Надежда Стоянова

web

Кръгова е формата на умножилото се до безкрайност повторение. В кръг се отпечатва инерцията на паметта: потиснато е очакването¹, уталожена е емоцията. Движението е сключено в окръжност - предел, чиято функционалност започва да става понятна едва в прехода - "сега", когато пределът губи своята окончателност. "Сега" е и граница - "край на миналото и начало на бъдещето" (Идеята 1985: 40). "Пръстенът" е разкъсан, когато е оставен в полето на вече отминалото. "Сега" е отделяне, средоточие на присъствие. Деиксисът "сега" обозначава думите като актуални² и принадлежащи на субекта по силата на предполагаемата им взаимна обусловеност в настоящето. И обратно - усетът за собственото избледняване, заглъхване, за обезсилващата продължителност би бил ефект на тяхната несводимост, на езика, преживяван като отминал/ потискащ/ несвой, артикулиращ сюжета на повторното заключване на кръга - "жестокия пръстен" на времето, загубил основанията за своето актуализиране.

"Жестокият пръстен" - първата поетична книга на Гео Милев - излиза през 1920 г.³ и е съпроводена от разногласни отзиви, чийто фокус е нейната "нестройност" - пътищата й са "непостоянни, мълниеносни" (Стоянов 1920), образите - "недотворени, недовъобразени" (Гълъбов 1920), скрепени в "разнебитения стих и истеричните препинателни знаци" (Пундев 1929). Стихосбирката - "в пълния смисъл на думата нова", според Людмил Стоянов - като че внася сред българската критика не "нов трепет"⁴, а нова тревога с подозренията около нейната модернистичност, претенциозна недообработеност и заимствания от споменатите или не в епиграфите Верхарн, Феликс Дьорман, Саша Чорни, Стефан Георге (срвн. Гълъбов 1920)⁵. Но сам трепетът като модус на модерната поезия и усет за положеност в настоящето чрез интензифициране на очакването, не е неприсъщ на книгата - той може да бъде разпознат в страха от връщането към "каменния зандан" на традицията и в спорадично предвестените "изтръпване, треска, вулканически трус" в "Модерната поезия" от 1914. Модерната поезия като усилие, пробив, словесен опит с времевото разкъсване е възможен референт на "Жестокият пръстен". Тя не е свидетелство за кризата на настоящето, а съзнание за собствената съпричастност към тази криза, което в стихосбирката се извежда императивно⁶. Трепетът, предусещането за бъдещето (като различно, ново) предполага линейно време. "Самото модерно като явление съдържа особено динамично темпорализиране, свързано с открояването на "преди" и "сега", "ново" и "старо" и т.н." - казва Благовест Златанов в статията си за "Модерната поезия" на Гео Милев (Златанов 2003). Динамиката на "Жестокият пръстен" е в появата на необходимостта от разсичане на времевия кръг чрез изричната повеля "сега" в няколко от текстовете. Тази необходимост е подкрепена от субстантивацията на наречието: "Днес!", която е вид рефлексия върху употребата на времето и чрез която може да се установи и заложената като интенция манифестност на текстовете. (Тук творбите могат да бъдат защитени от собствената им критика: "А стиховете на Гео Милев имат наистина твърде много допирни точки с книжевните занимания на автора." (Гълъбов 1920). Този тип субстантивация обаче изглежда, че не е належаща за по-късните художествени произведения на Гео Милев. Проблематизирано е "новото" в стихосбирката "Жестокият пръстен", а пробивите на "сега", макар и повелителни, често са представени като въобразени и неокончателни. Силна е тягата назад, подвластен изглежда героят. Със своята огледална форма стихотворението "Главата ми" трябва да възпроизведе несъстоялото се разкъсване. Стихосбирката "Жестокият пръстен" обаче имплицира невъзможното, макар и травматично възпроизвеждано завъртане - всеки опит бележи неслучилото се актуализиране на цикъла, раздалечаването във времето на субекта и налагания му образ. Повторенията на еднотипни сюжетни форми и имена приписват на лирическия аз отминалост, а настоящето избледнява откъм присъствие. Изричането на "днес" трябва да изведе субекта в сегашното. Така той ще се оглежда в контурите на познати персонажи и техните отминали сюжети, за да отчита и артикулира отликата, с което да потвърждава собственото си присъствие. Опитите за разкъсването на "жестоките пръстени" в първата стихосбирка на Гео Милев са положени в полето на времево обусловената рефлексия, момент преди експресионистичният апокалиптичен жест радикално да отмени миналото, с което и възможността за всяка повратност или съотносимост с него.

