Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ СТИХОВЕТЕ И КАРТИНИТЕ:
ЗА ОНОВА, КОЕТО САМО ХУДОЖНИКЪТ ВИЖДА
(Продължение на разговор, започнат преди една година)

Тамара Караколева

web

Лилия Сокуренко и портретът на Петя
Лилия Сокуренко и портретът на Петя

Лилия Сокуренко е родена на 27 октомври 1949 г. в гр. Орск. Там е един от сталинските лагери, където родителите й се срещат. Започнала образованието си в музикално училище, тя завършва живопис в Московския държавен художествен институт "Суриков". Има над 20 самостоятелни изложби; седем от тях са в Москва. Две самостоятелни нейни изложби се организират в Московския Кремъл - в Администрацията на президента на Русия и в Културния център "Арсенал". Представяла е родината си на изложби в Австрия, Германия, Финландия, Съединените американски щати. Освен в ателието животът й преминава сред музика и театър. Свири на пиано, автор е и на две стихосбирки: "Светлина в ателието" и "В чужда градина".

През 2007 г. в поредния том на академичното издание "Живописното изкуство на Русия" е включен портретът на Петя Караколева, а тази година Л. Сокуренко е поканена за поредно участие в международна изложба. Сред подбраните от нея творби отново е портретът на Петя. Лилия Сокуренко рисува нейния портрет през 1981 г., повече от 25 години го пази в ателието си и преди година го донесе в България. След 1981 г. Петя и Лиля не се срещат, писмата им се разминават, но точно в годината на смъртта на Петя Лиля внезапно променя ведрия фон на портрета й с птицата-прокоба. По същото време пише и стихотворението си:

Послушай, послушай, послушай,
Как тихо в моей мастерской.
И только портретные души
Слегка нарушают покой.

Какое, какое им дело
До тонкой и робкой тоски
Которая бродит несмело,
но вдруг совершает броски.

Внезапно, свирепо и больно?
Такой уж манёвр у неё.
Довольно, довольно, довольно
Испытывать сердце моё!

Тази едва ли не мистична връзка между Петя и Лиля се проявява неведнъж. Загубили реалната връзка помежду си, те по едно и също време творят на една и съща тема: Петя пише своята стихосбирка "Летен натюрморт", а Лиля рисува своите натюрморти в меден тас.

Като художник Лилия Сокуренко е преминала отлична академична школа и понякога я упрекват, че е твърде спокойна, твърде академична в творбите си. Тя обаче мисли, че не спокойствието, а стремежът към хармония се противопоставя на разрушаването на образа. Тя иска, когато човек гледа творбите й, да се замисли за това, как прекрасно го е измислил и сътворил Бог. А да се направи това, според Сокуренко, е възможно само в тишина, а не сред житейската суета.

Петя и Лилия обитават една и съща територия - реализма, но Петя нарича своя стил магически реализъм. Според Сокуренко в рамките на реализма има безкрайни възможности. "Реализмът не е маниер - казва тя. - Шопен е бил реалист. Пастернак. Има всичко на всичко осем типа лица. Осем! Но моите модели са толкова различни, че никога не ми е скучно. Мисля, че изкуство, създадено с любов, може да бъде само реалистично." За Лилия Сокуренко животът е бяло платно, свързано с надежда и щастливи очаквания. С всяко ново платно започва нов живот. И животът на платното, и животът на художникът се изпълват със свое съдържание - съмнения и радости, полет и падение. Това е малък макет на живота, раждащ се на неголямото правоъгълно платно, вход в друго измерение, в друга реалност.

Своята творческа философия Лилия Сокуренко разкрива и в своите стихове. Според литературния критик Александър Бойников, "съединявайки в хармонично цяло две творчески начала, в своите стихове Сокуренко се стреми по-различно, енергично и проникновено да изрази в стихове това, което може би не се изразява, не се разказва с четката и молива." И още: "стиховете й са органичен синтез от слово, живопис и музика."

 

Преди година направих интервю със заслужилия художник на Русия Лилия Сокуренко по повод нейното идване в България. Но имах още въпроси: вече 10 години се ровя из архива на сестра си и все още много неща не разбирам. А няма как да й задам своите въпроси. Лиля ми се притече на помощ.

- В живота Петя често повтаряше една дума - "киселицата", когато говореше за това, което пише в момента. Бе убедена, че я разбирам, но аз и досега не съм наясно какво е това "киселица" в една поетична творба например. Или в роман, приказка, пиеса, филм...

