НАПЪТНИКЪТ...
(Сирак Скитник във вестник "Слово")

Людмила Стоянова

web

"Изкуството нито е делнична житейска истина, нито художникът е пипнив, ограничен разказвач на това, което виждат и полуслепите. Там, където свършва животът, почва изкуството. То е самостоен свят със свои закони, със своя логика, които само хората без въображение смесват с житейските - изкуството за тях е непонятно, ако не го сведат до делничните истини: и тогава те търсят у него храна за беззъби. Затова те са осъдените никога да не доближат до истинското творчество.

Колкото едно изкуство мирише на суровия материал, от който е създадено, толкова то е по-нетрайно. Никое велико произведение на миналото и настоящето не е подчинено на обикновената жизнена логика. И тъкмо това го прави изкуство. Тъкмо новият самостоен мир, който то създава, му налага печатът на неповторимост и безсмъртие."

Своето темпераментно формулирано философско кредо за природата на "истинското изкуство" Сирак Скитник обявява в есето си "Пътьом", публикувано в далечната 1928 г. Дефинирал го е като над-редно, органично чуждо на плоската миметичност и натурщината. В пределно синтезирания формат на това есе художникът успява да обговори, и то със същата безапелационна категоричност, и отношението творец - публика, откроявайки възможните напрежения, неразбиране и разминаване помежду им. Заклеймил е комформистките реверанси към масовия вкус, всеки компромис в името на "успешния" диалог, на "комуникацията" с една естетически неподготвена и даже невежа публика:

"Харесванието и нехаресванието на хората, които смесват разменната делнична логика с творческата, е само отрицателно мерило за ценността на известно творчество. Трагедията на нашия творец е: че той твърде много нивелира своята работа с това простодушно харесване и нехаресване. Време е да прояви повече защита на своето "аз". Надсмехът на тия, за които половин век е нужно да смелят по-твърд залък, съвсем не е опасен."

Есето "Пътьом" е публикувано в националния всекидневник "Слово" авторитетно консервативно издание, известно сред съвременниците като "професорския вестник". Там между 1924 и 1931 г., редувайки се с писателя Димитър Шишманов, Сирак Скитник води ежедневната артрубрика "Изкуство и публика". Поддържана с будеща възхищение системност, тя съприкосновява със случващото се в полето на текущия художествен живот. Отворена е към една специална категория читатели с вкус и потребност от културна информация, но й е вменена и стратегическата задача да образова естетически и по-широката вестникарска аудитория, като обогати оптиката й за възприемане на съвременното изкуство. Доказателство за специалната роля на рубриката в общата концепция на елитарното новинарско издание е фактът, че е разположена винаги на първа страница най-горе, вдясно от заглавното каре.

"Липсата на една обща художествена култура в нашата публика винаги ще спъва художественото ни развитие и ще създава условия за угодничество на лошия вкус." (Скитник 1930: 1) - пише през 1930 г. в "Слово" Сирак Скитник. На поместваните в пресата критически отзиви и рецензиии той гледа като на "съюзници на изкуството" и високо оценява потенциала им за "художествено възпитание на публиката", а просветната роля на артжурналистиката сравнява с тази на първите ни родни културни огнища - възрожденските читалища.

* * *

Към 1914/1915 г. Сирака е учител по рисуване в сливенската прогимназия. Тогава вероятно се слага началото на дългогодишното му приятелство с родения също в южното тракийско градче, бъдещ директор на в. "Слово" Тодор Кожухаров - писател, публицист и висш държавник. Младежката дружба прераства в траяло повече от десетилетие отговорно интелектуално съратничество в редакцията на всекидневника. Когато през 1935 г. поема поста министър на железниците, пощите и телеграфите на България, Тодор Кожухаров, познавайки блестящите му качества на журналист и ерудит, препоръчва Панайот Тодоров Христов - Сирак Скитник - за главен уредник на Българското национално радио. Това е златен период от историята на току-що проходилия информационен институт. Преобразен технологично и програмно-съдържателно из основи от всеотдайния си ръководител, той се налага като най-мощната и влиятелна българска медия от втората половина на 30-те и началото на 40-те години на века. По идеен проект на новоназначения главен уредник и под негово непосредствено наблюдение и контрол е издигната бялата постройка, в която и до днес се помещава БНР. Освен че решава най-трудния проблем за приютяването й в специално предназначена за нуждите й, функционална сграда, радиочовекът Сирак Скитник блестящо разгръща и мисията на новата държавна медия: "да изпреварва вестника, концертната зала и академичната сбирка" (Везенков 1943: 105) с многопосочната си комуникативна енергия - новинарска, просветно-образователна, културотворяща... Плод на неговата инициативност е и изграждането на регионалните радиостанции във Варна и Стара Загора, както и на радиопредавателя при Вакарел. Във внушителната поредица от мащабните му културостроителни дела влизат още инициирането на движението "Родно изкуство", водачеството на ориентирания към експресионизма български художествен авангард, създаването и ръководството на Съюза на дружествата на българските художници. Тук трябва да прибавим и брилянтната му работа като художествен оформител на книгите на неколцина наши литературни класици - Чавдар Мутафов ("Марионетки"), Христо Ясенов ("Рицарски замък"), Теодор Траянов ("Български балади"), Ран Босилек ("Неродена мома"), Елин Пелин ("Песнички"), Анна Каменова ("Харитининия грях"), шестте изключително експресивни графики, с които илюстрира българския превод на поемите на Едгар По... Пред скоби, разбира се, следва да посочим онези над триста живописни шедьоври, които е завещал на българските поколения.... Не по-малко важни за националната ни културна история впрочем са и смелите му реформаторски действия като драматург, артистичен секретар и режисьор-постановчик в Народния театър между 1923-1924 г., двадесетгодишното партниране на Вл. Василев в редактирането на достолепния "Златорог", десетките високоерудирани статии, рецензии и отзиви във водещите национални издания за литература и изкуство ("Българска реч", "Съвременник", "Везни", "Хиперион" и "Художествена култура"), с които полага основите на българската художествена и българската театрална критика... А служенето му в храма на изкуството всъщност започва с поезия още от 1910 г., когато на 27-годишна възраст издава стихосбирката "Изповеди", издържана в духа и естетиката на емблематичния за времето символизъм.

