Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИОРИТЕТИ НА ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО В ПЕРИОДА МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ 1919-1939 Г.

София Василева

web


Държавната политика за културно-историческото наследство в епохата между двете световни войни се осъществява въз основа на концепцията за духовно възраждане посредством трайните ценности на българската култура. Открояването на българската национална идентичност се осмисля не като връщане към канона на традицията или към идеализиране на величави моменти от миналото, а като отворена система, която възприема и общочовешки ценности.

Културната политика на българската държава в периода между двете световни войни е интересна и актуална тема, привличаща в последните години вниманието на все по-широк кръг изследователи - историци, изкуствоведи, културолози, литератори, политолози. Въпреки засиления научен интерес обаче, по множество причини, все още липсва обзорно и цялостно изследване върху един важен аспект на тази проблематика - държавната политиката в областта на културно-историческото наследство. Отделни нейни проблеми и моменти, макар и по косвен начин, се разглеждат в публикации и трудове на Ат. Божков, Д. Аврамов, М. Радева, С. Недков, чийто приносен характер е безспорен, което ги превръща в добра отправна точка за научното разработване на темата. Целта на настоящата статия, без да претендира за изчерпателност, е да създаде една по-обобщаваща представа за сложната динамика на развойните процеси, определили основните приоритети и ангажименти на българската държава в сферата на историческото наследство, като направените в нея разсъждения, изводи и констатации се базират също и на различни документални източници от фонда на МНП в ЦДА, официални издания на МНП, фонда на Б. Филов в НБКМ-БИА и др.

В епохата между двете световни войни, културно-историческото наследство заема важно място в културната политика на българската държава. През този динамичен период продължава изграждането на модерна и непрекъснато развиваща се институционална и законодателна система на културата. Въпреки очевидните елементи на диктатура и силови методи на управление, особено през периодите 1923-1925 г. и 1934-1935 г., въпреки липсата на многопартиен живот и политически плурализъм през втората половина на 30-те години, сред българската интелигенция като трайна тенденция се откроява нова силна вълна на културен подем, чиято отличителна черта е плурализмът в културното развитие. На всички културни нива - интелигентски кръгове, културно-просветни и професионални организации, държавни институции, се възприема и разпространява идеята за европеизация на българското образование и култура, но на национална основа и съдържание. Нереализираната по военен път българска национална кауза и крахът на националните идеали след Балканските и Първата световна войни нанасят силен удар върху националната ценностна система. В следвоенната епоха обаче по своеобразен и специфичен начин тя се съхранява и превъплъщава в оформящите се държавни културни концепции и в изкуството.

В основата на създаващата се нова ценностна система стои добилото популярност в цяла Европа движение за "Родно изкуство", с неговите романтични призиви за възвръщане към националните отлики, за преоткриване на родната действителност, за търсене на нови духовни опори. От тези исторически и естетически позиции в десетилетието на 20-те години, преминало под болезнения спомен за "триумфите и трагедиите" на войните, се пристъпва към открояването на основните приоритети в държавната политика в областта на културно-историческото наследство. Важните образователни и възпитателни функции, които се възлагат на културната политика, прякото й обвързване с изграждащата се следвоенна национална ценностна система, предопределят и бързите държавни законодателни инициативи. Увеличаването на бюджета на МНП за образователни и културни дейности се регламентира с приемането през 1921 г. на измененията в Закона за народното просвещение, с които се създават условия за модернизация на прогимназиалното, средното и висшето образование, за профилиране на професионални, педагогически и специални училища (ХІХ ОНС 1921). Присъединяването на България към ревизираната Бернска конвенция за покровителство на литературата и художествените произведения създава условия за приемането на специален Закон за поощрение на родната литература и изкуство (Училищен преглед 1922: 137-138), чрез който се регламентира учредяването на фондове за финансиране на науката, литературата и изкуството. Тези приоритети на държавната културна политика прерастват в средата на 30-те години на ХХ век в цялостна концепция за "духовно възраждане, посредством трайните ценности на българската култура" (НБКМ БИА, ф. 209), която има за основа могъществото на средновековната българска държавност и култура, вековните традиции на християнската нравствена и ценностна система, българския възрожденски исторически пантеон, съхраняването на паметта за загиналите във войните за национално обединение. Засилващите се международни културни контакти в периода между двете световни войни целят постигане на съизмеримост с европейските естетически тенденции и открояването пред Европа и пред света на българската национална идентичност. В тази посока се обединяват усилията на Културното отделение на МНП, централните и местни научни и културни институции, Св. Синод, Военното и Финансовото министерство, културно-просветните и професионални организации на интелигенцията, дружествата за международно културно сътрудничество, талантливи и обществено активни български интелектуалци.

