ИНТЕРВЮ С ХУДОЖНИЧКАТА ОТ РУСИЯ ЛИЛИЯ СОКУРЕНКО

Тамара Караколева

web

Повод за интервюто е предстоящото гостуване на Лилия Сокуренко, заслужил художник на Русия, която през м. октомври 2007 г. ще пристигне в България, за да донесе лично рисувания от нея преди 25 години портрет на писателката Петя Караколева.

Лилия Сокуренко е завършила Московския държавен художествен институт “Суриков”, специалност живопис. Има над 20 самостоятелни изложби; седем от тях в Москва. Две самостоятелни нейни изложби се организират в Кремъл - в Администрацията на президента на Русия и в Културния център “Арсенал”.

Нейни портрети, пейзажи и натюрморти се съхраняват в галериите на град Твер, в колекцията на Министерството на културата на Русия, в Държавния литературен музей, в Театралната работилница на Петър Фоменко, в московската галерия на Съюза на руските жени, в Московския Кремъл, в Централния дом на работниците по изкуство, в Държавния централен музей по съвременна история на Русия в Москва, където се съхранява и рисуваният от нея портрет на Солженицин... Представяла е родината си на изложби в Австрия, Германия, Холандия, Съединените американски щати.

Освен в ателието животът й преминава сред музика и театър. Свири на пиано, автор е и на две стихосбирки: “Светлина в ателието” и “В чужда градина”.

- Искате ли да говорим за поезия?

- Да, с удоволствие, ако говорим не за моите опити в поезията, а за творчеството на Петя Караколева.

- Антоан дьо Сент Екзюпери казва, че той идва от своето детство. Важи ли това за художника Лилия Сокуренко?

- Убедена съм, че е в сила за всеки човек. На мен в живота много ми провървя. Бог ме окръжи с потресаващо красиви хора. Познати, учители, приятели... Но преди всичко - моите родители. Всъщност, всичко започва с тях. Всякога ме е поразявало съответствието между външността и добросърдечието им.

- Според изкуствоведа Татяна Бойцова “Отделна тема в творчеството на художничката са нейните родители, роднините, близките й хора. С голяма топлота и нежност Лилия рисува портретите на майка си. А в портретите на бащата-художник се разкрива силен, волен, метежен характер, което не влиза в противоречие с неговата омиротвореност и спокойствие.”

- Когато бях на 12-13 години, ми се струваше, че лицето на баща ми е достойно за четката на големите майстори. А мамините очи видях на иконата на Владимировската Божия майка. По-късно даже написах стихотворение, започващо с думите: “Очите на Богородица - на мама очите; в очите на Богородица - мамините сълзи.”

Моята майка е немкиня по националност. През 37-а арестуват баща й и други нейни роднини, общо 23 души. Самата тя в ранна възраст преминава през затвора, трудовите и сталинските лагери. Там, в лагерите, се запознава с баща ми. Той също е художник, до войната не успява да завърши Одеското художествено училище. Преди последния курс заминава на фронта. Под Сталинград е арестуван, осъден на 10 години. През 1965-а е реабилитиран.

В лицата на моите родители няма нищо, което бих променила, рисувайки техните портрети. И затова, когато започнах да рисувам като дете, аз само се стремях да предам хармонията, която природата вече бе създала. Може би тогава се роди и влечението ми към портрета.

У дома винаги имаше много цветя. Съседите, които имаха градинки, знаеха, че обичам да рисувам цветя, и ми ги носеха непрекъснато. Понякога стаята ми се превръщаше в изложба на цветя, подредени от мамината грижовна ръка, и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да взема четката... Струва ми се, че за тези години успях да пренеса на платното цялата флора на Средна Русия.

И все пак, портретът, живото лице, човешката душа, човешкият характер - за мен това е главното. Човекът е основният ми интерес. Съдбата щедро ме дарява с прекрасни, душевно богати хора. Те освещават живота ми с радостта от общуването, разбирането, взаимността. Работата над всеки портрет е цял свят, нов житейски пласт, ако искате - цяла епоха, в която живеят моите герои. Така се получава, че почти всички, които рисувам, в края на краищата стават мои приятели, което ми е изключително скъпо. И всичко това дължа на детството си, на семейството си, на родителите си.

- Що за човек е Лилия Сокуренко?

- Някой беше казал, че ипохондрикът - това е човек, който изцежда от всяка житейска ситуация максимално количество отрова. Аз съм абсолютна противоположност на това определение. Максимално радост от общуването - ето какво ми е нужно. Не, не се чувствам от това по идиотски щастлива. Като всеки, и аз имам нелеки моменти, несполуки, лоши настроения, болести. Но явно така е устроена душата ми - по своята същност тя е здрава и се стреми към радост. И всеки, който е получил нов живот чрез моите творби, остава да живее в моята душа, в моята памет. Бог да ги пази!

- Вие сте преминали отлична академична школа. Това добре ли е или не толкова добре?