В "Слово" Сирак Скитник сътрудничи като артжурналист, наблюдаващ "производството" и пазара на културна продукция у нас и в чужбина. На видяното реагира с темпераментен критически рефлекс, чийто динамизъм, но и чиито аналитични дълбочини, удивяват и днес. В авторитетното издание художникът-интелектуалец разгръща мощен талант на критик-интерпретатор и публицист-полемист. Участието му в списването на всекидневника обаче е почти неразискван факт от неговите биографи и по тази причина делото му там остава в значителна степен извън полезрението на нашата изкуствоведческа мисъл, встрани от възможността да получи полагащото му се обществено внимание, оценка и признание. А публикациите в рубриката "Изкуство и публика" предлагат изобилен допълнителен материал за проследяване пътя на съзряването му като "културтрегер", или, казано далеч по-точно и изразително със сътворения от самия него (по друг повод и за друга личност) изключително находчив неологизъм, израстването му като вдъхновен "напътник" на националния културен живот.

В обектива на артколумниста на "Слово" Сирак Скитник попадат най-значимите събития в културния афиш на софийските и провинциални театри, изложбеният репертоар на първите артсалони в столицата и страната, прощъпулникът на българското средно и висше художествено образование, националната културно-празнична система... Любовно-укорно е обгледано почти цялото българско културно пространство: Народния театър и Кооперативния театър, театър "Одеон" и театър "Роял" с художествените им и продуцентски проблеми; Народният музей и Народната библиотека с въпросителните около съхраняването и попълването на националното богатство в тях; Художествената академия и дилемите около обучението и професионалната реализация на възпитаниците й; организацията на националните художествени и архитектурни конкурси; дефицитът на изложбени помещения в столицата; отговорността на издателите за достойното оформление на българската книга... И всичко това вътре във формулата и стилистиката на един удивително неразточителен, лаконичен слог. С безкомпромисно придържане към Закона за икономия на вестникарското пространство...

Смела публицистика, подлагаща на щателна ренгеноскопия държавната политика в областта на културата, културното наследство, образованието по изкуствата и отношението към таланта - този неоценен национален капитал; стотици дълбоко респектиращи с професионализма и обективността си критически отзиви и рецензии за художествени изложби, театър, кино и балет; десетки релефни очеркови портрети на наши и чужди живописци, драматурзи и театрали; образцова етнопсихологическа и философска есеистика, артистични поетични импресии - такъв е изумително широкият жанров диапазон на текстовете на Сирака в "Слово". Като артжурналист той с лекота влиза в най-различни социокултурни роли - на изкуствовед, театровед и киновед, на специалист по история на културата, на изкушен от етнографията и фолклора музеевед и даже на просветен експерт, познавач на проблемите на образованието по изкуствата... Тази дръзка многопрофилност на вестникарското му писане е безкрайно далеч от добре позната ни журналистическа всеядност. Органично чужда е и на често срещаното у членовете на новинарската гилдия повърхностно скороречие. И това е така, защото зад арт- и културжурнализма на Сирака стои една неординерна академична школовка първо по богословие, философия и класически езици в Семинарията в София, а след това и по живопис, сценография и модерна естетика във висшата школа по изкуствата на Званцева в Санкт-Петербург. Там негови състуденти са бъдещи звездни личности в световната живопис - В. Кандински и М. Шагал.

В руската столица, където се озовава в началото на миналото столетие, Сирака има шанса да надгради културата и оплоди таланта си, изучавайки върховите постижения на тогавашното руско и европейско изкуство. Там негови духовни наставници стават преподавателите му Александър Николаев Бенуа (архитект, историк на изкуството, художник, критик, илюстратор и сценограф) и Леон Бакст (руски художник от еврейски произход, сценограф и график-илюстратор на книги, една от най-видните личности в обществото "Мир исскуства", живял дълги години в Париж, където е помощник в художествено-театралните проекти на С. П. Дягилев). За да се издържа, младият българин рисува плакати и афиши за петербургските театри. Така получава ценни практически уроци по театрална естетика и сценография и му е отворен прозорец към цяло едно ново за България приложно направление в изкуството.

В Питер българският художник е забелязан от М. Врубел и Н. Рьорих, които го оценяват високо. Заради дарбата и завидната му ерудиция го приемат като равен в най-висшите кръгове на санктпетербурските творци и интелектуалци. Там добре познават изкуството на Франция, диктуваща тогава художествения живот в цяла Европа, и с професионална вещина и проникновение обсъждат творчеството на Сезан, Ван Гог, Гоген... Приемат Сирака и в групата "Мир искусства" - център на руския художествен авангард, канят го да участва в изложбата на петербургския "Съюз на младите", а списание "Аполлон", където печатат Чехов, Горки и Блок, публикува и негови стихове... Обучението си в Русия многообещаващият български студент прекъсва, за да се запише като доброволец в Балканската освободителна война, но опитът, придобит в артистичния Санкт-Петербург, слага отпечатък върху целия му по-нататъшен творчески път като живописец, театрален и художествен критик и артжурналист.

