Вера Ганчева

web

Както посочва заглавието на настоящата статия, която е откъс от пространно изследване по така формулираната тема, в нея се поставя задачата да бъде представен в характерна (не само за него самия, но и за епохата му) двойственост шведският учен и теософ Емануел Сведенборг (1688-1772), един от най-интересните мислители и творци в историята на европейската, а и на световната духовност. Засега почти напълно непознат у нас, той е превеждан, коментиран и четен в много страни, обогатил е науката, философията и литературата не само с приносния характер на своето физико-теологично учение за строежа на всемира, а и с размаха на въображението си, с поетичността и идейното богатство на своите трудове, писани на латински език и събрани във впечатляващ по обем корпус, преведен на шведски и в немалка част - на английски, френски, немски, руски (отделни негови произведения са издадени в десетки страни, включително и в България)². Оттук следва, че към делото му е имало и има потвърден интерес, чиито причини и ефект заслужават специално внимание с акцент върху неговата научна и философска оригиналност, по същество и естетически алтернативна, защото предпоставя свобода на изказа и интерпретациите, широки възможности за асоциации и аналогии, за вписване на мисловното и художественото творчество, създавано през различни епохи, в контекста на вековните традиции на културата, на няколко поредни цивилизации в историята на човечеството. Така фигурата на Сведенборг се откроява на фона на неговите духовни търсения и открития в продължение на повече от три хилядолетия и стремежът му да разкрива и поддържа непрекъснатостта на това развитие е сам по себе си забележителен особено в условията на Скандинавския север. Там то е протичало със значително закъснение и по-бавно в сравнение с "континенталните" части на Европа, във всеки случай до средата на ХVІІІ век, когато в Швеция³ например известни количествени натрупвания в интелектуалната сфера сякаш изненадващо, но всъщност закономерно, водят до разцвет на науката там, до постижения със значимост, далеч надхвърляща и нейните предели, и хронорамките на столетието. Последвало го сходно раздвижване в областта и на художествената проза, на поезията, на сатирата и публицистиката, напълно в съответствие с приоритетите на Просвещението, на тогавашните потребности, еталони и трансформиращо влияние на неговите идеи върху интелектуалната дейност, характера на познанието и начините то да се придобива, с основните възгледи, отстоявани от представителите му за насоките на еволюцията и за решаващи обществени и политически промени. Изразителите им в Швеция - учени, философи и писатели, ги въвеждат в специфичната културно-социална среда в страната си със съзнанието за тяхната предопределяща важност не само за настоящето, но и за бъдещето й, а Емануел Сведенборг, един от най-видните сред тях, взема активно участие в нейното мащабно европеизиране отпървом като изследовател-емпирик, а след това като основоположник на теологично обоснована и метафизично насочена доктрина за извечното устройство на универсума.

До първата половина на ХVІІІ век впрочем метафизиката е била отъждествявана с онтологията като учение за битието в цялата му сложност и нейният предмет следователно варира в спектъра от Бога, теологията до трансцендентно постигания рационален логос на мирозданието. Разбирането на метафизиката като учение за "първоосновите" отвежда - по силата на силогизъм от Аристотелев тип - към практически изоморфното й идентифициране с философията изобщо и към тенденцията за преносно използване на понятието "метафизика" в смисъла на "обща теория", "общо учение" до пределите на една относителна модерност. Известно е, че за преобладаващата част от съвременниците им прозренията и съчиненията на тримата мислители, които някои техни изследователи открояват редом заради показателна близост, а именно Аристотел (384-322), Лайбниц (1646-1716) и Сведенборг, не са били понятни. Това вдъхвало на първия, да речем, спокойствието, че въпросното обстоятелство поне не ще води до профаниране и злоупотреба с тях, до изопачаването и обругаването им. Такава позиция без съмнение би била близка и на третия, често упрекван приживе, а и в по-нататъшни времена, че текстовете му са замъглени, криптични, че изискват не просто прочит, а и усилие за навлизане в тях и за тълкуването им, при това на няколко нива. Подобни затруднения произтичат от факта, че в тях Сведенборг предлага необичайна перспектива на нашия собствен живот и свят, но и защото - алегорично по дух и митотворческо по същност и ефект, неговото дело изгражда оригинален философски модел на мирозданието и екстериоризира универсалиите, които не съществуват извън съзнанието.Впоследствие обаче, та до днес, немалко от гледищата и постановките на тези мислители впечатляват с това, че са актуални по съдържание и смисъл, че съвпадат с концепциите и откритията на модерната наука (физиката и астрономията - Сведенборг, Лайбниц; биологията, психологията, естетиката - Аристотел, Сведенборг...) или с насоки във философията на ХХ и ХХІ век, в чието идейно и културно пространство те получават ново звучене и значимост. Наричан сигурно не без основание (най-напред в САЩ⁴) "Аристотел на Севера", Емануел Сведенборг е автор на високо ценени трудове и разработки по математика и астрономия, по минералогия, химия, теоретична физика, анатомия, на многобройни изобретения, сред които изпъква например проект за летателен апарат, отредил му място в историята на въздухоплаването. Създавани в продължение на повече от две десетилетия - от 1721 до 1745 и предшествани от първото научно списание в Швеция, "Северен Дедал", което той редактира и издава от 1716 до 1718, всички те представляват задълбочени изследвания на органичния свят, отразили все по-засилващото се убеждение на своя автор, че очевидното и теологията не влизат непременно в конфликт и заедно могат да допринесат за правилно отношение към метафизичния проблем за безкрая на вселената, че следва да се изхожда от видимото и познатото, за да се добие представа за невидимото и непознатото, за да се проникне в тях и да се пресъздадат те като цялостна философска конструкция, солидно основана върху логиката. Сред тези негови трудове изпъкват "Miscellanea observata circa res naturales І-ІІІ" (1722) - "Разнообразни наблюдения, свързани с физическите науки", трите тома на "Opera Philosophica et Mineralia" (1734) - "Съчинения по философия и минералогия", "Oeconomia Regni Animalis I-II" (1740-1741) - "Стопанството на царството на душата", "De Infinito" (1742) - "За безкрайното", "Regnum Animale I-III" (1744-1745) - "Царството на душата"⁵... Развивайки схващането, почерпано от античната мъдрост, че усъвършенстването на духовната природа на човека е също така точна наука, както астрономията, медицината, юриспруденцията и че заради тази върховна, направо божествена цел са възникнали религиите, подхранили естествознанието, философията и логиката като методи за нейното реализиране, Сведенборг винаги изхожда от емпиричността, от сетивното и телесното като предусловие и база за третиране на фундаментални онтологични и гносеологични проблеми. Неговият рационализъм, изразен също в стремеж към оползотворяване на знанието, преобладава дори в най-екстатичните му визии на духовидец, както бил определян и от самия себе си, и от мнозина други, наред с причинното обяснение и логическото обосноваване на връзката на физическия свят с нематериалния, между които прехвърля мост и непрекъснато преминава от единия в другия, без обаче да напуска напълно първия. Той въплъщава странната двойственост на просветителския рационализъм, която съчетава характерната за епохата яснота и неопровержима власт на разума със също тъй свойственото за нея влечение към ирационалното, окултното, преднамерено завоалираното, към "анималистичния магнетизъм" и по-точно механицизма, водещ в представите и търсенията на повечето от представителите й - с метафизичния инстинкт, нерядко обаче вземащ връх над него. Ето впрочем и главните моменти в религиозно-философската система на Сведенборг, формирал своето светоусещане и концепции въз основа на целия наличен тогава духовен и научен опит, но който, след обичайна за един мистик психическа криза, връхлетяла го в средата на житейския му път и съпроводена от извънемпирични преживявания⁶, застава на прага на "менталните врати" към отвъдни реалности, изкристализирали в сънищата и халюцинативните му видения с удивителна отчетливост:

• учението за съответствията/кореспонденциите, т.е. за духовните проекции на предметите и явленията от физическата действителност, както и за метода на аналогията, базиран върху него и широко използван в литературата и изкуството за създаване и декодиране на асоциативната образност и символика в художествените произведения, за глъбинни философски анализи;

• учението за духовния свят като паралелен на реалния, само по себе си неразривна част от мистицизма и в европейската духовност в качеството му на опит за опознаване на мирозданието, но впечатляващо у Сведенборг с конкретността на наблюденията и неговите описания, стимулирали и предизвиквали много творци и мислители не само на стария континент;

• целенасоченото обвързване на емпиричната с духовната опитност, придаващо на теософията му научно измерение, теоретично и практическо, толкова по-убедително с оглед на неговата дългогодишна и признато резултатна работа в областта на математиката, физиката и химията, астрономията, медицината, увенчана с редица официално утвърдени открития и изобретения;

• тълкуванията, които предлага на старозаветните книги в Библията, за да разкрие "вътрешния смисъл" на Свещеното писание, съдържащо според него истинското познание за вселената, отнето на човека в дълбока древност и извънредно важно за неговото реално духовно усъвършенстване;

• схващането на вселената като необятен текст, подлежащ на декодиране и разчитане с "йероглифния ключ", който предоставя в един от най-известните си трудове.

Емануел Сведенборг въплъщава красноречиво многостранността и просветителския размах на епохата, в която е живял, отговаря на нашите представи за личностите, които духът и форматът й са изградили, извисени и разширени на свой ред от техните интелектуални амбиции, прозрения и обсег, за автентичната смислова стойност на понятията, ключови тогава - разум, трезва вяра, воля, дълг, полза/принос, и за определящото я познание, основано преди всичко върху солидната основа на опита. Наред с всичко това обаче в търсенията и постиженията на шведския учен и мислител присъства дълбока религиозност, съчетана с използване на интуицията и сънищата като възможности за задълбочаване и развиване на това познание. Обект на неговите интереси отрано става душата, нейното място и роля в човешкото тяло, значението й за развитието на хората, за любовта като двигател и особено важен фактор в техните взаимоотношения. Подобна проблематика живо е занимавала и други учени, философи като Рьоне Декарт (1596-1650), Никола дьо Малбранш (1638-1715), Лайбниц, Кристиан Волф (1679-1754)... Един от последните трудове на Сведенборг - "De commercio animae et corporis" или "Връзката между душа и тяло" от 1769 година, е посветен именно на неговите опити да локализира душата и да демонстрира чрез анатомията на човека как Бог действа в него, ръководейки се от идеализъм, който от дадена концепция насочва към представи за най-същностния аспект на битието.

Още преди своята преломна религиозно-екзистенциална криза Сведенборг бил убеден, че душата има божествен произход и природа - въпросът се свеждал до това, къде у човека е разположена и как функционира. Преди да навлезе в своя продължителен теософски период, обхванал близо три десетилетия през втората половина на неговия живот до смъртта му, той бил уверен, че тъкмо душата приема и "овеществява" вливането на Бог в човека, бидейки един вид съсъд за неговото духовно съдържание и обуславяйки спасителния за хората шанс да преодолеят еднопосочността в мисленето и светоусещането си, наложена от един световен ред, основан върху механицизма, на чиито правила обаче и тя е подчинена, както изтъква в един свой ръкопис от 1733 г. Във всеки случай принцип на душата, твърди той, е активността и тя има свойството да въздейства върху тялото преди всичко с богатството си на аналитичен философски разум, какъвто представлява. Нищо не може да съществува в една затворена и неделима цялост, без да се отнася към нейните крайни точки или граници, разсъждава Сведенборг и стига до извода, че по сходен начин нищо не може да съществува в микрокосмоса на тялото, без да е в корелация с душата. Човек следва да е в състояние да докаже онова, което тъй често му се е струвало, че констатира, а то е, че има и други истини, освен онези, които разкривали тогава микроскопът и логаритмичната линия. Такава именно истина, фундаментално значима за нас и за света ни, трябва да търсим преди всичко в себе си, в своята собствена anima - една класически християнска мисъл, изразявана по много начини и в различни епохи от трудно определим брой философи, теолози, писатели. Това обръщане навътре в себе си е предадено от Марсел Пруст (1871-1922), да речем, с достоверност, породена от друго гледище, но не по-малко валидна като асоциативна брънка от схващането на Сведенборг, че физическото начало осигурява ефективен подстъп към тайните на душата:

"... Неин ред е да намери истината. Но как? Мъчителна неизвестност ни обзема всеки път, когато мисълта надхвърля сама собствените си граници. Когато умът е не само изследовател, а същевременно и непознатата област, която му предстои да изследва, и когато всичките му познания са съвършено безполезни. Да изследва? Това не е достатъчно: трябва да твори. Изправен е пред нещо, което не съществува, единствено душата е в състояние да го осмисли и после да го осветли." (Пруст 1984: 64-65).

