МОЯТ ВЕЛИКДЕН

Радостина Ангелова

web

Обичам го този празник. Защото го усещам особено близък до сърцето си. Защото това е празникът на неочакваната радост. А аз обичам най-много неочакваните радости.

Представям си вълнението, с което първите християни са се поздравявали с думите "Христос възкръсна". Поздрав, в който са се преплитали убеденост и учудване, реалност и фантазия… Но ние имаме нужда да вярваме в чудото. Сякаш интуитивно усещаме, че животът не е само онова, което виждаме, че той се простира далеч отвъд представите ни за него.

Какво е за мен Възкресението? То не е само есхатологична надежда. То е преди всичко обновление, възраждане, отхвърляне на старото. Но то е и завръщане към мен самата, към същността ми… Усещам го винаги, когато откривам нещо ново в себе си, когато успея да се самоизненадам (колко рядко ми се случва това напоследък: дали защото познавам добре себе си, или се заблуждавам?), когато постигам нещо желано, когато се преборвам с онова, което ме тласка назад, когато се почувствам преизпълнена с живот и топлина, когато надмогвам страсти и страхове… Нали без страсти няма Възкресение.

Мисля си за Христовите апостоли. Какво ли е могло да накара тези рибари и митари, тези обикновени грешници да станат вестители на Божието Царство? Може би докосването им до любовта и мъдростта на Христос. И въпреки че са се докоснали до любовта и мъдростта Му, в най-трудните Му мигове те Го изоставили. Мнозина от тях се скрили преди разпятието Му. Но Христос ги е обичал. И ги е направил вестители на Своето Царство. Така и нас любовта - и Божията, и човешката - е способна да ни промени, да ни разкрие нови пътища и щрихи от личността ни, за които дори не сме подозирали, че съществуват...

Не казвам, че не трябва да полагаме усилия. Всички знаем колко е трудно понякога да преодолеем инертността, предразсъдъците, слабостите си... Колко много старания от наша страна са необходими и време, за да прескочим вътрешните и външните бариери, които ни пречат да бъдем такива, каквито ни се иска и каквито бихме могли да бъдем. Нали е по-лесно да вървим по утъпкани пътеки, вместо да поемем риска да тръгнем към нещо ново, но непознато. Да поемем риска да вървим по пътя към самите себе си и към другите, без да се страхуваме от онова, което може да открием там. Винаги съм била привърженик именно на православната идея, че не само вярата ни спасява, но и личните ни нравствени усилия и действия. Без тях няма победи, а само мираж и самоизмама...

Какво щеше да представлява християнството, ако Христос се беше отказал от Кръста Си? Може би едно от многото нравствени учения, съществували и преди него - красиво, но безплодно, и стоящо далече от реалността. А Той въплъти думите си. Той и Неговите следовници доказаха, че ХРИСТИЯНСТВОТО Е ВЪЗМОЖНО. Четейки Свещеното Писание, текстове, свързани с историята на Църквата, и житията на светиите, както и проследявайки живота на мнозина наши съвременници, се удивлявам не само от силата на Божията благодат, но и от огромните усилия, които са положили, за да надмогнат себе си и да станат достойни за Божията любов.

Християнството е религия на човешкото достойнство. Изпитвайки огромно уважение към отделната личност, то не я абсолютизира, с което да я превърне в самодостатъчна система, а ни насочва и към ближния, към човека до нас, който се нуждае от нашето присъствие, от нашето добро в конкретния момент. Не вярвам в доброто “по принцип”. Съмнителен ми изглежда моралът на хора, които са готови да извадят много пари от джоба си за някаква неясна благотворителна кауза, а пренебрегват самотния си възрастен съсед, който се нуждае от топла дума, внимание и паница леща... Жалко е, че повечето от нас престанахме да обръщаме внимание на онези, които са непосредствено до нас и се нуждаят от помощ. Преди време по медиите съобщиха за намерен труп на жена, който е престоял около година в жилището й, без нейното продължително отсъствие да направи впечатление на съседите й?!

Но стига толкова сериозни размисли...

Споменах, че Възкресението съдържа неочаквана радост. Обичам неочакваните радости. И може би с повечето от нас е така. Защото на очакваните знаем, че ще им се зарадваме. А и понякога ги постигаме мъчително и трудно, и радостта остава някъде между болката, разочарованията, страховете ни...

А колко съм се радвала на спонтанните преживявания. На срещите с хора, които отдавна не съм виждала, а съм срещала случайно. На някой неочакван жест. На редките, поради трудното ми придвижване, посещения в храма. На обиколките на красиви местности и кътчета из страната ни. На споделените творчески откровения... и на още десетки наглед дребни неща, които всъщност са “солта” на живота ми.

Ако ви е направило впечатление, неведнъж Христос е казвал на Своите ученици, че ще умре и ще възкръсне. Но те не са разбирали това, което им е казвал. Защото не са били дораснали за това. За да разберем Възкресението, трябва да пораснем. За да усещаме и собствените си възкресения, трябва да сме готови за това. Да сме достатъчно чувствителни, да познаваме добре себе си. Да позволим на живота да бъде Живот, а не безцелно лутане…

Само тогава всеки от нас може да достигне до своя Великден.

април 2007, Варна

© Радостина Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2007, № 4 (89)