Впечатляващите контакти и културни натрупвания в младежките му години обясняват защо при оперативната си работа като артколумнист на "Слово", Сирак Скитник излиза пред читателите не с бързопреходни критически еднодневки, а с дълоко промислени и концептуално задълбочени рецензентски и коментарни текстове. В тях има перспективни идеи и напътстваща предписателност, неизгубили значението си и днес. Същественото в случая е, че авторът им с удивителна лекота преминава от високия културологичен сондаж, изискващ специални познания и подготовка, към приземяващо конкретни журналистически апострофи; че плавно прехожда от абстрактната теория към живата национална художествена практика и винаги е готов да излезе с коригиращи препоръки и да даде прагматични съвети за живописни техники, художествени интонации и колоритни аранжименти; за режисьорски и сценографски решения и за качеството на актьорската игра; за организацията на музейни фондове и етнографски сбирки; за нуждата от обединяване потенциала на архитекти, скулптори и художници при обновлението на архитектурния пейзаж на България...

В публикациите си в "Изкуство и публика" Сирака не се държи като претенциозен книжен естет. Там той всъщност следва собствената си обществена практика на активен културен деец и ползващ се с всеобщо доверие и признание, високо ценен художествен експерт. И тук е най-добре да дадем думата на съвременниците му. На писателката Анна Каменова например, която си спомня:

"Тъкми се издаването на "Златорог" - да питаме и Сирака... "Слово" ще почне да излиза, да викаме Сирака - какво ще каже за разните отдели... - Изложба ще се открива - да дойде Сирака, да видим кои картини да бъдат изложени... Стихотворна сбирка ще се печата, жури или комитет ще се учредява - да поговорим със Сирака ... ... .... И когато вече сме видели премиерата на театъра, когато сме били на балетния спектакъл, когато сме прочели новата книга или сме видели току-що нарисуваната корица - пак ще помислим за него, за Сирака, пак ще искаме да проверим, да сравним впечатлението си с неговото, защото вярвахме в сигурността на неговата преценка. Вярвахме в неговия тънък художествен усет, в неговия изискан вкус, в широтата на възгледите му..." (Каменова 1943: 108).

Съвременниците единодушно виждат в лицето на Сирак Скитник първопроходец с изключителни заслуги в историята на националното културно строителство. За редактора-стопанин на "Златорог" Вл. Василев (1943: 102) той е "човек на театъра", който в момент, когато институцията се намира на завой, действа с необикновена "културна смелост" за реформирането й, внася високи нови критерии, учи "как да гледаме на сцената и какво да дирим в нея, за да не бъде театърът ни повече провинциален". Художникът Ненко Балкански (1943: 100) пък подчертава насърчаващата сила на критическото му писане: "За дълги години тоя водач на новото изкуство у нас ... ... ... със статиите и критиките си върху пластичните изкуства даде смисъл и смелост на младите художници."

С удивително точен естетически рефлекс Сирака представя пред аудиторията на "Слово" и чужди имена и творчески прояви, които времето не само няма да омаловажи, но ще нареди сред жалонните за изкуството на 20. век: изложбата от експресионистичните платна на норвежеца Едвард Мунк в "Кунстгемайншафт" - Берлин, европейските турнета на трупата на МХАТ, последните новости в афишите на театрална Виена и театрален Париж...

Културното поле, върху което Сирак Скитник рефлектира с видимо предпочитание, са художествените изложби. Тук той има възможност да разгърне с пълната й мощ богатата си професионална ерудиция. Но и таланта си в т.нар. екстериорна критика, когато коментарът на конкретен артефакт се превръща в отправна точка за по-широки разсъждения върху културологични, морално-етични или социопсихологически проблеми, иначе казано, когато критическата оценка възлиза към други брегове на живота... Един характерен пример. Анонсирайки предстоящото откриване в галерията на ул. "Аксаков" на изложба на българската карикатура, Сирак Скитник намира повод да предложи на читателите оригинален свой поглед към естетиката на жанра. Успоредно откроява и негативите в идеологията и стилистиката на българската карикатура, повлияни от негативите в националната политическа практика: "Карикатурата предполага култура у художника и обществото. Благодарение на това, че досега неин любим сюжет са политическите изложби, партизанските недомислия, които засягат голяма част от обществото, тя скоро доби гражданственост у нас. И все пак дори и политическата ни карикатура в своя финес, в своите съвършени образци, на малцина е достъпна. Колкото по-груба и вулгарна е, по-лесно се възприема. Нашите карикатуристи успяха да приближат голяма част от публиката до своето разбиране на карикатурата, но и публиката успя да понижи техните разбирания." (бр. 2324/1930 г.)

В "Изкуство и публика" Сирак Скитник всъщност изписва едни от най-важните страници на битието си като оперативен художествен критик. Малцина могат да съперничат на плътната му потопеност в ежедневния културен събитиен поток, но още по-малко са онези, които имат професионалната му легитимация, енергия и талант да открояват образа на изкуството и образа на художника в българското новинарско поле. Колумнистът на "Слово" визира не само утвърдени, а и новолегитимиращи се творчески присъствия, но не за да лансира или ласкае, а за да представя и оценява. Възможно най-справедливо и професионално компетентно. Неприязънта му към комплиментарното рецензентско писане в пресата е дълбоко морално и естетически мотивирана: "Отзивите във всекидневния печат, при които мащабът на преценката безотговорно се мени, в които "най" и "по" безмислено угаждат и фокусничат, може да успокояват известни читатели, но тия отзиви правят твърде съмнителни услуги на публика и изкуство." (Скитник 1926).

Подготвяйки публиката на всекидневника за среща с изкуството им, Сирак Скитник респектиращо вещо представя творческото дело на голям брой български художествени творци, но заедно с това той фактически описва и състоянието и проблемите на актуалния национален културен живот. Представя и "описва" впрочем и самия себе си с професионалното си верую, с естетическите си предпочитания и привързаности, с гражданските си позиции. Текстовете в "Изкуство и публика" открояват характерен профил на художествен арбитър, чиято оценъчно-йерархизираща мяра респектира с изключителната си точност и обективност и която изтеклото време и промяната на ценностните перспективи в изкуството ни най-малко не разколебават.