Пръстенът, пирамидата, лабиринтът - обичайните образи на вечността - обективират тук "заключеното" време. Към тях с прикрепения сюжет за търсенето на Светия Граал се включва и образът на кръста ("Парсифал"). "Заключеното" време не е по необходимост спряло, то може непрестанно да тече към самоизчерпването си. Това е десакрализираното време на модерността (срвн. Елиаде 1998: 78), времето като негатив, чиято мяра в тази стихосбирка е луната - не изменчива, а неподвижна: "- Луната студена лежи"⁷. Идентичността става зависима от външния контролиращ взор на луната. Така разколебан между неназованите Фауст и Мефистофел остава гласът на лирическия аз в "Луната, старата змия, съблича...":

- О знаеш ли де води твоят път? - -
Нощта е без изходи. Аз съм ти.
Над кулата високо пропълзява
луната, старата змия, с корава
усмивка в жълтите очи...

Периодичните появи на луната не отброяват време, а с настойчивата й неизменност свидетелстват за неговия застой: кошмарът става удобна призма за прочит на времето в стихосбирката като силно субективизирано. Луната - смущаващият лик от промеждутъчните събуждания - е проектирана в съновидението като персонаж. В "Жестокият пръстен" се умножават фикционалните полета. Опитът за елиминирането на луната, както е в "Пътешествие в Китай", е повелителен реторически жест, чрез който субектът като вече настоящ ("ето") получава правото да нарече себе си и да отключи другото време - "вечният ден":

убий зелената, студената, мъртвешката луна,
заседнала в сърцето - о кажи!
и ето:
Аз съм младенецът Ноча...

Засрещането на съня и литературния сюжет в проблема за идентичността на лирическия аз е повишила фикционалността на текста: "- Невероятно! -/ скръбната жена, която беше с мене, тя/ е сянката ми, отразена над безбрежната вълна на Океана" ("Пътешествие в Китай"). Със стиха "Невероятно!", според Константин Гълъбов, се изобличава необработеността на книгата: "От начало до край Гео Милев гледа на своите образи като на голи фикции." (Гълъбов 1920). В този текст обаче фикционализацията се разглежда като свидетелство за оспорения откъм собственото присъствие и активност свят, което освобождава и бива компенсирано от множеството възможни проекции, налагани върху лирическия аз без оглед на тяхната актуалност. Но още - фикционализацията, наред със субективизацията, прави времевото измерване условно. Установените маркери биват абстрахирани от фиксациите им по познатата хронологична ос. Критерият за отброяване на времето е качествен, а не обективно количествен. Часът и векът не са общоприети знаци за хода на текущото, а единици за вместимост, разпилени капсули време: "Сред тези сиви отчаяния" - "Часът на Твойта Златна Плът". Определимостта на "последното обаяние" в "разтегленото" време на унинието остава съмнителна. Ако посочват времето безотносително, часът и векът стават сами по себе си безвременни. Парадоксът на "заключеното" в "пръстена" време в стихосбирката на Гео Милев е, че той е в непрестанно състояние на изчерпване, което от своя страна предполага неговата съотносимост с времевия поток. "Часът" именува времето на безкрайно отдалечаване на предела и се снабдява с признака "жесток":

И в този час, когато с протяжна безнадеждност
безславно небесата отдръпват се назад
към някаква далечна, трагична безконечност -
аз нося свойте стъпки загубен в тъмен град.

("И в този час, когато...")

Всеки ход от безутешното бродене в града бележи несъвпадение. Лабиринтът в стихосбирката е фигура на наслояващата се във времето липса и меланхолия, на усета за постепенно увеличаваща се немощ за сметка на растящото съпротивление на "Реалността - нелепа, свирепа и върховна..." - стих по Верхарн, верифициращ тук интерпретацията на конкретната творба. Времето като недостиг е означено от "бледните хвалебни литургии" във встъпителното стихотворение, "ранните умори" в "Парсифал", "есенните гробища" в "Мъртвешки зелена, сломена лежи...", от "закъснялата усмивка" и цялото стихотворение "Сега е твърде късно". "Заключеното" време тегне над света, а той чезне и глъхне: "болний зов на вековете" ("Парсифал"), "тишина гробовна" ("И в този час, когато..."), "каменни мълчания" ("Сред тези сиви отчаяния...")... Убежище от драматизма на продължителността е скриването в познатата и ненакърнима от времето "тиха монашеска безгрешност" - като че удобен аналог на модернистичното възклицание "Не си от този свят!" ("И в този час, когато..."). Към нея като типологично сходни се подреждат:

- Апостоли! светии! мъченици!
водители на призрачни събори!
монаси! кръстоносци! алхимици!

("Земята разгневена се разтвори...")

