръмко и предпочел да го запази като онази вътрешна истина за себе си, която поначало е вградил в своето цялостно художествено дело.

Пътуването до Копенхаген на четиринайсетгодишния тогава младеж, рисковано и пълно с неизвестности, било по същество спасително и осъзнато бягство, първото, но не последното за него: и по-нататък, вече известен и уважаван автор, той щял да продължи да бяга, панически или планирано, от датския провинциализъм, от своите комплекси и тревоги, от любовта и самотата. Терапевтично идиличната представа, внушавана от него за Оденсе и семейството му, за кариерата му на писател и за редица щедри покровители, короновани, знатни, световно прочути, не бива да ни заблуждава, ала феите действително били на негова страна и независимо от трудното начало, от страданията и пречките, съпровождали усилията му да осъществи своя пробив (най-напред като актьор), те сякаш по вълшебен начин го отвели при меценати - висши държавни служители, учени, поети, театрални дейци... Приет бил в тесния им кръг отпървом като питомец, будещ по-скоро съжаление и присмех, отколкото надежди, но му помогнали да се изучи, да дебютира на сцената и в литературата, да попътува, да стъпи здраво на краката си и допринесли много за сполуките му, макар дистанцията между бедния пришълец от остров Фюн и копенхагенската върхушка така и да оставала непреодоляна.

"Елате у нас довечера, ще видите един млад гений" - канели се взаимно принадлежащите към копенхагенския бомонд и тази светска "парола" просто потвърждавала, че за тях той бил предимно куриозен експонат в салоните им, чийто бидермайерен комфорт подчертавал с дисхармонията, която нерядко внасял на техните приеми, а не толкова забавен гост или сънародник, вече прославящ страната им и обновяващ нейната и европейската култура. В средата на 30-те години на ХІХ век Андерсен започнал да впечатлява и Дания, и континента с литературна продукция, не само обилна, но оригинална по дух и стил (няколко стихосбирки, нашумелия роман "Импровизаторът", драматически произведения, пътеписи), както и с контактите, които установявал и поддържал със знакови личности на времето (Виктор Юго, Оноре дьо Балзак, Хайнрих Хайне, Фридрих Вилхелм Шелинг, Аделберт фон Шамисо, Лудвиг Тик, Адам Йоленшлегер, Бертел Торвалдсен и др.), разширявайки непрестанно и динамично този списък с бляскави имена, заемащ пространно място в андерсенианата, в многобройните биографични книги и критически изследвания, посвещавани вече втори век на неговия живот и творчество. И сякаш светлинни години делят вече известния писател от мига, в който "пощальонът наду своя рог и аз се понесох към света с десет риксдалера в джоба", както си спомня, очевидно, без юношата, какъвто бил тогава, да е имал дори най-малката представа, че му предстои да воюва за мечтите си в столичен град, външно импозантен и примамлив, но вътрешно раздиран от проблеми и обкръжен от неспокойната, разтърсвана от революции, метежи и войни Европа. Навсякъде из континента по онова време се прекроявали граници, завоевателните походи на Наполеон обрулили голяма част от него, а поражението на френския император поставило в тежко положение страни като Дания, сключила с него злополучен пакт, в резултат от който губи Норвегия5, дотогава нейна провинция (от ХІV в.). Но драматични неуспехи кралството всъщност търпи още от 20-те години на ХVІІ в.: разгромено е в Тридесетгодишната война (1618-1648), води поредица от неуспешни войни с Швеция (1643-1645; 1657-1658; 1658-1660), отстъпвайки й плодородната област Сконе и господството над Балтийско море, с Англия, която през 1807-а бомбардира неговата столица и го лишава от търговски флот... Официално обявен, банкрутът на Дания през 1813 г. поражда безизходица и униние в страната, а кампанията, подета не след дълго за откъсването от територията й на двете херцогства Шлезвиг и Холщайн, създала опасност тя не само да бъде разцепена, но и буквално погълната от германската конфедерация, насочила се заедно с Русия към хегемония над Прибалтийския регион, след като Скандинавия го губи. През 20-те години на ХІХ век икономическата ситуация в Дания била крайно незавидна и сякаш дори безперспективна, хората - потиснати и пасивни. Абсолютната монархия все пак просъществувала до 1848-а, още повече че в мрачната за тях сянка на Френската буржоазна революция датските крале, автократични, макар и възпитано доброжелателни, реагирали ловко и на най-слабите признаци за социално-политически вълнения и трусове. Те привличали към управлението либералната буржоазия и осъществявали преобразования, които укрепвали ролята и влиянието на градските промишлено-търговски кръгове, а на 5 юни 1849 г. била обявена Конституцията, по силата на която Дания се превръща в буржоазно-земевладелска конституционна монархия. През 1851 г. там се въвеждат пощенските марки, през 1854 г. започва да функционира първата телеграфна линия, може да се говори и за известна свобода на словото, за активизиране на обществения живот и на публицистиката, за начало в индустриализирането на страната, съпроводено от все по-явно социално разслоение, от възникването на пролетариат... Започналата през 30-те години кампания за откъсването от нея на Шлезвиг и Холщайн обаче създава опасност не само от териториалното й ощетяване, а и от нейното асимилиране в една все по-могъща Германия. Дания отново претърпява горчиво поражение: Прусия на Бисмарк в съюз с Австрия я лишава от почти 1/3 от нейната територия и от 2/5 от населението й - тежък удар, довел до парализираща стагнация, но пък мобилизирал предприемчивия скандинавски дух за съпротива срещу обстоятелствата ("това, което ни е отнето навън, може да бъде спечелено вътре", гласял девизът на деня). Осъществена била буржоазно-либерална революция, проведени реформи, включително и в сферата на образованието, но до създаването на европейска държава от нов тип предстояло да се измине дълъг път.