Eнигматичните отношения между безкрая и природата имат връзка вътре в човека, изразена чрез взаимодействието на тялото и душата. Според Декартовото метафизично мислене материята и духът идват от две съвсем отделни области със съвършено различни свойства. За да обясни взаимодействието им, което всеки човек изпитва непрестанно, Декарт локализира този процес в неотдавна открита по времето му жлеза в мозъка glandula pinealis (споменавана впрочем още от древните индуси като център на окултните способности на човека). Разбира се, Сведенборг не е можел да се задоволи с подобно отклоняване от истинския проблем и убеден, подобно на Аристотел, че "познаването на душата значително допринася за всяка истина изобщо и особено за опознаването на природата; защото душата е начело на всяко живо същество" (Аристотел 1979: 27), още през десетте години на ХVІІІ в. се заема да търси по-сложно негово решение. За тази цел и за да изпълни едно свое твърдо намерение, а именно да докаже безсмъртието на душата на самите сетива, той започва систематично да овладява биологичните дисциплини на времето, прониквайки най-напред в човешката анатомия и физиология, съсредоточавайки се главно върху устройството и функциите на мозъка. Началният резултат от тези проучвания, осъществени с голяма амбиция и енергия, е поместен в първите два тома на споменатия по-горе труд "Oeconomia Regni Animalis" -проект с цел да се намери душата сред тъканите и кръвоносните съдове. Сведенборг се интересувал главно от това, как език, прикован към материята, може да изразява духовна същина. Известни му били опитите, предприемани от някои от най-изобретателните мислители на ХVІІІ век, да създадат изкуствен език, притежаващ точността на математиката, например characteristica universalis на Лайбниц, базиран върху някаква аналогия между простите елементи на мисленето и математическите категории. Тази част от търсенията на ХVІІІ в. оказала голямо, дори определящо въздействие върху интелектуалното развитие на Сведенборг, подчинил го на възгледа, че отделните клонове на знанието трябва да се обединят в универсална наука, която той назовава philosophia matematica universalium, а нейният перфектно чист и логичен език, при това общопонятен, би позволил и улеснил, според него, класифицирането на всички естествени феномени.

Сведенборговите интерпретации на библейските текстове (осем внушителни тома на латински, 10 000 страници и седемнадесет тома в превода им на шведски, отделно поредица от книги също с предназначение да възвърнат на човечеството онова познание за истинската християнска вяра, което то загубило през столетията на неговото теологично затъмняване) са толкова своеобразни, че имат стойността на истински художествени алегории в момент, в който съвременността му и близкото бъдеще са устремени към рационализъм и в теологията, постижим чрез текстуално-критични методи и историзъм. Той го демонстрира в друг план и неуморно изгражда интелектуални системи, открити за мùстика. Макар и протестант, Сведенборг не бил ортодоксален лутеранин, излагал е идеи срещу догмата за троичността на Бога с едва ли не езически "колорит"⁷ и решително се противопоставял на тезата, че само вярата може да спаси хората, инак безсилни пред онова, което им е предопределено, застъпвайки виждането, че те носят в себе си истината за своето спасение, съдържаща се и в действеността им. Любопитно е описанието му на негова среща с Мартин Лутер в света на духовете: двамата подхващат ожесточен спор, завършил обаче с помирение и с проявена от домакина (т.е. немският теолог) готовност да приеме тезите на своя посетител. Всъщност не толкова много от онова, което Сведенборг отстоявал, намирало покритие с идейния климат на шведското Просвещение: той въплъщавал други духовни традиции и стремления, виждал качествено различни алтернативи на съществуващото тогава статукво - официално, религиозно, политическо, културно. Не случайно учени като Мартин Лам⁸ например считат философското му творчество за романтизъм в условията на Просвещението, а това вероятно обяснява и защо следващите столетия и поколения непрекъснато преоткриват сведенборгианството⁹, чиято адогматичност и свободно асоциативна мисловност елиминира принудите и предлага оплодителни варианти на натурализма и реализма, стимулира изкуството посредством разгърнатото в идейно-естетическа система учение за кореспонденциите, чиито корени трябва да търсим в зората на времето, далеч отвъд и античността. Вярването, че всичко във видимия свят има еквиваленти и в отвъдния, невидимия, а и че всичко духовно се проецира съответно в телесни и физически явления и взаимоотношения, е добре известно, но Сведенборг го разгръща именно като доктрина с приложението и на екзегетичен метод, на способ за разтълкуване на библейски текстове. След смъртта, сочи той, ние попадаме в един вид междинен свят, посред небето и пъкъла, където биваме подлагани на изпитания и разобличение за лошите ни постъпки. Твърде гъсто населен, този свят и неговите обитатели - духовете, не се представят с външни черти, защото такива нямат значение: важни са наклонностите, любовта или омразата, вътрешният мир, въжделенията приживе... Най-ранните му мистични преживявания, съновидения, прозрения, онзи Angst като първичен религиозен феномен (според Киркегор - не и Furcht¹⁰), трансцендентното като тъгата на битието и небитието¹¹ променят оптиката, през която той анализира особено интересуващите го въпроси, и трансформират възгледите му относно тях в теологично обагрена натурфилософия, подтикнала го към активна работа в сферата на физиологията и психологията. В изредените по-горе трудове Сведенборг представя своите, извънредно ценни според редица специалисти, идеи за структурата и процесите на мозъка, свидетелстващи вече за категоричното му намерение да срине граничната стена, издигната от картезианството между духа и материята, да разработва и развива телеологични и органични схващания и когато потребността го изисквала, да дава воля на въображението си, ако емпиричното естествознание (все още) не проявявало готовност да поднесе убедителни изводи и решения. В съчиненията си, създадени впоследствие и с които той преминава в "лагера" на хипергностицизма, ако употребим в случая неодобрителното понятие, срещано у Имануел Кант (1724-1804), негов безпощаден критик впрочем, той навлиза в епистемологичен повратен етап на своята работа, интериоризирайки разбирането, до което е стигнал, придавайки му качествена, не количествена същност, както е прието в точните науки, с които се е занимавал основно до този момент, и чрез сънища, видения от различен характер, отчети за продължителни трансфизически експедиции из пространствата на универсума, беседи с ангели и демони. Сред тези трудове особено важно място заемат "De Cultu et Amore Dei І-ІІ" (1745) - "За почитта към Бога и божията любов", "Arcana Coelestia І-VІІІ" (1749-1756) - "Небесни тайни", считан за негов magnum opus, "Dе Coelo et Ejus Mirabilibus, et de Inferno. Ex Auditis et Visis" (1758) - "За небето, неговите чудеса и за ада" или "Небе и ад", както гласи най-разпространеният превод на заглавието на тази книга, "Sapientia Angelica de Divino Amore et de Divina Sapientia" (1763) - "За ангелската мъдрост относно божествената любов и божествената мъдрост", "Sapientia Angelica de Divina Providentia" (1764) - "Ангелската мъдрост за божествения промисъл", "Apocalypsis Revelata" (1766) - "Апокалипсисът разкрит", "Deliciae Sаpientiae de Amore Conjugiali" (1768) - "За брачната любов", споменатият по-горе "De сommercio аnimae & сorporis, Vera Сhristiana Religio" (1771) - "Истинската християнска религия", издадените много след смъртта на Сведенборг, "Apocalypsis Explicata" - "Апокалипсисът обяснен" в 1785-1789, "Diarium Spirituale І-VІІ" (1745-1765) - "Духовен дневник", в 1843-46, "Oecоnomia Regni Animalis III", в 1847, "Regnum Animale ІV-VІІ" - "Царството на душата", в 1848-1849, "Drömboken" (1743-1744) - "Книга на сънищата", в 1859 г. Специално значение има и трактатът "Clavis hieroglyphica arcanorum naturalium & spiritualium" - "Йероглифен ключ за природните и духовните неща" от1742, но излязъл от печат през 1784, в който е формулирана главната теза на учението за съответствията, а именно, че в природата не съществува нищо, което да няма свой духовен еквивалент, застъпвана според автора още от древните египтяни, фиксирали тези кореспонденции с йероглифното си писмо, със знаците му, които можели да изразяват едновременно реалното и иреалното. Тъкмо виждането на Природата като текст, съдържащ ключа към проникване в нейната същност и в невидимото отвъд видимото, физическото, прави сведенборгианството тъй притегателно за много творци, особено за поети, докато редица учени, дори и днес, се съсредоточават предимно върху математическите модели на "хармонията или аналогията", предложени от Сведенборг, най-вече аналитични уравнения, чиито решения произтичат едно от друго.