В "Слово" художникът излиза и с обзори за състояли се у нас и в големите европейски градове представителни изложби, както и с коментари върху симптоматичните естетически търсения в тогавашна Европа и в българските творчески среди. Така, медиазирайки го, той допринася за издигане на обществения авторитет на изкуството пред българската публика, облъчва я и с внушенията на по-високите чужди културни модели. Критическото му перо подпомага общественото озвучаване на десетки даровити живописци, графици, карикатуристи... Но то с охота и теоретизира върху стилове, жанрове и процеси в изкуството: от времето на класицизма и романтизма до собственото му съвремие.

В "Художникът и сцената" (бр. 2306/1930), артновинарят на "Слово" известява за току-що уредена в Париж изложба на "декоративни и костюмни проекти" от парижките театри, дело на парижки и руски художници - Кирико, Пикасо, Александър Беноа, Мари Лоренсен, Гончарова, Ларионов... Съобщението, както е типично за неговия журналистически почерк, става отправна точка за по-задълбочени размишления върху подсказан от художествената практика теоретичен проблем: ключовата роля на художника-сценограф при конструирането на модерния театрален спектакъл:

"Когато се говори за съвременната сцена и за реформи и търсения у нея, първо място се пада на съвременния художник. Едва ли ще бъде пресилено, ако се каже, че първи сценични реформатори се явиха художниците - някъде с пряко участие на сцената, другаде с въздействието на своята живопис, която далеч изпреварваше рутинните разбирания на театъра. Първите опити на Майерхолд са някакви сценични трансформации на "декадентската" живопис през това време. ... ... ... И в тоя момент на сцената властвува художникът със своите багрова и конструктивна изобретателност. И може би затова, че художникът играе една от първите роли на сцената, съвременният театър е твърде много зрелище, твърде много зрителна забава и изненада."

Влиянието и преките въздействия на изобразителното изкуство върху театралната естетика са тема, която Сирак Скитник разисква и в критическите си анализи върху български театрални постановки. По страниците на "Слово" той разгръща и мощен талант на театрален критик - оставил ни е първите критически прочити върху премиерни спектакли на творби от български драматурзи - утрешни национални класици. Рецензентските му текстове пренасят през тунела на времето важни сведения за историята на българския театър и на българската хореография - за постановки, режисура, сценография, актьорска игра...

Освен с информация за събитийни спектакли на родна сцена (за премиерите на "Албена" и "Милионерът" на Йовков в Народния театър например), Сирака излиза в "Слово" и с прегледи на ставащото по чуждите театрални подиуми. Охотно чете "Правда" и информациите й за Московските театрални сезони, извличайки измежду редовете истината за драмата, преживявана от руските театрали - над тях като Дамоклев меч виси изискването за зареждане на сцената със съветска тематика. Озвучил е и тихата им съпротива срещу създаването на изкуство по идеологически предписания. Особено ценна историографска стойност имат днес и вестите му за художествения и театрален живот на руската бяла емиграция в Париж и Берлин, както и регулярните му прегледи на задграничната руска културна периодика. Информацията, съдържаща се в публикациите му, обогатява възможностите за проследяване на рецепцията на висок руски естетически опит у нас.

В амплоато си на художествен и театрален критик Сирак Скитник с увлечение разчита неординерни авторски почерци и биографии. Удивително е как в кратката вестникарска форма съумява да разкаже един творчески живот и да открои уникалното в него; да изведе естетически физиономичното и психически характерологичното и да изгради цялостни образи на знакови имена в националния културен живот: Антон Митов, Иван Мърквичка, Иван Милев, Константин Щъркелов, Борис Георгиев, Илия Петров, Борис Денев, Никола Танев, Александър Божинов, Давид Перец, Емануил Мутафов, Христо Каварналиев, Николай Масалитинов, Исак М. Даниел, Сава Огнянов, Елена Снежина, Кръстьо Сарафов, Мими Балканска, Николай Фол, Богдан Филов, проф. Александър Балабанов и мнозина други... И тук е мястото да се каже, че портретните критически ескизи на Сирака, посветени на големите наши и чужди художници, театрали, хореографи, днес спокойно могат да бъдат ползвани и като текстове за изучаване историята на изкуството, понеже смело смесват информационния и рецензентския с научно-публицистичния стил, нерядко с превес на последния.

В есето "Личният чар" Сирак Скитник размишлява върху художествената перцепция, но пак тръгва от по-далече - от психологията на творческия акт и неподдаващата се на дисектиращи анализи енигма на свръходарените, които публиката обожава и чието изкуство я "довежда смутена и очарована до екстазно състояние":

"Има артисти - пише той, - на които наглед нищо не им липсва - те са прекрасни, талантливи изпълнители, но не увличат, не подчиняват. Личното очарование хвърля смут в залата, кара публиката да безумства, да чака с часове пред вратите на театъра само да се докосне до дрехата на победителя.

За големите сценични имена ний нямаме преценки - пред кумирите се молят. Преценките свършват със славословия.

Лично очарование трябва да притежава всеки естраден артист - в по-голяма, или по-малка степен. Той трябва да умее да създава контакт с публиката - да умее да я накара да му помага в процеса на създаването.

Но как се постига онова, което не се учи?" (Скитник 1929б).

