Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СОЦИО/ЛОГОСЪТ В "ЛИТЕРАТУРЕН АЛМАНАХ" (1907) - ЕДНО ИЗДАНИЕ НА ТЕСНИТЕ СОЦИАЛИСТИ

Людмила Стоянова

web

Литературните алманаси са представителни извадки на наличното в една национална литература, селектирано от определен идейно-естетически ракурс. Времето ги превръща в документален разказ за движенията в тази литература, в свидетелства за съставителска далновидност или заблуда и провал. У нас те се появяват след Освобождението по подражание на руски образци. Един от първите през 20. век е "Южни цветове" на Димо Кьорчев и Трифон Кунев. Надсловът му е заемка перифраза на популярния по това време алманах на руските символисти "Северные цветы". Замислен бил с тримесечна периодичност и е поддържан 5 години - от 1901 до 1904 и в предвоенната 1911 г. Алманахът на Д. Кьорчев и Тр. Кунев е обозначен в националния литературен канон, той участва в съвкупността от Големите книги на България, в канонизираната класика. Извън нея обаче остава роденият през 1907 г. "Литературен алманах" със съставител Иван Г. Клинчаров, издаван в партийната печатница "Нова Мисъл" и просъществувал в продължение на три години - 1907, 1908 и 1910. Поддържат го обвързани със социалистическите идеи автори, както и критици, които четат литературата като отражение на историята и оръжие в "епохалната борба между класите" и които виждат в нея социално образувание, а създаването й обявяват за социална дейност. Първият брой на този алманах е със 192 страници, вторият - със 163, третият - с 202. Социолектът, който изкушава и който с упование следват пишещите в изданието критици, диктува политически скрупольозното обговаряне на т.нар. "филистерска" или "буржоазна" литература като идеалистическа, асоциална и формалистична. Педантично се изброяват интелектуалните й и художествени "дефицити" в лицето на набедените за нейни отечествени представители П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров, К. Христов, А. Протич, д-р Кръстев и др

Затворил между кориците си важни, но неизчетени от историографите на отечествената ни литература, страници от културнополитическите полемики в българското духовно пространство от началото на миналото столетие, алманахът на д-р Клинчаров безспорно е твърде интересен като обект за "литературна археология". Постоянни автори в него са Иван Ст. Андрейчин, Димитър И. Полянов, Михаил Летов и още един поет-социалист, подписващ се с инициали Л. Д. Обзори на съвременните френски, белгийски и немски литературни журнали и на състоянието на чуждия книжовен пазар правят д-р Ив. Г. Клинчаров и Д. И. Полянов. От руски език за алманаха превеждат София Малиновска и Михаил Летов, от френски - лице, чието име е изписано с латиница - Etiennette V, от немски преводач с инициали Ц. Ц. Ранопочиналият музиковед Хр. Лазаров се е представил в първия брой с интригуващ есеистичен етюд: "Един важен момент из развитието на музиката". Общността на сътрудниците се оширява през втората и третата годишнина с привличането на интелектуални жени като авторки и преводачки: М. Антова - поетеса, авторка на любовни стихове и импресии, К. Г-ва, превела от немски студия на Херман Вендел и Л. Ш. (Лидия Шишманова?), представяща философски текстове от руски. Под екзотични псевдоними: Едмонд, Анров, Жан Гюргеску, К. Добружану-Гереа, Лука Г. и др. самият д-р Клинчаров печата в изданието си литературнотеоретични и критически материали, театрални прегледи, отзиви за художествени изложби, рецензии за преводни текстове, артновини и книгопис. Кръгът на привлечените български автори, критици и преводачи остава почти един и същ през годините и този факт би могъл да се тълкува като доказателство както за философско-естетическата консолидираност на малката литературна общност, така и за завидната интелектуална енергия на членовете й. Почти всички са получили висше образование в чужбина (във Франция и Германия) и рецепцията на ляв западноевропейски философско-културен опит, както и ориентираността им в цялостния тамошен литературен процес са впечатляващи. Трите книжки на алманаха показват, че това изкушено от новите леви пророци и учители от 19-тото столетие литературно общество води богат и интензивен духовен живот. То очевидно е отлично осведомено не само и единствено за пролетарската вълна в европейските литератури и изкуства. За превод и коментар обаче все пак се подбират основно текстове на съидейници от Западна Европа и Русия. Така че с право Социо/Логосът може да се нарече сърцевина на следваната от редакцията културна политика. В тясното пространство на радикалното ляво мислене и действие редакторът, авторите и сътрудниците служат с горещ ентусиазъм, а предпоставките за това в значителна степен са заложени в личните им и обществени биографии. Краткото им портретно представяне в случая се оказва наложително.

Докторът по право Иван Г. Клинчаров (1877-1942) е несправедливо забравено име в националната културна история. Най-малкото поради това, че е автор на първите научни биографии на Левски и Ботев. Роден е в Пазарджик през 1877 г. Правни науки и литература изучава във Франция. На проучванията, посветени на жизнения и творчески път на Ботев, отдава цели пет десетилетия от живота си. Той фактически маркира пътя на марксическото ботевознание. През 1907 г. успоредно с подготовката по издаването на алманаха, д-р Клинчаров успява да публикува и първите "Съчинения на Христо Ботйов". Текстовете подготвя за печат съвместно с Иванка Ботьова, но в алманаха оспорва сътрудничеството на дъщерята на поета, починала малко преди изданието да види бял свят. След Петия конгрес на БКП през 1948 г. е обявявен за левосектант и ликвидатор на Партията и над делото му е наложена възбрана. Това обяснява и отсъствието на интерес от страна на комформистката и самоцензурираща се следдеветосептемврийска литературна историография както към текстовете му за поета, така и към алманаха, чийто съставител е. "С Клинчаров бяхме приятели от много години. Нашите идеи ни разделяха, но свързваха ни някои общи интереси, особено революционната епоха от Българското възраждане." - пише за критика-издател в "Това, което видях от Балканската война" Симеон Радев. Малко по-надолу добавя още няколко важни щрихи към нееднозначния му интелектуален и психологически портрет: "Клинчаров имаше възрожденски патриотизъм, подплатен с идеологията му на тесен социалист. Той говореше с въодушевление за тази България, която се очертаваше тогава пред нас, и за икономическия подем, който ще се развие в нея. Пред перспективите, които му откриваше бъдещето, той се провикваше: "Каква индустрия ще имаме! Какъв пролетариат!" Иван Клинчаров беше ядовит в своите полемики, но по природа добродушен. Може би поради свои грешки, може би по съдба той претърпя големи разочарования."

Другият важен организатор и автор в алманаха - Иван Стоянов Андрейчин (1872-1934 г.) - е роден в Габрово. След завършване на гимназия шест години работи като нередовен учител във Враца и прави много за културното развитие на града: подпомага местното читалище като библиотекар, проявява се като любител артист в общинския театър, опитва да основе книгоиздателска фирма. Заставайки начело на учителското дружество във Врачанския учебен окръг, поема инициативата за обединение на всички учителски дружества в страната. В Първия конгрес на Българския учителски съюз взема ръководно участие и е избран за член на секретариата на конгреса. С името му е свързано и създаването на първото работническо дружество "Хр. Ботев", както и на първия ученически социалистически кръжок във Враца. През 1894 г. заедно с Георги Бакалов, който учителства в едно училище с него, е уволнен с "приказ", подписан лично от Ст. Стамболов, тогава министър на народното просвещение. Във Враца през 1895 г. излиза първата му книга, след което той заминава за Франция, за да следва литература. При завръщането си работи като гимназиален учител по френски език и българска литература в София. Заедно с това сътрудничи, редактира и сам подготвя много литературни издания. Още най-ранните му литературни творби са с обществена насоченост - първомайски песни, стихотворения, разкази и импресии в социалистически дух. Между учителите дълги години се знаело наизуст стихотворението му "Учителска песен". До войните всяка година прекарвал по няколко месеца във Франция - родината на европейския модернизъм. Увлича се по него и постепенно изоставя социалната тематика, като започва да пише единствено интимна лирика. През 1907 г. създава и теоретически орган на модернизма - сп. "Из нов път", с амбиция да се наложи като водеща фигура в националния литературен живот.

