"ПОНЕ ИСТОРИЧЕСКАТА ТЕМИДА НЕ БИВА ДА БЪДЕ СЛЯПА С ДВЕТЕ ОЧИ..."
(За военната проза и документалистика на Тодор Кожухаров - Щабскапитан Копейкин)

Людмила Стоянова

web

Тодор Кожухаров
(1891-1945)

Над живота, публицистичното и литературното наследство на Тодор Кожухаров следдеветосептемврийският режим налага желязна цензура. Книгите му и всекидневникът "Слово", чийто директор е в продължение на двадесет години, биват заключени зад решетките на спецфондовете в библиотеките. Името му и до днес е почти непознато даже и за българските писателски и журналистически среди. Затова е наложително, преди да се заемем с обзора на баталната му проза, да дадем кратка био-библиографска информация за личността и авторския му път.

Големият български журналист и блестящ писател-баталист е роден на 23 юли 1891 г. в Станимака (днешният Асеновград), в чиновническо семейство със здрав селски корен. Ученическите си години прекарва отчасти в Сливен, дето наскоро след раждането му се мести семейството му, отчасти в Пловдив, където по-късно се преселват родителите му. Бъдещето си романтичният юноша вижда в армията и "изпълнен с таен копнеж за подвиг в служба на Родината", записва Военното на Н. В. училище в София. Възпитаник е на легендарния войсководец полковник Борис Дрангов - "този жрец на дълга" и "ненадминат боен оратор", пред когото благоговее и за когото е написал забележителни спомени. В 32-рия специален "царски" випуск на училището височайш негов съвипускник е престолонаследникът Борис и това впоследствие ще му осигури неформален достъп до Двореца. Сред другарите му в училището изпъкват имената на личности, на които им предстои един ден да поемат най-отговорни постове в държавата: бъдещия висш офицер от царската свита, депутат, по-късно и министър-председател на България Иван Багрянов, архитект Йордан Севов - царски таен съветник, неколцина дивизионни и бригадни командири, армейски генерали...

Времето на обучението си Кожухаров определя като "едно време на общ материален и морален възход във всички области на живота в страната. Със своя голям и всестранен напредък България с право бе спечелила името на първа държава на Балканския полуостров. Духът на народа бе висок и това хвърляше най-силно отражение върху младежта, която живееше с големи и чисти идеали. У кадетите и юнкерите, като подбрани из най-добрите среди на нашата младеж, твърде естествено бе, че идеализмът и духът стояха на най-високото стъпало" (Кожухаров б.г.).

Преподаването и обучението на юнкерите от специалния випуск има елитарен характер - подборът на преподавателския състав е изключително взискателен, наборът на изучаваните дисциплини извън спектъра на военните науки чувствително разширен - древна и средновековна история, философия, литература, чужди езици... В учебната програма, както съобщава самият Кожухаров, "се преминаваше нарочен материал по нравственост (морал) и военно възпитание, целящ дълбокото всаждане у възпитаниците на основните общочовешки, граждански и войнишки добродетели: преданост и вярност към Царя, Отечеството и народните идеали и пълното усвояване на гражданската и военна дисциплина." (Кожухаров б.г.).

ВНВУ Кожухаров завършва през 1912 г. с чин подпоручик и е разпределен в Ямболския гарнизон (Кожухаров б.г.). Производството на неговия 32-ри специален випуск е на 2 август, два месеца по-късно е обявена войната с Турция и подпоручиците от новопроизведения випуск вместо на полеви занятия ще трябва да възмъжават направо на фронта, под огнения дъжд на куршумите. "Най-после желаният час дойде! - спомня си онези вълнуващи дни писателят. - На 5 октомври 1912 г. войната срещу Турция беше обявена. Българските полкове се понесоха стремително на юг. Моментът беше върховно съдбоносен и величествен. За първи път от 500 години срещу Отоманската имперска сила застана смелата, горда и организирана българска войска, погълната от една-едничка мисъл - да победи, уверена дълбоко, че Родината, която следеше със затаен дъх всяка нейна стъпка в свещения поход за събиране на всички българи в едно държавно цяло, ще подкрепи освободителното дело с всички народни сили! Маршът на войската ни в Тракия беше бляскаво победен! По южните предели на земята ни издигнахме паметници гигантски, величави, високи до небесата, - паметници на безсмъртна слава, на които написахме с огнени, вековечни слова: Селиолу, Гечкенли, Лозенград, Кайпа, Бунар-Хисар, Кара-Агач, Люле-Бургас, Одрин, Булаир, Чаталджа и десетки още други имена. Победата беше бляскава, сияйна!"

През трите войни от началото на века авторът на горните редове е артилерийски офицер - командва батарея в защитавалия през 1912-1913 г. Пашмакли (Смолян) легендарен 3-ти планински артилерийски полк, участва в щурмуването на Чаталджа и Одрин, а в 1915-1918 г. в състава на 6-ти (5-ти?) артилерийски полк воюва и за освобождението на Македония. От фронта, където се е бил храбро, воден от неповторимия патриотичен дух и идеализма на времето, младият човек се завръща като герой от три войни, два пъти раняван в битка, произведен предсрочно капитан за бойни заслуги и кавалер на три ордена за храброст, включително "Св. Александър с мечове", но остава за цял живот военноинвалид. В тялото му, в областта на гръбначния стълб, е заседнало парче от граната. С напредването на възрастта то уврежда двигателния нерв и предизвиква частична парализира на долните крайници. Налага се оперативно лечение в Берлин, за съжаление, без особен резултат.

След демобилизацията Т. Кожухаров не прекъсва връзката си с армията - започва служба във Военното училище, в продължение на две години оглавява Съюза на запасните офицери, печата разкази във военни периодични издания. Вероятно тогава се свързва и с масонството, което по свой начин оценява националните интереси на България и е пуснало силни корени в средите на запасното офицерство. Междувременно се увлича и от политика, журналистика и литература, като и на трите тия поприща му предстои да остави след себе си забележителна следа. Кариерата му във Военното на Н. В. училище е преустановена след специална намеса на военния министър в Земеделското правителство. За този нелицеприятен епизод от биографията си, наложил промяна в направения с любов още в юношеството му професионален избор, Кожухаров разказва: "През 1922 г. военният министър поиска да ме премести във Враца като наказание за напечатания във в. "Отечество" фейлетон против цензурата на г. Омарчевски. Тогава служех във Военното училище. Щом научих за преместването, веднага си подадох оставката. Началникът на училището, г. Каблешков, се застъпил в Министерството за мен и министърът наредил да бъда оставен на служба в София, в арсенала, но в никой случай не и във Военното училище. Аз обаче настоях да ми бъде приета оставката и през месец април 1922 г. напуснах, с болка на душата, кариерата на която с такава любов се бях посветил още от детинство." (Кожухаров 1940). Офицерите са сред най-ненавижданите от управляващата земеделска партия, смятат ги за каста, макар, както пише в мемоарите си Ал. Цанков, "нашият офицерски кадър да бе из средата на народа, и то на селския народ, защото офицерската професия не бе много привлекателна." (Цанков 2009). Още в предната 1921 г. Кожухаров впрочем предвидливо е успял да завърши и право в Юридическия факултет на Софийския университет, решил, че вероятно ще му се наложи да опита съдбата си в нова професия, подобно на мнозина млади български офицери, уволнени след съкращаването на офицерския корпус.

Своята кариера на писател и публицист преминалият в запаса на армията артилерийски офицер започва непретенциозно - назначен е като коректор в инициирания от Ал. Греков вестник "Слово", чийто брой първи излиза на 10 април 1922 г. Печатен орган на Сговора, всекидневникът пропагандира идеята за социален мир между труда и капитала и за постигане на социална хармония чрез подобрение на материалното състояние на работничеството. Амбицията на редакцията, в която освен основателя на изданието - потомственият политик Греков, личат имената на проф. Никола Милев, проф. Петко Стайнов и Георги Кулишев, е да превърне "Слово" в изразител на обективната политическа истина и предпочитан вестник на политически мислещата интелигенция.