В отзивите и в рецензентското си писане Сирака всъщност никога не остава само до конкретния художествен повод и конкретната творческа фигура, а предлага смели обобщения за настоящето и бъдещето на българското изкуство - излиза с осъдителни декларации, но и с промислени програмни напътствия за развитието на българската графика, живопис, скулптура, архитектура, кино, сценичен танц, театър за възрастни, оперетен, детски и куклен театър, детските и младежки художествени школи... Обзорът и преценката на конкретните постижения върви успоредно с един скрит подводен пласт на дискретно и ненатрапчиво поднасяне на естетически знания. Над всичко обаче, мощни и силни, кънтят публицистично тревожни предупредителни сигнали за занемарената културна инфраструктура на страната, за неглижирането на материалните и духовни нужди в българското културно поле и то тъкмо от онези, които са призвани да се грижат за поддържането на националните културни стандарти. Може би пръв в гилдията артколумнистът на "Слово" обръща внимание и диагностицира едно злокачествено епидемично заболяване, молепсало нашите творчески среди - ранната смъртност на българските таланти:

"Онзи, който познава добре проявите на българина в различните области на наука, изкуство и обществен живот, не може да не бъде изненадан от едно друго качество на народа ни - общата негова одареност. В миналото и днес можем да посочим процентно твърде много талантиви хора за един четири милионен народ ... ... ... И все пак малцина оставят следа подир себе си. Какво пречи на тяхното развитие? Незначителен талант? Липса на култура? Изглежда, че последното обстоятелство (ако не единственото) е решающо за обезличаването на нашите таланти. И не само липсата на лична култура, но и липсата на обща култура свеждат усилията на творящите хора до нищо. Там, където не отсъства лична култура, липсата на обща култура довършва разрушението." (Скитник 1928).

Като противотежест срещу песимистично настройващи рецидиви в културната област, Сирака излиза в "Слово" и с публикации, от които струи романтично културно визионерство. С тях събужда светли надежди за утрешния ден: "Нашето изкуство - пише той в бр. 1177 от 1926 г. - не е за западния пазар, но в него има талант и надежда. То е първите стъпки на даровито дете и не неговото съвършенство е ценността му - а скритите сили и възможности."

В рубриката "Изкуство и публика" има и впечатляващи етнопсихологически етюди - текстове, в които творецът представя психичния и културен профил на народа си, върнал се едва преди около петдесетина години в лоното на европейската цивилизованост след петте века насилствено разлъчване от нея. С последното обстоятелство обяснява проявите на "инфантилност" в отношението му към изкуството: "Ний като култура и народ сме още близко до детето. Забавната несъобразност и елементарност на детския разказ ни е близка - самият ни народ е още дете." (Скитник б.г.б).

Етнопсихологът Сирак Скитник впрочем съвсем не е безкритичен "патриот". Склонен е да се съмнява в общоприетите митове за изконните български добродетели: "Българинът е трудолюбив, българинът е пестелив, българинът е храбър. Това са стереотипни фрази, с които често чужденците искат да определят физиономията ни. Като всяко галантно обобщение, те нито изчерпват, нито напълно потвърждават племенните ни особености." (Скитник 1928).

Анализирайки състоянието и тенденциите в актуалното българско художествено пространство, той никога не забравя и "миналото, прежните завоевания на хилядолетната ни култура". Текстовете му държат винаги отворен въпроса за приемствеността, за безценното родово художествено ядро. Изпод перото му излизат истински есеистични шедьоври, посветени на народното изкуство - на народната песен, народната приказка и народните хора; на килимарството, шевицата, фолклорния костюм... Сирака дава ценни съвети или спори с първите наши реставратори на национални черковни светини. Възхищава се от, но и се безпокои за бъдещето на фолклорните и етнографски сбирки в страната. Вълнува го съдбата на Народния музей и златното народно "имане" в него. Възмущава го безхаберието на властите в отношението им към един изключително ценен национален капитал - античното наследство по нашите земи. Гневи се заради архитектурните недомислия при реставрирането на сакралните древни оригинали... Саркастичната му реторика в "Злато на улицата" сякаш е прицелена в греховете на днешния ни ден:

"Да, ние сме бедна страна, и тъкмо затова златото, което имаме, не трябва да го хвърляме на улицата. На нашите старини, на нашите художествени богатства време е да погледнем с други очи. Досега като че ли държавата с досада и снизхождение е предвиждала суми за издържане на художествено-археологическите сбирки. Обидата, че се гледа на тях така, да оставим настрана, но това отношение издава твърде лекомислен държавно-стопански поглед. Та това е лихвоносно богатство, ако трябва да го мерим по неговата лихвоноство. Това е истинският резервен капитал на земята ни. Не го оставяйте на улицата да се руши. Създайте му условия да бъде запазено. Защото тежък ще бъде упрекът на бъдещите поколения." (Скитник б.г.в).

Не са една и две публикациите в "Слово", с които Сирак Скитник учи читателите да ценят нашето художествено минало, сочи им неговата значителност "в реда на общоевропейското изкуство на миналото". Задачата му е да култивира отношение и уважение към античните археологически паметници, които може би пръв у нас провидя като "образци на една художествена култура, неподозирана от чужденеца":

"Няма нужда от големи специални знания, за да почувстваме приказката на миналото, легендарния живот на земята, в която днес живеем в тежките златни съсъди, намерени при Вълчи трън, в мраморните торсове на богове и богини, във вдъхновените стенописи и икони на старите ни църкви, в обломъците от колони и капители, в полузаличените надписи по плочи и колони, в патинираните бронзови украшения и статуетки, сребърни тасчета, гривни, в орнаменти, дълбани в камък, в злато и сребро. Те сами, без дълги обяснения, възкресяват едно минало, в което непреодолимо се преплитат съдбата на народа и земята ни." (Скитник 1929б).