Успоредяването им в цитираните стихове ги приобщава по признака "отминалост" (метафората "пепел" в конкретния текст). В поетичните творби последователно се възпроизвеждат и нивелират познати сюжети и герои по линия на времево обусловената им несводимост към лирическия аз, като често това става през призмата на други модерни интерпретации (със споменаваните тук вариации на историите на Фауст, Мефистофел, Парсифал, Лоенгрин⁸). В контекста на книгата на Гео Милев възгласът "Не си от този свят!" вече е белязал като неактуална повелята на "реалността" ("този свят") за "тихата монашеска безгрешност". Проблематизирането на субекта, притеглянето му назад от сюжетите в края на отделните стихотворения осуетява разкъсването на "жестокия пръстен". Миналото прави опит да обеме интервала на "часа", за да го удължи в безвремие.

"Жестокият пръстен" обаче е книга на "мълниеносните" обрати.

Броденето в празника на модерния човек е алтернатива на лутането из лабиринта, без грижа за съвпадението, защото всеки миг е откритие. Преживяването на преходното е усет за пълнота, лишена от концентрираното в миналото натрупване. Костюмите на другите времена остават неоправдани освен като вписани в маскарада на съвремието (Бодлер 1978: 531). Разнообразието на миналото се изравнява в многоликостта на сякаш всевременното "Днес..."⁹:

да бъдеш светъл и безличен
сред многоликата тълпа,
да бъдеш шарка от миража
на ярка делнична съдба -

Стихотворението "Кажи: внезапно да изчезнеш" извежда речевия акт като постановяващ преживяването на времето чрез императивната конструкция ("внезапно да изчезнеш..." също може да се приеме за описателна форма на императива). Повелителната форма по необходимост вписва субекта в себе си и открива думите откъм тяхната новост чрез изискването за директна промяна на състоянието. Бъдещето става принадлежност на говорещия, но императивният ефект на израза постепенно се разсейва в повторимостта и бива оспорен от въпрос в аналогична конструкция - на свой ред вкаменен и релативизиран в кръг:

кажи: разбираш ли лъжата
на тия гибелни мечти?
А! истината и лъжата
са кръг - и в него кръг си ти!

Изненадата, чиято сегашност и мигновеност е потвърдена от междуметието "А!", не разкъсва директно поредния "жесток пръстен", но вписана към останалите реторически жестове тя бележи откриване на центъра - "светата пазва" като емоционално средоточие, което включва като предстояща експлозията. Неколкократното тематизиране на пробивите в "пръстена" най-вече в първите строфи на стихотворенията, често бива допълнително обговорено и/ или разколебано, но то е обусловено от разпознаването на лирическия аз като друг, комуто обаче не е едновременен:

- ОСАННА!
Ти спираш тук; оттук започвам Аз.

("Луната, старата змия, съблича...")

Разкъсването на пръстена освобождава и самото рефлексивно говорене:

- Удари трета стража!
И аз разкъсах пръстена
- о знам!
и мога вече цял да се разкажа.

В този аспект е особено съществена употребата на наречията за време. Според Лиотар времевият деиксис "днес" "темпорализира референта на сегашно-наличната фраза, като го ситуира изключително по отношение на времето, в което тази фраза се състои (avoir lieu) и което е настоящето" (Лиотар 1999: 58). В "Жестокият пръстен" пасивната, нерефлексивна употреба на деиксиса за извеждане на референта като настоящ не е достатъчна, за да се случи прехода. В стихотворението "Сега е твърде късно" е регистрирана като сегашна именно корозията на времето, която бива приписана на лирическия аз. Референтът в настоящето присъства като вече отминал: "Аз избледнял съм. Твърде много." В "Кажи: внезапно да изчезнеш" и "Главата ми" се появява "Днес", но като нарицателно име, включено в повелително и възклицателно изречение: "Кажи: (...) да те лелей една велика,/ последна, проста радост: Днес...", "Няма век, няма час - има Днес!". Името тук няма пряка обстоятелствена функция. То обозначава не сегашното, а непосредствено предстоящото чрез перформативната си, повелителна употреба. Втората част на "Главата ми" връща времето назад и отменя пробивите от началото: "бог сляп ги/ събира и мълком повежда към прежния призрак...". Образите застиват в своите корелати - "Берлин и Париж" в "безкрайния страшен всемирен Египет", "главата ми -/ кървав фенер с разтрошени стъкла" в "тъмния просек Едип"... Обект на първата част е времето като вектор: "о шпага!"; обект на втората част е времето като пръстен: "О Сфинкс!". Кръгът не може да бъде сключен в точката на общия референт и двете части се нулират в стиха "загубен през вятър и дъжд, и мъгла". Единственото, което, в логиката на обръщащото се назад време от втората част, не може да бъде засегнато, е онова, което още не се е случило - непосредствено предстоящото "Днес". И тогава - отвъд "съмненията" около логическата "нестройност", отвъд верификацията през епиграфите и междутекстовите паралели - на мястото на "недотворените" образи и предвестеното бъдеще - в първата стихосбирка на Гео Милев "Жестокият пръстен" се легитимира и самата модерна поезия¹⁰.