"Скромен и боязлив - спомня си проф. Ал. Цанков, който за кратко също сътрудничи на "Слово", - Кожухаров се подвизаваше от време на време, така да се каже, в долния етаж на вестника, пописвайки сегиз-тогиз някои и други фейлетони под псевдонима Федя Чорни. Под тоя псевдоним той бе известен и то му бе популярното име. По-късно той се подписваше Щабскапитан Копейкин." (Цанков 2009: 289).

Във вътрешната йерархия на вестника талантивият млад мъж обаче израства стремително бързо. Брой 1296 на в. "Слово" от 29 септември 1926 г. съобщава , че журналистът Тодор Кожухаров "от редактор става директор" на изданието (Цанков 2009: 285). Оттогава до преустановяването на отпечатването му след първата опустошителна бомбардировка над София на 10-ти януари 1944 г. той не само оглавява авторитетния национален всекидневник, а е и водещо перо в него. Наричат "Слово" не само "професорския вестник", а и "банкерското "Слово", но истината е, както съобщават близките до изданието, че то винаги е имало по-големи или по-малки затруднения при плащането на печатните разноски и оцелява само благодарение на толерантността на купилия "Стопанско развитие" - печатницата на сговористите - Жак Асеов, български гражданин от еврейски произход, който разсрочвал и даже опрощавал някои плащания.

Двата псевдонима, с които Кожухаров подписва публикациите си в "Слово" - Щабскапитан Копейкин и Федя Чьорни, го разкриват като горещ поклонник на руската класика. Първият е по името на герой от новелата "Повест за капитан Копейкин" - зачертаната от цензурата неразделна част от Гоголевата сатирична поема "Мъртви души". Гогол много държи на нея и с особена настойчивост се бори за възстановяването й, защото не може да си представи своята творба без тази новела с нейната сатирическа острота и политическа тенденциозност. Сюжетът представя историята на герой от войната през 1812 г., доблестно отстоявал на бойното поле честта и независимостта на страната си. Отчитайки своите заслуги пред Отечеството, изгубилият на фронта здравето и възможността да се грижи сам за препитанието си Копейкин напразно търка праговете на разни ведомства и велможи в Петербург с надежда да получи компенсация "за изгубените ръка и крак". Огорчението, последвано от обществено отрезвяване, го превръща в съзнателен борец против несправедливостите, безпринципността и бюрократичния произвол. С избора на псевдонима "щабскапитан Копейкин" българският публицист очевидно е държал да заостри вниманието върху близостта в съдбата на героя на класическата руска новела с някои драматични страници от собствената си биография.

Достойно изпълнил дълга си български офицер, отрупан с най-високи отличия за храброст, Тодор Кожухаров особено болезнено преживява унижението от претърпяната национална катастрофа, както и егоистичния комерсиален дух на следвоенните времена, когато, по собствените му думи, "националните идеали се търкаляха като дрипи в локвите на отрицанието и поражението", а героите от войните са напълно забравени. В мемоарен текст за гордия ветеран, генерал Тошев, той е описал настроенията сред патриотичното българско офицерство в онзи трагичен исторически момент:

...През онези мрачни години България се гърчеше в спазмите на едно страшно отчаяние. И нека добавим: в пълна безпомощност! Пред очите ни не се мяркаше нито една надежда за по-добри дни и всеки, който би се опитал да създаде такива надежди, рискуваше да мине за "патриотар", "шовинист", "фантазьор", смешен... Над България се бе разляла вълна на страшно пораженство. Безотечественици обикаляха страната да убият окончателно народния дух. Нацията трябваше да бъде заменена с класата и съсловието, хиляди агитатори кръстосваха България, създаваха се най-пакостни настроения всред народните маси. В селата се говореше със злоба и възмущение за страданията през войната, дори най-храбрите не желаеха да си спомнят своите подвизи. Славните дни от близкото минало изглеждаха като някакъв мрачен спомен, националните идеали се търкаляха като дрипаво знаме в локвата на отрицанието и пораженството. Из софийските улици се мяркаха офицери и войници на съглашенските армии, за да напомнят всеки момент нашето положение на победени.

На повърхността на обществото, като някаква нечиста пяна, бяха изплували всевъзможни "кригсмилионери"¹, най-безскрупулни гешефтари и спекуланти, които цели три години развращаваха тила на армията и трупаха пари, докато хиляди други умираха из окопите. Една лудост беше обхванала нашето общество по онова време. След лишенията и страданията от войната всички искаха да живеят, да се веселят, да наваксат изгубеното в продължение на три години. Кафенета, ресторанти и кабарета гъмжаха от тези нови богаташи, пилееха се луди пари в безобразни оргии, докато чиновници и офицери бедстваха със своите просешки заплати. Бунт се надигаше в душата на офицерството по онова време. То се чувстваше оскърбено в най-светите си чувства, след отвратителните сцени при Владая, Радомир и Кюстендил, когато една пораженска вълна от дезертьори се опита да оскверни чистите знамена на българското войнство...

(в. Слово, бр. 5461/1940 г.)

Духът на следвоенните години изцяло противоречи на идеалистката патриотична нагласа на младия мъж и предопределя посоката на политическия му избор: той се обвързва с Народния сговор - замислената като спасителна за България надпартийна националнообединителна политическа организация, градена от Александър Греков. Възникването й е десният отговор на обстановката в страната след националната катастрофа в края на Първата световна война. Основателят на Сговора счита, че единствено чрез обединение на най-моралните представители от разните политически партии и едрия търговско-промишлен и банков капитал може да се създаде мощна политическа сила, която да оздрави държавата.

В Сговора, около който се групират значителни политически и икономически структури в напреднала фаза на подготовка за държавен преврат, о.з. майор Т. Кожухаров представлява военно-патриотичните сили, т.е. изразител е на онези, които по неговите думи "понесоха най-големи оскърбления, след като най-добросъвестно бяха изпълнили дълга си". Пътят му като политик тръгва именно от сформираното от Ал. Греков надпартийно обединение, сближава го с Ал. Цанков и го отвежда на четири пъти в българския парламент и на два пъти (в средата на 30-те години) на висш административен пост като независим (т.е. партийно необвързан) министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на А. Тошев през 1935-та и на Г. Кьосеиванов в 1937 г. От тази позиция той инициира създаването на БНР. За негов главен уредник назначава не партизанин-политикан, а уважавания от всички творец и обществено отговорен интелектуалец Сирак Скитник, с когото го свързва дългогодишно съратничество в списването на "Слово". В близкото приятелско окръжение на публициста Кожухаров блестят и други звездни имена на българската култура от 30-те и началото на 40-те години, повечето също сътрудници на всекидневника: художниците Константин Щъркелов, Борис Денев и Александър Божинов, писателите Димитър Шишманов, Стилиян Чилингиров, Добри Немиров, Ангел Каралийчев и Йордан Бадев... "Като широко скроен човек - писа неотдавна във в. "Българска армия" журналистът Ив. Ибришимов, - Тодор Кожухаров поддържа връзки с най-различни хора, между които има и съветски дипломати като посланика на СССР Феодор Разколников или комунисти като Тодор Самодумов и Славчо Машаров. Приятел е с Владимир Трендафилов, с актрисата Вера Игнатиева, с дъщерята на Ярослав Вешин... Познавал се е с Фьодор Шаляпин и с Немирович-Данченко, с певците Христина Морфова, Мими Балканска и младия тогава Борис Христов. На последния помага за първите му стъпки в Италия." (Ибришимов б.г.).