Във Франция, в Нанси, между 1894 и 1902 г. учи медицина и същевременно усърдно обогатява познанията си върху френския и световен културен опит още един, приел марксическите идеи, млад български общественик, преводач и литератор, гравитиращ към групата около алманаха - Димитър Полянов. Роден е в Карнобат през 1876 г., в едно от най-образованите тамошни чиновнически семейства, притежаващо внушителна домашна библиотека. Публицистичните текстове и стихотворенията, разказите и фейлетоните, които Полянов печата още по време на следването си, както и тези, които създава след завръщането си от Франция, са с политическо съдържание, изпълнени са с призивна социалистическа лозунговост. Това че владеещият френски, италиански, руски, немски и английски език Полянов следи чужди философски и литературни журнали в оригинал и ги реферира, го прави особено ценно присъствие за алманаха.

През 1906/1907 г. в Мъжката гимназия във Враца учителства другият редовен автор и сътрудник на Иван-Клинчаровото издание - поетът Михаил Георгиев Летов, загинал през Първата световна война.. Роден е в гр. Пещера през 1884 г. и е завършил право в Софийския университет, но предпочел да е учител по литература. Сред възпитаниците си пропагандира социално насочената поезия. Единствената печатна стихосбирка на поета-учител "В дрезгавината на нощта" излиза през 1908 г. В "Литературен алманах" освен със стихове Летов участва и с преводи, информиращи за новите естетически течения в руската литература.

Художественото оформление и на трите броя на изданието е изпълнено в елегантна сецесия с изобилие от емблематични символи на разните изкуства и с графики, изобразяващи сцени от живота на античните интелектуални общества и школи. То е дело на Александър Божинов (1878-1968 г.), който в началото на миналото столетие е всепризнат законодател в областта на карикатурата и илюстрацията. Инициалите А. Б. могат да се открият в дискретни монограми към много от декоративните елементи в алманаха. Не е изключено част от тях да са и готови клишета, закупени от чужбина, каквато практика е съществувала по онова време. Самият Ал. Божинов впрочем си служи с перото почти толкова добре, колкото и с четката, и се включва в изданието на д-р Клинчаров и като критик и публицист. Родом е от Свищов, завършил е живопис в София през 1902 г., а после следва в баварската столица Мюнхен. През 1904 г. в сътрудничество с Елин Пелин основава хумористично-сатиричния вестник "Българан", по чиито страници често срещаме името на още един от групата около алманаха - Ив. Ст. Андрейчин. След войните от началото на века, преодолял гравитацията на марксическите среди, художникът възприема либералните идеи. В 1929 г. става дописен член на БАН, а от 1939 г. - академик. След 9.09.1944 г. е осъден на една година затвор от т.нар. народен съд.

Представяните в изданието български автори - поети и прозаици, са със скромни възможности. Те имат проблеми в комуникацията с последващите читателски поколения и всъщност принадлежат към фалангата на "архивните писатели". Далеч по-любопитна е публикуваната в алманаха преводна и домашна критика и публицистика. Тя е източник на автентична информация за културните борби, съперничества и противостояния у нас през първото десетилетие на 20. век. Една претендираща за прецизност и изчерпателност коментарна хроника на въпросното литературно десетилетие не може да бъде написана без прочита и на тази критика - алтернатива на канонизираните върхови национални постижения в жанра от същия период, генерираща характерен критически "новоговор".

Слушали лекции по литература, право, социални науки и психология в престижни западни университети, критиците и публицистите от кръга на д-р Клинчаров притежават отлична квалификация за делото, с което са се заели. Те познават основно трудовете на водещи европейски мислители в областта на лявата философия, естетика и социология и възползвайки се от натрупания в чужбина научен капитал, компетентно селектират и представят в алманаха актуални преводни теоретични текстове. Добра осведоменост показват и върху първите открития на европейската научна мисъл в областта на социалната психология. Заглавията на водещите преводни студии, поместени в трите годишнини на алманаха, ясно сигнализират възприетата в него линия за третиране на литературата и изкуството като социални кодове:

  1. Работническата поезия в две културни страни. I. Работническата поезия във Франция. II. Работническата поезия в Германия от K. Broda и Maria Sarolla (бр. трети);

  2. Социалистическият идеал като ново вдъхновение за изкуството, подписана с Walter Crane, вероятно един от псевдонимите на Клинчаров (бр. втори);

  3. От натурализма към мистицизма. Десетилетие на свръхчовека, Романтизъм, символизъм и мистицизъм. Херман Вендел. Превод К. Г-ва (бр. втори).

  4. Социално-психологическите основи на натуралистическия импресионизъм. В. Фриче (бр. първи);

  5. Размирното в драмите на Шилер. К. Каутски (бр. първи);

  6. Красотата в изкуството от гледището на материалистическата философия с автор Н. Рах-ов, превел от оригинала Л. Ш. (бр. трети).

Системно и последователно в алманаха намират място текстове, отстояващи схващането за класовия характер на литературата и изкуството, т.е. текстове, амбицирани да обясняват, агитират и приобщават. Те определят физиономията му на периодично издание с марксическа платформа, поставило си свръхзадачата да наложи политическото като водещ елемент на литературоведската интелектуалната сцена. Имаме всички основания да отнесем изданието към експерименталните явления във все още младата ни медийна култура. Експериментирането в случая е свързано не само с опита за изграждане на политически озвучено литературно тяло, но и с волята за идеологизирано говорене в полето на критиката, психологията и социологията на творческия акт, на културната теория и практика въобще.

За идеологизуващия интелектуален кръг около изданието на д-р Ив. Г. Клинчаров културното производство е необходимо оръдие за израстване на обществения политически морал. Мисията си представителите на общността виждат в това, да въведат четящата българска интелигенция в принципите на детерминизма и в доктрината за съществуването на иманентна връзка между творчески процес и социална среда, както и да я приобщят към марксическото схващане за задължителната генеративна обусловеност на изкуството от социалния му контекст. Естествено, цели се и запознаването на аудиторията с представителни образци на новото пролетарско изкуство и литература. Така по страниците на алманаха системно се появяват творби на руските леви писатели в кръга около Горки - Семьон Юшкевич, Всеволод Гаршин и др. Самият Горки е представен във втория и в третия брой с разказите "Другар" и "Пред лицето на живота" в превод на Ив. Ст. Андрейчин. Виден е интересът и към ляво ориентираните в тогавашните руски критически среди, към Вл. М. Фриче например. Пионерска роля изданието на д-р Клинчаров играе и с публикуването на преводни материали из областта на онези нови за времето дялове на хуманитарното знание, които по-късно ще станат известни като социална психология и културна антропология. Знаков в случая е научнопублицистичният етюд "Психология на модата" от немския философ, социолог и психолог Георг Зимел (1858-1918), поместен в броя от 1907 г., в който отношението към феномените на големия град и към модерността е повлияно от идеята за двойствено съществуващия - отчасти социално и отчасти индивидуално - урбанизиран човек.

