Вера Ганчева

web

Скандинавският север е дал на човечеството немалко големи творци, особено в областта на художествената литература. Никой от тях не прилича на друг, всеки излъчва своя собствена светлина, обогатил е световната култура с характерен принос в нея, чиито измерения и ефект произтичат от особената чувствителност и мироглед на писателите от "ръба на Европа", от осезаемата у тях философска обоснованост на взаимовръзката между човек и природа, традиционна с глъбинните си отражения за нордската¹ словесност още от староисландските саги. Въздействеността на техните сюжети, специфичен стил и атмосфера, епическата им разгърнатост, съчетана с вътрешна интензивност на изказа, експресивен в пестеливостта си, са впрочем присъщи на големите белетристи на Севера от всички времена. Сред тях норвежецът Кнут Хамсун (1859-1952) заема заслужено видно място и няма преувеличение в твърденията, че неговото творчество е един от жалоните в развитието на новата европейска и световна литература, чието влияние върху собственото им развитие подчертават Томас Ман, Франц Кафка, Андре Жид, Хърбърт Уелс, Роберт Музил, Бертолт Брехт, Ърнест Хемингуей, A. Б. Сингър², и доста други големи писатели от разни страни. Скандинавските в случая са, естествено, най-много, а не липсват и български като П. Ю. Тодоров, Георги Райчев, Людмил Стоянов, Константин Константинов, Владимир Полянов, Светослав Минков, Илия Волен, Емилиян Станев, да споменем само някои³. Лауреат на Нобеловата награда за литература (1920), Хамсун е създал продукция, внушителна по обем (25 романа, разкази, пътеписи, стихотворения, драматически творби, есеистични, публицистични и литературно-критически текстове) и с неоспорими художествени достойнства, разположена в обширно хронопространство (от 1877 до 1949⁴), колкото благодатно като възможност за комплексната изява на един автор, толкова обаче и рисков фактор при оценките и рецепцията му в различни периоди и дори епохи с оглед на обстоятелството, че ХХ век например наложи изтощително ускорение на времето в своите предели и като че повече от което и да било столетие в досегашната история на света се оказа "насечен" на етапи, наситени с драматизъм и радикално трансформационни за светоусещането, вкусовете и естетическите потребности на хората, за мястото и ролята на твореца в условията на все по-усложнени реалности. ХХІ век продължи тази проверка на все по-променливите ценностни критерии, която и процесите на глобализация превръщат колкото в шанс, толкова и в изпитание, трудно преодолимо за немалко писатели и книги с инак еталонна стойност в национален и световен мащаб. Кнут Хамсун обаче успешно го превъзмогна и то не с едно или с две, а със значително повече произведения, така че определението "творец на три века" е съвсем оправдано за него и толкова по-показателно с оглед не само на таланта и признанието му, а и на някои печално известни обстоятелства в неговия дълъг житейски път⁵.