* * *

В мемоарен разказ за фронтовите си години Тодор Кожухаров с шеговита самоирония се самоопределя като "единственият фейлетонист между офицерите и единственият артилерист между фейлетонистите". Своите първи военни разкази, очерци и есета създава малко след приключването на Световната война, когато раните все още не са зараснали, но времето вече е започнало да превръща преживените драматични събития в история. От "забравеното" му литературно наследство с особено внимание следва да се отнесем към внушителната поредица сборници с военни разкази, спомени и фейлетони: "Военни разкази" и "Из записките на един офицер" (1921), "Еднодневки. Сборник разкази" (1926), "Под развети знамена. Разкази" (1932), "Военни силуети" (1940), "Разкази и фейлетони" (1940). Проникнати от дълбоко патриотичен дух, текстовете в тези сборници излъчват преклонение пред храбростта и мъжеството на българското войнство. Центрирани са около малко разисквана в художествената ни проза тема: удивилия света героизъм на българските войници и офицери във войните за национално обединение от началото на миналото столетие. Писателят впечатляващо разказва за изтласкването на вековния поробител от планинските хребети край Чепеларе, Ахъ-Челеби (Смолян), Даръ-дере (Златоград) и населените с българомохамедани южни склонове на Родопа, гледащи към Бяло море. Възторжено, но и с мек хумор, перото му фиксира победоносния демарш на нашите полкове през Ксанти, Серес, Дедеагач и Драма до Кавала и Солун. С кинематографична релефност са представени напрегнатите сражения в Югоизточна Тракия при Одрин, Булаир и Чаталджа. С блестящ - зрим и сетивен - стил и с дискретен психологизъм се отличава и хрониката за изпитанията на българския боен дух по огнената фронтова линия в Западна Македония и Сърбия... Удивително е движението, широката амплитуда, в която се променя емоционално-изобразителната перспектива: от усмихнатото шаржиране в разказите за дебаркирането на дивизиите на "сухоземните шопи" в Солун на бордовете на съюзнически кораби в самото начало на Балканската война до покъртителния трагизъм в описанието на сурови фронтови сцени от Световната... Както е присъщо на родените таланти, Кожухаров с лекота сменя естетическите регистри - от романтично-героичното, през разтърсващо трагичното до... битово-комичното. Трогателно човечни или забавно развеселяващи войнишки истории стоят в добре промислено съседство с потресно жестоки батални сюжети, всички еднакво заети с развенчаването на парадния милитаризъм и фокусирани в последна сметка върху голямата трагедия на войната..

Изключително постижение, без аналог в литературата ни - така бих определила мемоарния цикъл на Т. Кожухаров за излизането на България от Първата световна война. Разказите от този цикъл са публикувани за пръв път в подлистник във в. "Слово" през 1929 г. под заглавие "Краят на Голямата война". Подзаглавието "Разкази на очевидец" подчертава свидетелската гледна точка към събитията, автентизма на авторския наратив. Писани с кървящо сърце, текстовете от този цикъл излъчват драматургична експресивност. На фокус е парализата, сковала Върховното командване, пълното му безсилие пред злоумишлено подклаждания войнишки бунт, довел до фатално оголване на Южния фронт точно в дните, когато в Солун се договарят условията на примирието. С безпощаден реализъм са показани разрухата и агонията на безукорно функциониралия доскоро армейски организъм. В разрез със сектантските историографски клишета е коментирана ролята на земеделските водачи за подстрекаването на Радоморските и Владайските събития и за ерозирането на бойния дух. Потресаващи са "документалните" кадри от позорния погром над Главната квартира в Кюстендил от свои...

Експресивен есеистичен пролог въвежда читателя в темата за Равносметката от преживяното през високосните военни години: "Отшумяха страшните септемврийски дни на 1918 г. и ние, техните съвременници, постепенно ще ги забравим. А между това, в трагизма на тия дни се крият мрачни исторически спомени, пълни с поука за нас, па и за тия, които идат след нас. В няколко дни бе скършен мечът на България, а тя, пламнала в анархия и междуособица, смазана от великото нещастие, виждаше как капят последните лаври от венеца й, който нейните храбри синове изплетоха. Като жалки дрипи в краката на една разбунтувала се сган, се валяха знамената на Отечеството, а далеч на юг се чуваха стъпките на победителя, който идеше след деморализираните войници. Графически изразено, страшните септемврийски дни на 1918 г. могат да се характеризират като едно неочаквано и бързо падане от върха на славата в дъното на поражението и неизвестността. Страшни бяха тия дни за България. Велики държави се рушаха тогава, троновете на вековни империи пращяха под напора на събитията, които неумолимо следваха едно след друго. Историкът още не е систематизирал и привел в известност всички материали от голямата катастрофа и сравнителната близост на тия събития му пречи да даде една безпристрастна преценка за тях. Той обаче ще се спре върху спомените на малки и големи участници в събитията, и всеки един, който е запазил няколко спомена за тях, ще внесе един малък принос към бъдещата история на Великата война."

Причините за националната катастрофа мемоаристът не свежда до познатата шовинистична парадигма за "съюзниците-разбойници", а достатъчно отчетливо откроява погрешните начертания и стъпки, историческите грехове и историческите вини и на българските държавни мъже, висши военни и партизанстващи политици. Верен на психологическата правда, той отчита също, че отстоянията от дисциплиниращия армейски йерархизъм, себепожертвувателността и способността за подвиг до проявите на слабост, страх и малодушие или пък на анархия и разрушителен нихилизъм спрямо изконните воински ценности не са чак толкова големи и непреодолими, особено в мигове на върховни изпитания.

"Нека оставим на художниците-баталисти да рисуват парадния блясък на атаките, а ние, простите войници, сме длъжни да говорим истината." - така в разказа "Пленници" резюмира идейно-естетическото си кредо писателят. Във военните му творби диша натуралистичната "окопна правда". Те печелят с желязната сила на фактите и заради автобиографичната им основа със сигурност ще покорят днешния читател, склонен да издига в култ документалността. Хроникьорската вярност към обективността и духа на документализма обаче ни най-малко не отнема от литературно-художествения блясък на разказваното. То никъде не деградира до обективисткото - историографско, дневниково или журналистическо описание. Не губи "литературното си вещество", художествено-емоционалната си наситеност, способността да вълнува естетически...

Водещата тема във военните разкази на Тодор Кожухаров действително е национално (етнически) центрирана: "България и българите във войните от началото на двадесетото столетие". Релефно откройващите се подтеми обаче са универсално хуманистични: "човекът и войната" и "човекът на война".

Съвременниците му не случайно назовават Тодор Кожухаров блестящ писател (Царица Йоанна 1991). На пръсти се броят онези наши белетристи, които са в състояние да постигнат разтърсващата експресия, с която той рисува наслагването на ужаса и отприщването на човешките демони на бойното поле. Баталната му проза наистина е в, обаче никога не остава само вътре в пределите на натуралистичната поетика. Войната в нея не е само кръв, смърт, рани, кал, студ, коняк, пленници, насилие и жестокост; не е съществуване в някаква друга, неестествена реалност, защото за него тя в никакъв случай не означава и смърт на човешката душа. Той се съсредоточава върху придобития на фронта травматичен опит и произтичащия от него катарзис. Представя ни истинската цена на героизма, която стои отвъд нагона за слава, но никога отвъд чувството за чест и достойно изпълнен отечествен дълг. Войната като особено трагичен феномен динамизира процеса на пречистването и изсветляването на душите. Тя, в последна сметка, отключва "пробуждащата се съвест на окървавеното човечество", раздвижва енергиите на любовта и съчувствието и не е просто крах, гибел на човешкото и духовността.

Големият "съперник" на Кожухаров в създаването на батални наративи, тематично обвързани с Балканските войни, е, разбира се, Йордан Йовков. Една и съща е географията на повечето от военните им сюжети, следствие от сходствата в бойния път, който двамата писатели извървяват в качеството си на фронтови офицери: Силиврия, Кара Су, Одрин, Чаталджа, Ксанти, Дойран... Заглавията на някои от творбите им съвпадат: "Земляци", "Граничари"... Краят на Люцкан от Йовковия новелистичен разказ "Последна радост" и на поручика-естественик Мръквичка от Кожухаровия "Младият учен" удивително си приличат, без въобще да може да става и дума за каквито и да било заемки и взаимовлияние. И още едно интересно съвпадение: за публикуване на първите си батални опуси двамата се обръщат към едни и същи редакции и периодични издания: в. "Народ и армия", сп. "Отечество", в. "Слово"... Златни есеистични нишки проблясват еднакво в белетристичната тъкан на разказваното от всеки от тях. У Кожухаров впрочем есеизмът е по-откровено интелектуално-публицистично оцветен.