- Понякога ме упрекват, че съм твърде спокойна, твърде академична в творбите си. Мисля, че не спокойствието, а стремежът към хармония се противопоставя на разрушаването на образа. Искам, когато човек гледа творбите ми, да се замисли за това, как прекрасно го е измислил и сътворил Бог. А да се направи това, според мен, е възможно само в тишина, а не сред житейската суета.

- Реализмът, задължителен за академичното обучение, съвместява ли се със стила на Петя, който тя самата определя като магически реализъм?

- В рамките на реализма има безкрайни възможности. Реализмът не е маниер. Шопен е бил реалист. Пастернак. Има всичко на всичко осем типа лица. Осем! Но моите модели са толкова различни, че никога не ми е скучно. Мисля, че изкуство, създадено с любов, може да бъде само реалистично...

- Акад. Зверков, говорейки за Вас, казва: “В своето стремително професионално израстване тя се опира на опита на миналото и съвременното й изкуство.”

- Изобщо не смятам, че изкуството трябва да живее по веднъж завинаги създадени канони. Всеки художник трябва да осъзнае своята мисия на земята. Разбира се, ако е истински художник. Ако във всекидневната си работа той остава верен на себе си, на своето призвание, може да се надява, че в бъдеще картината на днешния забързан ден ще се окаже вярна и значима в очите на потомците. Ето защо работата на художника, при цялата й камерност, смятам за изключително отговорна. Художникът отговаря не само пред времето, в което живее, но и пред утрешния ден.

- Какво е да рисуваш?

- Платното - това е плоскостта. И с четката поставям някъде в средата точица. От тази точка започвам да тъка пространството. Като тъкачка. Само че в дълбочина.

- На самостоятелната изложба в Държавния музей по съвременна история на Русия са представени около 50 художествени творби, сред които пейзажи, натюрморти и портрети на известни хора на Русия: А. Солженицин, Е. И. Зверков, М. Терехов, Г. Женов, Н. Хонина и много други. Изложбата е разположена в две зали, едната от които е изцяло посветена на театъра и на актьорите. За първи път се показва и новата картина “Репетиция на спектакъла “Война и мир”. Какво място заема театърът в живота на Лилия Сокуренко?

- Не съм правила такава статистика: колко актьори, колко театрали, колко режисьори, колко музиканти, колко писатели... Защото немалко не-актьори и не-музиканти съм рисувала. Може би това, че изложбата бе експонирана в Държавния музей по съвременна история на Русия е определила и подборът на портретите. Аз не рисувам “професии”, аз рисувам хора, личности.

- Така мислят и тези, които следят Вашето творчество. В една от статиите за Вас четох: “Портретите на Лилия очертават кръга на нейните познанства и приятелства. Тя рисува свои колеги, приятели, тези, които добре познава, както и тези, които са й интересни като типаж и съдба. Това са художници и лекари, музиканти и артисти, или просто добри съседи и приятели. Тя рисува хора интересни, много известни и не много известни, отделя особено внимание на душевния мир на човека. Лилия умее да ги предразположи към себе си и те охотно позират за нейните картини.”

- Дано да е така. Защото съм рисувала един от най-големите художници на днешна Русия - академик Ефрем Зверков, вицепрезидент на Руската художествена академия. Нещо повече - позирал ми е Александър Дубинчик, заслужил художник на Русия. Той е мой учител, авторитет, човек, чието мнение ценя безкрайно. Да го помоля да ми позира, за мен бе нечувана дързост. А той веднага се съгласи. Изглежда портретът все пак се получи. Иначе щеше да ме разгроми!

А за театъра... Може би в началото бе това, че брат ми беше в Музикално училище, учеше цигулка и свиреше в оркестъра. Рисувах много от съучениците му и бях постоянна негова публика. После, през 1968 година, в болницата се запознах с Люска - Людмила Долгорукова, от театър “Гогол”. Беше 10 години по-голяма от мен, но веднага се сближихме и оттогава не сме се разделяли: аз съм в залата, тя - на сцената. Гледала съм всичките й спектакли, целият й живот преминава пред очите ми. По-късно известният режисьор Валери Белякович поставяше “Свещените чудовища” на Кокто и реши, че му е нужен портрет на Люся - главната героиня, в цял ръст, облечена като амазонка. Обърнаха се към мен, нарисувах я. Много години след това портретът на Люска съвсем неочаквано се появи по телевизията. Седяхме с моя приятелка и гледахме филм на Леонид Филатов, когато изведнъж пред нас застана Люся - амазонката. И остана на екрана цяла минута. Онемяхме. Оказа се, че снимали в театър “Гогол” и пред очите им попаднал портретът на Люся. След време си купих книгата на Филатов: щом като в неговия филм е моята картина, нека аз пък да имам неговата книга!