Роден е на 4 август 1859 г. в Лом, Източна Норвегия, но детството и младостта му преминават в Нурлан, северната област на страната, чиято величествена природа отрано събужда у него желанието да претвори обаянието и тайнството на тази норвежка провинция, да я противопостави като грандиозен символ на вечността срещу цивилизацията на промеждутъчното и тленното. Мъжествено се бори с нищетата, чете жадно, самоук е, обладан от амбицията да усвои и знанието като натрупания житейски опит, да го отъждестви с прозрение и психологизъм, типичен впрочем за повествователния модус на онази първа модерност в литературата, която го изисква наред с една задължителна условност. Оттук идеите и явленията биват уедрени и обобщени до степента на тяхното универсализиране, събитията, случките, образите изпъкват благодарение на функционална взаимообусловеност, предпоставена и задвижена от енергиите на нов тип писане, неоромантическо и с подчертана психологическа доминанта, на произведения, в които е въведена голямата тема за самотата на модерния индивид, за не-героя. Времето, в което Хамсун се изгражда като личност и писател, е преломно, светогледът на мислителите и творците през втората половина на ХІХ век е силно повлиян от позитивизма (Огюст Конт) и английския утилитаризъм (Джон Стюърт Мил, Хърбърт Спенсър), от дарвинизма и от неудържимия "бум" на естествознанието, на биологията и медицината, от перспективите на научно-техническия напредък. Но сред най-четените и тачени философи през 80-те и 90-те години на онова столетие фигурират знаменити песимисти като например Артур Шопенхауер (1788-1860) и Едуард Хартман (1842-1906), а от голямо значение е и ролята в духовния живот на тогавашна Европа на Фридрих Ницше (1844-1900), чиито идеи за свръхчовека - антипод на масите, допаднали и на Кнут Хамсун. Макар да липсват категорични данни, че е имал по-задълбочена представа за трудовете му, той отрано изразява презрението си към "либералите, позитивизма, тълпите, интелигентщината и нейните претенции", своята вяра в "субективната логика на кръвта", в необходимостта на Аза от екзалтация, за да се отвори към вселената, да възприема вибрациите на миропорядъка. На подобни настроения дава гласност Нагел, главният герой в "Мистерии" (1892), у когото гняв и негодувание буди също културата, орнамент и псевдоидентичност на обществото, негов продукт, но и оръдие за умствено-емоционално нивелиране на хората, за тяхното обезличаване и опитомяване. Както и за възпрепятстване на дòсега им с първопричината, с естеството на всички неща, постижим посредством природата и най-вече в гората - нейна еманация и емблема, а и лична "топография" на почти всички централни персонажи на Хамсун."Мистерии" е един от трите романа, които бележат реалното и мощно начало на творческата му дейност наред с "Глад" (1890) и "Пан" (1894): с тях и в скандинавската, и в европейската литература се появява персонаж от нов тип, "чужденец в битието", аутсайдер, индивидуалист, изолиран от обществото, но и от себе си. Самотата на този герой, странен, своеобразен до ексцентричност, е двойна и непреодолима, някак мистична поради липсата на сведения за нейните корени и причини, на собствен исторически релеф в битието му, на какъвто и да било биографичен контекст. Суверенен господар на фантазмите и постъпките си, той обитава действителност, обрисувана в цялата й социална низост и духовна несъстоятелност. Желанието за бягство от нейния плен е всъщност неговият единствен лукс и мотив за упорството му да проецира света на своите химери не отвъд живота, подобно на типичния герой на романтизма, а насред тази реалност, там, където би следвало да е сърцето й. Подобна анонимност обгръща и Исак Селанро в монументалния роман "Благодатта на земята" (1917), да речем, макар той да е по-различен от първообраза на героя, заложен в ранното творчество на Хамсун, защото е поел предизвикателствата на мисия, която дава сила и осмисля съществуването, но с "Танген", Нагел и Глан го сродява неприязънта към студения и враждебен град, гнездо на пороци и сцена на драстичните промени, налагани от прогрес, нахлул отвън и вещаещ катастрофа.

Като възглед и мотив самотата получава впрочем съзвучна на времето интерпретация у Ибсен, Стриндберг, Якобсен, Драхман, Шелан, у още много скандинавски автори през 70-те и 80-те години на ХІХ век, свързани с т.нар. "пробив на модерното", идейно-естетическо движение в нордската литература, предвождано от датския критик Георг Брандес (1842-1927). С наименованието му той обозначава началото на новия, реалистичен, период в нея, прощаването с късния романтизъм и с избледнелите илюзии на идеализма, прокламирайки необходимостта от създаване на произведения по европейски образци, изпълнени преди всичко с полемичност, с наистина актуална проблематика, по която обществото да дебатира. Кнут Хамсун обаче се обявява решително срещу поставянето на литературата в услуга на каузата за социално преустройство чрез атакуване на институциите, традициите, предразсъдъците и авторитетите, ограничени и ограничаващи в своята закостенялост, пренасочвайки отричането им към осъществяването на друг пробив, този на душата по собственото му определение, т.е. към фокусиране върху все по-болезнената неразрешимост на вътрешните конфликти на индивида, който вече не намира убежище и в себе си, чийто Аз от щит е станал мишена, макар и подвижна, трудна за улучване, а свободата му е неограничена, както и липсата на всякаква власт. Рицар на тъгата, на житейския крах, на любовта като мистика, той търси в разстоянието между него и другите не предусловие за скъсяването му до близост с тях, но подстъп към смъртта, спасителна алтернатива на съществуването само в три измерения.