Не можем да не се съгласим с казаното от много изследователи не само в Швеция, че двата стадия в живота и делото на Емануел Сведенборг - преди и след "мистичната смърт", както някои наричат религиозната криза с преломно предназначение и въздействие¹², макар на пръв поглед съвсем различни, са всъщност най-тясно свързани според идейната практика и духовната атмосфера на епохата му, послужила като "трамплин" за науката и естетиката на ХІХ и ХХ век, а също и на ХХІ. В този смисъл шведският мислител е не само типичен, но и извънредно продуктивен изразител на Просвещението с огромното си по обем дело, със сложността и спецификата на своя рационалистичен мистицизъм, залегнал в устоите на енциклопедичния синтез, постигнат от него. Като грандиозен можем да окачествим експеримента му да слее естествознанието и метафизиката в наистина необхватно поле на знанието и да подмени доминиращата в продължение на столетия йерархия на земното и небесното с неделима природа, равнозначна на универсум и интерпретирана на езика на причинно-следствените отношения, пресъздадена с чувство, а изчислена и анализирана с помощта на ума. В съвкупността на неговото учение се преплитат навеи от древни гностически школи, модерни за времето му теоретични подходи и категории, открития с решаващ практически принос, аргументирани умозаключения за историческото и метаисторическото развитие на човечеството като перспективи за по-нататъшен технически, социален, културен прогрес, за потенциал да твори, и универсални религиозни системи¹³, преодолявайки онзи гигантски вакуум в духовността, който, хипертрофирана, науката ще е все по-безсилна да запълва.

Такъв огромен скок на мисълта и изобщо на цялостната нагласа - интелектуална, психоемоционална, физическа, към прозрение за скритото в мировия порядък или по-точно, в устройството на световете, може да бъде извършен в пространството например на прастарата традиция, окачествена от новите времена (т.е. културно-историческата епоха, настъпила след Коперниковата революция през ХVІ век и положила началото на ново естествознание, оттук и на нова философия) като Philosophia perennis (Лайбниц) - определение, което идва да посочи, че тя е неизменна, че винаги е налице завръщане към нея. Както подсказва словосъчетанието на латински, послужило за наименованието й, става дума за идейно-духовно движение с корени в древното познание за човека и родството му с всеобемното, за разума като "портал" между външните и вътрешните светове и за трансцендентното като иманентно свойство на земното, делничното, телесното, досегаемото. Т.е. за комплекс от фундаментални истини, които някога били добре разбирани от хората поради близостта им с природата, а дефинирани от първите богослови на християнството, неговите ранни отци Климент Александрийски (ок. 150-ок. 215) или Ориген (185-254) например, за да бъдат пренесени през вековете, подети и разтълкувани от хуманистите на Ренесанса в качеството им на неразривна част от световната езотерична традиция - не толкова доктрина, колкото практика, оперативно познание, насочено към трансформация на вътрешния мир, на глъбинната душевност и към укрепване, от епоха на епоха, на единното ядро в многообразието от религиозни култове и форми. Тази вековна линия в чистата метафизика, която предполага не толкова разгърнат дискурс, колкото съзерцателен размисъл по вертикала относно чисто теоретични принципи, откриваме като водеща във философията на Сведенборг, но в своите теологични трудове, над двадесет заглавия, създадени именно през втория стадий на неговия живот и дейност, той си остава емпирик, осланящ се на конкретната реалност, на наблюденията и преките възприятия. (Докато теология ще рече богословие в най-тесен и в най-широк смисъл¹⁴, теософия е термин, свързан с александрийските философи от ІІ-ІІІ в., обозначаващ изградената от тях еклектична духовна система, базирана не върху различията между отделните религии в света, но върху общия им произход¹⁵). Дори като визионер от голям ранг и нелишен от ексцентричност, той не се отклонява от методичното усилие на учения, изграден и формиран от ХVІІ век подобно на Френсис Бейкън (1561-1626) или на Йоханес Кеплер (1571-1630), а изявен през ХVІІІ-ти, епоха, чиято комплицирана двойственост и интелектуален размах, вече коментирани тук, без съмнение имат значение за собствените му хипотези и гледища. Вероятно са прави онези, според които Емануел Сведенборг, вниквайки не просто в идното, но в неговото идейно и духовно съдържание, е изпреварил с тях не само своето време, а и нашето днес, защото е стигнал и до бъдещето ни, изследвал го е детайлно, не в качеството му на хроноизмерение и темпорална категория обаче, а в това на "палимпсест" с ясно различими послания и данни отпреди, на етико-нравствена проекция на човешкото развитие, фактологично и мисловно обхванато от него, както е отразено в религиозните трудове от втората половина на живота му, чиято профетическа стойност и библейски обхват ги прави според някои равностойни на Трети завет.