Културно-историческото наследство е обект на внимание и от страна на създаващите се след Първата световна война международни организации, с цел да се регламентират международни гаранции за защита на старините в световен мащаб. Към Обществото на народите се създава Международен комитет за интелектуално сътрудничество със седалище в Женева, с отдели за изкуства, археология, етнология и музеи. През 1923 г. към него се учредява Българска национална комисия за интелектуално сътрудничество в състав: президент - проф. Богдан Филов - директор на Българския археологически институт, и членове: Ст. Л. Костов - директор на Народния етнографски музей, Стоян Аргиров - директор на Университетската библиотека при Софийския университет, проф. Г. Чичиков - член на БАН, д-р Стефан Данаджиев - член на БАН, Емануил Попдимитров, проф. Гавраил Кацаров, Никола Станев, проф. Стефан Младенов (НБКМ БИА, ф. 209). Сред основните цели на Международния комитет за интелектуално сътрудничество е създаването на условия за възприемаща и взаимодействаща културна среда, на основата на общи ценностни критерии, изградени от общочовешки и национални културни ценности. Организират се международни конгреси по изкуство, по археология, инициират се публични обществени дебати, свързани с определяне приоритетите на общочовешките и национални културни ценности в новата обществено-политическа и икономическа ситуация, създадена след Първата световна война. Въпросите за обществените и социални функции на културата и изкуството, за системата от ценности, които трябва да се утвърждават, се превръщат в обект на публични дискусии и в България. С проблематиката на българската национална идентичност се ангажират пряко авторитетни учени, ръководители на държавни институции и творци. През 1936 г. в Софийския университет се провежда голям публичен дебат на тема "Изкуство и нация". В него участват един от най-ерудираните български археолози проф. Богдан Филов, всепризнатият скулптор на исторически и възспоменателни паметници проф. Иван Лазаров, началникът на културното отделение на МНП, философът-есеист Атанас Илиев, художникът и изкуствоведът Кирил Цонев и други известни интелектуалци. В изказванията преобладават мнения и становища, в подкрепа на националното обособяване на българските изкуства, но не като връщане към канона на традицията или към идеализиране на миналото, а като отворена система, която възприема и общочовешките ценности. Съхраняването на националната идентичност и претворяването й в изкуството се възприема като важно условие за засилване на международния обмен на художествени ценности (Живо слово 1936: 2-15).

Сред най-належащите непосредствени задачи пред българската държавна културна политика след края на Първата световна война е съхраняването на огромното културно-историческо наследство на Българската Екзархия. Професионално израсналото по време на дългите военни години поколение от млади, активни български археолози успява да издири огромно количество паметници, старини, документи и книжнина, чието изследване, публикуване и популяризиране тепърва предстои. С цел да се запазят и проучат съхранените старини от териториите на останалите извън пределите на страната Македония, Западни покрайнини, Беломорска и Одринска Тракия през 1921 г. към Св. Синод се откриват Църковно-археологическо отделение и Църковен музей. Пръв и дългогодишен директор на музея е археологът, епиграф и богослов протоиерей Иван Гошев. Църковно-музейни сбирки започват да се създават и в Рилския, Бачковския и Троянския манастир, а също и в някои епархийски манастири и енорийски храмове (Цанков 1938-39: 200-202). През 1923 г. в София е учреден Македонски научен институт. Целта му е да проучва културно-историческото наследство на Македония - историята, етнографията, географията, стопанския живот, фолклора, да събира материали за освободителните борби на македонските българи. Пръв председател на института е проф. Иван Гергов. Членове-основатели са: проф. Любомир Милетич, проф. Александър Балан, проф. Михаил Арнаудов, проф. Иван Снегаров, Симеон Радев, художественият критик Йордан Бадев, поетът Теодор Траянов, мемоаристът Христо Силянов, актьорът Кръстю Сарафов. Научен орган на института е сп. "Македонски преглед".