Извеждане от забвение и обгрижване се полага и на средновековната ни иконописна традиция (Скитник 1929а), която има с какво да оплоди съвременното ни изкуство. В него има "твърде много поза, твърде много умувания, многознание и разсъдъчна изобретателност", които уморяват. Онова, което му липсва, което е изгубено от съвременния човек и човека-творец, е "чиста вяра, вдъхновена непосредност". Тях омагьосаният поглед на Сирака открива в старинната българска икона, в нейната "тъмна жажда към проста пророческа реч, към божеско детски наивитет, във виденията на монаха-зограф, в които гори една вярваща в себе си и света душа".

Констатирайки невеселия факт, че "нашите стари стенописи никого не вдъхновяват при писането на нови църкви, а съмнителните руски иконни образци служат за терк на мнозина", в есето "Александър Невски в провинцията" художникът настоява да се направи бързо нещо и за преоткриване на нашата стара църковна живопис. Вестник "Слово" за пореден път става неговата гражданска трибуна, от която той императивно-осъдително се обръща към овластените компетентни институции. В случая адресати са Художествената академия и художествените сдружения, които досега с нищо не са показали, че се интересуват от съдбата на църковното ни изкуство. "Срамно е, че най-официално и неофициално култивираме в църквата безвкусието", приключва обвиненията си творецът. Мишена на публистичните му атаки изобщо нерядко се оказва културната администрация с начина, по който тя се отнася към оставения в нейно разпореждане държавен ресурс. И това е така, защото ролята на артжурналистиката Сирак Скитник разбира не само в аспекта на публичното озвучаване, т.е. анонсиране, анотиране и коментиране на артефактите, но и като задължение да бъде професионален и нравствен коректив спрямо поведението на свързаните с изкуството официални институции. Ето защо от страниците на "Слово" той често инициира дебати по значими национални - социокултурни, художествено-творчески и даже академични проблеми. Прегледът на изданието от 1924 г. нататък неведнъж ни среща с граждански разгорещени негови публицистични текстове от рубриката "Изкуство и публика". Забележителното си дълголетие тази рубрика дължи в значителна степен тъкмо на неговото темпераментно и остро перо на журналист и художествен критик.

Към публикациите си в "Изкуство и публика" артколумнистът на "Слово" пристъпва с отговорност, с чувство за мисия, с високото съзнание, че трябва на всяка цена да успее да съпричасти към културните си грижи не само читателите на всекидневника, а и национално отговорната българска интелигенция, художествените творци и държавните мъже на България. Критикът у него с безпогрешен усет реагира на всичко ново в многогласието на националния художествен живот, но не идеализира този живот и води своите битки за културен растеж с енергията и темперамента на съзнаващ обществения си дълг интелектуалец. И всичко това не в стила на банално заядливата вестникарска реторика, а с патоса на един граждански и емоционално ангажиран културен енциклопедизъм, който е изпитание за личността и който е почти непостижим за редовия журналист.

Когато през 1931 г. поема важните си административни задължения като пръв председател на Съюза на дружествата на художниците в България, Сирак Скитник не е повече в състояние да поддържа изключително времеемкото си сътрудничество в "Слово" и напуска вестника. Там обаче очевидно дълго не могат да го забравят. И въпреки че след излизането от редиците на редакцията и на втория й артколумнист - Д. Шишманов, "Изкуство и публика" е спряна, в два броя (бр. 3400 и бр. 3403) от 1933 г. рубриката е специално възстановена. Това се прави, за да бъде поздравен Сирака за първата му самостоятелна изложба в салона на Постоянната галерия тъкмо от колоната на онази рубрика, чийто инициатор и всеотдаен поддръжник в продължение почти на десетилетие е бил именно той. В Постоянната галерия е изложил 50 платна на тема "Цветя". За вълнуващото събитие съобщава и възторжено го коментира писателят Вл. Полянов.

В чисто психологически план увлечението на художника с "най-вдъхновената и интелигентна четка" (Ружа Маринска) да рисува цветя, може да бъде тълкувано и като израз на желание да се отърси от тематично-събитийните задължения на журналиста, за да изговори своята лирична изповед с езика на чистата почти като музика - живописна материя. Щедрата живопис на Сирака впрочем трудно се поддава на еднозначни определения. Изкуствоведите с право откриват в нея проява на едно освободено от предразсъдъци и комплекси творческо мислене, което далеч изпреварва националния опит.

* * *

На публикациите на Сирак Скитник във в. "Слово" със сигурност им предстои да бъдат преоткрити и приобщени към националния художествено-публицистичен канон. Съвременният читател ще намери в тях видени и обговорени от неочакван ракурс жалонни факти от културната ни история, ще се натъкне на истински златни залежи от интелектуални прозрения и артистичен есеизъм. На специалистите тези публикации ще дадат твърде много материал за възстановяване на неподозирани подробности от художествения ландшафт на България от времето между световните войни, а за биографите на твореца ще са поредното солидно доказателство за участието му като един от големите вдъхновители и водачи на мощното културно строителство, разгърнато през този период в страната.

От днешна гледна точка текстовете на Сирака в "Слово" наистина са изключително ценни както с историко-познавателното си сдържание, така и като образци на българска публицистика с уникален граждански и артистично-експресивен заряд. Те са твърде важни обаче и като свидетелство за забележителното културотворческо дело на тогавашната българска интелигенция, за силата й да създава духовни стойности и да вярва в българското бъдеще, въпреки преживените жестоки травми от Първата национална катастрофа. Доказателство са за неизчерпаемия й кураж и исторически оптимизъм. Тази интелигенция, чийто забележителен представител е и самият Сирак Скитник, е безусловно отдадена на будителската си мисия. Тя чертае смели културни стратегии и реализира напрегнати творчески планове с неизтощима упоритост, вдъхновявана от неунищожимата си вяра в таланта и в градивния потенциал на своя народ. Тя е обществено активна, но без фанфарна патетика. Тя е волева, упорита, настъпателно съзидателна... И най-важното органично чужда на нихилизма и отровния скепсис, от които жестоко боледува днешното разобщено, изгубило патриотичните си ценностни ориентири, българско общество.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Публика и изкуство

Че има публика, на която в един отзив трябва да се поднесе едно категорично "да" или "не", за да определи отношенията си към известни художествени факти, или към известно изкуство - няма кому да се сърдим. Такава публика има навсякъде - не само у нас.