Баталистът Йовков залага на забавено плавния кинематографичен разказ - пластично-описателен, по художнически подробен и детайлизиращ както в психологически аспект, така и с оглед представянето на външната среда. Тодор-Кожухаровото писане е по-устремно и динамично, драматургично драматично или свидетелски репортажно, винаги ярко поантирано със силно емоционални кулминации, разчетено повече върху диалога, върху речевото общуване на персонажите отколкото върху повествувателността. И всичко това на фона на една, сравнена с Йовковата, пределно лаконична и въпреки това достатъчно въздействаща "сценография", далеч не само защото маркировките на местодействието нерядко са и деликатно поетизирани.

Погледнато в съдържателен план, във военните си разкази Йовков е повече "цивилен" човек - философ-морализатор, чиято основна задача е да заклейми войната като социален феномен от общохуманни позиции, без да е обвързан идейно с някакви конкретни пацифистки среди и каузи, както един Антон Страшимиров или Людмил Стоянов например. Йовков, разбира се, в много от военните си наративи е и романтичен художник, който като никой друг в литературата ни умее да види от необичайна перспектива - "отвън", "отстрани" и "отгоре" (от птичи поглед) - суровата красота на фронтовите баталии, мрачната естетика на войната (срв. "Белият ескадрон"). Баталистът Кожухаров пък си остава преди всичко Войник, амбициран да обясни мистиката на онази вътрешна духовна сила, която заставя хиляди български мъже да жертват доброволно живота си в името на "абстрактни" конструкции като Държава и Отечество. Той ни говори от името на тези мъже и за самите тях. Неподражаем е в изобразяването на многоперсонажни бойни сцени, при предаването на напрегнатата атмосфера на битките и сраженията. Удивително релефно представя и проявите на личен воински героизъм. Но не по-малко интересен е и като мислител, като респектиращо аналитичен автор с интелектуалните си рефлексии върху класическата диада "войната и мирът". За военната служба и отстояването на военните добродетели пише като за свещенодействие. Аналитичните сондажи върху природата на войната и историческия смисъл на военните събития сближават неговите фронтови очерци и портретни рисунки на заслужили генерали и редови воини с историософските четива:

В душата на военния човек съществува едно ирационално начало, някакъв своего рода мистицизъм, без който не можем да си обясним нито култа към знамето, нито възвишената представа за Царя, нито неясните контури на отвлечените идеали за Отечество и държава, в името на които трябва да умира и най-простият войник, този даже, чийто хоризонт никога не е надхвърлял мерата на родното му село. И все пак това ирационално начало движи основните пружини на войнишкия духовен скелет, все пак отвлечените символи са кръв и плът в душата на военния човек. В името на тия символи той е готов на всички жертви, стотици войници могат да паднат за спасението на знамето, хиляди други да умрат по заповед на началството, стотици хиляди да легнат за Царя, когото даже не са виждали.

(Из есето "Войникът и политикът")

С ненатрапчивата си, но неотменна психологическа интонираност разказите на този наш писател решително се разграничават от казионната батална проза с нейното опростителско схващане на военния космос в черно-бяло, без нюанси - като свят на свои и врагове, на герои и страхливци. У щабскапитан Копейкин, напротив, винаги имате усещане за сложност в обстоятелства и контекст, за нееднозначност на събитията и в човешкото поведение на война. Създател на чисто фронтова проза, той е зает преди всичко с изследване на държането на войника в барутно сгъстената атмосфера на сраженията и атаките. Антийерархичен и демократичен в светогледната си нагласа, писателят с еднакво внимание се вглежда както в "големите", така и в "малките" участници в епичните събития. Всеки отделен, вълнуващо емоционален портрет, в който е запечатал един или друг воински образ, всяка една драматична и впечатляващо разказана лична човешка история, е малък негов собствен принос към бъдещата голяма история на националнообединителните войни. Но, както е добре известно, историята не помни или поне няма за цел да помни и да изобразява чувствата, афектите, страстите... А кратките разкази и есеизираните военни очерци на Щабскапитан Копейкин или Федя Чьорни - Тодор Кожухаров залагат преди всичко на емоционалния отглас от преживяното. Както и всяка добра литература впрочем...

Подобно на Йовковите, военните пана на Кожухаров не са ксенофобски. Сюжетите им развиват не национализъм, а чувство за национална принадлежност чрез вълнуващите истории за "своите" на война. През призмата на една благородно човечна сетивност те оценностяват етническата пъстрота и духа на Балканския юг. Патриотично оцветени, но органично чужди на шовинизма и казионния милитаристичен патос, творби като "Пленник" или "Примирието" поставят автора си в първата редица на майсторите на хуманно ангажирана военна проза в литературата ни. В тях той вижда войната като стихия - хищно разрушителна и свирепа, еднакво опасна за свои и чужди. И тук, в подкрепа на твърдението за присъщата за Кожухаров особена, интелигентска толерантност към Другите в огнения ад на войната, си струва да спра за кратко погледа ви върху сюжета на "Младенецът в яслите". Той представя една необичайна фронтова Коледа на рота български войници, воюващи в Македония. Рождественският им празник преминава под знака на трогателно бащинско обгрижване на новородено сръбско момченце и изтерзаната до смърт по пътищата на войната майка на младенеца - съпруга на сръбски офицер, иначе казано - на един "враг". Суровите военновремени закони не могат да победят проявите на християнско състрадание и особено гласът на мирновременните мъжки закрилнически инстинкти - това са дълбинните психологически кодове, които командирът-повествовател разчита в грижовното суетене на своите момчета около Балканската мадона.

По специална, лично негова художническа рецепта Кожухаров смесва автобиографични късове и литературна измислица, в рисунките на напрегнати бойни епизоди вклинява лирично оцветени описания на ландшафта, към респектиращо професионални анализи на щабните стратегии и планове и на резултата от практическото им разгръщане прибавя задъхани от гняв публицистични коментари за оказали се фатални партийни (партизански) вмешателства, прибавя изобличителни редове за нелепи дипломатически действия и за предателства на тилови "герои"... Въобще, когато е нужно, емблематичната за почерка му любовна ирония към хора и събития отстъпва на бурно афектен сарказъм, който гръмко изобличава недалновидните решения на монарха, правителството и Главното командване, както и подривната дейност на разлагащи армията отвътре политически функционери, обслужващи на практика егоистични свои или чужди, не-български интереси.

Сам Кожухаров прекалено скромно определя баталните си текстове като "хвърчащи бележки на един артилерийски офицер". Жанрово тези текстове всъщност стоят някъде между мемоара, хрониката, репортажа и разказа. Фикцията я има, но тя е минимализирана - вижда се, че се разказват "истински истории". И макар тези "истински истории" да са за спечелени битки, но пък за изгубени войни, те не зареждат с мрачни настроения. Не само заради внушителната галерия от доблестни герои и величаво-трагични примери на патриотична себепожертвувателност. А защото в тях има и удивително много за една батална проза хумор, защото в сюжетите им напира - дискретно философизиран, един тъжно-весел комизъм на характери, конфликти и ситуации. И защото в тях искрят - дръзко присмехулни - мъжествени предизвикателства към несправедливата българска съдба, иззад които наднича, изстрадан и несъкрушим, авторовият исторически оптимизъм.

Баталистът Кожухаров се движи на ръба между възвишеното и грозното, между смешното и жестокото, между фарсовото и драматично сериозното, между фикцията и свидетелската документалност... Писане на ръба - така може да се определи неговият авторски почерк, експресивен, но зрял и граждански мъдър, морално и философски забележително проникновен. Полифоничният му, артистично-еклектичен стил и неконвенционалната, изплъзваща се от категорични определения жанрова рамка, в която е положен и която не изключва атрактивността, един ден литературоведите навярно ще разпознаят като изпреварили и даже предсказали стилово разкованото авангардистко писане у нас. Във всеки случай естетиката на щабскапитан Копейкин не е с дъх от "от вчера".