През първото следвоенно десетилетие сред основните дейности на Народния археологически и Народния етнографски музей, ръководени съответно от Андрей Протич и Стилиян Чилингиров, също е съхраняването и запазването на натрупаните огромни колекции от Македония, Тракия и Добруджа (Недков 1998)1. Съществени положителни промени настъпват и в структурата на археологическите сдружения в България. През 1921 г. е приет закон за преобразуване на Българското археологическо дружество в Български археологически институт (Училищен преглед 1921: 176). В първия управителен съвет на новата научна институция влизат известни и авторитетни български археолози и историци - Богдан Филов, Гавраил Кацаров, Васил Златарски, Йордан Иванов и Рафаил Попов. От 1922 г. започва издаването на поредицата "Известия на Българския археологически институт". Така се поставят основите на систематичното изследване на старините в България.

Неразрешеният национален въпрос, неосъщественото национално обединение, стремежът за ревизия на Ньойския мирен договор се превръщат в едни от основните стожери на българската политика в периода между двете световни войни. Първоначално обаче, поради нестабилното положение на страната, управляващите правителства не са в състояние да отстояват открито тези позиции. В известна степен в първото следвоенно десетилетие, функциите за съхраняването и претворяването в изкуството на националните концепции, ценности и идеали се поемат от културно-просветните и професионални организации на интелигенцията. Още в заключителния етап на Първата световна война се наблюдава засилен стремеж към обединителни процеси и създаване на общи организации на интелигенцията (Георгиев 1989; Георгиев 2000). В следвоенното десетилетие тази идея намира своята най-добра реализация чрез създаването на Домовете на изкуствата в столицата и по-големите градове на страната. Постепенно те се превръщат в средища на интелектуалните и артистични среди. Модернизацията на следвоенното общество, стремежът към съизмеримост с европейските стандарти обуславят и една от основните задачи на Домовете на изкуствата - да действат за изграждането на подходяща материална база за българската култура - сгради със зали за художествени изложби, за театър, концерти, сказки, клубни салони и работни кабинети. Именно това е едно от големите предимства на Домовете на изкуствата и за дълго време ги превръща в огнища на културния живот в най-големите културни центрове на България (Василева 2003).

Оформящата се национална ценностна система в следвоенната епоха възражда интереса към една отдавнашна, но нереализирана идея за създаване на български възрожденски исторически пантеон и трайното му включване в културно-историческото наследство. Началото е поставено през 1920 г. по време на всенародните чествания, организирани от министъра на МНП Стоян Омарчевски по повод 50-годишния творчески юбилей на Иван Вазов. Тогава той е обявен за народен поет и на негово име се учредява фонд за набиране на средства за издаване на събраните му съчинения (Училищен преглед 1921: 157-168). Година по-късно, след смъртта на Вазов, със специален закон родната му къща се превръща в музей (Училищен преглед 1921: 288-295). През 1920 г. влиза в сила и Закон за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина в София (Стамов 2004: 94-95). През втората половина на 20-те години тази практика се налага и в Пловдив, където в алеите на Цар-Симеоновата градина също започва поставяне на бюстове на видни възрожденци (Стоева-Титерякова 2003). През 1922 г. МНП официално учредява празника на народните будители. За популяризиране и увековечаване на тяхната памет просветното министерство се стреми да инициира широко обществено движение. Създава се комитет и фонд "Памятник за възраждането и освобождението на българския народ", които имат за цел набиране на средства за издигане паметници на "народните апостоли от епохата на възраждането и освобождението" (Училищен преглед 1922: 338-340). В края на 20-те години на ХХ век, родните къщи на много видни наши възрожденци в цялата страна започват да се обявяват за "народни старини" и се предприемат мерки за тяхното реставриране и превръщането им в музеи (Държавен вестник 1927: 69).