Откъм Западна Европа, особено след Юлската революция (1830) във Франция, нахлували преломни идеи за човека и общественото устройство, от които обаче широките маси в Дания били все още далеч и реципиентите им, както и потребители на литературата, на културата, облъхнати от тях, за момента си оставали представителите на елита, горните слоеве на средната класа, академичните среди и държавните служители. И докато представленията на операта на френския композитор Д. Ф. Еспри Обер "Нямата от Портичи" (1828) дават сигнал за разгръщане на национално-освободителното движение в Белгия (през 1830), да речем, копенхагенската буржоазия превръща премиерата на нейната постановка в Кралския театър в повод за прослава на крал Фредерик VІ, който гледал спектакъла от своята ложа. Критичното отношение към монархическия абсолютизъм било потискано едва ли не в зародиш докъм средата на века и в естетическата сфера дотогава преобладават главно явленията и проблемите на чисто човешкото - само те можели да бъдат третирани публицистично и художествено поради контрола над словото в условията на ограничена свобода на творческия изказ. Но литературата, театърът, изобразителното изкуство, музиката бързо и гъвкаво се приспособявали към тази ситуация, за да надхитрят системата и се изтръгнат от опеката й. Това е почти навсякъде етап на важни научни открития, философията и литературата са в подем - в много страни на континента романтизмът предизвиква истински кипеж на естетически импулси и идеи, налагайки и ново виждане за личността като за органична цялост, изградена от съчетание на разума и чувството, без приоритет нито на първото, нито на второто, като понятието изграждане също получило обогатено съдържание. Творците създавали съвкупности от противоположности, обърнали поглед към индивида, изразявали уважение към неговото достойнство и права, съчувствие към мъчителния му стремеж да проникне в истината за своето съществуване, за Битието. Характерният за времето интерес към народното творчество, към националното своеобразие, е особено активен и дълбок в Германия, където мислителят и писателят Йохан Готфрид Хердер дал мирогледни насоки на процесите в културния живот на страната, особено повлияни от неговото разбиране за необходимост от исторически подход към явленията на литературата и за зависимостта им от духовното развитие на всеки народ. От голямо значение било също издаването на приказки от братя Грим, Якоб и Вилхелм, и двамата изтъкнати германисти, изследователи в областта на митологията и лингвистиката. Общо за романтиците било увлечението по мита, преданието, приказката, легендата, по всички следи от старинна устна традиция, достоверно разкриващи качествата, особеностите на "народната душа". Наред с такъв историзъм за тях е свойствен и екзотизмът,т.е. идейно-естетически мотивираното любопитство към далечни страни и народи, към всичко извън пределите на собствения им, добре известен свят, а и към онова, което ги обкръжавало неопосредено в очакване да го опознаят. Всъщност Андерсен е имал парадоксалния шанс да се появи в определен момент от тази бурна и смутна действителност в Копенхаген, един пренаселен град (тогава със 150 000 жители), обгърнат във воня от замърсените канали и клоаки, с остри социални контрасти и опасни улици, белязан с нищета и поразяван от епидемии, тъмен и душен (хората трябвало да излизат за глътка свеж въздух чак до крепостните стени, чиито врати били залоствани в десет часа вечерта, а ключовете от тях - предавани лично на краля, който, както твърдят, ги слагал под възглавницата си). Ала той го виждал с други очи и нищо не било в състояние да го обезсърчи в опитите да се наложи, подкрепени от неговите покровители и настойници тъкмо когато романтизмът, идеализирал детската чистота, наивност и невинност, започнал да доминира като идейно-естетическо направление и духовно движение в Европа6, също и в Дания. Авторитети в сферата на театъра, истински магнит за копенхагенската средна класа, затворена общност, за която изтънчеността и цивилизованият начин на живот били почти религия (шведската певица Йени Линд например, дълго ухажвана от Андерсен, гастролирала из цяла Европа, също и в Америка, пише към края на живота си: "Никога няма да забравя удоволствието, с което пеех в Копенхаген, защото другаде не срещнах тъй култивирани артисти и зрители, както там") били поетът Адам Йоленшлегер, приятел на Гьоте, Бернхард Северин Ингеман, също виден представител на тогавашната датска литература, който пък дружал с Лудвиг Тик и Е.