- Мисля, че се досещам. Аз също имам свой термин за това, което може би Петя е имала предвид, но го наричам огънят. Да вземем например моето стихотворение "На етюдах", което ти изпратих още миналата година. Съдържанието му е може би моето кредо. Представи си платно - вертикално ориентирано, това е плоскостта. Някъде по средата поставям с четката точица. И в същия миг това платно се разтваря и се превръща в пространство, като че моята точица е точка от хоризонта. А аз искам да направя пейзаж. И започвам от тази точица да "тъка" пространството. Като тъкачка. Но не в плоскост, като тъкачката, а в дълбочина. Защо избрах за образ огъня. Защото той е символ на одухотвореността на това пространство. Дори когато не изобразяваш конкретно огън, този огън в много голяма степен трябва да присъства във всеки шедьовър, иначе в най-добрия случай това ще бъде красиво нарисуван пейзаж, но не и шедьовър. Разбира се, не можеш просто да седнеш и да направиш шедьовър. Можеш единствено да работиш с огромна любов и тогава - може би - ще се получи нещо значително. Гледаш картината, а огънят (както аз наричам това, което може би Петя има предвид като казва "киселица"), "клонимый ниц" (покланяйки се до земята), плаче за твоята душа. И това се отнася не само до пейзажа. За мен портретът живее само когато гори огън и у художника, и у модела, все едно човек или предмет.

- Всъщност защо пишеш стихове? Рисуваш от дете, но записваш специалност пиано; после се отказваш от музикалното училище и завършваш живопис. Освен това още в Москва през 1981 година помня, че четеше свои стихове на Петя.

- Добре, нека вземем едно друго мое стихотворение - "Отыгран летний водевиль". От него ще разбереш защо изобщо пиша стихове. За мен стихотворението не е самоцел. Прекрасно разбирам, че истинската поезия изисква да й отдадеш живота си. От друга страна, има много поети, които работят съвсем различна специалност, които са професионалисти в други области, но поетическият дар прави от тях поети, където и да попаднат. Не претендирам за званието поет, но работата, с която се занимавам в своя живот, очевидно не винаги ме удовлетворява напълно. Аз, с ваше позволение, съм художник. Склонна съм преди всичко към портрета. Моите пейзажи и натюрморти ми се струват по-слаби. Изглежда тази неудовлетвореност търси свой изход. И на мен ми се пишат стихове... Защото в стиховете си аз съм пейзажист и натюрмортист. За мен е по-лесно в такива случаи да използвам словото, отколкото четката и молива. С други думи - моите стихове са продължение на моите картини. Затова ми се струва, че не на всеки ще е интересно това, което пиша. Но мен това не ме вълнува особено, аз не изпитвам (простете!) отговорност пред никого за това, че пиша. Аз съм художник, който заменя понякога боите и молива с думи. Това е всичко. Но и никога не ме е напускала надеждата, че все някога ще се намери сродна душа, която да види с очите и с душата си моите стихове.

- Но аз все пак съм от другата страна на творческия процес, аз съм зрител, слушател, публика...

- Ще се опитам да ти го обясня пак със стихотворение, защото самата ти пишеш стихове. Прочети "Угол зрения". То е посветено на взаимоотношението на конкретната вещ с обкръжаващото я пространство. Представи си например бяла чашка. Стои на масичка по средата на стаята. Гледаш я и я виждаш на фона на стената. За твоите очи чрез контура си чашата взаимодейства с фона на стената и като има с тази стена обща линия - формата на чашата с дръжката. После ти се преместваш едва-едва и гледаш чашата от малко по-различен ъгъл. Чашата се оказва в друго обкръжение. Зад нея вече има не стена, а да речем - шкаф. Контурът на чашата се променя, тъй като дръжката й по-малко се забелязва. И като цвят всичко се променя. Тъй като стената и шкафът са с различни цветове, то и белият цвят на чашата се променя. Белият цвят е най-сложният от цветовете, той побира в себе си всички цветове на спектъра. Затова го избрах за пример. На фона на жълтия цвят на шкафа чашката ще получи малко по-различен оттенък, отколкото на фона на сивата стена. Придвижваме се отново около чашката. Сега тя е на фона на светлия прозорец и щорите. Чашката потъмнява, придобива по-дълбоки цветове. Дръжката на чашката може вече изобщо да не се вижда. Т.е. в зависимост от твоето придвижване по стаята, ти ще я виждаш различно, като че се превръща в съвсем друга чашка. И всеки път тази чашка ще се вплита в "десена", в "тъканта" на пространство. Пространството е като плоскост, всеки път десенът е малко по-различен. Т.е. като че пространството започва любовна игра с вещта, сътворявайки нова и нова красота. Но в този миг слънчев лъч пада върху чашката и тя започва да блести. И такава радост те обхваща! В този миг може да се роди замисъл за бъдещ натюрморт: "...И лучик мысли вырывает/ подтекст, невидимый сперва...". Обикновено човек гледа тази чаша от различни ъгли и вижда в нея само чаша. Но когато я гледа художник, той вижда в нея не чаша, а съчетание от цветове, нейното взаимодействие с окръжаващия я свят, вижда богатството на цветовете на този свят. Художникът, дори когато не е художник по професия, а човек, който усеща красотата на света, пръв ще види това, ще предаде това свое видение на платно или на хартия, а останалите ще започнат постепенно да забелязват в живота си тези явления, този живот на предметите. Затова наричам художника "первопроходец", т.е. човек, който пръв забелязва в природата тази красота. И неговият взор сам отначало се радва на тази красота, а после и зрителят я вижда на платното, а после - и в живота. Сигурно си забелязала как изведнъж виждаш някакъв пейзаж, като че го е рисувал Сезан. Или Моне. Или Левитан. И се радваш. Радваш се и се удивляваш. В първия момент даже не затова, че си го видял, а защото, както се оказва, преди теб го е видял някой друг. И се питаш: как по-рано не съм го забелязал? Наричам своите стихове продължение на картините си. И често ми се струва, че на читателя не са особено интересни размислите ми за тези тънкости от моята работа. Това е чиста живопис, която не се нуждае от вмешателството на думите.