Художествената култура предлага много примери за кодифициране и прилагане, чрез слово, но също така с образ и тон, на метода на "превеждане на душата", според израза на Шарл Бодлер (1821-1867), почитател на Сведенборг и един от онези творци, приложили неговото учение за съответствията в своята поезия, превръщайки я в средство, в сложен и чувствителен инструмент за разчитане на природата като йероглифен текст. Литературната история на този метод е дълга и свързана далеч не само с романтизма и символизма, чиито представители боравят с алегории и символи като своеобразни синоними на менталните абстракти, проецирани от тях в зоните на чувствата и въображението, а също с Шекспир или с драматургията на класицизма. Но най-вече с асоциативната универсалност на неоплатонизма, съединяващ възловите етапи в развитието на човечеството в мисловно-естетическа съвкупност и в пренесеното от него през вековете учение за природата, душата и словото като носители на скрити значения и смисли и за вселената като необятна система от знаци, податливи на дешифриране, като безкраен низ от тайнствени следи в пясъка на преходното, оказало се изненадващо непреходно в резултат от тяхното разгадаване. С универсалния възглед за света на това движение, съдържащо много епохи и идейни, духовни и естетически направления, съчетало метафизиката (онтологията) с насъщните въпроси на живота, знанието, опита, Сведенборг влиза в допир посредством съчиненията на Филон Александрийски (ок. 25 г. пр.н.е -50 г. от н.е.), споил синкретично юдаизма и античната философия с християнството, а също и платонизма с неоплатонизма, изграден върху принципи, почерпани от източната и европейската мистика, насочен към отвъдното и отстояващ т.нар. ориенталски (източен) дуализъм между духа и материята, душата и тялото. Израснал в дом, изпълнен с атмосферата на лутеранската духовност и култура - баща му Йеспер Сведберг¹⁶ (1653-1735), епископ и известен автор на псалми, е сред най-видните религиозни фигури на тогавашна Швеция, той израства и получава образование в университета на град Упсала, най-стария в Скандинавия (основан през 1477) и там влиза в съприкосновение с широк спектър от идейно-философски течения и школи, сред които особено място заема именно неоплатонизмът. Желанието на неоплатониците да създадат всеобщ език, който да поднася най-фините нюанси на човешката емоция и изказ, да бъде понятен, гъвкав и удобен за всички и навсякъде, но също и да постигнат обединяване на световните религии - идея, много близка на шведския учен, теософ и писател, съответства на пантеистичния възглед, че смъртта не означава край, а ново начало и съвпада с нагласата на Сведенборг, който не случайно е сред мислителите, интригуващи и вдъхновяващи предромантиците и романтиците не само в Скандинавия, но и в Европа и САЩ. Шведският поет-романтик Пер Даниел Амадеус Атербум (1790-1855) дори го нарича "Плотин на християнството", чието "боговдъхновено творчество", въпреки че не е излято напълно в естетическа форма, може според него да се сравнява по дух и размах с "Божествена комедия" (ок. 1306-1321) на Данте Алигиери (1265-1321) или с романа "Хайнрих фон Офтердинген" (1799-1800) на Новалис (1772-1801), а Емерсън отива още по-далеч, назовавайки Плотин (204-270) и Сведенборг трисмегисти или трижди велики¹⁷, т.е. поставя ги един до друг като най-видни представители на херметическата традиция през вековете и посредници в нейното популяризиране и обновяване.

Когато сам Сведенборг се опитвал да изложи тези свои виждания пред съотечествениците си, оценили го с показателно закъснение (мнозина го посещавали, тласкани предимно от любопитство спрямо стария учен и мистик, вече широко известен в Европа), те нерядко затвърждавали предварителната си представа за него като за ексцентрик, засегнат едва ли не от смущения в психиката. До нас са стигнали доста свидетелства за подобни недоразумения, произтичащи главно от неспособността или невежеството на някои да доловят в неговия специфичен начин на мислене континуитета в рамките на многовековна традиция, изградена, укрепвана и продължавана от цяла плеяда мислители и визионери и чието идейно ядро е абсолютното единство, интегралното измерение на човека като смисъла на живота и възможната трансформация на невидимото във видимо. Едно по-задълбочено и пълно разбиране на посланието на Сведенборг би било улеснено и от тълкуването му в контекста на философското творчество на други мистико-екзистенциални мислители и теолози от рода на Майстер Екхарт (ок. 1260-1327), Ангелус Силезиус (1624-1677), Якоб Бьоме (1575-1624), Блез Паскал (1623-1662), Мигел де Унамуно (1864-1936), защото от психологическа гледна точка изходната позиция в него е именно схващането за човека като за потенциал на демон или на ангел в универсум с божествен промисъл и вечност. Оттук и върховната му задача - индивидуална и дейна ангажираност с цел да се реализира божествения план за вселената и човекът да заеме мястото си на богоподобен в триединния всемир, в който е поставен: природен, духовен и небесен, обогатявайки така, с пълното си осъществяване, този огромен и комплексен свят, за да го направи още по-могъщ. В своя главен труд "Небесни тайни" Сведенборг набляга върху значението на волята за познание, за обогатяване на вътрешния живот на човека, за неговите възможности да реализира онова единение с божественото, без което по-нататъшното му усъвършенстване е немислимо. Този опус доказва впрочем метаморфозата на своя автор, онази коренна промяна в или на съзнанието му, благодарение на която той придобива способността да изживява рая и ада като състояния, като части от или в битието на земята. Всичко във вселената е органично, одушевено, минералите, растенията, животните, хората, демоните и ангелите са елементи в една и съща мисловна система, посочва Сведенборг, който подобно на полския алхимик Сендивогиус (1566-1636), на медика Парацелз (1493-1541) или химика-физиолог Ян Баптист ван Хелмонт (1577-1644) изхожда от идеята за една постоянна и съзидателна природна сила, archeus, откривайки я навсякъде - в библиотеките и академиите на рая, в кръговете на ада... Сливането на противоречията, coincidentia oppositorum, е за него синтез от най-висш порядък, един от духовните двигатели на развитието.