Т.А. Хофман, а това упражнило дългосрочен ефект върху нейното развитие, критикът-хегелианец и драматург Юхан Лудвиг Хайберг, докато физикът Ханс Кристиан Йорстед бил вече известен и като романтически философ със своите лекции по космология и за духа на природата. Почти всички те впоследствие стават предани приятели на Андерсен, който при пристигането си в столицата през 1819 година, едва ли е бил в състояние да прозре, че оригиналността и приносът на тази ярка група вече прокарва път за второ поколение талантливи датски творци, тогава деца - Кристен Кьобке, истинският художник на датския "златен век", бил деветгодишен син на пекар, Юхане Луизе Хайберг, примадоната на Кралския театър, ненадмината до края на века, още била шестгодишно момиче в скромен дом в северните покрайнини на Копенхаген, а самият той - неоформен и комплексиран юноша провинциалист, хистрионичен, женствен... В простодушието му Йенс Багесен, композиторът К.Е.Ф. Вайсе, влиятелният финансист и общественик, негов ментор, Юнас Колин и неколцина други съзрели един вид "фирмена марка" и рядката възможност да приложат в конкретния случай уроците по свободомислие и хуманност, усвоени от Русо и Фихте, вече изпробвани набързо като практика от подранили там просвещенци като Щруензе7, платили за това с цената на живота си. Неукото и недодялано момче от Оденсе било просто датски еквивалент на Петер от Хановер, намерен някога край този град в Германия и отведен в двора на крал Джордж І, където полудивото му състояние привличало интереса на много писатели, философи и учени от епохата на Просвещението. Подобен бил и случаят с хлапето от Авейрон, десет-единайсетгодишно, което през 1800 г. излязло от горите в Южна Франция и се озовало в Париж - там многобройни естествоизпитатели, лекари, педагози и антрополози се мъчели да го изследват и култивират, както по-късно било направено и с твърде загадъчния Каспар Хаузер, изникнал в Нюренберг през 1828 г. Такива феномени подхранвали продължителни и изострени полемики на границата между Просвещението и романтизма относно взаимоотношенията между човека и животното, разпространявали се всевъзможни разкази за орангутани, погрешно вземани за хора, за хотентоти и деца, отглеждани от зверове... Така че наглед безпомощното "дете на природата" от Фюн или "Аладин", както се казва щастливецът главен герой в едноименната пиеса-приказка на Адам Йоленшлегер, внесло добре дошла тръпка в блазирания и ленив духовен живот в столицата на Дания, която обаче, в рамките само на две поколения - между 1770 и 1850, бива облагодетелствана от творчеството на Бертел Торвалдсен, един от най-прочутите скулптори в Европа, на идеите и научните открития на физика Ханс Кристиан Йорстед, чийто труд в два тома, озаглавен "За духа в природата", оказва огромно влияние и върху Андерсен, от изявите на художниците Кристофер В. Екересберг, Мартинус Рьорбюе, Вилхелм Марстранд, Кристен Кьобке и др., на хореографа Огюст Бурнонвил, от крупното дело на поета, изследователя на нордската митология и теолога Николай Фредерик Северин Грундвиг, на философа Сьорен Киркегор... Наистина забележителна концентрация на умове и таланти, създали облика на Копенхаген като "Атина на Севера" и чийто класицистичен "декор", построен след бомбардировката от 1807 г., самият Андерсен оцветил с палитрата на творческото си въображение.