* * *

Една от най-силните страни на Тодор-Кожухаровата историографираща проза е, както вече отбелязах, фактът, че тя е свидетелска проза, че е пряко следствие от личното му участие в бойните действия, че безпроблемно обединява литература и мемоаристика. В импресивното емоционално спомняне е магията на Кожухаровото батално писане - смес от суров реализъм и поетическа игра, от драматична сериозност и лекота, от болка, усмивка и носталгична елегичност... В това емоционално спомняне е кодирано усещането за някакъв злощастен, ирационален национален исторически трагизъм, то посвоему озвучава печалната мелодия на помръкналата общобългарска надежда:

Цели 25 години от тогава. Това бе през август 1913 г. Демобилизация. Цялата българска армия, уморена и с безкрайно огорчение напусна казармите и замина по домовете си не с радостни песни, а с наведени глави. С какво би могла да се сравни тази скръб? Представете си една щастлива майка, която в един ден изгубва всичките си деца; представете си млад годеник, който в навечерието на сватбата изгубва милата си девойка. Нещо подобно бе в душите ни през м. август 1913 г. Да държиш в ръцете си като жива реалност всичките блянове на няколко поколения и изведнъж да изгубиш всичко, да се чувствуваш смаян и да не можеш да проумееш:

кое е сън и кое действителност?

Сън ли бяха вчерашните радостни дни след победата при Одрин, или пък мрачната действителност след нея е всъщност тежък, кошмарен сън...

(Из очерка "Смолян")

Особено стойностни са разказите на щабскапитан Копейкин именно в качеството им на барометър за настроенията, с които патриотичната интелигенция на "малката повалена страна" преживява Ньой, окупацията и националното унижение, както и безскрупулното ограбване на българския народ след войните. Един малък като обем, но изключително ценен с познавателната си страна дял от текстовете на писателя, е посветен тъкмо на следвоенната духовна криза - на срива, обърканосттта, чувството за безизходица и богоизоставеност у тая интелигенция. Изключително е въздействието на Кожухаровите изобличителни сравнения между епичните военни години и "пораженското време след войната, без хоризонти и идеали, когато хората от нямане какво да правят започнаха да се ядат като акули." ("Борис Дрангов"). Морализуващите публицистични интонации непрекъснато градират. Зад тях прозира остра болка, че българската обществена сцена е завладяна от "цял сонм нищожни хамелеончета, вечно съмняващи се хамлетчета, които треперят от сянката си; дребни, страхливи кариеристи - грозни пред слабия и подли пред силния; дребнички по ум и по дух хорица, които пълзят към висините на властта, променяйки всяка минута боята си - от черните краски на най-реакционното черносотничество, до кресливия тон на най-червения комунизъм...

И цялата тази сбирщина от пълзящи микроорганизми, праздни бърборковци - с подли лакейски души, пълни въздуха със своето вонещо дихание, крещи, интригува, подлизва се, подкупва се, и бавно, но сигурно се стреми да достигне върховете на обществената стълба!..."

При вида на потресаващата инфлация на морални и граждански ценности, писателят - "солдатин до мозъка на костите си", "опърлен от пушека на много сражения" човек на честта и дълга - тревожно се пита: безсмислени ли са били жертвите на собственото му поколение? За тази България ли то остави младостта си в окопите? И преливащ от гняв и разочарование се обръща към сянката на великия си учител полковник Борис Дрангов - олицетворение на гордостта и славата на българското войнство, с въпрос, съдържащ в себе си обезсърчителния отговор: "Не погребахме ли ние в твойта родна Македония всичко хубаво и възвишено, което имаше у нас?"

Мемоарният очерк "В снега", посветен на още един многозаслужил пред България покойник - полковник Георгиев, звучи обаче в друга - окриляща тоналност: "А вие там по тротоарите, свалете шапки! Уверявам ви, заслужена е тази чест - България днес щеше бъде много по-малка и нещастна, без такива, сякаш изваяни от бронз, строеви офицери...".

Култ към Отечеството виждаме във всяка страничка, във всеки ред, във всяко слово в книгите на Тодор Кожухаров, обобщава впечатленията си от творчеството на писателя критикът Йордан Бадев във в. "Зора" през 1940 г. и продължава: "Смелата мечта за общо отечество на всички човеци под небето е все още много далече, за да се мисли, че книги като Кожухаровите ще станат мъртви документи за едно отживено , старо време. Нека впрочем, оставим бъдещето на поколенията, па ние да се заглеждаме по-зорко в нашите си дни. Те, нашите дни, са погълнати от една обща мисъл и обща грижа - ОТЕЧЕСТВОТО - защото те са решаващи, съдбовни, защото като някакво провидение отсъждат съдбините му за много години, може би за векове. Ето, през тези грижи книгите на Кожухарова ни изглеждат толкова навременни." (Бадев 1940: 6). Той вижда автора най-интересен и цялостен именно във военните му разкази. Говорейки за родолюбието като средищна атмосфера на тия разкази, той държи да подчертае, че у Кожухаров "то не е кухо слово, не е поза, не е дидактичен извод, не е суров императив, не е хленч, а жива пружина - преживян живот, промислена мисъл, прочувствано чувство - един действителен живот, на който вярвате."

Създадени малко след края на Голямата война, баталните разкази на Кожухаров засягат твърде болезнени за нацията ни въпроси. Те не лекуват историческата болка, но пък подхранват вярата в жилавостта и устойчивостта на българския корен. Тези разкази биха могли да бъдат съставителски подредени и организирани в книжно тяло така, че да прозвучат като литературна хроника на трите войни, които народът ни води в името на националното си обединение. В подобна, строго тематична подредба те, струва ми се, могат да участват в едно проучване, чиято цел би била да установи как българската литература чете историческото и доколко тя е в състояние да проблематизира канона, недосегаемите "свещени" истини в националната историография. Не само литературоведите, а и професионалните ни историографи въобще би следвало да се отнесат с особено внимание към баталната проза на писателя, най-малкото заради документалната й основа и заради потресаващата правда, с която представя сраженията, победите и пораженията, а и фронтовия бит на воювалите в продължение на години в Източна Тракия, по Беломорието и в планините на Западна Македония наши деди и прадеди. Това не е просто свидетелска проза, а такава, създадена от изкушен от военната история човек с висока военна култура; проза на професионален военен, но и на публицист и интелектуалец. Тя със сигурност би съдействала за въвеждане на нови ракуси по темата за участието на България в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Заради приобщените към нея аналитично задълбочени коментари би могла да бъде използвана успешно и в борбата срещу табутата, схемите и клишетата в додесетоноемврийската национална историография. Тази проза въобще би изпълнила една по-специална роля в провежданите напоследък акции по разколебаване и преодоляване на някои прекалено идеологизирани исторически митове и би допринесла за връщането към нов исторически живот на редица забравени имена и сцени от нашата близка военна история.

Макар след 9 септември, с инкриминирането й, пътят към творческото възприемане на военната му проза да е отрязан, темпераментният й патриотичен заряд и самобитната й стилистика все пак не остават без последователи. Нейният "дъх", въздействуващото присъствие на характерното Тодор-Кожухарово художествено-документално батално писане не е трудно да открием в "окопните" разкази и новели от сборника "Боеве" на един Йордан Вълчев например. В тях и той от свидетелски позиции, без поза и параден жест, но с безкрайно уважение и преклонение пресъздава "простичкия", стихиен героизъм на обикновените български войници в заключителната фаза на една друга война, в която България е въвлечена въпреки волята й - Втората световна.

Майор о.з. Тодор Кожухаров, кавалер на ордена "Св. Александър с мечове"

Съществена част от очерците, пътеписите и репортажите на Кожухаров са посветени на отраженията на войните и загубата на Беломорския хинтерланд върху съдбата на българското население в новоосвободените дялове на Родопите. В тях писателят-публицист задава серия нелицеприятни въпроси към общество и държава, и, разбира се, предлага и своите смели, неконвенционални идеи за приобщаването на хората от планината към лоното на голямото отечество. "Нашата българска държава - пише той през лятото на 1937 г. в очерка "Караманджа", има повелителния дълг да внуши на местното население вяра и да му даде реални доказателство, че то може да съществува в своите родни планини и при тия неблагоприятни граници."

