МИШО ХАДЖИЙСКИ

Сибила Гочева

web

Двама мъже с вдигнати яки се промъкват по тясното стълбище на стара къща в покрайнините на град Белоградчик. Спират се на площадката, оглеждат се гузно и продължават към втория етаж, като се стараят да не вдигат шум. "Помни, трябва да го изненадаме и да го заловим жив!" - изсъсква единият. Другият мрачно кима с глава. Стигат до вратата на втория етаж и чукат рязко, отсечено. "Кой е?" - отеква отвътре енергичен глас на млад мъж. Отвън се чува: "Свои сме!" Вратата леко се открехва и прониква бледият лъч на електрическата крушка. Лицата на ония отвън изглеждат мъртвешко зеленикави. Младият мъж се сепва, панически отстъпва назад. Върви към прозореца и размахва ръце като вятърна мелница. Пътьом докопва револвера от масата и стреля в слепоочието си. Тялото се премята през прозореца, сподирено от писък на младо момиче. После меко тупва на паважа под прозореца. Отсреща в двора на казармата някой започва да се щура. После всичко се затаява. Девойката в стаята се е свлякла на стола и ръцете й висят като мъртви птици. Единият от гостите се навежда през прозореца и изпсува "Тоя пак ни избяга!"

Тая история се случила на 7 декември 1944 г. в град Белоградчик и отдавна е забравена. Главни действащи лица в нея са писателят Мишо Хаджийски и двама агенти от ДС. Но кой е Мишо Хаджийски и защо си струва да поменем името му 73 години след тези събития?

По произход той принадлежи към изстрадалата диаспора на таврийските българи. Тези българи са потомци на ония нашенци, които след Кримската война през 1853 г. се преселили в Русия в търсене на свобода и човешки правдини. Оказало се, че изборът им бил погрешен, че са заменили турското робство с крепостничество в "пуста чужда чужбина". Постепенно копнежът по свобода се превърнал в копнеж за завръщане в Отечеството.

Съдбата на семейство Хаджийски следва тревожната синусоида на историческите събития. И винаги се оказва на губещата страна. В буреносната 1917 г. бащата се оказва в размирния Петроград и загива в сблъсък с разбунтувалите се болшевики. По-късно гладът и епидемиите отнасят и майката. Дядото Иван решава с цената на всичко да съхрани Xаджийското семе, да опази малкия Мишо. Грижливо гради характера и интелекта му, грижи се за неговото образование. Мишо Хаджийски завършва гимназия в родното си село Инзово, а по-късно и педагогически институт в Киев. Очевидно българското е говорело много силно в него, защото целия си съзнателен живот посвещава на една кауза и един идеал - българщината. Оръжието му е словото. Така се появяват неговите статии, репортажи и разкази в периодичния печат. Най-хубавите му белетристични творби излизат в сборниците "Мост", "Разлив" и "Нощите край Лозоватка", както и в издадената по-късно в България книга "Пуста чужда чужбина" (1943 г.). Неговата пиеса "Бановските дворища" е поставена от Българския държавен театър в Одеса и в края на тридесетте години е играна във всички села и паланки, където живеят таврийски и украински българи.

Но ето че нов Армагедон се задава на хоризонта - Втората световна война. Мишо Хаджийски, сирак и неблагонадежден българин, е сред първите, изпратени на фронта. Частта му попада в германски плен, но като по чудо той успява да избяга. Няколко месеца по-късно, през 1942 г., достига обетованата земя, мечтаното Отечество - България. И тук проявява истинската си енергия. Този слабичък млад мъж обикаля цялата страна, държи пламенни речи и сказки, пише статии, с които се мъчи да направи съпричастни сънародниците ни към съдбата на таврийските и бесарабски българи, репресирани от Сталиновия режим, част от тях депортирани в нацистка Германия. Както се случва обикновено, повечето българи остават безучастни към съдбата на своите сънародници в чужбина. Подкрепата идва от група интелектуалци, които създават комитет в защита на таврийските българи. В него членуват проф. Стоян Романски, акад. Петър Динеков, писателите Ангел Каралийчев, Стилиян Чилингиров, Никола Фурнаджиев, критикът Владимир Василeв и още десетки писатели, публицисти и общественици. След многобройни петиции до българските държавни институции идва и първият успех - през 1943 г. 1500 таврийски българи, предвождани от Мишо Хаджийски, се завръщат в изконното си Отечество и се заселват в Добруджа. Дали са предчувствали, че злата участ ги следва по петите? Година по-късно по същия път през Дунава дебаркира Червената армия, за да прегази мечтата им за свободен и щастлив живот.

Това, което следва, са нови съдбовни изпитания. Мишо Хаджийски се оказва сред най-опасните врагове на новата народна власт. Още на 26.09.1944 г. той е арестуван и изтезаван в Дирекцията на полицията. Освободен е двадесет дена по-късно поради липса на доказателства до фаталната дата 7 декември, когато при повторен опит за арестуване писателят слага край на живота си. Трагичното събитие се случва в навечерието на сватбата с любимата жена. Не било писано на сирака да свие свой дом, да изживее мигове на щастие.

Макар че през 1994 г. излезе второ издание на най-хубавата книга на Мишо Хаджийски "Пуста чужда чужбина", малцина от днешните българи са чували името му. В предговора си писателят и преводач Александър Миланов носталгично ще въздъхне: "А можеше да стане таврийският Йовков".

© Сибила Гочева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.10.2017, № 10 (215)