Всъщност в датския "златен век" няма нищо грандиозно. Хоризонтите на обеднелите датчани били твърде ниски, притискала ги тежестта на ежедневието, на инак елементарни проблеми, които им се стрували едва ли не съдбоносно нерешими, и неговите представители не случайно отразяват мотиви и теми най-вече от делничния живот, сдържаността и спокойствието на северните интериори, тяхната отморителна конвенционалност, т.е. онова, което като стил е известно с названието бидермайер (от фамилното име на измислен немски провинциален учител, хумористичен герой8), и съчетава представата за буржоазния уют с размерите на един камерен семеен свят. Бидермайерът става всъщност популярен след Наполеоновите войни, когато хората практически се оттеглят в домовете си, превръщайки ги в средоточия на своето съществуване, а буржоазията отдавна имала потребност от ново усещане за принадлежност, за идентичност и цялостност, от чувство за безопасност и вътрешна стабилност, което тогавашната реалност не й вдъхвала въпреки инак взаимоизгодната й обвързаност със системата. Този стил, типичен за епохата и фактически културна цялост9, съставена от литература, изобразително изкуство, вътрешна архитектура, мода и всякакви житейски форми, предлагал свят без екстремности, подвижен в своите инак постоянни коловози, центриран около семейството, оазис на сигурността, нерядко обаче мнима, както внушават писатели като Стеен Стеенсен Бликер (1782-1848) например, когото Андерсен високо ценял - той обрисувал бидермайеровата среда и атмосфера по-скоро като ограничаващи и репресиращи човека, отколкото като патриархално-идилични и целебни за психиката му.