В средата на 30-те години на ХХ век ясно се открояват идейните посоки и новите концепции в държавната културна политика, които целят да постигнат съизмеримост със съвременните европейски естетически тенденции и същевременно да се открои пред Европа и пред света българската национална идентичност. Проявленията на тази културна концепция могат да бъдат проследени чрез специализирания периодичен печат, чрез активизиращата се дейност на културно-просветните и професионални организации, чрез многобройните международни контакти, чрез засилената законотворческа политика на МНП в областта на образованието и културата. В много случаи културните инициативи се използват като успешно средство за преодоляване на международната изолация, в която изпада България след края на Първата световна война и най-вече за подобряване на отношенията й с нейните съседи. С политиката на неутралитет, която българските правителства и цар Борис ІІІ поддържат през годините 1934-1939 се установяват добри отношения с Великите сили от оформящите се противоположни военни групировки. Това до голяма степен обуславя и благоприятства активните международни културни контакти. През 1933 г. между Чехословакия, Югославия и Румъния е подписан пактът за организиране на Малкото съглашение (Малката Антанта). Година по-късно, четирите балкански държави: Югославия, Гърция, Румъния и Турция образуват т.нар. Балканска антанта. Българското правителство отклонява поканата за участие в този съюз, защото това означава окончателно признаване на териториалното статукво на Балканите, регламентирано от Ньойския мирен договор. Същевременно обаче се полагат големи усилия от българска страна за поддържане на добри взаимоотношения с тези страни. През първата половина на 30-те години се основават множество културно-просветни и професионални дружества и обществени организации като: Полско-българско дружество, Българо-гръцко дружество, Дружество за българо-чешка взаимност, Американо-български институт в Ню Йорк, ПЕН-клуб, Съюз на дружествата на художниците в България, Сдружение на приятелите на изобразителните изкуства, Културно дружество "Българско родно изкуство", Българо-румънско дружество, Немско-българско дружество, Дружество за френско-българско приятелство и др. Подписват се междудържавни конвенции за културно сътрудничество. България е домакин на престижни международни научни форуми, българската култура и изкуство се популяризират в чужбина чрез представяне в международни изложения, уреждане на художествени и етнографски изложби.

В духа на концепцията за духовно възраждане посредством трайните ценности на българската национална култура през 1935 г. се слага началото на поредица от конференции между представители на МНП, Военното министерство, Народния археологически и Народния етнографски музей, Художествената академия, Софийския университет, Съюза на дружествата на художниците в България, Всебългарския съюз "Отец Паисий", Св. Синод, с цел установяване ликовете на българските царе, духовни водачи и исторически личности от миналото. Комисия от специалисти по история, археология, нумизматика и старобългарски паметници е натоварена от МНП да събере историческите, психологическите и по възможност физическите данни, необходими за установяване образите на историческите личности (Нови дни 1935: 153; Отец Паисий 1942: 139-141). Въз основа на списък, изготвен от Министерството на войната, Отдел "Военни музеи и паметници", е решено да се започне с конкурси за образите на цар Симеон Велики, княз Борис І Михаил, цар Иван Асен ІІ, патриарх Евтимий и Климент Охридски. Ежегодно МНП започва да отпуска по 150 000 лв. за провеждане на конкурси по тази историческа тематика (ЦДА, ф.177к). Други мотиви и цели на тези конкурси са да се стимулира създаването на творби със сюжети от българската история.

Същевременно, в средата на 30-те години се подема широка обществена инициатива за строеж на паметници, увековечаващи събития и личности от богатата ни история. Обикновено организационните дейности се осъществяват от обществени комитети и дружества. Те обаче срещат пълната подкрепа и съдействие на Военното министерство, Св. Синод, МНП, Финансовото министерство и други важни институции, което говори за целенасочена и идейно подплатена държавна политика. За кратък период от време в цялата страна започват проекти и строежи на паметници на исторически личности: на Св. Княз Борис-Михаил във Варна, на Патриарх Евтимий в София, на Гюро Михайлов в Пловдив, на падналите Бдинци във Видин, на Васил Априлов в Габрово, на падналите във войните в Кърджали, започва възстановяването на стенописите на старинния храм "Св. София" и Боянската църква (НА БАН, сб. 13; ДА София, ф.1к; ф.1047к; Зора 1936) и редица други. През 1936 г. започва обсъждането на проект за Закон за паметниците и художествените произведения (ЦДА ф.177к). Поради сериозни разногласия около регламентацията на конкурсната система обаче до приемането на такъв закон не се стига. Вместо това се приемат "Правилник за произвеждане на конкурси по построяване на паметници и за църковна украса" през 1937 г. (ЦДА, ф.177к) и "Правилник за конкурси по военно-скулптурни и архитектурни паметници, военна живопис, вътрешна и външна украса и други художествени предмети от военно естество" през 1940 г. (Държавен вестник 1940: 130). Големите дебати, спорове и разногласия около строежа на паметниците предизвикват и обсъждания за актуализация на приетия през 1921 г. Закон за поощрение на родната литература и изкуство.