Във всички свои превъплъщения от "Танген"⁶ ("Глад"), Нагел ("Мистерии"), Глан ("Пан"), Юханес Мьолер ("Виктория"), Мункен Венд ("Мункен Венд"), Тубиас Холменгро ("Деца на своето време", "Градецът Сегелфос"), Ивар Карено (драматическата трилогия "Край дверите на царството", "Играта на живота", Вечерни зари"), Аугуст (в трилогията "Скитници", "Аугуст", "А животът продължава"), до Абел ("Кръгът е затворен") героят на Хамсун, раздвоен и меланхоличен, "отчасти Хамлет, отчасти Обломов"⁷, не притежава друго освен откъслечни спомени и копнежи, слели се в душата му в някакво блажено и метафизично усещане за единение с безкрая, за вътрешна неделимост, макар неговото съзнание да я оспорва като постижима възможност, подобно впрочем и на желанието му да се отпусне в златната мрежа на време, лишено от континуитет, нелинейно. Според констатацията на норвежкия литературен изследовател Ян Марщрандер например, изследвал самотата като нагласа, стимул и проблем в живота и творчеството на Хамсун, у самия писател фактическото и имагинерното, автентичното и фалшивото, цивилизацията и идеалът за нея влизат в противоречие, толкова по-остро, защото то е не само литературна тема и рефлексия, но и свойство на душевността му. Неговият Аз, както този на героите му, остава последната крепост на аутсайдера, един скитник по друмищата на живота, най-често по номадски волен и безотговорен, който не вижда отчетливо разграничителна линия между него и смъртта. В своята безпределна самота той може да общува единствено със себе си и да намира убежище в полуфантазното, в съня-мечта, опасно и несигурно, наркотично обсебващо и предоставящо известна защитеност само тогава, когато се слее с реалността в сплавта на творчеството.

Главните действащи лица в ранните романи на Хамсун, прототипно очертали този образ, са географски и социално дислоцирани, изтласкани встрани, изместени, но несъмнено надарени. "Танген" и Юханес в изпълнения с тъга и лиризъм "Виктория" (1898) пишат, Глан си води дневник с поетична стойност, Нагел притежава талант да очарова със своите причудливи истории и неочаквани изблици, целенасочено пропуквайки кората на еснафската дремливост в крайморския градец, където е попаднал по неразгадаема прищявка, за да изригнат изпод нея отровните газове на лицемерието, лъжата, жестокостта... "Един патологичен феномен на границата между гения и лудостта", според определението на Хамсун, той търси и намира някакъв отдушник за напиращите у него чувства и за психотичните си кризи в трескави монолози в духа и стила на онова, което американският психолог и философ Уилям Джеймс (1842-1910) дефинирал (през 1890) като "поток на съзнанието", осъзнавайки с безпощадна яснота своята изолация, колкото социална, комуникативна и индивидуална, толкова и метафизична. Именно тя е засегнала дълбоко - в самата им същност, и "Танген", и Нагел, и Глан, чийто обичаен способ за нейното превъзмогване, макар по-скоро външно и временно, най-често мнимо, е приложеният от Шекспировия Хамлет и известен като antic disposition, т.е. отделни чудати постъпки или цялостно агресивно поведение, сходни с прояви на лудост и прикриващи като маска страха, гнетящата болка, безпомощността. С дълбокия си психологизъм, с модифицираната роля на събитийния елемент, тук не носител или ос на повествованието, но катализатор на парадоксалните състояния на героя, типологично напомняща романите на Достоевски⁸, да речем, с композиционните и художествените си особености, с характерно провокативната житейска философия на автор и централен персонаж, Хамсун въвежда нов вид роман не само в скандинавската литература, произведение, което предпочитал да окачествява като "поредица анализи" ("Глад") или просто като "книга", вероятно с намек, че този от класически тип го настройва скептично със своята "пренаселеност" и разлатост. Оригинален в своята архитектоника, "Мистерии" предлага сюжетна система, построена на няколко плана, лишена обаче от епически обхват и от привичната йерархия на елементите в нея, чиято причинно-логическа връзка е преднамерено завоалирана и може би свидетелства за идейно-естетическата дилема на автора как да пише след "Глад", как художествено да превъплъщава схващанията си за новата литература, изложени в статиите и сказките му от периода, отделящ тези две произведения⁹, какъв повествователен еквивалент да намери за "...онези тайнствени движения, които протичат незабележимо в отдалечените кътчета на човешкото съзнание, непредсказуемият хаос на усещанията, деликатният живот на фантазията, оглеждан под лупа, сляпото блуждаене на мислите и чувствата, безследно чезнещите скиталчества с мозъка и сърцето, загадъчните прояви на нервите, шепота на кръвта, молитвата на костите, целият несъзнаван душевен живот..."