Противопоставяйки тази тапицирана затвореност и антикосмополитизъм на света извън обзаведените в такъв дух домове, на природата, на естеството, схващано и в най-широк, и в най-възвишен смисъл, Андерсен, макар и чест гост "край камината" в подредените буржоазни гостни, иронизира проявите на производното от тях "малко изкуство", Кleinkunst (нем.)10 , и тънко разобличава измамния покой на бидермайера, неосъществимостта на внушения чрез атрибутите му идеал за завръщане към митичното блаженство на някаква завършена хармония. Показателна в това отношение е приказката му "Пастирката и коминочистачът" (1845), която съдържа често коментирани (Lotz 1989) индикации за потискането на сексуалността като разрушителна сила, застрашаваща бидермайеровото равновесие и комфорт, ясно доловими и за неизкушения в психоанализата читател: двете порцеланови фигурки в нея успяват да се завърнат на въжделената "масичка под огледалото", изтръгвайки се от своя преследвач, алегорично обобщил тъмните нагони, като заплащат за своето избавление с радостно отлагане на отстъплението пред нейните примамки - така спасени, те "се обичаха, докато се счупиха"... И тъкмо в условията на тази "единна култура", чиято демонстративна ненакърнимост прикрива като маска тревогите, неудовлетвореността, дори страданието и е безкрайно отдалечена от холистичния мироглед на неоплатониците, както императорски Китай в "Славеят" от старото имение в "Грозното пате", Андерсен извършва истинска идейно-естетическа революция. Революция "кадифена", но необратима според Георг Брандес, който изтъква, че авторът на "Храбрият оловен войник", "Дивите лебеди", "Сянката" е разчупил сякаш с един замах, ала без да ги изкриви или повреди, тесните рамки на жанр (по-точно епически вид), снизходително определян като детски, за да го превърне от литературна провинция в цяла вселена. Всъщност във всеки жанр, към който пристъпвал, той съумявал да внесе по нещо своеобразно, да съчетае острата си наблюдателност и интензивния самоанализ с лирико-романтични импровизации и изблици на богата емоционалност, забавните измислици с елементи на демоничното, на свръхестественото, изграждайки сложни и магнетични съвкупности от факти и фикция, открай време причинявали главоболия на десетки преводачи навред по света. Езиците, на които били издавани произведенията му, ставали все повече и такъв успех го радвал, но без да го задоволява напълно. Предстояло му да се роди за трети път - на 8 май 1835 г.,когатоизлиза неголямо томче от 64 страници, отпечатано на евтина хартия и съдържащо приказките "Огнивото", "Малкият Клаус и Големият Клаус", "Принцесата и граховото зърно" и "Цветята на малката Ида". Първите три били създадени по мотиви на приказки, които бил слушал в детството си, но четвъртата е съвсем андерсеновска, както впрочем и преобладаващата част от онези, които впоследствие писал и издавал. "Той промени с един замах белетристиката на Севера. И го стори не в своите романи или пиеси. Извърши го чрез приказките си. Посредством поривистия, ритмичен, ирационално логичен, опасен и извънредно жизнен художествен стил, зароден в разговорния език, и срина една могъща дотогава традиция в прозата. Направете сравнение между Андерсеновите приказки (дори не от гледна точка на сюжетите и на иронията им, на двойните дъна или на милата ехидност в тях) и онова, което се създава в литературите на Севера по негово време - риторично, високопарно, да, сякаш преведено от немски или френски. Андерсен беше гениалният първопроходец, който разломи ледовете, за да проправи път на една съвсем нова белетристика...", отбелязва съвременният шведски писател Пер Улув Енквист в послеслов към драмата си "Из живота на дъждовните червеи" (1980), посветена на датския писател и поставена в доста страни на света, включително и у нас. Самият Андерсен сякаш не се отнасял особено сериозно към своите първи опити на разказвач (не на събирач подобно на братята Якоб и Вилхелм Грим в Германия или на П. К. Асбьорнсен и Йорген Му в Норвегия) въпреки уверенията на неговия прозорлив приятел и духовен настойник, физика и философа Ханс Кристиан Йорстед (1777-1851), че ако с романите и пътеписите е станал прочут, именно приказките ще му осигурят безсмъртие. "Славата е златна птица и творецът трябва да се стреми да я улови. Времето ще покаже дали моите приказки ще ми я донесат", разсъждавал Андерсен не без доза скептицизъм, но неговият непогрешим инстинкт, а и незабавният възторжен отклик на читателската публика (не и на датската критика обаче, хладна, когато не била открито враждебна) го подтикват да продължи в такава насока и то с нарастващ ентусиазъм, та още през декември същата година излиза второ томче - с "Палечка", "Палавникът" и "Спътникът", последвано от трето (през април 1837) с "Малката русалка" и "Новите дрехи на краля".