Не по-малко “виновна” за влечението ми към театъра е и Наина Хонина, народна артистка на Русия. В прекия смисъл на думата тя е велика драматична актриса. Играе в Тверския драматичен театър, макар че навремето я канеха в столичните театри. Но тя не прие, остана в Твер, където тогава аз живеех и работех. Освен актьорския талант тя притежава и литературна дарба, автор е на две книги. За обложката на първата използваха един от трите нейни портрета, които съм рисувала. На корицата на втората е друг рисуван от мен портрет. Но за мен най-важното е, че тя поиска да й покажа свои стари рисунки. Избра от тях 16 и илюстрира свои разкази. Не съм рисувала нищо специално за книгата й, тя използва вече готови рисунки. Когато видях книгата, онемях: моите рисунки като че бяха специално рисувани за нейните разкази, така се сливаха със съдържанието. Получи се необикновена книга.

- Според критиците композицията на “Репетиция на “Война и мир” в Театралната работилница на Петър Фоменко” “не съдържа нито един “неиграещ” епизод. Топлите лъчи на прожектора осветяват безметежни сцени, успешно съвместяващи основните мизансцени на спектакъла: прием в дома на Ростови, диалога на Пиер Безухов и Андрей Болконски, смъртта на стария граф Безухов. Димът на войната обединява участниците в близката драма и двата нейни полюса - императорите Наполеон и Николай І.”

- Присъствах на репетициите на спектакъла и картината отразява впечатленията ми. Петър Фоменко е наш известен театрален режисьор, наскоро навърши 75 години. Преди време рисувах портрета му. Беше като взрив, като любов от пръв поглед. Може би трябва да се влюбиш, да изгориш в работата, за да се получи нещо наистина добро. За мен портретът е жив само ако огънят гори едновременно и у художника, и у модела.

- Преди години сте избрали живописта пред музиката. Свирите ли още?

- Не, отдавна не свиря. А и ръцете ме болят. Моето пиано го продадохме още през 1980 година: нямаше къде да поставим леглото на татко, когато той дойде да живее при мен в Твер. Но помня, когато рисувах портрета на изумителния пианист Борис Березовски, лауреат на Конкурса “Чайковски” за 1991 година, от възторг не се отделях от пианото на приятелката си, въпреки болните ръце.

- В творбите Ви много силно присъства пейзажът и натюрмортът - и като самостоятелни картини, и като част от портретите, най-вероятно защото материалният свят, обграждащ човека, твърде много разкрива неговата същност. Според академик Зверков пейзажите Ви се отличават с живописно-пластична органичност и са наситени със сложните и променливи възприятия на битието на природата.

- Аз съм скитница по душа. Пътувам много, обичам Крим - малките дворчета с цветните градинки, морето. Рисувала съм и древния Херсонес. На два пъти имах щастието на работя в академичната вила “И. А. Репин”. Рисувала съм на Прибалтика, в Средна Азия, Северен Кавказ. По време на тези пътувания се е случвало да участвам в пленери. Имах шанса да пътувам и извън Русия.

- Според изкуствоведа Татяна Бойцова пътуването през 1991 година из Гърция заема особена страница в живота на Сокуренко. “Срещата с удивителния ландшафт на древната земя, с изкуството на античността става повод за раждането на не малко живописни творби и на много хубави рисунки, които могат да запълнят отделна интересна изложба. В тях има особена композиционна и живописна разкрепостеност, непосредственост и искреност на авторското чувство.”

- Не по-малък шанс имах и в Израел. Оказа се, че имам много познати, при които да отседна, което ми позволи да избегна туристическите обиколки и сама да избирам местата, където да работя. Йерусалимските пейзажи представих на Първия Иекуменически конгрес на християните в Грац. Случи ми се да посетя и Франция, стигнах до Атлантическото крайбрежие...

- Как се случи така, че именно Лилия Сокуренко нарисува Солженицин?

- Беше през 2000-а година. Присъствах на откриването на една художествена изложба. Беше и Наталия Солженицина - съпругата на писателя. Колеги ме убедиха да й подаря албума с репродукции на мои картини. Тя го взе, поразгледа го, после се втренчи в мен и изведнъж каза: “Приличате ми на истински художник.” И се разделихме. След една-две седмици иззвъня телефонът: “Лилия Прохоровна? Аз съм Солженицин.” Нещо ме стисна за гърлото, дъхът ми спря. Той изказа възхищението си от работите ми, които бе видял в албума, поговорихме и за баща ми. Попитах го дали иска да ми позира, отговори, че следващите му две години са разпределени до минута. А след известно време съпругата му позвъни и ме покани на церемонията по връчването на наградата. Каза, че той не позволява на никого да го рисува, но на мен ми разрешава. И аз отидох. Още същата вечер телевизионните канали показваха как го рисувам. Господи!

- Какво всъщност е за Лилия Сокуренко животът?

- Бяло платно. Всеки път толкова надежда, толкова щастливи очаквания! С всяко ново платно започва нов живот! И животът на платното, и твоят се изпълват със свое съдържание - съмнения и радости, полет и падение. Това е малък макет на живота, раждащ се на неголямото правоъгълно платно, вход в друго измерение, в друга реалност. Но не към това ли всъщност се стремях?

© Тамара Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2007, № 9 (94)