Домашните публицистични и критически текстове от алманаха свидетелстват на първо място за погълнато огромно количество идеологическа литература. Освен за очевидно преяждане със смятания за ключ към всички проявления на човешкото марксизъм, тези текстове обаче издават и нагласа за нетрафаретно оценъчно мислене, за антикомформизъм при остойностяването на произведенията на литературата и изкуството, а някои от тях са впечатляващи образци на памфлетно критическо писане. Прилагайки марксистките познавателни методи върху домашната литературна "емпирия", критиците от кръга "д-р Клинчаров" влизат в отношение на перманентно недоверие спрямо онези български писатели, които не споделят техните философски и обществени идеи или илюзии. Неспоспособни заради изходното си политическо верую да отдадат дължимото на талантите от "другия лагер", те ги обсипват яростно с отровни стрели. Не винаги обаче се целят погрешно и, макар тонът им да е високомерен и менторски назидателен, нерядко визират с точно око уязвими страни в творческото и литературно-обществено поведение на Другите, професионално вещо назовават съдържателните или формални и стилно-езикови несъвършенства на техните произведения. Особена нетърпимост проявяват спрямо случаите на писателски компромиси с моралната норма.

Накратко - по страниците на "Литературен алманах" (1907) се налага една различна литературна критика, която не членува в Клуба на елитарите и, макар също да е образована в чужбина, очевидно е повлияна от друг тогавашен европейски "проект". Представителите й остават извън осигурила си държавно попечителство и официално легитимиране литературоведска общност, която фактически излъчва канона. "Маргиналната" критика от доктор-Клинчаровото издание не обича говоренето в превъзходна степен и е склонна повече да се съмнява, да възразява и укорява, отколкото да открива, насърчава и утвърждава. Тя олицетворява духа на една периферна и провокативна друга модерност, внасяща у нас различна спрямо усвоената от кръга "Мисъл" европейска културна матрица, която е съсредоточена да обслужва идеята за необходимостта от световна промяна.

Следвайки логиката на марксическите стандарти, критиците-теоретици и изкуствоведите от д-р Клинчаровото издание полагат непрестанни усилия да извлекат и назоват вътрешните причини и "скритите безлични сили", които движат индивидите и общностите в социума и, в частност, в сферата на изкуството и литературата като негови "производни". Предаността към лявата доктрина и безрезервната вяра в ценностите й просмукват начина, по който анализират писателския труд и неговите социални основания. Перманентната им изследователска страст е да подлагат този труд на рационално "демистифициране", да издирват "собствените му закономерни", "обективни" и "достатъчни" обществено-икономически и класови основания. С всичко това "Литературен алманах" на д-р Клинчаров очевидно кръжи в орбитата на социологизиращото литературоведско и културоведско мислене във Франция и Германия от края на 19. и началото на 20. век. Този модел на мислене членовете на редакционния кръг попиват още през годините на своята интелектуална младост, прекарана в западноевропейски университети, които ги зареждат със социална чувствителност и идеализъм, с чувство за гражданска отговорност и морално достойнство. Философско-политическите импулси в публикациите им са от романтичното младо време на самия марксизъм, когато той пленява въображението на мнозина интелектуалци в Западна Европа. Когато е смятан за авангардно обществознание, предлагащо алтернатива на дисонансния капитализъм, и се проповядва открито като окриляща утопия. Далеч напред са все още годините, в които той ще приеме характер на военно-конспиративно учене, а още по-далеч е онзи полувек, когато с репресивни средства ще го наложат като тотална държавна идеология в страните от Европейския изток и привлекателността му значително ще отслабне.

* * *

Броят на "Литературен алманах" от обсъжданата 1907 г. съдържа следните преводни и авторски материали по реда на представянето им: стихотворение от А. Фьодоров в превод на Ив. Ст. Андрейчин, разказа "Ели" на Семьон Юшкевич (1868-1927), също в превод на Андрейчин, статията "Социално-психологическите основи на натуралистическия импресионизъм" от Владимир Максимович Фриче (1870-1929) в превод на София Малиновска, три стихотворения на Ив. Андрейчин, стихотворение на Чернобаев в превод на Михаил Летов, ескиз на Дим. Полянов "Зимна фантазия", заредени със социална символност, статията "Размирното в драмите на Ф. Шилер" от Карл Каутски, представена на български от преводач с инициали Ц. Ц. Добр., "Данайядите" - сихотворение от Прудом, преведено от френски от Д. Полянов, статията "Народната поезия и българските бунтарски движения" от Иван Клинчаров, социопсиологическия етюд на Георг Зимел "Психология на модата", 50 страници литературна хроника и 11 страници литературна информация.

Рубриката Литературна хроника включва девет критико-публицистични статии и един обзор за художествени изложби, номерирани в следния ред: 1. "Творец на културата"; 2. "Декадент-мистик за нравствеността на бъдещото общество", като и под двете стои подпис Руф; 3. "Плагиатство и плагиатори", подписана от Анров; 4. "В две художествени изложби" с подзаглавие "Кореспонденция из Букурещ" от Жан Гюргеску; 5. "Глупости при един сериозен въпрос", подпис Едмонд; 6. "Шантанската поезия" - подписана с Х.; 7. "Христо Ботйов и филистерите", 8. "Много шум за нищо" и 9. "Библиотеките и съдбата на книгата в България" - с общ подпис Лука Г. след трите текста; 10. "Джозе Кардучи" от С. Бертенсон. В рубриката Литературна информация са представениследнитетекстове: 1. "Стогодишнината на "българската книга"; 2. "Конгрес на южно-славянските публицисти"; 3. "Дон Кихот - в японската литература" (автор С. Бертенсон); 4. "Анкета" с руски писатели в превод на М. Летов; 5. "Театър на красотата"; 6. "Посмъртна художествена изложба".

Подредбата на материалите не е подчинена на ясно отчетлив композиционно-организиращ принцип, макар да е направен опит за тематично обвързване между съседни текстове. Търсен е по-скоро някакъв относителен баланс между броя на представените литературни творби, научната публицистика, литературната критика и кратките културни новини. Пространните философско-естетически, литературноисторически и социокултурни студии от чужди и български автори задават казуса за теоретически "въоръженото", всъщност идеологически предубедено, критическо вглеждане в конкретните факти от актуалния национален и европейски художествен процес.

Дебютното издание на алманаха от 1907 г. среща българските читатели с нашумелия по онова време руски литературовед Вл. Фриче, създател на първата "Социология на изкуството". Трудът предметизира "закономерната" връзка между определен тип обществени формации и определен тип изкуство. Фриче, който един ден ще стане мастит съветски академик, е автор и на множество трудове по теория и история на литературата. В тях той смесва естетическите факти с явленията от реалния живот, за да докаже "как през разните етапи на общественото развитие се сменя социалната функция на изкуството и литературата, формата на художественото производство и положението на творците". Предан поддръжник на детерминизма, Фриче отхвърля свободата на творчеството, а процеса на създаване на литературното произведение свежда до създаване на идеологически продукт от тотално социализирания в неговата интерпретация писател. В Клинчаровия алманах от 1907 г. социологизуващият критик е представен със статията си "Социално-психологическите основи на натуралистическия импресионизъм", а две години по-късно в София излиза и студията му "Изкуството и капитализма", поместена в сборника "Изкуството в буржоазното общество" от 1909 г. По-късно, философско-естетическите схващания на Фриче дисквалифициращо ще обговори Боян Пенев, влизайки в задочен спор с кръга "д-р Клинчаров". За представителя на високата българска критическа публичност естетическата норма и ценности очевидно имат други имена. Обявявайки тезите на русина за наивни, той прави следното интересно обобщение: "Руските литературни историци, които почти винаги изучават своята литература в зависимост от обществения живот и схващат литературата като средство за изучаване на руската обществена мисъл, когато кажат литература, винаги прибавят общественост."

