Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Сибила Гочева

web

Докато гледаше как жалкото й тяло се бори с пукнатата гума, разбра, че до два часа ще я има. Не знаеше защо това е толкова важно, пък и не искаше да знае. Трябваше да спи със Светла - и толкова. Мускулът на слабата й ръка се беше сгърчил в конвулсивна борба с щангата, омацаният работен комбинезон се беше смъкнал и мъжът с изненада забеляза, че стегнатото й тяло в този момент излъчваше особен сексапил. "Малка сива мишка" - помисли си другарят Киров и усети животински възбуждаща тръпка.

"Скъса се!" - простена Светла и отчаяно се тръшна в пепелта.

"Чуваш ли, Слънчице, болтът се скъса!" Бенци надигна русата си глава от канала - приличаше на щъркел, който се подава от гнездото.

"Ще трябва да скокнеш до Австриеца за нов - продума той, - купи повече, че може и друг да се скъса." Светла тръгна към подпряното в ъгъла на гаража колело. Другарят Киров се размърда като стар котарак и промърмори: "Чакай, ще те закарам. Само че по-напред трябва да свалиш този омазан панталон, иначе ще ми изцапаш колата...".

Баба Марче, която в този момент премиташе цимента, го пустоса с ръка: "Ех, че мръсна уста имаш! Не си лош човек, помагаш на децата, а такива приказки говориш, че ме е срамота да слушам." Светла като да не чуваше и продължаваше да намества колелото в посока към улицата." "Стига де, майтапя се - отегчено промърмори другарят Киров. - Хайде, Светле, скачай в джипа, че до довечера няма да свършим с тоя ремонт. То защо ли се хванах с вас да върша работа, а не отидох в сервиза на Австриеца. Болт няма, друго няма... Ама все гледам да помагам на хората. И на вас гледам да оставя някой лев, като ви виждам колко сте сиромашки и как нищо не сте разбрали от тоя живот".

"Парите са ни последен проблем" - помисли си Светла, но се отказа да спори за това с другаря Киров, за да не й се присмее. А от живота тя беше видяла много - и от доброто, и от лошото му. Майка й ги остави, когато беше на шест. Избяга с друг мъж. Баща й намери сили да прибере само братчето, нали мъжкото чедо е по-важно. За Светла той нямаше нито пари, нито време да се грижи. Тогава я прибра баба Марче, майката на избягалата Светлина майка. С времето се породи онази особена връзка между тях. Баба Марче предаде на Светла своите здрави селски разбирания за хората и живота, а Светла научи баба Марче да пие кафе и да пуши по някоя цигарка. Вечер, като отмаряха след работа, двете си пиеха заедно кафето, пушеха и се разговаряха за всичко, което се беше случило през деня. Помежду им цареше учудващо разбирателство и пълна хармония, каквито рядко се срещат между баба и внучка. За Светла баба Марче беше най-важният човек. До преди три години, когато срещна Бенци. Случи се в дома на неговата леля. Тази леля беше възрастна бездетка, която, за нещастие, се беше парализирала. Както става при старите бездетни жени, изведнъж се намериха много гледачи, съблазнени от тлъстото наследство. Гледачи, ама на думи! Говореха пред хората, че се грижат за нея, а често я оставяха гладна и жадна, с непочистено легло. Светла живееше наблизо и започна да я обикаля. Сигурно сиротото й детство я караше да се бунтува срещу такава неправда. Гледаше тя да помага на всяка нещастна душица - и на бездомните кучета, и на изоставените стари хора. Защото беше видяла в краткия си живот как някои самотни хора се мъчат повече и от бездомните помияри. Когато веднъж реши да обиколи болната си леля, Бенци попадна на Светла. Момичето се смути, сякаш вършеше нещо нередно. А това, което вършеше, наистина беше необичайно - четеше на болната жена сонети от Шекспир. Като видя Бенци, Светла започна да се оправдава: "Аз я нахраних и почистих леглото. Сега реших да й почета някои неща, които обичам. Тя, леля ти, не може да говори, но по очите й познавам, че стиховете й харесват и всичко разбира". Бенци усмихнато махна с ръка и остави странното момиче да прави каквото ще с леля му.

"Да тръгваме" - сепна я гласът на другаря Киров и прекъсна течът на спомените. Светла видя отворената врата на джипа и се намести внимателно, за да не изцапа новата тапицерия на бентлито. Джипът изфуча по прашната улица, покрай последните цигански къщи и зави към центъра.