Друг от основните закони в системата на културата, който в средата на 30-те години ангажира вниманието не само на МНП, но и на много други заинтересовани институции и културно-просветни организации, е Законът за старините. Актуализацията на този закон, датиращ от 1911 г., цели да регламентира отговорността на МНП за всички старини в България и за тяхното събиране, съхранение, запазване и реставриране. До МНП под формата на подробни изложения своето становище по въпроса изпращат Академичният съвет на Художествената академия, ръководството на Археологическия музей, Съюзът на дружествата на художниците в България, Дружеството на българските иконописци и резбари. Проектите съдържат сходни законодателни инициативи и завършват с категоричните обобщения, че: "1. грижата за запазване за старините трябва да се съсредоточи в МНП, като цялата отговорност се възложи на комисия при Археологическия музей...; 2. със закон да се признаят всички исторически ценности за национална собственост; 3. във всяка църква и манастир да се направи пълен опис на всички икони, стари и нови кандила, кръстове, стари книги и др. исторически ценности като препис от този инвентарен опис се остави в МНП (Археологическия музей) и се правят периодично ревизии на ценните предмети; 4. да се забрани изнасянето и търговията със старини; 5. стари църкви и манастири, в които има ценни предмети, да се обявят за художествени старини; ..." (Василева 2004). Активността на обединилите се около актуализацията на закона за старините институции и културно-просветни организации се увенчава с положителен резултат. През ноември 1937 г. МНП назначава комисия, под председателството на проф. Б. Филов, която е натоварена да завърши окончателната редакция на Проекто-наредбата на закона за старините.

С актуализацията на Закона за поощрение на родната литература и изкуство и Закона за старините е свързано и учредяването през 1935 г. на Фонд "Български театър, литература и изкуство" - "Б.Т.Л. и И" (Държавен вестник 1935: 124). Назначен е управителен комитет на фонда в състав: председател - главния секретар при МНП проф. П. Цонев и членове: Стефан Попвасилев - началник на отделението за Народна култура, проф. Борис Йоцов - директор на Народния театър и представител на историко-филологическия факултет при СУ "Св. Климент Охридски", проф. Дечко Узунов - представител на Художествената академия, проф. С. Попов - представител на Музикалната академия, Н. Атанасов - представител на СБП, Стефан Киров - представител на Съюза на артистите, Д. П. Иванов - представител на Музикалния съюз, Райко Алексиев - представител на СДХБ (ЦДА ф.177к). Учредяването на фонд "Б.Т.Л.и И." се възприема от културно-просветната и професионална интелигенция като сериозна стъпка за узаконяване и регламентиране на държавните субсидии, предназначени за изкуството. Същевременно, в името на пропагандираните нови държавни концепции в областта на културата, се цели да се постигне обединение на културно-просветните и професионални организации на артистичните среди. Почти веднага след основаването на фонд "Б.Т.Л. и И.", в отделението за народна култура при МНП, председателите на културно-просветните и професионални организации на интелигенцията са поканени да учредят "Федерация на литературата и изкуствата" и "Българска музикална федерация". Тези първи опити за обединение през втората половина на 30-те години на ХХ век постепенно се превръщат в широко пропагандирани държавни проекти, целящи цялостно консолидиране на интелигенцията в общи организации под покровителството на държавата. През разглеждания период тези проекти не се осъществяват, като идеи и концепции обаче те имат своите проекции в годините на Втората световна война.