Прави впечатление динамиката в интелектуалната реактивност на редакционния екип на алманаха. Зимеловата "Философия на модата" например излиза за първи път в Германия през 1905 г., т.е. само две години преди публикуването на превода й в изданието на тесните социалисти. Текстът на немския философ бележи прехода от идеята за света като субстанция към идеята за света като релация. С него Зимел застава пред лицето на големите надежди и страхове за съдбата на индивидуалната душа в условията на индустриалната революция и модерността. Интересът му към модата ще бъде подхванат и диалектично-материалистически заострен по-късно от В. Бенямин в студиите му за Бодлер и Париж като столица на ХIХ в. Това впрочем е допълнително доказателство за адекватността и оперативността на българската критическа рецепция.

Моралът, моралното поведение и моралните реакции на човека и твореца са сърцевина на "Декадент-мистик за нравствеността на бъдещото общество" - една от най-сгъстените в интелектуално отношение статии от първия брой на алманаха. Подписана е с псевдонима Руф и обсъжда философско есе на Морис Метерлинк, поместено в белгийското списание "Fortuightew Rewiew". В есето си Метерлинк разсъждава върху съдбата на морала в ориентиращия се към атеизма модерен свят. Според белгийския писател човешкият род постепенно забравя и се отдалечава от религията, с която е преживял двадесет века, и сега си изработва нова вяра. След окончателното унищожаване на християнството (на Запад то очевидно рухвало) щели да настъпят сериозни видоизменения в обосновката на изградената от обществото морална система. Убеден, че добродетелта на земния живот съвсем не се нуждае от поддръжката на задгробното съществуване, Метерлинк смята, че моралът може да се почита и чрез справедливостта: "Не религията пораждаше идеята, но тъкмо обратното, - идеите даваха началото на религията. ... Ако изчезне или отслабне религията, идеята, която я е породила, ще остане жива, само че тя ще си прокара нов път. С изключение на някои фиктивни и паразитни добродетели, които несъмнено ще отхвърлим, при промяна на религията - всичко друго ще си остане по старому в нашите прежни арийски идеали на справедливост, добро, съвест, мъжество, милосърдие и чест."

В уводната част на статията си българският коментатор на есето резюмира с респектираща научна добросъвестност прогнозите на белгийския писател относно съдбата на религиите в бъдеще. Той определя Метерлинк като "най-талантливия представител на декаденството в съвременната литература", но и като "най-любопитния мистик, когато нагази в областта на нравствените дисциплини." Във втората - интерпретативна - част на публикацията си, покръстеният в социалистическите ценности Руф (т.е. д-р Клинчаров) обаче не пропуска случая, при това с видимо самочувствие, да влезе, в спор с тезите на белгийския писател. Критическите му апострофи са резюмирани така:

1. "Моралът на единиците, колкото и абстрактен да е, в системата на М. ще замести морала на социалните групи, а това е обективно невъзможно.";

2. "М. може да бъде "недоволен" и да "осъжда" съвременния морал, но като декадент-мистик той не е в състояние да определи формите на бъдащата обществена нравственост."

Последната част на публикацията премества проблема за нравствеността от полетата на философско-етичното в пространствата на литературата и изкуството. Зазвучава нота на искрена тревога и загриженост за съдбата на българската национална литература. Естествено, критическите разсъждения върху текущия литературен процес са все в контекста на марксистката класова обществена етика, на марксическите понятия за свобода, истина и справедливост.

* * *

Д-р Кръстев, П. П. Славейков, А. Протич и К. Христов са постоянна мишена на агресивни критически атаки още от първия брой на "Литературен алманах" (1907). Обвинявани са в различни смъртни грехове: отсъствие на значими теми и авторска немощ, липса на обществена съвест и сребролюбие, евтино плагиатство и дори "порнографска разюзданост". За критическите пера на изданието въпросните писатели олицетворяват "надигащата се срещу зараждащата се демокрация стихия на ‘организираната култура’ на сички класирани и декласирани филистери и то във формата на ‘синекури’ или други някои паразитически и бюрократически метерханета." Синекурантите и синекурата въобще са обект на яростно заклеймяване.

Един от първите у нас, който обсъжда и защитава синекурата като социален феномен, е Кирил Христов. В нарочна публикация във всекидневника на прогресивните либерали "Ден" от 1907 г. той настоява, че "човек, работил 10-15 години с перо и създал културата на един народ, заслужава не само синекура, но и пенсия". Тази негова публикация е взета на прицел в пространен критико-публицистичен опус в алманаха със заглавие "Творецът на културата". Подписана е отново от критик с псевдоним Руф (от немски = зов, вик), който по всяка вероятност е самият Клинчаров. Изредените от него аргументи срещу синекурата са емблематични за доктринерската тесняческа критика, която механично приравнява фактите от сферата на културата с тези от сферата на политиката: "...сяка господстваща в политическия живот класа, за да заздрави господството на своята култура, ако я има вече създадена, или за да обезпечи във всичките институти на гражданския и политическия живот своето влияние - необходимо трябва да създаде не трудови, а дембелски длъжности, в които умът на буржуазния поет да плува като бъбрек в лой". След скандално генерализиращото обобщение "българският поет, комуто не е подадене да разсъждава", самият К. Христов е обявен за "най-древният синекурант в България, така също и ония, които мълчаливо се ползват от облагите на паразитизма - действително изтощават слабите средства на българската хазна. Г. Пенчо Славейков търпи косвените удари като синекурант и добре прави."

Порицал явлението "синекура" с факти от българското литературно всекидневие, които намира за цинични, Руф се прехвърля върху широката магистрала на европейската литературна история, разсъждавайки "как се създава културата на един народ и кога поетът може да бъде творец на култура". Върху примери от античната класика, изкуството на средновековието, френския абсолютизъм и следкласицизма е разгърната тезата, че геният в изкуството е по-скоро в ролята на изразител на класов или съсловен мироглед, отколкото на създател и творец: "... секи отделен писател - бил поет, публицист или критик, във всеки даден момент е изразител на определени класирани чувства, идеи, мисли и т.н.,сиреч - секи отделен писател не може в едно и също време да бъде а, и б, но винаги ще клони в своите произведения към определен обществен слой. Това особено може да се каже за поета или за художника: сякога те се намират в пряка или косвена връзка с дадено съсловие и от неговия живот, кое съзнателно кое безсъзнателно, черпят най-същественото: форма и съдържание - за своите произведения."

Възникването на нови културни епохи е обявено за последица от смяната на социално-икономическите строеве в борбата между съсловията. Смяната на културните стилове е просто резултантна от измененията в материалните условия на съществуване, от социалните борби и нашествието на исторически събития: "В заимната борба между съществующите съсловия се създават различни култури, които не могат да надраснат нито нравственото ниво, нито веществената организация на това или онова съсловие; как, с какви логически и софистически занимания може да се замъгли истината, че този който "създава" ("изразява") дадена култура, в действителност изразява под знаменателят на социалните борби на дадено време не една аморфна "култура", но тази на определена класа, съсловие или група?"