Но има една друга публика, която претендира (поне тъй изглежда) за по-самостойно отнасяне към художествените прояви - и тя като че ли има нужда от едно странично, елементарно "да" или "не" - за да се успокои в колебанията си и определи отношенията си към известно изкуство или конкретна художествена проява.

И тя е недоволна, когато й дават преценка, а не категорично отрицание, или утвърждение.

Всяко изкуство (картина, скулптура, сценична, инструментална, вокална продукция) е талантливо или бездарно. При определянето на неговата посредственост или талантливост можем да бъдем категорични - дори жестоко категорични понякога. Но при преценката на една несполучлива, но нелишена от талантливост работа, категорично утвърждение, или отричане нищо не изяснява, нито определя истинското отношение на читател, зрител или слушател към нея. Балансирането на достойнства и недостатъци, наистина, създава едно неопределено, досадно дори отношение към нея - но отричането й заради това, още не е преценка.

Преценката не може да оперира само с едно сантиментално "да" и едно лекомислено "не" за успокоение на читателя. Липсата на категоричност в известен отзив понякога определя най-пълно и непосредно отношението му към известни художествени факти.

Отзивите във всекидневния печат, при които мащабът на преценката безотговорно се мени, в които "най" и "по" безмислено угаждат и фокусничат, може да успокояват известни читатели, но тия отзиви правят твърде съмнителни услуги на публика и изкуство.

Както художествената проява, тъй и критичният отзив искат подготовка, за да бъдат правилно възприети - наместо да чакаме сдъвкана храна от него, по-добре е да се снабдим със зъби.

в. "Слово", бр. 1266 / 1926 г.

Талант и култура

Българинът е трудолюбив, българинът е пестелив, българинът е храбър. Това са стереотипни фрази, с които често чужденците искат да определят физиономията ни. Като всяко галантно обобщение, те нито изчерпват, нито напълно потвърждават племенните ни особености.

Онзи, който познава добре проявите на българина в различните области на наука, изкуство и обществен живот, не може да не бъде изненадан от едно друго качество на народа ни - общата негова одареност. В миналото и днес можем да посочим процентно твърде много талантиви хора за един четири милионен народ.

Да оставим миналото. През последното десетилетие в изкуство, музика, литература, почти всяка година се явяват нови хора даровити, подсказващи всички възможности на едно бъдещо развитие.

И все пак малцина оставят следа подир себе си. Какво пречи на тяхното развитие? Незначителен талант? Липса на култура? Изглежда, че последното обстоятелство (ако не единственото) е решающо за обезличаването на нашите таланти. И не само липсата на лична култура, но и липсата на обща култура свеждат усилията на творящите хора до нищо. Там, където не отсъства лична култура, липсата на обща култура довършва разрушението.

И провинцията, и столицата погълнаха много обещаващи таланти, благодарение на един дифузиционен процес, предизвикан от ниското ниво на общата ни художествена култура. Малцина имат сили да му се противопоставят, а още по-малко ще дадат напълно богатството на своето дарование. При наличността на безспорни творчески заложби, нашият художник, нашият писател, музикант като че не могат да надраснат средата си и амбицията на творци незабелязано сменят с ролята на преподаватели на азбука.

Това е може би неизбежен период, но тоя процес трябва с общи усилия да бъде скъсен, ако искаме от съвременното ни изкуство да не остане само тор за бъдещето.

в. "Слово", бр. 1825 / 1928 г.

Мъртъвци

Дълъг е поменикът на преживе мъртвите за нашето изкуство. А между тях имаше младежи, които обещаваха нови земи, ентусиасти, които късаха звездите като зрели плодове, мълчаливци, които изгоряха в своята собствена гордост и лекомислие - дори пепел следа не остана зад тях.

Между тях имаше значителни таланти. Случайно понякога пътя ви кръстосва техния и виждате: в техните очи едно минало е изтляло и утрешният ден не е нито надежда, нито обещание. Дори следи от ноктите на мъка и тревога напразно ще търсите у тях...

Какво става с тия смели ръце и ясни очи, които почват като господари и свършват като божеци?

Хората и земята, в която те заработват, ли са толкова сурови, или те нямат своя собствена земя и свой глас, та умират преждевременно, за да изличат една самолъжа?

Изглежда, че изкуството нито е само талант, нито обикновеното дарование е достатъчно да се създаде и утвърди един нов свят.

Един, два - двадесет, тридесет прекъснати пътя, започнати с дигнати ръце и с топло съчувствие от околните. И толкова разочарования.

Едва ли суровите наши условия имат такъв дял в това натрупвание на мъртъвци, какъвто често им даваме. Защото и оцелелите наши писатели и художници не работят ли при същите условия?

Не липсата ли на творческа воля, на обикновена волевост са причина на тоя низ равнодушни погребения? Или ний се лъжем в значителността на дарованията, които приветствуваме? Защото значителното дарование не предполага ли непреклонна творческа воля?

Пътищата на никого не можем да изменим с мъдрувания. Но нашето младо изкуство и младите, които идат, имат нужда от предпазвания. Трябва да им се напомни, че "таланта", зарит в земята, не изкласява и не се "размножава". Че разумният не пази богатството си в земята.

Многото мъртъвци зад тях трябва да ги научат, че и преди тях е имало възторженици, които лекомислено са посягали към слънцето, безсилни огъня на своето собствено слънце да запазят.

в. "Слово", бр. 1953 / 1928 г.