"Ако тези приказки се проследят в хронологичен ред, може да се констатира непрекъснат напредък, непрестанно изясняване на идеите, по-добро овладяване на изразните средства и ако смея да го кажа, все по-голяма живост и свежест", посочва писателят, без да е пропуснал да уточни защо ги издава под наслов "Приказки, разказани за деца": "Предложих в писмена форма това, което вече бях разказвал на глас на малките. Но много скоро осъзнах, че то се харесва и на техните родители. Децата се интересуват от историята, докато възрастните търсят по-скоро идеята."

Импулсите на едно поразително въображение, изкуството на лирическата миниатюра, усвоено от Хайнрих Хайне, опоетизирането на подвига, на посланията на древността, възприето от Уолтър Скот, смесицата от неоплатонизъм, скандинавски паганизъм и християнство, тъй осезаема и въздействаща с разбулените тайнства на одушевената природа и на чародейно съживените предмети от бита, свързват приказките му в система от огледала, отразили не само тогавашната епоха, а и бъдещето, неговото, т.е. настоящето, и нашето. В това отношение можем да го сравним с не по-малко знаменития му сънародник и съвременник, философа Сьорен Киркегор (1813-1855), който използвал пък прикритието на псевдоними, за да проникне, подобно на Андерсен, навсякъде и във всичко, но не за да разшири периметъра на изследванията си, да достигне безграничното по неговия пример, а обратното, да потърси и намери индивида в неговата изолация от останалите, в екзистенциално-личностната му субективност. "Вземете Андерсен - той може да разкаже една история за галошите на щастието, а аз за обувката, която стиска", посочва Киркегор в съпоставка, характерно иронична и съдържаща алюзия за много отлики между двамата прочути датчани, спечелили по половин кралство, но не и принцеса11. И двамата страдали от самотата на хора, които цял живот се стремели към любовта, парадоксално обзети от опасението, че тя ще им се случи. Дофройдово енигматичната сексуалност на Андерсен буди днес любопитството по-скоро на алчните за сензации медии, отколкото на сериозните специалисти, които добре знаят, че без неговата "андрогинност", съвсем не дотам необичайна в епохата на романтизма, живата вода на творчеството му, което всъщност я компенсира и напълно омаловажава, надали щеше да избликне с такъв могъщ и непресъхващ гейзер. Андрогинът олицетворява интегрирането на две противоположности, както ни е известно от Античността, от произведения, да речем, на Гьоте, Алмквист, Андерсен, Балзак, Готие и други големи писатели, според които тази особеност е предпоставка и за гениалност. Понятието платонична любов например става емблемно в европейската социално-етическа и културна традиция за облагородяващата духовна дружба, обусловена от споделено влечение към чистотата и истината, към сливането с Бог. То така или иначе променя схващанията за отношенията между хората, които извежда извън привичното поле на еротиката и двуполовостта, а в литературата и изкуството получава особено силен отзвук и усложнена интерпретация в епохата на романтизма в Европа (1790-1840), според която контрастите и противоречията не са непреодолими, те могат да се слеят в единен и всеобхващащ принцип за живота. Такъв възглед би ни помогнал не само да разберем, а и да възприемем с въодушевление следната сцена, описана в Андерсеновите дневници (H. C. Andersens 1975: 69-70): в една майска вечер на 1868-а писателят се намира в парижки публичен дом и както при предишни свои посещения на подобни места прекарва времето си в дружески беседи с проститутки, разпитва ги за живота им и за обстоятелствата, които са ги тласнали към такова препитание. Сега, отново притеснен и прехласнат, той разговаря с туркинчето Фернанда за Константинопол, който тъй добре познавал и обичал, за илюминациите там в чест на пророка Мохамед и след това се разделя с момичето като със скъпа приятелка...