Заедно с възгледа за твореца като резоньор на класови или съсловни състояния и настроения се отстоява и идеята за изкуството като подражание: "Всяко съсловие иска да види себе си на сцената, своя тип на художествената картина, своя нравствен и идеен, личен и семеен живот в произведенията на изящната литература и то намира, създава своите изразители." Съвсем явен е в случая отпечатъкът от прочетеното и наученото у Фриче и Карл Каутски: "...за да изрази даже поета-художник (не говоря за политика, философа и пр.) дадено културно състояние, което е сума от мисли, чувства, идеи, впечатления и т. н. - той треба необходимо да има зад себе си известна масса, известна обществена сила, която на сяка стъпка да вижда първоизточника на своя идеен и материален живот в произведенията на художника."

Личността и творчеството на Кирил Христов в публикацията на Руф са сведени до емпирично доказателство за валидността на горните теоретични постулати: "Като изхождаме от това гледище, нам се вижда смешно твърдението на г. К. Христов, че той е ... творец на култура". Той не може да се "третира като фактор на прогреса (- за да бъдеш творец на култура трябва да подтикваш прогреса на човечеството, най-малкото на един народ, това се разбира от само себе си); г. Хр. се самомами когато преувеличава своето собствено значение в нашия живот". По-нататък Руф се заема с "уморителната работа" да освети "какво г. Кирил Христов е импонирал до сега в българската литература и какви идеи е внел в безсъдържателния живот на българина". "Разкритията" са подкрепени с няколко реда от обществено песимистично стихотворение на поета, в което той, разгневен от отказа на сънародниците си да воюват за историческото бъдеще на България, се е фокусирал върху дълбоката социална апатия, която ги е обладала. Изкушена съм да цитирам тези стихове, белязани от амбициозната страст на К. Христов към безалтернативни народопсихологически обобщения:

Така! Ти още вярвай в тоз народ.
В туй малодушно, подло, робско племе.
.............. ....................................................
.....................................................................
А тоз народ е, братко, гнил мъртвец,
Изровен пак погребан за да бъде.
Не, нему и арменската съдба
Не би му вляла капка свяст, ни сила!
Не, него и гърмовната тръба
На Страшний Съд дори не би свестила.

Въпреки явната гражданска интонираност в подбрания от самия него поетически откъс, Руф упорито продължава да твърди, че "онова, което г. К. Хр. се грижи да всади в нашия живот", е не нещо друго, а "чапкънската чувственост на разглезените булевардни хлапаци, от една страна, и от друга - равнодушие, престъпна пасивност към мечтанията на идеалната душа!"

Чувствената поезия е остро заклеймена и в статията "Шантанската поезия", подписана с Х. "Един писател бе казал: поезията е средство за възпитание и средство за разврат." - така "ударно" започва разсъжденията си върху темата "шантанска поезия" моралистът-критик и привежда пример с Германия, където въпросът занимава парламента и е изработен специален закон срещу порнографията в литературата и в пластичните изкуства. Държавните мерки, предприети против нашествието на "порнографическата литература", обаче се оказали напразни.

"Коя е причината на тоя гласен и подземен успех на това изкуство, което по признание на мнозина заплашва целия обществен ред?" - драматично пита критикът. Оказва се, че отговорът му е добре известен. Има го на въоръжение в арсенала на изповядваната от него и съидейниците му от алманаха идеология и той няма да пропусне случая да докаже неправомерността на идващите от другаде идеи за справяне с проблема: "Хората, които обичат да чоплят отгоре - отгоре публичните язви и тук ще ви отговорят, че причината лежи в самото разпространение на това изкуство и достатъчно било да му се препречи път и злото щяло да се премахне. Ние ще кажем, че причините за това зло се гнездят дълбоко в обществените условия и докато последните не бъдат изместени, сички други мерки ще остаят смешни и дребнави." Внушенията са, че чувствената поезия е треторазрядна, понеже като "родена в шантани или вариетета" тя няма нужното морално и гражданско алиби. Самите обиталища на артистичната бохема пък са набедени за топоси на производство и консумация на подобна поезия и по-нататък с подигравателен сарказъм са определени като "най-удобната академия, през която се очиства душата на филистера от секакво чувство на социалност и обществена солидност".

Пренесената от чужбина шантанска поезия туряла венец на цялата ни национална култура, понеже у нас тя намерила богата почва за самостоятелно развитие, с горчива ирония заключава критикът. После продължава нейното агресивно обговаряне в духа на един войнстващ пуританизъм: "Шантанската песен не е нищо друго, освен обикновената лирическа или еротическа песен на самодоволните, но деколтирана. С нея поетите на интимните аристократични кръгове умеят да дразнят анималните инстинки на своята клиентела." Тя е създадена, "за да се отрицае сяка душевна чистота", а "от нея могат да бъдат доволни и в естетическо, и в идейно отношение само враговете на гражданската песен". За български образци на шантанска поезия са припознати стихове на К. Христов и А. Протич, "Народни раздумки" на "Стария Чичо" и една сбирка с "28 шантански песни, където бруталността е дошла до върховете на сяко приличие". Според апокалиптичната прогноза в заключението, у нас шантанската песен щяла да се развие още по-силно в едно недалечно бъдеще, защото "налице са достатъчно български поети, които малко или много ще удовлетворят шантанските инстинкти на българските чапкъни". Под сурдинка във връзка с въпросната "нечиста" поетическа мода е споменато името и на П. П. Славейков.

Статията "Плагиатство и плагиатори", подписана с псевдонима Анров, продължава дискусията по "морални въпроси" в полето на литературата. Встъплението синтезирано проследява историята на литературната кражба от епохата на древноримските писатели до наши дни. Явлението е определено като търсене на "бърза слава с помощта на безчестни средства". Бездарното плагиатство е добре отграничено от заемането на чужди сюжети и мотиви у великите писатели, понеже "там то винаги носи отпечатъка на техния самобитиен гений". Тревожни са констатациите, засягащи нравствения образ на българския литературен живот: "До недавна в нашия печат бяха изнесени твърде много плагиати, от които сички останаха смаяни и питаха: какво показва това? Не върви ли нашето литературно развитие към израждане и каква ще бъде съдбата на българската художествена литература и критика? В общия смут, който се създаде от разкритието на тия плагиати, българският читател се обърка, а онези, които се наеха да разкриват кражбите на свои бивши приятели и сегашни врагове, се движеха не от някакви литературни интереси, колкото от мисълта - да убият морално своя противник и да намалят силата и значението на неговите писателски дарби пред света."

Разрастването на плагиатството у нас се обяснява през призмата на марксисткото обществознание - с позоваване на обективни социални причини. Самото плагиатство не се определя като деяние от криминален тип и даже в известен смисъл се оневинява предвид интелектуалната младост на нацията: "Тук, в необходимостта да живее личността интелектуално, при съзнанието на своите ограничени сили и при повишена амбиция, която се развива от една страна с нарастване обема, а от друга - с разграничение съдържанието на обществената култура - се слагат удобните условия за сякакъв род плагиат ... ... ... това е нещо неизбежно в страна с недостатъчно нараснал живот, но, в която новите творчески сили едва започват да живеят устремени към една по-друга духовна организация."