БЕЛЕЖКИ

1. Козелек говори за обратната зависимост между нарастващото знание и изненадата (Козелек 2002: 27). [обратно]

2. Лиотар в статията си "Времето, днес" определя "днес" така: "Днес" е означител на време, дейктик, който указва времето като "сега", "вчера" и т.н. Както всички темпорални дейктици то оперира, реферирайки върху това, което означава, върху самото настояще на фразата или върху фразата единствено доколкото тя е сегашно-налична." (Лиотар 1999: 58). [обратно]

3. Творбите от "Жестокият пръстен" се появяват между 1915 и 1920 година - особено продължителен период откъм динамиката в живота и текстовете на Гео Милев. [обратно]

4. В самото начало на статията "Модерната поезия" Гео Милев цитира думите на Виктор Юго за книгата на Бодлер "Цветя на злото": "Тези поеми внасят един "нов трепет" (un frisson nouveau) във френската поезия". [обратно]

5. Вж. пак рецензията на К. Гълъбов, която завършва с безпокойството: "Оставяйки настрани всички технически недостатъци в "Жестокият пръстен", ще кажа само че подражателните стихове на Гео Милева, макар и да нямат художествена стойност, ще намерят може би широко разпространение и с това литературата ни ще получи още един тласък - към безпътие..." (Гълъбов 1920). [обратно]

6. В "Българският модернизъм" Бойко Пенчев пише: "Живеенето в Днес означава живеене в кризата, изразяваща се в "разсъбличането" на Аза от неговите културни и социални обвивки, които са му придавали сигурност." (Пенчев 2003: 209). [обратно]

7. В този контекст е любопитна темата за "изчезването на лунния чар" от поезията на експресионистите, за което говори Константин Гълъбов през 1927 година в статията си "Експресионизмът и чарът на луната" (Гълъбов 2000: 161-165). [обратно]

8. Всъщност от това изравняване бива спасен именно утопичният образ Лоенгрин. Би било интересно разглеждането на препратките към контекста и сюжета на оперите за Парсифал и Лоенгрин на Р. Вагнер и др. [обратно]

9. Аналогия в стихосбирката може да се направи с множеството декоративни разпилявания в различни жанрови и стилови форми, обозначено от паратекстовете: сантименталност, дневник, Приказно интермецо, сензация, балада. [обратно]

10. Според Лиотар модерността, за разлика от мита, гради своята легитимност не върху миналото, а върху бъдещето (Лиотар 1999: 69). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бадев 1922: Бадев,Йордан. Литературни зигзаги. // Златорог, 3, 1922, кн. 10.

Бодлер 1978: Бодлер, Шарл. Художник на съвременния живот. // Бодлер, Шарл. Естетически и критически съчинения. София, 1978.

Гълъбов 1920: Гълъбов, Константин. Жестокият пръстен. // Златорог, 1, 1920, кн. 7.

Гълъбов 2000: Гълъбов, Константин. Експресионизмът и чарът на луната. // Литературен кръг "Стрелец". Велико Търново, 2000.

Елиаде 1998: Елиаде, Мирча. Сакралното време и митовете. // Сакралното и профанното. София, 1998.

Златанов 2003: Златанов, Благовест. Асиметрии и осцилации на модерното. // Електронно издателство LiterNet, 10.04.2003. Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish3/bzlatanov/oscilacii.htm> (27.07.2010).

Идеята 1985: Идеята за времето. Съст. Цочо Бояджиев. София, 1985.

Козелек 2002: Козелек, Райнхард. Пластовете на времето. София, 2002.

Лиотар 1999: Лиотар, Жан-Франсоа. Времето, днес. // Лиотар, Жан-Франсоа. Нечовешкото. София, 1999.

Милев 2005: Милев, Гео. Слънчогледите погледнаха слънцето. // Милев, Гео. Съчинения в 5 тома. Т. 1. София, 2005.

Милев 2007: Милев, Гео. Всяко изкуство е експресионизъм. // Милев, Гео. Съчинения в 5 тома. Т. 2. София, 2007.

Пенчев 2003: Пенчев, Бойко. Българският модернизъм: моделирането на Аза. София, 2003.

Пундев 1992: Пундев, Васил. Гео Милев. // Страници за Гео Милев. София, 1992.

Стоянов 1920: Стоянов, Людмил. Жестокият пръстен. I книга стихове. // Везни, 1, 1920, кн. 2.

© Надежда Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.07.2010, № 7 (128)