"Мистерии" несъмнено показва, че той е открил търсения модус да пресъздаде и то главно като подтекст трудно уловимите трептения в недрата на човешката душа. Според норвежкия писател и критик Карл Уве Кнаусгор, този роман определено отстъпва на "Глад" по някои литературно-технически показатели и по цялостна атмосфера, но едва ли е случайно, че именно "Мистерии" е включен в сборника "Норвежки литературен канон" (2008) като един от жалоните в развитието на литературата на Норвегия от ХІІІ век до наши дни. Друг неин представител днес, драматургът и есеистът Юн Фосе, счита тъкмо този роман за първия модернистичен в и извън Скандинавия, тъй като оспорва приоритетите на реалистичните образци на жанра в съзвучие с динамичната и противоречива епоха, формирала и мирогледа, и метода на неговия автор, предоставила му едновременно трибуна и алиби за темпераментното до несдържаност развенчаване на митовете, които е заварила. Докато в произведенията от по-традиционен тип цялото внимание на твореца е насочено към действието, към взаимоотношенията между хората, към комплексния подход при възпроизвеждането на живота, в "Мистерии" негово единствено средоточие е индивид, интригуващ с преднамерената неяснота и недоизказаност при обрисуването му, със загадъчните и неприемливи за бюргера външен вид, сепващи приумици и странен, но дълбоко символичен реквизит (кожух в разгара на лятото, калъф за цигулка, пълен с непрано бельо, медал за спасяване на давещ се, шишенце с отрова, тайнствени телеграми...). Нагел (фамилното му име е според някои анаграма от galen, т.е. луд), не крие възмущението си от онова, което го заобикаля и характеризира съвременността му - политическите страсти, буржоазното като манталитет и бит, позьорството и лицемерието в областта на културата, унизителното малодушие и притворство на т.нар. "хора от народа" - всичко е за него представление, комедия, мистификация, но и той самият е хвърлен в тази безпощадна мелница на полуистини и заблуди. ("Аз целият съм една измама"...) Пред него има четири алтернативи, между които да избира: любовта, природата, творчеството и мечтата, самоубийството, елиминиращо останалите шансове. Той опитва всички тези пътища, но само последният се оказва, напълно според неговото предвиждане, пригòден за изминаване до самия му край. Отказът от битката с живота и за любовта води закономерно до отказ от самия живот.

Романът, който предстои да излезе у нас за пръв път в превод от норвежки¹⁰, напълно оправдава заглавието си - това е произведение, съставено изцяло от мистерии и не един или двама изследователи са се опитвали да ги разбулят, само за да заключат, че това е не само трудна, а и непосилна, задача. Усложнява я в допълнителна степен и друг ефект, целенасочено търсен и виртуозно постигнат от неговия автор, който се проявява при промяната на читателската оптика, спонтанно или по внушение на писателя: всеки нов ъгъл на субективното усещане на текста като обективен физически фактор поднася съвсем друго, различно възприемане на произведението и на основните му персонажи (Нагел, Грьогор /Минута, Дагни, Марта), които сякаш непрекъснато менят същността си, получават непредвидени характеристики и влизат в неочаквани взаимоотношения помежду си. А и жанровите превъплъщения на романа са не по-малко изненадващи и разнообразни: криминален, битово-психологически, ницшеански екстатичен, любовен със силни елементи на витализъм¹¹, на пантеистична еротика, импресионистичен... - те са наистина много и за всяко има аргумент, което прави произведението достатъчно сложно и дълголетно. Идейната му и естетическа валидност на шедьовър е съхранена и днес, през първото десетилетие на ХХІ, с изгледи да подновява актуалността си и по-нататък. Проницателна е впрочем оценката на този роман, дадена от нашия критик Цветан Минков (1891-1967) в предговора му към изданието на български език от 1928 година¹²: "голяма и дълбока книга на новото време. Тя е израз на бунта на човека против грубата реалност на живота..., против прозата и здравия смисъл на битието в името на висшите пориви на човешкия дух".

Тези думи не са загубили значението си и днес, когато търсим новото място на Кнут Хамсун в съвременния свят и в координатната система на късната модерност, за да открием, че то си е все същото, важно и съвсем подобаващо му. Останал е непоклатим като сфинкс, чиято енигма продължава да вълнува, но вече не тревожи.