Съпоставката с проявите на плагиатство в чуждите литератури генерира саркастични изводи относно качеството на отечественото литературно производство въобще: "Въпросът за плагиатите у нас получи малко по-интересен вид, отколкото в другите страни: излезе, че в България почти сички по-видни литератори са плагиати. Най-първо г. К. Христов излезе в столичния в. Ден и доказа, че едно от най-силните по драматическата си композиция стихотворения на г. П. Славейков - Фрина - е плагият. Г-н Христов с цитати в два стълбца доказваше, и според мене хубаво доказа, че първата редакция на това стихотворение у г. Славейков почти с нищо не се различава от стихотворението на Мережковски, което у последния носи същото заглавие. Нещо повече - малките отклонения, които е правил г. С., както и незначителните разширения, вмъкнати във втората редакция, направени са повече с цел да се укрие кражбата."

Приведените по-нататък още факти от хрониката на актуалния тогава литературен живот поддържат язвителната атрактивност на критическата публикация: "Интересно е, че не след много време г. К. Христов обвиниха в същото престъпление, в което той обвини г. Славейков. Едва що процесът, който той води против своя бивш добър приятел беше спечелен от него, един друг негов бивш добър приятел, сега още по-близък до г. Славейков, излезе и също така не без факти доказа, че триактната драма на г. К. Христов Стълпотворение, е не само едно "грехопадане", но и един странен литературен плагиат. Двамата редактори на сп. Мисъл, г. д-р Кръстев и по-рано - г. П. Яворов, доказаха - първия - слабостта откъм психологическа и естетическа страна на пиесата, а сам той косвено..., че тя в най-съществените си части, представлява една несполучлива разработка на една поема със същото заглавие у руския поет Мински. Все с цитати на два стълбца г. Я. доказа своята теза..." Не е пощаден и самият д-р Кръстев, който според автора на изобличителната публикация "в този занаят може да се земе за най-изпечен" (има се предвид статията му "Естетиката като наука", несъмнено повлияна от "Съвременни въпроси на естетиката" на Фолкелт). Гротесково-издевателското обобщение в края на материала обявява неприязънта между писателския кръг около в. "Ден" и тоя около сп. "Мисъл" за "вражда по недоразумение", защото била вражда "помежду два по идеи съвсем прилични един на друг литературни кружока". Моралната присъда над плагиатството обаче е видимо релативизирана с квалифицирането му като оздравително средство срещу отечествената общокултурна незрелост и недоразвитост. То в крайна сметка е обявено за допустимо "в необходимостта да бъде издигнат и у нас един литературен и научен живот, който - макар и с кражба - да нивелира невежеството и посредствеността на някои амбициозни писатели с литературния живот на по-развитите във всяко отношение страни."

В спор с доктор-Кръстевото схващане за "литературата като изява само на личност и нищо друго", в "Плагиатство и плагиатори" Анров представя българския писател като "продукт и изразител на средата", т.е. като тотално социализиран индивид, а създаването на литературната творба свежда до еманация на идеологията и настроенията на определена съсловна общност. Няколкото финални извода за пореден път открояват доминиращата роля на социо/логоса, т.е. на агресивното социологизуване при осветяването на литературните факти, като явление, типично за изданието на д-р Клинчаров въобще, затова и ще ги цитирам:

1. "Литературната кражба, която у нас се явява нещо необходимо, не заплашва у нас литературното развитие с израждане, защото литературата на един народ се създава не по каприз, а е плод на определено обществено-икономическо състояние."

2. Изобилието на литературни кражби, според Анров е "симптом на отсъствие на национална оригиналност, слабо класово творчество, с една дума - литературната кражба показва, че в оная страна, дето тя най-силно се разпространява, така нареченият "национален" гений е немощен, той не е в състояние да почерпи жизнени сили из местните условия и среда, което го принуждава да принася чуждото за свое. Когато г. Вазов преведе или страстно използва някое стихотворение из Хюго - това не ще каже, че г. Вазов е слаб талант или че с това престава да бъде поет."

3. "Между кражба из поетически и художествени произведения и кражба на мисли из естетика има разлика. На поета или художника е позволено разработването на един и същ сюжет с негови съвременници или предшественици; той може свободно да подчертае сюжета и да внесе в него своето разбиране, особеността и темперамента на своя талант и в резултат - съвсем друг художествен обект. При горните условия поета-художник не може да се нарече по никой начин крадец. Критикът всеки ще осъди за най-вулгарна кражба, но да бъдем снизходителни: буржоазна култура у нас на местна (българска) почва и със собствени (български) сили се толкова мудно и мъчно твори."

В репликата "Христо Ботев и филистерите", подписал се като Лука Г., Ив. Г. Клинчаров разкрива позицията си в започналата вече война за Ботевото идейно и литературно наследство. Редакторът на алманаха смята това наследство за социалистическо по дух и всички други негови интерпретации и окачествявания обявява за филистерски, т.е. спекулативни и манипулативни. Българското филистерство, пише той, "през последното време е открило огън из засада било против идеалите на Ботйова, като социалистически, било против неговата поезия. Проста логика. Захари Стоянов оправдаваше своето партизанство и това на партията си с идеите на Ботйова, г. И. Вазов по-сетне плю върху свещените кости на поета, г. Д. Т. Страшимиров изкара, че най-ценното у Ботйова е безформено-фантастичното, цялата буржоазна клика от сички политически нюанси гаври Ботйов - социалиста и в плахо фалшифицирана форма величае неговия "патриотизъм", а позната една литературна мафия е бойкотирала поета по сички линии. Тук особенно се отличава сакатия поет (не Байрон, а г. Пенчо Славейков), който с изкуство и упорита следовитост преследва своята безмълвна жертва."

Пенчо Славейков, безмилостно квалифициран като "кондензирана форма на най-вулгарен тип в критиката", е всъщност най-засегнатият от вълната на яростно избликналия публицистичен гняв у посветилия се на марксизирането на Ботев критик. Цитирана е статията му "Пушкин в България", в която според д-р Клинчаров той "с жалка аргументация и недъгава софистика" бил искал да докаже "заимстванията" на Ботев от Пушкин. Ниски цели и суетни амбиции редакторът на алманаха "демаскира" и в серията Славейкови публични лекции за Ботев. Скритото им намерение всъщност било: "1. да даде пред света Ботйовата поезия в профил, като я изкара за пара скъпа и 2. да постави на мястото, което той заема в нашата литература, себе си и своя забравен баща".

В публицистичния опус "Глупости при един сериозен въпрос", подписан с Едмонд, обект на изобличителна атака става списание "Ново общество" на Гр. Чешмеджиев. То се самоопределя като социалистическо, но за максималистки настроения кръг около Иван-Клинчаровия алманах очевидно е недостатъчно такова, понеже там намират философско-естетическите му позиции за силно размити: "Гр. Чешмеджиев не обнаружи никакъв литературен такт, никакъв социалистически темперамент или възглед, за да извлекат читателите на Н. О. определено впечатление и кажат на своите съседи, че тук наистина пише социалист." "Ново общество" всъщност се третира не толкова като идеен враг, както в случая с доктор-Кръстевата "Мисъл", колкото като съперник в пространството на идеологически говорещата периодика. Критическият текст старателно изрежда идейно-естетическите "грехове" на явно по-толерантното към инакомислещите конкурентно издание:

1. "Н. О. се числи за социалистическо и в същото време ... ... напук на всяка последователност, дава място на статии, които са в явно противоречие с нашите, социалистически възгледи по същите въпроси.";

2. Гр. Ч. "пише статии по литературни въпроси, с които доказва, че писателите тряба да пишат еди как си, но не както им се налага от условия, традиции, литературни и класови предразсъдъци и др. т.";

3. Като недопустимо отстъпление пред буржоазната философска естетика и един вид идеологическа ерес е представена защитената в книжка 12 на "Ново общество" от 1906 г. теза, според която: "Единствената цел на изкуството е естетическата наслада и като настроение, тая наслада - през целия процес на художественното творчество ... се проявява навън".