Угол зрения

Есть во взаимности предметов
Невидимая будням связь.
Бывает, замечаешь это,
В делах по комнате кружась.

Бывает, что привычный абрис
Вдруг растворяется в другом,
Как будто вещь, меняя адрес,
Сама меняется при том.

Пространство плотно прилегает
К ней. И союз их крепко сбит.
Своим узором оплетает,
Включая в цепь иных орбит.

А если вещи свет коснётся,
Сгущая полумрак теней,
Художника-первопроходца
Возрадуется глаз на ней.

И лучик мысли вырывает
Подтекст, невидимый сперва.
И вещи тайна дорогая
Перемещается в слова.

- А когато застана пред самата картина?

- Всъщност питаш ме за възприемането на едно произведение на изкуството... Нека изберем фаюмските портрети, за тях също съм писала стихове. Тези мои стихове са по-скоро не за творческия процес, а за моето възприятие на едно произведение на изкуството; за живота на тези произведения във времето. Зрителят и произведението на изкуството са процес на виждане един на друг през времето, през вековете, защото не само ние гледаме произведението на изкуството, но и то ни гледа... Процесът на създаването е в главата, в душата на замисъла.

"Жил" от Антоан Вато

"Жил" от Антоан Вато

Имам няколко стихотворения, които още не съм ти изпращала. Едно от любимите ми е посветено на картината "Жил" на Антоан Вато1: в нея също се гледат героят на картината и достойният за този процес зрител. Другото е обкръжаващият художника свят, който възниква от обикновената реалност. Но предметите, взаимодействието им между самите себе си и пространството... Изведнъж те въвличат в съвсем друга реалност.

Един от фаюмските портрети

Един от фаюмските портрети

Вгледай се, моля те, много внимателно в портрета, който ти изпратих. Много вероятно е да е поставен някъде из интернет, но може и да не го намериш там. Имам албум с много от тези портрети от различни световни музеи. У нас, в Москва, има прекрасна колекция, но този портрет, който ти изпращам, ме поразява повече от всеки друг от фаюмските портрети2. Сега не мога да си спомня в коя страна се намира, но когато дълго го гледам, нещо с мен става. Този поглед на немладия вече човек прониква направо в душата ми. Чувствам как трептят, как се движат мускулите под очите му. А очите с тъмните гледци! Не знам по-добър портрет в цялата световна живопис. Обърни внимание на устата му. Моя стих за нея е : "...Разомкнёт царапина едва ли уст замок..."

Тези стихове - продължи Лиля, - струва ми се, са за това, как трябва да се възприема изкуството. Всяко изкуство. Просто това са стихове за картина, чието съдържание по своему е толкова трагично, че демонстрира крайната степен на ответната реакция на зрителя. Писала съм стихове за по-малко трагичното, но достатъчно драматично. Например за "Жил" на Антоан Вато. Това е моето любимо произведение в живописта, защото героят - според мен - е художник в най-дълбокия смисъл на тази дума. Затова ми е толкова близък. За съжаление - лоша репродукция... Обърни внимание на очите на осела, който е вляво от Жил.

- Значи киселицата на Петя е не "какво", а "как"?

- Да, и това. Но и още много друго...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Жил" - картина на френския художник Антоан Вато (1684-1721). Намира се в Лувъра, Париж. [обратно]

2. Фаюмски портрети - заупокойни портрети в Древен Eгипет, изпълнявани с техника восъчна живопис, чийто разцвет е през І-ІV в. сл.н.е. Намерени през 1887 г. в оазиса Фаюм. [обратно]

 

 

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2008, № 12 (109)