БЕЛЕЖКИ

1. От Norden, именно ареалът, наричан Скандинавски север и чиито предели излизат извън очертанията на полуострова, обикновено, но не в достатъчна степен отъждествяван с него. Като образование понятието нордски е по-приемливо според законите на морфологията на българския език от тук-там все още използваното нордически. За сравнение - нордический (рус.) от nordique (фр.). [обратно]

2. Посочени в този ред от Мартин Фаг в статията му "Писател в немилост", отпечатана в "Таймс", Лондон, на 24 април 1987. [обратно]

3. По въпроса вж. статията на Иван Попиванов (1986) и неговия послеслов към българското издание на "Пан" (1992). Заслужава да се отбележи третирането му и в книгата на Евгения Тетимова (2009: 68-78). Относно преводите у нас на редица произведения на норвежкия писател информация предоставя също статията на Антония Бучуковска (Бучуковска 2003: 91-95). [обратно]

4. Т.е. от "Загадъчният. Една любовна история от Нурлан" (1877) до "По обраслите с трева пътеки" (1949). [обратно]

5. В случая имам предвид на първо място подкрепата, оказвана от Хамсун на хитлеризма и на нацистката окупация на Норвегия в периода на Втората световна война. Политическата слепота на писателя не само го бе тласнала към подобно престъпление спрямо норвежкия народ, но и за дълго помрачи образа му в съзнанието на почитателите на неговото творчество в световен мащаб. 150-годишнината от рождението му обаче се отбеляза през цялата 2009 г. в Норвегия и извън пределите й под знака на разграничаване на неговото художествено наследство от заблудите и трагичната му грешка, към преосмисляне в позитивен дух на значението на цялостното му творчество и на изтъкване на необходимостта от него за новите поколения. [обратно]

6. Героят в този роман на Хамсун е всъщност анонимен, но веднъж, търсейки подслон за през нощта, той се представя в полицейския участък с измислено име и идентичност като "Андреас Танген, журналист". [обратно]

7. Определението принадлежи на норвежкия литературен критик и историк Харал Нес, който го предназначава по-специално за Абел от последния роман на Хамсун "Кръгът се затваря", но според мен то е валидно и за героите в други негови произведения. [обратно]

8. Кнут Хамсун неведнаж посочва Ф. М. Достоевски за свой учител в литературата. Биографите му отбелязват, че до последния миг на живота си норвежкият писател държал над леглото си портретите на Гьоте и Достоевски, като вторият бил значително по-голям. Според английския изследовател Колин Уилсън, у типичния Хамсунов герой се долавят много от чертите на персонажи на Достоевски, преди всичко от "Бели нощи", "Записки от подземието", "Престъпление и наказание", "Братя Карамазови", все аутсайдери в истинския смисъл на понятието, както твърди той (Уилсън 1978: 169). [обратно]

9. Двете произведения са: Хамсун (1965: 33-44; 1971: 45-70). [обратно]

10. След "Виктория" (1992, 2 изд. 2009), "Пан" (1993, 2 изд. 2001) и "Глад" (2002, 2 изд. 2009), преведени от оригинала съответно от Антония Бучуковска, Вера Ганчева и Антоанета Ханстеен. [обратно]

11. В случая алюзия с едноименната метафизична доктрина, според която живите организми притежават вътрешна сила или енергия, отъждествявана с истинското съществуване (вж. например Витализъм 2009). [обратно]

12. В т. ІІ на дванайсеттомното издание на произведения на Кнут Хамсун, осъществено от някогашното българско издателство "Иван Г. Игнатов и синове" през 1928-1929 г., преводът на "Мистерии" в него, вероятно от руски език, е на Н. Т. Фол. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Бучуковска 2003: Бучуковска, Антония. Кнут Хамсун. // Преводна рецепция на европейските литератури в България. Том 5. Скандинавски и прибалтийски литератури. Съст. Вера Ганчева, Георги Вълчев, Иван Троянски. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2003.

Витализъм 2009: Vitalism. // The Skeptic's Dictionary, 23.02.2009 <http://www.skepdic.com/vitalism.html> (10.01.2009).

Попиванов 1986: Попиванов, Иван. Кнут Хамсун и българската литература. // Литературна мисъл, 1986, бр. 2.

Попиванов 1992: Попиванов, Иван. Послеслов. // Кнут Хамсун. Пан. София: УИ "Св. Кл. Охридски", 1992.

Тетимова 2009: Тетимова, Евгения. Кнут Хамсун и България. София, 2009.

Уилсън 1978: Wilson, Colin. The Outsider. London, 1978.

Хамсун 1965: Hamsun, Knut. "Fra det ubevidste Sjæleliv" i Artikler 1889-1928. Oslo, 1965.

Хамсун 1971: Hamsun, Knut. "Psykologisk Literatur" i Paa Turné: Tre foredrag om litteratur av Knut Hamsun. Oslo, 1971.

© Вера Ганчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2010, № 1 (122)