А само няколко месеца по-рано, на 6 декември 1867, небето над Оденсе било озарено от разноцветно сияние по случай обявяването му за негов почетен гражданин, тържествен момент, който Андерсен, макар и изтерзан от хроничния си зъбобол, сигурно е изживял като свой четвърти рожден ден... Но повече от зъбобола и от усилващото се безсъние стареещият писател бил измъчван от безмерната самота на човек, който сякаш не толкова по съдба, а и по собствено желание се разминавал с любовта, вероятно с усещането, че нейните земни стандарти биха го разочаровали, че тяхното несъответствие на религията, в каквато я въздигал, би му причинило болка, по-дълбока от липсата й. А когато на 4 август 1875 г. Андерсен умира, у него намерили кожена кесийка, със скътано в нея дълго писмо от възлюбената на младостта му Риборг Войгт. Носил го на гърдите си, близо до сърцето, до самия край на своите дни. Писмото било изгорено, без никой да го прочете - така големият писател отнесъл със себе си една съкровена тайна, драматична и сигурно сантиментална като времето, в което е живял, за да ни остави обаче в замяна много повече.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Отпечатано в датския всекидневник "Политикен" на 2 април 1905 г. [обратно]

2. Синтетично и синтезиращо идейно-философско движение, базирано върху мисловната система на Платон (с особен акцент върху неговия диалог "Тимей"), разгърната от Плотин през ІІІ в. от н.е. и пренесено през столетията в съчетание с идеи, заимствани от християнството, от древноизточни учения, от естествознанието в цялата му сложност и обхватност, за да изтъкне неразривната споеност на идеите, феномените и хората в духа на специфичен трансцендентален идеализъм, който оказал силно влияние върху Ф. В. Шелинг и други теоретици на романтизма, както и върху неговите представители в Европа и САЩ. [обратно]

3. "Детето е баща на човека" (англ.). Пак Уилям Уърдсуърт впрочем "с благоговение съзерцавал ореола на предрождено знание, сияещ около детето", и го нарекъл "най-добрият философ" - в своята "Ода за безсмъртието", както посочва Бърджис в биографичната си книга за Шекспир, издадена и у нас (Бърджис 1983: 37). [обратно]

4. Период на активни художествени търсения и подем в датската литература, който се простира (в разширени граници) от първото десетилетие на ХІХ в. до 1870 и е свързан с имената на такива крупни нейни представители като Йоленшлегер, Ингеман и "кръжецът в Сорьо", с разностранната научна и творческа дейност на Грундвиг, с Хайберг, Андерсен, Киркегор... Това е време и на сложно политико-икономическо развитие на Дания, на събития с решаващо значение за нейното общество и култура. [обратно]

5. През 1815 г., по силата на решенията на Виенския конгрес. [обратно]

6. Но и в САЩ, където този пръв голям период на художествено творчество (1820-1860) има забележителни представители като Емерсън и Торо, Уитман, Ървинг, Купър, Мелвил, Хоторн, Лонгфелоу, По, Дикинсън и др. [обратно]

7. Д-р Йохан Фридрих Щруензе (1737-1772) - немски лекар и интелектуалец, екзекутиран публично в Копенхаген не само заради своята любовна връзка с кралицата, но преди всичко заради дързосттта на опитите си да прокара в аванс идеите на Френската буржоазна революция и на европейското Просвещение в Дания, обявявайки война на мракобесието в нейния кралски двор, където бил на служба при Кристиан VІІ. Виж нашумелия в много страни роман на шведския писател Пер Улув Енквист "Посещението на придворния лекар" (1999), преведен и издаден у нас, чийто главен герой е Щруензе. [обратно]

8. Папа Бидермайер се казвал въпросният персонаж в хумористична поредица на сатиричното издание "Флигенде блетер", което излизало в Мюнхен от 1844 до 1944, дал названието на този стил на обзавеждане и начин на живот, особено популярен в Германия и Австрия през периода 1815-1848. [обратно]