Параболата е форма, до която са прибягвали с убеденост, но и по необходимост редица духовни водачи на човечеството: от една страна, за да илюстрират абстрактни концепции, а от друга, от съображения за предпазливост, предизвикани от гонения и смъртна опасност за тях и учениците им. "Не изяснявай истината" - към този постулат на древнокитайския мъдрец Лао Цзъ (VІ в. пр.н.е.) се придържат и европейски мислители от рода на схоластика Томас от Аквино (1225-1274) например, създал идейно-религиозна система от типа "теологична алегория" върху рефлексията за три нива на значенията при анализ и тълкуване на Свещеното писание - буквалното, историческото и духовното, докато Сведенборг борави и с четвърто, това на разбирането на текстовете в него през призмата на доктрината за кореспонденциите/съответствията, анагогично и трансцендентиращо първото, без да му противоречи. За него като гностик, но и като човек на своето време, знанието има превес над вярата, бидейки обаче по-скоро равностойно на прозрение или на просветление, на духовна опитност (гносис), отколкото фактическо, интелектуално, приложно-рационално (епистема), и космогоничният комплекс, в който го влага, е всъщност гигантска алегорична поема, сякаш трудна за проумяване и тълкуване, а някак странно привлекателна и въздействена именно за творци на словото от различни страни и до ден-днешен¹⁸. Съпоставят я често с "Божествена комедия" на Данте, както бе вече посочено тук, от една страна, заради вечността като свързващ мотив и формат, а от друга - заради четирикратно разгърнатата параболична интерпретация на темата за универсалния обхват на кръговрата на човешкото съществуване, но и заради нейната енциклопедичност от нов за времето тип. Сведенборг е черпил с пълни шепи от един съществуващ тогава общоевропейски свят на знанието, достъпът до който му е бил осигурен от възможностите, предоставени в бащиния му дом, от образованието, получено в университета в Упсала и от многобройните пътувания, предприемани от ранна младост, разкрили пред неговия умствен взор перспективи, далеч по-широки от тези пред съвременниците му в Швеция. Такава ерудиция би могла да се стори обременително огромна на днешния читател, но е била натрупана с упорита и продължителна работа с много справочници, с трудовете и произведенията на повечето, ако не и на всички, писатели и учени от няколко големи епохи и практически лишавала ума му от ограничения в неговия стремеж до покори пространствата - в природата, схващана най-широко, и у човека, довел го до важни изобретения и открития като тези, направени съответно 200 години преди братята Райт (машината за летене) и 150 - преди Зигмунд Фройд (терапия посредством автопсихоаналитичен процес, за каквато свидетелства "Книга на сънищата"). Само изготвянето на научния апарат към "Царството на душата", да речем, изискващо уморителни пътувания до различни големи библиотеки в Европа, е било равностойно на неимоверен физически и психически стрес, с който впрочем и биографите на Сведенборг са склонни да обясняват срива, довел до странната и покъртителна "Книга на сънищата" от същия период, макар други да отхвърлят подобни догадки с чисто физиологична подкладка и да наблягат върху мистическия характер на отразените в нея изживявания и видения. Не липсват и спекулации относно евентуалното му нервно-психическо разстройство, признаци за каквото можели да се открият в личността и произведенията на шведския мислител, макар нито един от тях да не съответства на солидната и хармонична в много отношения натура на Сведенборг, чийто последен труд например, "Истинската християнска религия", потвърждава бистротата и интензивността на мисълта на близо осемдесет и четиригодишния автор, характеризиращите го душевен покой и пълно доверие в собствения разум, пред който визията за призвание, за богоизбраност открила нови полета на познание и достъп до небесните тайни, без обаче да променя неговия стил или темп на живот и работа, нито схващанията му по основните аспекти на морала.