Другарят Киров изпсува неясно защо и наду газ. Той беше доволен човек. Не отдаваше това на някаква щастлива звезда, а на практичния си, услужлив ум, който винаги му показваше правилните решения. В социалистическо време беше директор на голямо шивашко предприятие, което шиеше на ишлеме. Всички в града го уважаваха, защото препитанието на много семейства зависеше от него. Тогава и това "другарят" се залепи твърдо за Киров и измести малкото му име. Времената се смениха. Хората вече не се другаросваха, а започнаха да се наричат "господине". Той обаче си остана другаря Киров и въобще не се сърдеше, защото така името му звучеше някак по-солидно, макар и малко ретро. Ретро - да, ама само по име. Иначе другарят Киров чудесно се приспособи към новото време и започна даже повече да го харесва. Направи каквото можа, за да фалира старото държавно предприятие, а в отворилата се ниша намести своята нова шивашка фирма. Бонвиван по природа, другарят Киров беше използвал добре времето си, за да се позабавлява. Пари и всякакви глезотии не му липсваха, но най-обичаше колите и жените. Бог знае колко от тях беше сменил. Нито ги броеше, нито ги помнеше. Преди два месеца, като влизаше в града, колата му нещо се задави и закъса точно до една бензиностанция. Докато пиеше кафе и се чудеше как да продължи, момичето от съседната маса (Светла) му предложи помощ. От немай къде другарят Киров прие. Скоро пристигна мъжът й, избутаха колата в един съседен гараж и много скоро аудито беше като чисто ново. Така другарят Киров научи, че Бенци е автомонтьор, че работи в сервиза на вуйчо си, където минава за най-добрия майстор. Въпреки това малко печели и със Светла постоянно се ограничават. Тъй като не му взеха пари, той реши да се реваншира с мъдри съвети. Започна да убеждава Бенци да си отвори собствен сервиз. Обеща да помага, като им изпраща клиенти. "Истината е в частния бизнес,- убедено говореше другарят Киров, - да работиш за себе си, а не друг да обира парсата." Дали го чуха и разбраха, не стана ясно. Днес обаче в началото на града му се спука гумата. Беше празник - Разпети петък, пред Великден, и сигурно сервизите не работеха. Добре, че се сети за гаража на Бенци и откара колата си право там. После продължи с такси към града. Кой знае защо обаче нещо го глождеше отвътре и скоро се върна в гаража. Малкият, нали се беше забутал в работа, така и не усети как оглежда жена му с погледа на разгонен котарак.

Другарят Киров отклони колата и вместо към центъра, зави към изхода на града. "Ама къде отиваме? - изумено извика Светла. "По-добре не задавай въпроси!" - сопна се сърдито мъжът. Момичето разбра и ясно осъзна, че нищо не може да се направи. Тя се сви отбранително в ъгъла и стисна зъби. Скоро спряха някъде насред нивите. Мъжът яростно стисна студените китки на момичето и я извлече от колата. Тръшна я на земята и се нахвърли с всичката си кипнала похот. Не помогна нито ритането, нито хапането. Мъжът мачкаше и блъскаше брутално крехкото й тяло, сякаш си отмъщаваше за нещо. Накрая свърши, изпръхтя и се търкулна настрани. "Качвай се в колата!" - изкомандва. Светла сякаш не го чу. Изправи се пълзешком, плю настрани и запраши някъде из нивите. Другарят Киров викна няколко пъти след нея, а когато сгърбеният й силует се изгуби в здрача, махна с ръка, качи се в колата и подкара към града.

Вече се беше стъмнило, а Бенци още чакаше жена си и другаря Киров да избръмчат с колата. Седеше до канала с разглобената кола и вече беше напълнил два пепелника с угарки. Не можеше да си обясни защо толкова се бавят и малко по малко започна да го стяга сърцето. "Не дай си, Боже, да са катастрофирали!" - помисли си за секунда, но бързо пропъди лошата мисъл. Мракът пропълзяваше по стената. Неволно Бенци се загледа в избутаната настрани стара лимузина - опел сенатор, модел 1978 г. Тази кола значеше много за двамата. Преди време бяха я намерили в една автоморга и я бяха купили на безценица. Светла й се радваше като на истинско съкровище. "Представяш ли си, Слънчице, от този модел на времето са произведени само няколкостотин коли, за най-богатите хора - политици и бизнесмени. Кой ли се е возил точно в тази? Не, не искам да знам! Знам само, че един ден ние с тебе ще се возим в нея. Ще си измия ръцете от това машинно масло, за да заприличам на момиче, ще се пременим и ще отидем двамата на края на света...". Този ден така и не идваше. Ремонтът на "сенатора" вървеше бавно, защото части за такава стара кола не се намираха. Мечтата им обаче оставаше жива - да поправят един ден колата и да отидат с нея на края на света.

"Мя-у-у!" - нещо мило и топло се отърка в крачола му. Беше котето на Светла. Преди време, когато кола сгази старата котка, Светла го беше спасила като по цял ден го носеше в качулката на суичера си, за да му е топло. Сега котето беше гладно и мяукаше за мляко. Бенци обаче си помисли, че и котето се тревожи за Светла. Затова понечи да го успокои. "Трай, миличко, трай! Кака ще си дойде." После сгуши в шепа сиротата животинка и двамата седнаха да чакат Светла.

 

 

© Сибила Гочева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2017, № 12 (217)