По-нататък критическите апострофи в "Глупости при един сериозен въпрос" отново се насочват към поетите и писателите от литературния кръг около доктор-Кръстевата "Мисъл", считана за основен опонент на социологоса в алманаха. С особена враждебност е посрещната появата на Пенчо-Славейковата сбирка "Сън за щастие". В изданието на социалистите по начало се отнасят нихилистично към сътвореното от този поет, възприеман като не-свой и чужд, като човек на властта и конюнктурата, понеже, както е добре известно, от 1901 до 1911 г. той заема поста поддиректор и директор на Народната библиотека и директор на Народния театър. "Мъртвородената поезия на г-н Сл., при сичката тенденциозна реклама, която й създава неговата нещастна опашка - задъхва се в сарказма си Едмонд, - не връзва корен, толкова повече, защото вече си проби право на гражданство една мисъл, според която в "поезията" на г. Сл. съществуват органически недостатъци, които по думите на някои са плод на неговото физическо устройство, други, в това число и ние, намират тяхното обяснение в умствената организация на г. С., в неговото възпитание и ... най-сетне в неговото високо бюрократическо положение." В отношението си спрямо Пенчо Славейков в аламанаха на д-р Клинчаров очевидно се солидаризират с конкурентното социалистическо издание "Ново общество" и с нескрито удоволствие тиражират дадената му там раняваща характеристика: "атавистичен представител на идеалния човек".

В "Глупости при един сериозен въпрос" е вместен и саркастичен отзив, по-точно ехидна карикатура на "Сън за щастие". Критическата рецепция злостно изкривява истината за художествените качества на стихосбирката: "През последните дни на ноемврий (1906) из глухите Тутракански ущелия се чу гласът на един чемер, който излезе чистокръвна софийска рожба. Това беше книгата на г. Пенчо Славейков - "Сън за щастие", която даже отсъствието на сека поезия с нищо не импонира над ония емоции, които човек може да преживее в обществото на една публична жена и то поне до момента, в който същите тези емоции ще мръднат твоите човешки слабости и ще те приведат в поетически екстаз... Но иронията може да се остави в страна, и за един човек със здрава мисъл се явява въпрос: кое е специфичното, което дава облик на целия сън на г. С. и свързано ли е то с някакъв момент от новия ни живот, с някакво по-общо състояние, аналогично с положението, което заема авторът на тоя "сън" било в своята канцелария, в къщи, било то в обществото."

Със съзнанието на "безвластни, но морално прави", понеже се ръководят от "етиката на социалната отговорност", критиците от алманаха на няколко пъти обстрелват и А. Протич. "Този писател, критик и естет се оказва по-слаб талант от г. Слав., в полето на литературните глупости" издевателства Едмонд и изцяло отхвърля новоизлезлия му роман "Ева": "Г. П. ни разправя в своята Ева, че единствената цел на човека е личното изживяване, а сички ценности на живота - в пригръдките на съсипаната от разврат жена, или в обятията на пет-годишно момиче ... ... ..., но и в двата случая - и когато г. Слав. мрънка: "Вървиме ний самотни на светът/ ... ... .../ Ти с дивното вълшебство на плътта,/ Аз с висший бяс душевен - гордостта -/ Съединение ний ще угаснем", и когато г. Протич се смилява над нисичкото дете - момиче и го поднася до своята кална уста - и в двата случая тупти сърцето на един и същ субект - сърцето на българския низък филистер, който отхвърля сека отговорност, смисъл и цел в живота, обръщайки се в низък и груб индивидуалист.". След изобличаването на "аморалните" и "асоциални" авторски изяви на П. П. Славейков и А. Протич, обявени за екстремни индивидуалисти, се пристъпва към дефиниране на феномена "изкуство", естествено от познатата марксическа камбанария, т.е. пределно лабораторно и схематично-опростителски.

"Изкуството е сека човешка деятелност ..., която обединява солидарните интереси и аспирации на група индивиди, стъпили вече в определени обществени отношения." - това е отговорът, който Едмонд дава на дилемата какво е изкуството - изява на индивидуални фикции или на социални рефлекси. Предоставяйки великодушно "на децата в българската критика да разчепкват подробно въпроса от що се определя естетическата наслада", той се надява те "да изучат историческите и обществените условия, които създават формите и съдържанието на секо едно изкуство", за да проумеят, че "изкуството не е блян на човешката глупост, а плод на реалното обществено развитие и като така, то винаги носи печата на условията и средата, която го е създала".

В отзива "Много шум за нищо" с автор Лука Г. обект на неглижираща критическа оценка освен "Ева" на А. Протич е и книгата "Млади и Стари" на д-р Кръстев: "На неговата книга треба да се гледа повече като на семинарни (ученически) упражнения отколкото като на труд, проникнат с ерудиция и строг критически дар." Д-р Кръстев е обявен за лош еклектик, понеже "третира литературата и критиката не като израз на дадени обществени борби, а просто като дело на амбицирани глупци." Пороят от обвинения срещу водача на кръга "Мисъл" включва още определянето му като "неясен, мъглив и надменен в своята фразеология", както и етикирането му като демагог и йезуит в критическото си дело, "изкусен във фалбите и ругатните", който "особено гади Вазов": "Вазов е остарял и ако го запитате защо, той ще ви отговори, с думите: Защото се появи Пенчо Славейков". В края Лука Г. нихилистично обобщава, че "появата на книгата "Млади и Стари" не е повикана от някаква обществено необходима литературна нужда" и че "тя не внася нито нови идеи върху живота и изкуството, нито разрешава и някакви назрели въпроси, що дълго са чакали своето осветление, а е плод на безпочвено съревнование, на авторски каприз и болезнено честолюбие".

Обособяването на лявото направление в българската литературоведска мисъл в края на ХІХ и началото на ХХ век поражда първите опити за осветяване и на фолклорното ни наследство от позициите на историческия материализъм. В "Литературен алманах" (1907) тенденцията е обективирана със статията на д-р Ив. Г. Клинчаров "Народната поезия и българските бунтарски движения". В уводните редове авторът заявява намерението си да проследи някои моменти от развоя на народния епос във връзка с особеното историческо битие на българския народ и да изтъкне "влиянието му върху социалното и политическо самосъзнание на масата до началото на 70-те годшни но XIX век". С отлично познаване на фолклорните първоизточници и аналитична вещина д-р Клинчаров освещава еволюцията на понятието "героическо" в народната песен. Тръгва от цикъла за Крали Марко и песните за дете Дукадинче, после преминава през хайдушкия епос, за да достигне до най-близката до него възрожденска бунтовна поезия. С опора в други, не-художествени (икономико-исторически), сфери критикът-марксист определя героическия епос като "жанр, който отговаря изключително на примитивното стопанисване на земята, както и на една семейна и обществена структура, за която патриархатът се явява единствен най-висш нравствен и социален принцип." Хайдушката песен пък окачествява като "плод на по-напреднали и съвременни политически и обществени условия. В нея говори не класовата възмажалост, колкото и изключително племенния и особенно дребно-ступанския индивидуализъм. Тя не продполага като непременно условие развити производителни сили до по-висока степен от тази на първобитното рало и неусъвършенствуван тъкачен (селски) стан." Чак след внедряването на такива производителни сили в общественото производство "се появяват напълно очертани социални агрегати, които подимат борбата като колективна политическа сила." Хайдушката песен обаче все още предполага само "бъблещи политически борби, които са протест против личните незгоди, нежели защита на един всеобгръщаш социален интерес." Лицата, които се възпяват в нея не са от царско или кралевско коляно. Те "напускат ралото и фащат Балкана, или запиротват ‘вакло стадо’ и сливат своя свободен дух с ободряющия дъх на ‘горски здравец’ и планинско усое. Волността, на която са ставали агитатори тези ‘горски пилета’, е блазнила потъпкания роб, вливала е вяра за по-свободен живот."