Воювал за приобщаването на Родопите към българското отечество, писателят не може да бъде индифирентен към въпроса как родопчани ще се нагодят стопански към новосъздадените условия, очертани с мирните договори. Родопските му очерци и репортажи излъчват държавническа мъдрост и чувство на отговорност за бъдещето на този край, напълно забравен в първото следвоенно десетилетие, те чертаят перспективи, внушават идеи. "Добрите съобщителни средства са въздух за дишане на населението в Родопите." - заявява публицистът в очерка "Смолян". И още: "Всеки милион хвърлен за издигане на този край ще носи своята историческа рента в бъдещето." Съдържащи впечатляващи епизоди от одисеята по прокарването на модерни пътища в планината, първите стъпки на дърводобивната индустрия и раждането на курортите Пампорово и Чепеларе, родопските текстове на писателя имат неоценима информативна стойност и със сигурност ще се радват на повишен краеведски интерес. Те освидетелстват началото на усилията за преодоляване на разрухата и стопанско въздигане на освободените Родопи.

Няколко задгранични репортажа и пътеписи на автора от 30-те години на 20. век са от различни географски точки на размирните доскоро Балкани, навлезли в период на относително мирен градеж. Повечето от тях са печатани във в. "Слово" в подлистник през 1928 г., но има и по-късни. Прекият повод за появата им са няколко поредни посещения на автора с официални журналистически делегации в южната ни съседка и то не къде да е, а в оспорваните през войните беломорски градчета в подножието на Южните Родопи, в Солун и в преселническите села в околността му, основани от български черноморски гърци от Анхиало (Поморие) и Месемврия (Несебър) и от каракачани от Ямболско. Тези, а и няколко други кратки документални етюда (за прехвърлянето на българо-мохамеданите от Западна Македония в Анадола например) са разтърсващи свидетелства за последиците от международно договорираните изселнически кампании след Голямата война, осъществени въпреки волята на обикновените балканци - с насилие. Друга част от текстовете от това време отразяват постепенното урегулиране на отношенията с Гърция (поне на официално ниво), а са и поредното доказателство за етническата толерантност като устойчива позиция в светогледа на писателя. И тук ми се ще да цитирам една мимоходом подхвърлена, но твърде важна реторична реплика на автора: "Къде щеше да е културата на Балканския полуостров, ако през последните три десетилетия край Сава, под Акропола и Витоша се раждаха мъже разумни и волево миролюбиви...". Макар да е отнесена към миналото, тя звучи и като предупредително послание към настоящето с акцента си върху задълбочаващата се необходимост от мирен стопански и междукултурен диалог на Балканите.

Има я и в тези задгранични репортажи, разбира се, тъжната мелодия за достойно изпълнилите дълга си храбри български синове, останали завинаги на една вече чужда земя:

И така, трябва да напустнем Солун. Преди да тръгнем, посетихме нашите военни гробища. Няколко наши юнаци почиват мирно, в близко съседство с гроба на прочутия германски авиатор подпоручик Ешвеге. Около гробищата играят палавите деца на бедното солунско предградие, без да подозират какъв геройски гроб се крие зад тази сива ограда. Бог да прости нашите сиви, скромни юнаци, заспали вечен сън край Бялото море... Един венец остана над каменните кръстове, чуват се въздишки в тихите гробища, а после вратата се затваря и те остават наново задрямали в своята тъжна самота...

("Няколрко дни в Гърция")

Под псевдонимите Федя Чорни и Щабскапитан Копейкин в продължение на години Кожухаров публикува най-напред в "Слово" и внушителен брой политически фейлетони², които се радват на изключителна популярност, може би защото атрактивно атакуват не само политическите рецидиви, а и най-нелицеприятните ни народопсихологически черти. Като слаборазвитото ни историческо чувство например, факт, който ни отдалечава от семейството на цивилизованите европейски народи:

Само цивилизованите народи имат историческо чувство, само те умеят да пазят исторически паметници. Какво щеше да представлява човешката цивилизация без пирамидите, Акропола, Пантеона, Форума в Рим, многочислените замъци на Средновековието, Версай, Санта Кроче, Пантеона в Париж, картинните галерии, Ватикана, Ермитажа и всичките свещени хранилища, където са запазени ценностите на миналото... Аз мисля, че историческото чувство има една предпоставка: култът към великото, култът към големите личности - без този култ няма историческо чувство, без този култ не се създават големи исторически ценности... Това историческо чувство се придобива постепенно. Ние днес имаме повече от вчера, но все още то е слабо у нас. Ние сме лишени от възможността да преценим как известен наш съвременник ще изглежда на грядущите поколения. И ако забележим около името му няколко листа от лаври, които впоследствие може би ще окръжават с ореол спомена за него, бързаме с ожесточение да унищожим тия лаври. Въобще у нас лавровото дърво не вирее, много са магарешките тръни, с които увенчаваме нашите заслужили хора, не само преживе, но и след смъртта им.

Живи са още съвременниците на нашите първи държавници. Имал съм случай да говоря с някой от тях. Един час разговор е достатъчен да убие всяко очарование, да зацапа мъничкото олтарче, което сте съградили в душата си за тях...

("Историческо чувство")

С документално-очерковата си продукция Кожухаров фактически доразвива заложената още от основателите на "Слово" - Александър Греков и проф. Никола Милев, линия на изданието да култивира у читателите си пиетет към историята. Изпод перото му по страниците на всекидневника оживяват силуетите на големите народни водачи, религиозни и културни дейци от българския деветнайсти век: Васил Левски, Марин Дринов, Иларион Макариополски, Митрополит Климент, Стефан Стамболов, княз Батенберг, Димитър Греков, Константин Стоилов, Алеко Богориди, полковник Дрангов, дядо Петко Славейков, дядо Цанков, Иван Вазов, д-р Кръстев, героите на Крушевската република и на мнозина още участници в освободителните борби в Македония и Тракия... Към тази звездна българска поредица следва да прибавим и живописните портрети на повече от десетина руски генерали на българска служба, представени с тяхното жалониращо участие в строежа на българската държавно-административна и военна машина. Тези "вершители судебь" в Княжеството са обрисувани любовно-шаржово - с "увлечението по декоративната страна на военния занаят" у едни от тях, с "пруската дисциплина" у други, и с неприкритата пристрастност на всички към народолибералите на дядо Цанков.

Изграждайки своята внушителна галерия от портрети на забележителни личности в националната ни история, Кожухаров често предоставя думата на най-изявените ни мемоаристи и историографи. Добросъвестно цитирани, в историческите му очерци безконфликтно са приобщени важни редове от дневниците на българските дипломати в Лондон и Петербург, кратки извадки от мемоарните разкази, записките или историческите трудове на видни държавни мъже и общественици - майстори на перото: Д. Ганчев, С. Бобчев, С. Радев... А и спомени за преживяното в страната ни от неколцина чужденци - чехът Константин Иречек, руският кореспондент на "Голос" Александър Головин, сърбинът Слободан Йованович, Великият княз Михайлович - брат на руския цар Александър III...

В 1940 г. като книга IV от библиотека "Разкази и фейлетони" излиза сборникът "Военни силуети", който писателят посвещава на храбрия български генералитет, изумил света през Сръбско-българската и Балканската война с пълководчески талант и воински добродетели. Въпреки изтеклото повече от половин столетие от написването им, историко-документалните очерци в сборника ни най-малко не са загубили от изключително мощния си художествено-публицистичен заряд. Тук отново отчетливо изпъкват специалната военна култура на Кожухаров, респектиращата му военно-историческа ерудираност и неподправеният му патриотизъм. Подобно на своите герои - непоправими идеалисти, и той самият издига воинския дълг в името на Отечеството в свещен култ.

В поредица от около 300 историко-белетристични публикации, излизали в продължение на почти цялата 1942 г. (с едно прекъсване към средата на годината, поради заболяване на автора) под обединяващите суперрубрики "Български скици" или "Из близкото минало", Т. Кожухаров запознава читателите на в. "Слово" и с историята на "българското чудо" - Съединението и Сръбско-българската война. Вероятно е подготвял книга по темата. Тук той настойчиво търси ключа към загадката на удивилата Европа с триумфалните си победи току-що създадена, млада, зле въоръжена и необучена българска войска. Справедливата отбранителна война със Сърбия тя печели не с оръжие, а със силата на пробудения висок национален дух.