Така очертаните приоритети в държавната политика за културно-историческото наследство между двете световни войни предполагат следните изводи: ясно заявени амбиции от страна на официалната държавна власт да направлява културата и същевременно голяма активност от страна на ръководствата на културните институции и културно-просветните и професионални организации; взаимоотношенията и контактите на всички културни нива създават една динамично променяща се културна среда, която е в състояние да оказва влияние на държавната културна политика; правят се успешни опити за включване на българската културна идентичност в палитрата на европейските култури. Едно от най-стойностните постижения на държавната политика за културно-историческото наследство от този период е създаването и привеждането в действие на цялостна концепция за духовно възраждане посредством трайните ценности на българската национална култура и съпричастност към общочовешките ценности. Основни положения от тази концепция заемат все по-сериозно място в съвременната държавна културна политика.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Историческото развитие на музейното дело между двете световни войни е фактологично подробно представено в труда на Недков (1998). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Аврамов 1978: Аврамов, Димитър. В търсене на национален стил. Българското изкуство на границата между две епохи. // Проблеми на сравнителното литературознание. София, 1978, 264-321.

Аврамов 1988: Аврамов, Димитър. Проблемът за националното в изкуството ни през 20-те години. // ГСУ, ИФ, Катедра по история и теория на културата. Т. 78. София, 1988, 71-84.

Аврамов 1989: Аврамов, Димитър. Майстора и неговото време. София, 1989.

Божков 1978: Божков, Атанас. Българската историческа живопис. Ч. ІІ. София, 1978.

Василева 2003: Василева, София. Основаване и дейност на Домовете на изкуствата. 1920-1944. // Научна конференция с международно участие. Т. ІV. Ст. Загора, 2003, 199-202.

Василева 2004: Василева, София. Законодателни инициативи в държавната културна политика. 1935-1939. // Научни трудове на Съюза на учените, Пловдив, 2004, 249-256.

Георгиев 1989: Георгиев, Величко. Народният сговор. 1921-1923 г. София, 1989.

Георгиев 2000: Георгиев, Величко. Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война. Съюзът на българските учени, писатели и художници (1917-1918). София, 2000.

ДА София, ф. 1 к, оп. 1: ДА, София, ф.1 к, оп.1, а.е.575, л.122; л.124-125; а.е.224, л.22.

ДА София, ф. 1047 к, оп. 1: ДА, София, ф.1047 к, оп.1, а.е.249, л.253.

Държавен вестник 1927: Държавен вестник, 1927, бр. 69.

Държавен вестник 1935: Държавен вестник, 1935; бр. 124.

Държавен вестник 1940: Държавен вестник, 12 април 1940, бр. 130.

Живо слово 1936: Живо слово, 01.12.1936, кн. 4.

Зора 1936: Зора, 01.08.1936, бр. 5128.

НА БАН, сб. ХІІІ: НА БАН, сб. ХІІІ, а.е.1736, л.6-10; а.е.1729, л.42 гр-43; л.51 гр;

НБКМ-БИА, ф. 209: НБКМ-БИА, ф.209, а.е.13, л. 53-63; а.е.19, л.80-84; 86.

Недков 1998: Недков, Симеон. Музеи и музеология. София, 1998.

Нови дни 1935: Нови дни, г. ІІ, 1935, бр. 153.

Отец Паисий 1942: Отец Паисий, г. ХV, 1942, кн. 2-3.

Радева б.г.: Радева, Мария. Култура и политика (1918-1944). // Очерци по българска история (1918-1948). Б.г., 106-147.

Стамов 2004: Стамов, В. Културната политика на правителството на БЗНС 1919-1923 г. // Земеделското движение в България. История, развитие, личности. Пазарджик, 2004.

Стоева-Титерякова 2003: Стоева-Титерякова, Румяна. Пловдив - древен и вечен. Пловдив, 2003, 101-111.

Училищен преглед 1921: Училищен преглед, г. ХХ, 1921, кн. 4; кн. 6-7; кн. 10.

Училищен преглед 1922: Училищен преглед, г. ХХІ, 1922, кн. 1-3.

Цанков 1938-39: Цанков, Стефан. Българската православна църква от освобождението до настояще време. // ГСУ, БФ, 1938-39, т. ХVІ.

ЦДА, ф. 177 к: ЦДА, ф.177к, оп.2, а.е.718, л.41; а.е.878, л.156; л.185-186; а.е.1050, л.33, л.42.

ХІХ ОНС 1921: ХІХ ОНС, ІІ изв. сесия, Указ № 145, 6 юли.

 

 

(c) София Василева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2007, № 12 (97)

Други публикации:
Трудове на Специализираното висше училище по библиотекознание и информационни технологии, 2005, кн. 4, с. 273-282.