За нов етап в развитето на хайдушкия епос и неговите герои доктор-Клинчаровото изследване сочи появяването на образа на "политическия хайдутин" и мотива за колективното хайдутство, което обаче се случва не във фолклорните, а чак в литературните сюжети. Образите на Индже, Кара Танас и хайдут Велко от фолклорната песен са интерпретирани като преки предшественици на създадения в началото на 60-те г. на 19. век литературен тип хайдутин. Той пък, в светлината на историоризиращите авторови естетически установки, е представен като художествен резонанс на големи обществени събития: Наполеоновите войни и Кримската кампания, както и на частичните финансови и административни реформи в Османската империя, усилили "самодейността на българина в новите стопански форми на държавата", но и "възмъжаването на народния дух въпреки нарастването на крутите мерки против българщината". Ботевата поема "Хайдути" е номинирана като заключителен етап в еволюцията на дългата фолклорна епична традиция. Българската народна поезия, обобщава в края д-р Клинчаров, участва в политическото и гражданско израстване на българската революционна класа от средата на 19. век, тя е "зимала своя позиция, съхранявала е елементите на бунтарството". Като цяло изследването защитава тезата за тясното общение между революционната класа и литературната песен, която всякога е "подхранвана от социалните движения на времето."

Под заглавието "Библиотеките и съдбата на книгата в България" в рубриката "Литературна хроника" е разгърнат остро публицистичен текст, поставящ с тревога въпроса за отсъствието на обществено отговорна политика на книгата и печата в България. Текстът обговаря хаоса, царящ на книжовния пазар у нас, концептуалната неизбистреност на книжните библиотечни поредици и на издателското дело в страната, неиздържаните преводи, лошото полиграфско оформление на книжните тела. Заклеймени са всички "спекуланти на печатното слово", които в желанието си за лесна печалба, бързат да "фърлят на пазара едно до друго няколко класически произведения в най-окарикатурен вид". В случая се имат предвид лошокачествените издания на "Фауст" и "Вертер" от библиотека "Дружеска беседа". В аспекта на възприетата в алманаха идеологическа реторика естествено най-остро е осъдено превръщането на книгата в стока: "Книгата, уви! Престана да служи на безкористни цели в рамките на буржоазния свят, тя стана в ръцете на спекулантите средство за печалба -, тя стана стока." Финият духовен продукт се подготвя за печат и разпространява "от хора, които носят същите инстинкти, които движат всеки търговец и гешефтар". Екцесиите около българската книга се смятат за последица от вътрешни социоикономически тенденции, но и за повлияни отвън: "...колкото повече из България растеше жаждата за изпъкване и лично забогатяване, толкова повече и печатното слово се превръщаше в търговия подобно в Америка и З. Европа, дето книгата е пренесена изцяло на пазара." Горчивата констатация е, че издаваните у нас книги, вестници и списания могат да виреят само ако служат на лични интереси, а не на някаква общополезна цел. Възрожденски идеализъм в отношението към печатното слово и насърчаване на гражданските му функции авторът на публикацията, разбира се, открива единствено у политически Своите: "...днес за днес книгата е запазила своя целесъобразен престиж и смисъл само в средата на социалистическите организации".

В първия брой на алманаха с псевдонима Жан Гюргеску д-р Клинчаров е подписал "Кореспонденция от Букурещ". Тя проследява представянето на двама български (Ал. Божинов и Н. Михайлов) и на неколцина румънски живописци в общобалканска художествена изложба. Във втория брой същият псевдоним стои под обзор за театралния живот в София през 1907 и 1908 г. Пак с румънски псевдоним - К. Добружану-Гереа - в третия брой д-р Клинчаров публикува свои критически размисли по повод инвазията на мистицизма, символизма, екзотизма и фантастичното в западноевропейските литератури. Зад игрите с чуждите псевдоними прозира убедеността на редактора-стопанин, че на един сериозен интелектуален продукт е нужен европейски, а и регионален - балкански - контекст; международна културна комуникативност.

В рубриката "Литературна информация" специален интерес представлява препечатаната от руското списание "Свобода и Жизнь" анкета със съвременни руски творци. Тя проследява отношението им към изкуството и литературата в обстановка на активизирани граждански брожения в Русия и подем на революционната обществена мисъл. В анкетата участват В. Брюсов, А. Куприн, Ев. Чирков, И. Репин, В. С. Лихачов и др. Преводът й е дело на поета М. Летов, комуто именно принадлежи идеята за запознаване на българските читатели с резултатите от нея. Разчупвайки сам сектантската си тесняшка рамка, сега алманахът освен на съмишленици, е дал възможност да се чуе гласът и на инакомислещи творци, които не смятат изкуството за пряка функция от развитието на производителните сили и обществения живот, отстояват идеята за автономията на творческия дух и първенствуващата роля на художествения талант и които отричат грубите утилитарни претенции към художественото произведение. С публикуването на анкетата с руските писатели, в българското издание фактически се появяват изказвания, взривоопасни за пропагандираните в него социоестетически идеи. Като това на символиста Брюсов например, който безцеремонно оспорва фундаменталните постулати на вулгарно-социологизуващото литературознание: "Писателите - твърди поетът, се делят на талантливи и бездарни. Първите заслужават внимание, вторите - не. Талантът на писателя не е в никакво отношение с неговите политически убеждания. Т. Тютчев беше "десен", Н. Некрасов - "ляв". Каква ли пък връзка между революцията и литературата? Революцията може да даде нещо на писателя, което той може да изработи талантливо или бездарно - това е всичко."

* * *

"Литературен алманах" (1907) на д-р Ив. Г. Клинчаров може да бъде окачествен като опит литературата и критиката да бъдат въведени в политиката. Пътя на социологизиращото марксическо литературознание у нас алманахът проправя като привлича около себе си критици, теоретици, публицисти и есеисти с обществено-философска нагласа, изповядващи леви граждански идеи, чийто водещ мотив винаги е бил социалната справедливост. В края на предвоенното първо десетилетие на миналото столетие алманахът открито демонстрира критично отношение към творчеството и възгледите на своите бележити съвременници К. Христов, П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров и д-р К. Кръстев, обявява ги за казионни, въпреки че преобладаващата част от тогавашната литературна публика смята изброените автори за литературни първенци. Тях и създаденото от тях впрочем и литературната история един ден ще третира като национален литературен капитал и ще канонизира. Културен продукт, върху който лежи отпечатъкът на един друг, различен литературен вкус и едни други, радикални схващания за мисията на изкуството като политическа пропаганда, алманахът на д-р Ив. Г. Клинчаров обаче съдържа и значим естетико-мисловен ресурс и представлява важна инвестиция в градежа на многоликата сграда на националната ни култура. Достоен за адмириране в случая е и фактът, че отпечатаните в изданието преводни културоложки, философски и критически текстове обслужват международното циркулиране на нови интелектуални идеи, като ускоряват въвеждането им в активен научен оборот и у нас.

 

 

© Людмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2008, № 4 (101)