Приложена и към тълкуването на Свещеното писание, доктрината за кореспонденциите или съответствията, както впрочем и монистичният възглед на Сведенборг, в който Бог и човекът, доброто и злото, животът и смъртта се сливат в единствена и цялостна метафизика с определени ценностни ориентири, с фокус в божественото предопределение на човека, въздействат и днес върху умове и таланти по немалко и нерядко твърде различни начини. Влиянието на сведенборгианството е било винаги твърде осезаемо от средата на ХVІІІ в., както обаче и противопоставянето на научно-теософската система, изградена върху идейната му основа, разбираемо силно в Швеция. През 1768 година висшето духовенство там започва разследване относно съдържанието на теософските трудове на Сведенборг, върху разпространяването на учението му се налага възбрана. Обвиненията постепенно отпадат, но отношението към него впоследствие е белязано с известна двойственост дори у някои творци и мислители, приели неговото учение за съответствията и аналогиите като част от своето идейно и естетическо верую. Без съмнение, за разбирането, осмислянето и тълкуването му не е достатъчно желанието това да се постигне, но е нужен и ключ, предоставян не само от трудовете му или от компетентните мнения на специалистите по тях, а и от аналитичната преценка на степента, в която то допринася за осветляване и разширяване на проблеми на съществуването и за духовно обогатяване. Сам Сведенборг използва понятието "ключ" съвсем не толкова метафорично, но в значението на инструмент за вникване в действителността изобщо, в универсума. Без съмнение такъв ключ е щял да бъде от полза и за немския философ Имануел Кант, който активно се интересувал от Сведенборг още през 60-те години на ХVІІІ век и събирал сведения за него от различни източници. Набавил си и изчел големия му труд "Небесни тайни" в неговото осемтомно лондонско издание и тъй като известността на шведския теософ вече преминавала в слава и мнозина любопитствали относно мнението именно на Кант по гледищата и изявите му на ясновидец¹⁹, от Кьонигсберг светът получил през 1765 г. неголям текст, отпечатан година по-късно като брошура и озаглавен "Фантазиите на един духовидец, доразяснени от фантазиите на метафизиката" (1766) (Кант 1998: 431-493), който според мнозина съдържа изцяло отрицателно становище за идеите и виденията на Сведенборг, както личи още от встъпителните думи ("Царството на сенките е рай за фантастите"). Има обаче мнения, че авторът му се прицелвал в друга мишена - в рационалиста-метафизик Кристиан Волф, ученик на Лайбниц и с безспорна тежест сред тогавашната философска общност. За Имануел Кант беседите на Сведенборг с духове не са друго освен халюцинации или симптом на умопомрачение и той мотивира атаките си с липсата на какъвто и да било доказателствен материал за реалността на подобни екстрасензорни контакти и изживявания. (Можем само да се досещаме какво би написал немският философ, ако се бе запознал и с "Духовен дневник", излязъл от печат няколко десетилетия след смъртта му). Повечето творци обаче, шведски или от други националности, възприемат тези свидетелства на Сведенборг като разширена художествена парабола, сродна с тази на Джонатан Суифт (1667-1745), да речем, създал свят не по-малко невероятен от този на духовете у Сведенборг и в същата епоха, за да ни поднесе реалност, аналогия на нашата и в своята необичайна перспектива.

Както посочих в началото, моята цел беше да представя тук, макар и частично, личността и делото на шведския учен, теолог и теософ Емануел Сведенборг. Ерудит с енциклопедичен обхват, създал сложна емпирико-теоретична система за изучаване на вселената и обвързаността на отделния човек с нея както във физически и ментален, така и в духовно-трансцендентен план, Сведенборг не е лесен обект за изследване и въвеждане в култура, насочена предимно към конкретните реалности на битието, каквато е не само българската, но интересът към него и в наше време би следвало да подскаже, че значимостта му надхвърля границите на пространството и времето поради причини, заслужаващи подобаващо внимание и анализ. Наричат го "архитект на вечността" заради умението, размаха и прагматичността, с които изгражда мащабната си философска конструкция. В нея няма прегради между човека и праминалото, за да се открие широка панорама към бъдещето, съвсем не в преносен или по-общ смисъл.

Не са малко мислителите и творците в световен мащаб и в различни епохи, върху които Сведенборговото учение за кореспонденциите е оказало влияние²⁰, което с хода на времето става все по-динамично, придобивайки особена интензивност от втората половина на ХІХ в. насам (след като е дало вдъхновяващ тласък на европейския и американския романтизъм), а Уолт Уитман (1819-1892) например, "бащата на модерната поезия", го резюмира твърде точно и красноречиво: "Намирам Сведенборг потвърден в целия мой опит. Това е особено откритие."

Една интересна изследователска задача би било проследяването и анализирането на това влияние у нас, което сигурно би поднесло интересни факти. Такъв е без съмнение стихотворението "Сведенборг" на поета и мислителя Емануил Попдимитров (1885-1943), изразил своя възторг от идеята за теургията, за сътворчеството между човек и Бог, в чиито мигове се разкрива цялата реалност на вселената:

... Отключил в раковината море,
четеше ти небесното везмо -
дъгата хор на ангелите бе,
в дърво и камък виждаше писмо.
Дълбаеше ти в ледни самоти
на златното мълчание рудà
и в естеството, и в душата ти
на Степените пътя разгада.
Ти слезе в хаос: хаос не откри,
Смъртта видя - цареше там любов,
В нощта надникна - грееха зари
И свят звучеше, хармоничен, нов...²¹

БЕЛЕЖКИ

1. Цит. от българското издание на тази книга (Сведенборг 2004). Виж бележка № 2. [обратно]

2. Съществува и по-стар превод на тази книга ("Небето и неговите чудеса и адът. Неща, чути и видени от Емануел Сведенборг"), непълен и анонимен, разпространяван на циклостил в годините на държавния социализъм. [обратно]

3. Швеция и Дания са двете основни държави в Скандинавския север през тази епоха: Швеция с Финландия като владение и Дания с Норвегия, Исландия и Гренландия под скиптъра на нейните крале. [обратно]

4. От Ралф Уолдо Емерсън (1803-1882), почитател и последовател на шведския "мечтател и систематик", когото той поставя сред най-ярките личности в световната история и култура наред с Платон, Монтен, Шекспир, Наполеон и Гьоте (Емерсън 1850). [обратно]

5. Тук и по-нататък заглавията на Сведенборговите произведения са дадени най-напред на латински, т.е. на езика, на който са написани почти всички от тях, а след това на български с възможното най-точно придържане към превода им на шведски, съпоставен с този на английски - така, както фигурират те в повечето библиографски указатели.