Всеки историк на Сръбско-българската война би имало какво още да научи за възхитителните победи на българската войска и за наполеоновските кариери на младите български офицери от Тодор-Кожухаровите "Български скици". След прочита им би му станало далеч по-ясно защо тази войска и тези офицери, възпитаници на Николаевската академия при Генералния щаб в Петербург, толкова млади и толкова неопитни, стават победители и защо бляскавите им победи следват вихрено една след друга. Коментарите на фронтовите действия издават военния експерт у Кожухаров.

Жив и увлекателен, наративът обема не само всички по-важни фронтови и вътрешнополитически топоси на двете знаменателни събития, а и ключови сцени от политическия театър, разиграван от Великите сили в отговор на проявеното "своеволие" и "самоуправство" на новото непослушно дете на Балканите - България. Реакциите на Първите в европейската политика и у съседите след зашеметяващите български победи са представени в стилистиката на най-добрата документална романистика - събитийно наситени и същевременно психологически уплътнени, с проницателни исторически и политико-философски репризи. Осветени са важни дипломатически срещи, разговори и задкулисия. Исторически правдиво, но и художествено впечатляващо, е показан сблъсъкът на разнопосочните имперски интереси. Отдадено е дължимото и на ролята на Нейно Величество Случайността - на всички онези моментни настроения, пристрастия и капризи на коронованите особи и висшите европейски дипломати, които повеждат в неочаквани посоки съдбата на България и българите. Драматизмът на епохата е балансиран от ведрия дистанциран поглед на разказвача, който иронично релативизира личности, жестове и постъпки. В последна сметка писателят ни завещава образцова, есеистично нюансирана историко-документална проза. Тя не губи от собствения си блясък дори поставена в съседство със забележителното дело на Симеон Радев в "Строители на съвременна България". Далеч от голата назидателност, тази проза се чете с лекота, понеже е писана с любов и талант. Чете се и като естетически факт, през призмата на удоволствието и насладата, доставяни от успешната художествена творба.

Като опитен вестникар Кожухаров поръчва за историозиращите си текстове подходящи рисунки и скици. Така, опрян на възможностите на изобразителната публицистика, той използва специфичния й потенциал да облекчава отключването на асоциативния поток.

* * *

Дясноцентристките журналистически изяви и политически действия на директора на "Слово", както и линията на ръководения от него всекидневник, която се втърдява в годините на Втората световна война, са посрещнати на нож от левите в България. Особено след като той се обявява против създаването на Отечествения фронт и партизанското движение и публикува по страниците на вестника си мемоарни текстове за българо-германското бойно братство през войните от началото на столетието. Коментарите му на военен експерт за отслабените бойни качества на английския флот и предимствата на немската авиация, открила "нова ера в историята на бойното изкуство", също влизат в сметката, която ще му представи по-късно следдеветосептемврийската власт. Най-голяма относителна тежест в тази сметка обаче вероятно ще са имали противопоставянето на Соболевата акция, разкритията за масовия растрел на полски офицери в Катин от съветското НКВД, с които излиза в "Слово" след посещението си на Източния фронт, както и конюнктурните му очеркови портрети на Хитлер, Мусолини и обкръжението им, писани през най-драматичните месеци на Световната война. Заради тях Кожухаров ще бъде заклеймен от комунистическия съд като "идеолог на фашизма". Трагичната му историческа вина, преценена от днешна историческа перспектива, е в нежеланието да види сходствата в диктаторските режими на Сталин и Хитлер, както и общите идеологически корени на националсоциализма и болшевизма. Навярно защото патриотът романтик у него, дълоко покрусен от разгрома след балканските войни, но не преставащ да мечтае за "целокупна България", погрешно допуска, че съюзяването с Германия гарантира възможността за исторически реванш. Представител на поколението, изкарало почти седем години непрестанни войни, крепено само от родолюбиви надежди, поколение, доблестно извършило своето, без да постигне нищо, и той в последна сметка отново залага на картата на Германия като посредник в осъщестяването на изконния български идеал за обединеното Отечество. Фанатичното служене на този идеал бележи целия му съзнателен живот и обяснява поддръжката, която обществено влиятелният интелектуалец оказва на прогерманската политика на Борис III. Но това съвсем не го прави русофоб, какъвто се опитват да го изкарат от московската коминтерновска радиостанция "Христо Ботев" (Коларов 1950: 237; б.г.), откъдето Васил Коларов и Вълко Червенков сипят огън и жупел по адрес на понемчената официална българска преса, в това число и срещу военновременното поведение на в. "Слово" и неговия главен редактор.

Кожухаров, действително, възразява против идеологически повлияното съветофилство на левите среди у нас от 30-те и 40-те години. Самият той обаче изповядва онова романтично българско русофилство, "достигало през времето на Стамболова религиозни екзалтации", с което са закърмени цели български поколения: "Нали помним още - пише той в есеизирания репортаж "Светица", обсъждайки голямата национална катастрофа, - и рошавите коси, толстоевските рубашки, бунтарските песни. Ами Бакунин, ами Плеханов, ами Толстой, Чехов, Арцибашев и Леонид Андреев, ами Горки, ами "Солнце всходит и заходит"... Ей тъй си отраснаха цели поколения с благовейна почит към руската култура, към руския народ и великата руска душа. Нека не съжаляваме за това: във всяка ливада има отровни билки, но в руската - ние пихме като пчели благоуханните сокове на нейните цветя... Този сок пиха поколенията от една романтична, младенческа епоха след нашето освобождение, същите поколения, които с безумна дързост изпъчиха гърдите си срещу всички свои съседи, и, които, в увлечението на своя прекален романтизъм, дръпнаха нечестивия за опашката и с детинско лекомислие счупиха скъпоценния съд на своите идеали. И това е чисто руски навик: само руснак знае да чупи тъй ефектно чашите, когато препие с шампанско! "По обычаю, древноруского... Мы не можем жыт без шампанского!..." Ей тъй на, по руски, с богатирски замах и пиянско увлечение тия поколения разбиха в земята вазата на Сан-Стефанска България, след като я бяха напълнили с най-чистата, с най-благородната кръв на своите жили..."

След завръщането си от организираното от Немската служба по печата посещение на български журналисти на Източния фронт, Кожухаров излиза пред депутатите от ХХV народно събрание с кратък отчет (Митаков 2001) за видяното, като се старае да бъде обективен и да не се поддава на военновременната параноя. Заедно с възхищението си от перфектно организираната немската военна машина, от воинските качества и дисциплината на германците, не пропуска да подчертае и храбростта, с която се бият руските войски, защитаващи родината си: "Както при Наполеон, когато положението на руския народ беше още по-тежко, той се би за своята земя, така и сега той се бие с германците." (Митаков 2001). Българският депутат е разтревожен за бъдещето на потъналата в пожарища и разрушения Русия и изказва искрено съчувствие към съдбата на мирното руско население, изложено на неописуми беди и страдания.

Присъствието му в политиката и на журналистическото поле в периода 1941-1944 г. се оказва фатално за твореца след фалирането на Третото българско царство на 9-ти септември 1944 г., когато Отечественият фронт с помощта на преминали на негова страна офицери от българската армия и с поддръжката на навлезли в страната съветски войски организира светкавичен военен преврат. Както при всеки държавен преврат и сега битката се води извън правилата. За пореден път в новата българска история е потъпкана Конституцията. Отнемат се основните човешки права на българските граждани и се действа с насилие, за да се въдвори тоталитарен режим по образеца на този в Съветска Русия.

За начина, по който драматичните събития отекват у писателя-публицист, свидетелстват няколко важни реда от писмо до най-близките му, в което той обяснява поведението си в този повратен момент и скъсването с Ал. Цанков. Там примирено, но с достойнство пророкува и трагичния си край: "Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания... за което ви моля от сърце да ми простите... Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант... но аз не мога да стана спикер на Радио Донау и да лая срещу моя народ и страна"... (Царица Йоана 1991).