9. Еnhedskulturen (дат.) е ключово понятие в датската култура през първата половина на ХІХ в. наред впрочем с Romantik på det jævne (дат.) или (прибл.) "романтизъм за всички". [обратно]

10. Но според Ханс Хертел и Бенте Скавениус този "дестилиран импресионизъм" спомага за опоетизирането на най-сивите житейски зони и на най-скучните моменти от делника, оказвайки с това голямо влияние при избистрянето на специфичната Андерсенова поетика). Виж в Scavenius (1994). [обратно]

11. Както посочва например датският литературен историк и критик Ерлинг Нилсен в студия, посветена на живота и творчеството на Х. К. Андерсен. Виж приложената тук библиография. [обратно]

 

 

ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ

Andersen 1994: Andersen, H. C. Samlede Eventyr og Historier. Kbh, 1994.

Andersen 1999: Andersen, H. C. A Poet in Time. Papers from the Second International H. C. Andersen Conference. Odense, 1999.

Andersen 2003-2004: Andersen, Jens. Andersen: en biografi. Bd 1, 2. Kbh, 2003-2004.

Bach-Nielsen, Ottesen 2005: Bach-Nielsen, Carsten, Ottesen, Doris (ed.). Andersen & Gud. Teologiske læsninger i H. C. Andersens forfatterskab. Kbh, 2005.

Boas 1966: Boas, George.The Cult of Childhood. London, 1966.

Brovst 1998: Brovst, Bjarne Nielsen. H. C. Andersen. Bd 4. Den ensommes lod. Kbh, 1998.

Dansk 1965: Dansk litteraturhistorie. Bd 2. Kbh, 1965.

Denmark 1970: Denmark. An Official Handbook. Cph, 1970.

Duve 1967: Duve, Arne. Symbolikken i H. C. Andersens eventyr. Oslo, 1967.

Enquist 1980: Enquist, Per Olov. H. C. Andersen. Författarnas litteraturhistoria. De utländska författarna. II. Sthlm, 1980.

Enquist 1981: Enquist, Per Olov. Från regnormarnas liv. I En triptyk. Sthlm, 1981.

H. C. Andersens 1975: H. C. Andersens Dagbøger 1825-1875. VIII. Kbh, 1975, с. 69-70

Jørgensen 1992: Jørgensen, Aage. Idyll & Abyss. Essays on Danish Literature and Theater. Aarhus, 1992.

Jørgensen 1987: Jørgensen, Jens. H.C. Andersen: en sand myte. Kbh, 1987.

Kofoed 1996: Kofoed, Niels. H. C. Andersen: den store europæer. Kbh, 1996.

Litteraturhåndbogen 1989: Litteraturhåndbogen. Kbh, 1989.

Lotz 1989: Lotz, Martin.Eventyrbroen. Psyкoanalytiske Essays om H. C. Andersen. Kbh, 1989.

Mylius 1993: Mylius, Johan de. H. C. Andersen: liv og værk. En tidstavle 1805-1875. Kbh, 1993.

Mylius 2005: Mylius, Johan de. Forvandlingens pris. Kbh, 2005.

Nielsen 1963: Nielsen, Erling. Hans Christian Andersen. Kbh, 1963.

Nyborg 1962: Nyborg, Eigil. Den indre linie i H. C. Andersens Eventyr. En psykologisk studie. Kbh, 1962.

Scavenius 1994: Scavenius, Bente (ed.). The Golden Age of Denmark: Art and Culture 1800-1850. Cph, 1994.

Wullschlager 2000: Wullschlager, Jackie. Hans Christian Andersen. The Life of a Storyteller. London, 2000.

Андерсен 2005: Андерсен, Х. К. Приказки. София, 2005.

Бърджис 1983: Бърджис, Антъни.Шекспир. София, 1983.

Хаджикосев 2003: Хаджикосев, Симеон. Западноевропейска литература. Т. І, ІІ. София, 2003.

 

 

© Вера Ганчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2008, № 4 (101)