Доста научни съчинения на Емануел Сведенборг, главно в областта на физиката, анатомията и психофизиологията, се съхраняват все още като неотпечатани ръкописи, без съмнение поради твърде авангардните за времето и средата му виждания, отразени в тях. През последните десетилетия обаче те са обект на специално внимание не само в Швеция, довело до извода, че в тях се съдържат тези и открития, предхождащи немалко теории и идеи в модерната наука. [обратно]

6. Тази широко коментирана и в наше време криза, колкото душевна, толкова и религиозна, обхваща няколкогодишен период от живота на Сведенборг (1743-1745, както е документирана от самия него, но според специалистите е била по-продължителна). Отразена е в Drömboken - "Книга на сънищата", написана на шведски език. Този дневник, който бележи прелом в дейността на Сведенборг и насочването му изцяло към областта на теософията и религиозната мистика, бива отпечатан за пръв път през 1859 г. и то само в 99 екземпляра, за да не бъде засегнато изданието от цензурата, налагана върху тираж, започващ от сто бройки. [обратно]

7. Без съмнение произтичащ и от специфичното съчетание на особеностите на нордския мистицизъм с неоплатонизма, учението за съответствията като езотерична доктрина и мистико-аскетичното движение на пиетизма, както и хернхутизма, разклонение от него, наричано още "религия на сърцето". Фалшът на официозната църква според Сведенборг е особено неприкрито изразен в такива сакраменти като кръщението и евхаристията. [обратно]

8. Шведски литературен историк (1880-1950), автор на трудове с фундаментално значение като "Сведенборг. Изследване на неговото развитие в мистик и духовидец" (1915), "Романтизмът на Просвещението" (1918-1920), "Драмите на Стриндберг" (1924-1926), "Аугуст Стриндберг" (1940-1942, "Модерната драма" (1948). [обратно]

9. В случая се има предвид именно идейно-философската школа на Емануел Сведенборг, неговото учение, а не религиозния му вариант, дестилиран от интерпретациите му на Библията и залегнал в основите на т.нар. Нова църква, учредена през 80-те години на ХVІІІ в. в Лондон (след смъртта му) без доказано изразено желание от негова страна за това. [обратно]

10. Тези две немски думи означават съответно "тревога, безпокойство" и "страх". Твърди се, че Сьорен Киркегор (1813-1855) пръв е въвел във философията понятието Angest (датски). Вж. "Begrebet Angest" (1844), в превод на български - "Понятието страх". [обратно]

11. Тук се възползвам свободно, но точно по смисъл, от разсъждението на руския мислител Николай Бердяев (1874-1946) на тема "тъга, страх, ужас" като мистически категории и тълкуването през тази призма на човешки състояния и творчески натури (Бердяев 1993: 50-51). [обратно]

12. Например френската мистичка Мадам Гюйон (Жан-Мари Бувие дьо Ламот, 1648-1717). Това определение е в немалка степен валидно и за Емануел Сведенборг, особено в смисъла на ново раждане, на ново начало. Ето как започнало то за него според собственото му свидетелство, споделено със съвременници и предадено от Ларш Бергквист в "Сведенборг. Портрет" (Стокхолм, 1986). На 57-годишна възраст Сведенборг бива осенен от видение за среща с Бог в една лондонска кръчма. "...Каза, че е всемогъщият Бог, че е избрал мен да разясня духовното съдържание на Свещеното писание и че ще ме вдъхновява за това, което ще напиша... От този ден нататък аз преустанових всякакво светско писане и посветих работата си единствено на духовното." [обратно]

13. Засега изчерпан според предупреждението, което отправя Даниил Андреев (1906-1959), "руският Сведенборг", в своята култова книга "Розата на света", издадена посмъртно през 1993 г. [обратно]

14. Струва ми се важно да се отбележи, че според някои съвременни тези, истинската теология на нашето арелигиозно време е технологията, която изисква подход и интерпретация като религия. [обратно]

15. От гр. theo's ("бог") и sofia ("мъдрост") - мъдрост за божественото. "Свободната теософия е органичен синтез на теологията, философията и опитната наука и само такъв синтез може да съдържа цялостната истина на знанието...", пише руският философ, поет и публицист Владимир Соловьов (1853-1900) във "Философски начала на цялостното знание", 1877 (Соловьов 1995: 9). [обратно]

16. Разликата във фамилните имена на бащата и сина се дължи на промяната в това на втория при удостояването му с дворянски сан през пролетта на 1719 г. [обратно]

17. По аналогия с Хермес Трисмегист, митичен мъдрец, полубог и владетел на три свята, считан от древните египтяни за въплъщение на универсалния ум и отъждествяван с космическия принцип в мисленето. [обратно]

18. Имената тук са много, но достатъчно би било да споменем Гьоте, Блейк, Балзак, Нервал, Мицкевич, Емерсън, Уитман, Андерсен, Бодлер, Достоевски, Стриндберг, Соловьов, Фрост, Бели, Борхес, Милош, Пас, Бергман, Бродски... Към тях могат да бъдат прибавени още - и на музиканти, художници, скулптори, архитекти като Берлиоз, Шьонберг, Веберн, Флаксман, Гоген, Милес, Гропиус... [обратно]

19. Твърде широко разпространени и извън Швеция били слуховете за телепатичните дарби на Сведенборг, популяризирани от три анекдота: за пожар в Стокхолм, който той "видял" по време на своя престой в Гьотеборг, за това, как намерил важен документ в дома на покойния холандски посланик по указания от отвъдното, за разговор с брата на тогавашната шведска кралица Лувиса Улрика, също покойник, който чрез него й предал важно политическо послание... Без да оспорва автентичността на трите случки, Сведенборг ги считал за твърде маловажни в сравнение с другите му визии. [обратно]

20. Вж. пояснителна бел. № 18. [обратно]

21. Из стихотворението "Сведенборг". Цит. по Попдимитров (1933: 29). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аристотел 1979: Аристотел. За душата. Превод от старогръцки Марко Марков. София, 1979.

Бердяев 1993: Бердяев, Николай. Самопознанието. София, 1993.

Емерсън 1850: Емерсън, Ралф Уолдо. Мистикът. // Представители на човечеството. 1850.

Кант 1998: Кант, Имануел. Избрани произведения 1755-1770. Превод от немски Цеко Торбов. София, 1998.

Попдимитров 1933: Попдимитров, Емануил. Събрани съчинения в десет тома. Т. 9. София, 1933.

Пруст 1984: Пруст, Марсел. По следите на изгубеното време. На път към Суан. Превод от френски Лилия Сталева. София, 1984.

Сведенборг 2004: Сведенборг, Емануел. Небе и ад. Превод от латински Христо Хаджитанев-Младши. София, 2004.

Соловьов 1995: Соловьов, Владимир. Руският религиозен ренесанс на ХІХ век. T. 2. София, 1995.

© Вера Ганчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2008, № 11 (108)

Други публикации:
Философски алтернативи, 2008, бр. 4.