На 20.12.1944 г., под задкулисното ръководство на сталинския генералитет, Втори върховен състав на самоопределилия се като "народен" извънреден съд, започва процес срещу депутатите от XXV Обикновено народно събрание, сложили подписите си под Пакта за присъединяването на България на страната на Хитлерова Германия във Втората световна война. От общо 160 народни представители в това народно събрание, на подсъдимата скамейка са поставени 127. Тодор Кожухаров е сред осъдените на смърт и екзекутирани политици и хора на духа, въпреки че не е присъствал на фаталното заседание, когато се решава въпросът с присъединяването и не е гласувал договора, въпреки че се е изказал остро против касирането на депутатите-комунисти в Народното събрание, въпреки че е единият от двамата представители на опозицията, подкрепили с подписите си писмото на подпредседателя на събранието Димитър Пешев в защита на българските евреи, въпреки че е бил против изменения и допълнения на закона за защита на държавата, предвиждащи много тежки съдебни санкции, включително смърт на малолетни, при политическите процеси срещу участниците в съпротивата, обявени за терористи. Като улики пред съда обаче натежават текстовете и изказванията му в антикомунистически и антисъветски дух и пропагандните му публикации, подкрепящи германското оръжие. Отворен към бъдещето остава въпросът в равновесие ли са историческата вина на депутата-публицист и писател и отреденото му възмездие, съответства ли наказанието на греха...

Цели 20 години честно и безкористно служих на България. - завършва подготвяния си в затвора отговор на въпросите на народния обвинител Кожухаров. - Богатство не събрах и когато ме арестувахте, можах да оставя на жена си 1000 лева. Два пъти бях раняван, последните години поради жестока рана в гърба живях като мъченик и едва лани ме обявиха за 60 процента инвалид. Изгубих нозете си и здравето си, готов съм да дам и живота си, ако това е полезно за България.

Смъртната присъда е изпълнена още същия ден след произнасянето й на 2 февруари 1945 г. В деня на екзекуцията Тодор Кожухаров е на 54 години - възрастта, в която талантът на белетриста обикновено започва да дава най-зрелите си плодове. Не зная дали народните обвинители и съдии са си давали сметка, че изпращат на смърт един от най-добрите военни писатели на България, един от най-надарените нейни есеисти, публицисти и оратори, както и че с присъдата си зачертават шанса да се родят нови брилянтни страници благородно патриотична и хуманистично извисена проза. С едно драсване на перото те прекъсват живота на автора на книги, които раздават доброта и човечност, учат на състрадание, развиват моралните ни сетива и преди всичко чувството за дълг и отговорност пред България.

"Случаят Тодор Кожухаров", за жалост, не е единственият в жестокия мартиролог на отечествената ни литература и журналистика след 1925-та. Да си спомним Гео Милев, Йосиф Хербст, Никола Вапцаров или Димитър Шишманов... Имената на убитите първенци от гилдиите на писателите и журналистите, жертви на траялата повече от половин век наша гражданска война - тези от ляво и тези от дясно, - остават като драматично предупреждение към националната памет. Те дискредитират всеки партиен фанатизъм и призовават бъдещето да брани демократичните ценности, да проявява повече политически разум и да съхранява мостовете към националното съгласие. След толкова жестоки уроци, време е най-после обществото ни да се научи, че е длъжно - особено когато става дума за големите национални таланти на България, да прекрачва огражденията на политическата сегрегация и да преодолява всеки идеологически или верски сепаратизъм.

* * *

Около директора и главен редактор на в. "Слово", поради ролята и тежестта му в обществото, почти през целия му живот, а и над смъртта му кръжи драматичната българска история. Причините за жестокия му край сякаш най-добре могат да бъдат обяснени през собствените му горчиви народопсихологически разсъждения, осенили го след убийството на забележителния му предшественик на отговорния пост във вестника, проф. Никола Милев:

Съдбата го беше предопределила да бъде един мощен акумулатор на културна енергия. Но злата българска съдба е такава: тя унищожава живота на най-достойните български синове с онова детинско лекомислие, с което децата унищожават най-скъпоценните вещи, без да съзнават какво правят, с животинския инстинкт на своята неразвита природа...

Повече от половин век след гибелта му, блестящата военна художествено-документална проза и публицистиката на директора на "Слово" все още остават потулени за любознателните млади очи на новите български поколения, макар че още през януари 1996 г. той е реабилитиран от Върховния съд на Република България. Обяснението? То отново е по-скоро народопсихологическо и сякаш пак най-добре могат да го изговорят няколко силни, написани от самия Кожухаров есеистични реда, които открих в спомените му за неговия велик учител по българолюбие полковник Дрангов, над чиято светла, но "неудобна" личност, достоен живот и героична смърт още от царско време тежи сянката на преднамерената забрава:

Двадесет години са много нещо, мерени с нашия човешки мащаб - та ние, слава Богу, не живеем с орлите. За двадесет години селата стават градове, парковете - гори, децата - мъже, и възрастните - старци. За двадесет години и най-упоритите бактерии измират, според твърдението на някои биолози. За двадесет години, предполагам, умира всяка човешка злоба и всяка завист. Казвам предполагам, защото не съм сигурен. Тежко на този, който приживе е раздразнил хорската злоба и завист. Често пъти те го преследват и двадесет години след смъртта, за да се сбъдне писанието на пророка: "Стар плет изгнива, стар борч не гние! (Кожухаров 1937).

Към белетристичното наследство на Тодор Кожухаров, жертва на желязната хватка на цензурата, нашата днешна литературна история все още е в дълг. Тепърва й предстои да го осмисли и обговори като художествен феномен с характерна тематика, жанрология и поетика и със специфични идейни и философско-етични измерения. Безспорно обаче е едно - повод за ревизия в списъка на българските писатели-баталисти има! Завръщането на о.з. майор Тодор Кожухаров сред първите имена в този списък след тъй дългото му принудително отсъствие, или по-точно изличаване от него, е неизбежно. То вероятно ще събуди издателски интерес и към не-баталните му произведения, които - само описани и фиширани - запълват повече от две каталожни чекмеджета в картотека "Персоналии" на библиотеката при Института за българска литература към БАН.

Висококаратните батални текстове на щабскапитан Копейкин, които смело размиват границите между литература, публицистика, историография и народопсихология, ще направят по-прегледен големия исторически наратив за неслучилото се наше национално обединение и за причините и последиците от това. Тепърва им предстои да бъдат преоткривани, изследвани в дълбочина и вкарани в активен културен оборот.

БЕЛЕЖКИ

¹. Милионери, натрупали богатството си от войната (нем.). [обратно]

2. В мемоарите си Ал. Цанков определя Кожухаров като "създател на нов политически фейлетон" (Цанков 2009: 284). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бадев 1940: Бадев, Йордан. Автор за нашето време. // Зора, бр. 6378, 1940, с. 6.

Ибришимов б.г.: Ибришимов, Ив. Съдба отвъд границите на духа. // Българска армия, б.г. <http://bgarmy.bg/?action=news&id=11240> (2015).

Кожухаров б.г.: Кожухаров, Т. Из сборника на 32-ри випуска на ВНВУ. // Един завет, б.г. <http://edinzavet.org/2010/04/05/32vip/> (31.01.2016).

Кожухаров 1937: Кожухаров, Т. Борис Дрангов. // Слово, бр. 4440, 21 април 1937.

Кожухаров 1940: Кожухаров, Т. Ich kuesse Ihre Hand, Madame! // Разкази и фейлетони. София, 1940.

Коларов б.г.: Коларов, В. Щабс-капитан Копейкин. 10 ноември 1941 г. // Книги за Македония, б.г. <http://www.promacedonia.org/grhb_1/grhb1_53.html#2> (31.01.2016).

Коларов 1950: Коларов, В. Щабс-капитан Копейкин. 10 ноември 1941 г. // Говори Радиостанцията "Христо Ботев" (23 юли 1941-22 септември 1944). Том 1. София: БКП, 1950, с. 237.

Митаков 2001: Митаков, В. Дневникът на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Б. Филов, 1944. София: Труд, 2001.

Цанков 2009: Цанков, Ал. Моето време. София: Прозорец, 2009.

Царица Йоанна 1991: Царица Йоанна. Спомени. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1991.

© Людмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.10.2016, № 10 (203)