Онова, което не се случва

Нявга на една открита петербургска сцена се подвизаваше млад двадесетгодишен момък. Името му не помня, сигурно не е станал "голям" певец. Но, уверен съм, че всеки, който е чул неговите "песни", пази прясна следа от онова хипнотично въздействие, което караше слушателите му да се вълнуват до сълзи, да се тълпят с часове смутени, зачаровани, около дървената градинска естрада

Пееше най-обикновени неща - романси, селски песни, може би хиляди пъти слушани. Но странен чар имаше в тоя млад глас; веднага заразяваше с тръпките на нещо дълбоко интимно, човечно, от което не можеш да избягаш, не можеш да скриеш себе си, не можеш да му се противопоставиш. Не можеш дори да го приемеш като нещо, което става вън от тебе. Публиката се връщаше на следната вечер, покорена и нетърпелива.

Тая магия на изкуството, идеща непосредствено от творческата душа като бликнал извор, тоя творчески ток, знаещ безпогрешно (и сляпо) пътищата към човешкото сърце, изглежда, че е изгубен в днешното изкуство. Ний се възхищаваме от техника, от ловкост, от знание, от хиляди дреболии, които са само мост към изкуството, но живата душа на изкуството, която като вярата има силата да мести планини и да разлюшква тълпи, не сме ли затрупали с ненужни жонгльорства и осветени лъжи? Не наша трагедия ли е, че зад почитаните форми и разновидности на съвременното изкуство, несъзнателно и срамливо търсим остатък от тая жива душа, която вълнува, изкарва сълзи и крепи вярата на нашата човечност?

Не затова ли, когато я намерим, лишена от измамните одежди на техника и външен блясък, ний й се покоряваме въпреки нашата възпитаност.

Тая тайна на изкуството не се придобива. Истинският творец се ражда с нея. И не е ли време да помислим повече за нея, отколкото за спекулациите около нея.

Защото през всички времена тя си остава най-верният и близък път към човешкото сърце.

в. "Слово", бр. 1914 / 1928 г.

Без заглавие

Не казвам както някои: че България е единствената страна, където се отглежда невежеството, където се пишат, например, "художествени критики" по събрани мнения, подпитвания и подслушвания, и за картини и изкуство приказват хора, които дори и през плет не са виждали оригинал на чужд художник, от дядо Адама и до днес, въпреки че обичат да правят сравнения с чужди автори.

Не - България не е единствената страна, гдето се въдят горните прелести, но другаде културтрегерите на посредствената мисъл, на джебчийските познания си знаят мястото. И обществото, което сериозно се интересува от изкуство, също знае мястото им и не обръща внимание на убогите им брътвежи.

И те не се сърдят дори когато им кажат, че търсенето им в картината на сюжет, непременно "съществуващ някъде в природата", е сигурен признак на ниско художествено ниво. Те са по-хитри от нашенските третосортни писачи за изкуство, мълчаливо се примиряват с ръста си и не излизат публично да тръбят за невежеството си, както е направил един нашенски пехливанин, който мисли, че от Горублене по-далеко нема.

Да се твърди, че в живописта трябва да се третира сюжет "непременно съществуващ в природата", не е ерес, а пълно неразбиране същността на изкуството - и на изкуствата въобще.

Значителната живопис никога не е имала за цел документалната изобразителност на нещата, значителният художник от всички времена е имал амбицията да преодолее обикновената действителност и от нейните елементи и въздействия да създаде една нова реалност, подчинена на свои закони. Да създаде един свой свят толкова по-убедителен и ценен, колкото творческият елемент у него е по-могъщ.

Да изключим творческото въображение в изкуството - композиционното начало у него - да твърдим, че само съществуващият непременно в природата сюжет може да бъде материал на живописта, това значи да отречем цялото изкуство на миналото и настоящето: религиозното изкуство, историческата живопис, живописта на Изтока, композиционният пейзаж на старите и съвременни художници, илюстрацията - да отречем Рьориха, Врубела, Бьоклина, Миле, Маре, Греко, Коро, Гоя, Сезан, Гоген, всички големи художници до днес. Бедните, те не са знаели за нашите доморасли ценители!

Дори импресионистите, "пред лицето на природата" малко са се интересували дали полуграмотните в изкуството ще имат радостта да "познаят" мястото, което рисуват. Съвременният художник винаги под пейзажната си композиция поставя обикновения надпис: пейзаж. Това не е случайно то определя художествения му мироглед към натурния материал. И, ако добри художници у нас и у чужбина, при все това, свързват картините си, пейзажите си с определено място, то е за успокоение на ценители от средния уровен.

Но изглежда, че те не ценят компромиса, който се прави за тях и непременно искат да уверят и другите, че от Горублене по-далеко нема.

Господа, никой не ви бие по главата да изнисате на публичен показ невежеството си - мълчете. И бъдете уверени, че българското общество добре ще ви благодари.

в. "Слово", бр. 2608 / 1931 г.

Мечтите на победените

За властта на киното се търсят обяснения в най-различни посоки. Много по-сложни са предпоставките на тая власт, изглежда, отколкото си мислим. Няколко елементарни вънкашни положения не могат да обяснят това масово увлечение на съвременника от киното.

В една статия в "Последные новости" Ю. Сазонова (руска писателка, която живя известно време в България) осветява интересна страна на тая масова "психоза".

Кинематографическият сценарий, казва тя, разкрива мечтите и надеждите на съвременните градски маси със същата яснота, каквато Commedia dell-Arte рисува италианския народ през съответната епоха, или французкият панаирски театър - народната тълпа през 17. и 18. век.

Кинематографическият сценарий, както и либретото на италианската комедия или французката пантомима, с малки изключения, е също тъй анонимен. Той е подсказан от вкуса на народните маси. Дори и известни автори трябва да се приспособяват към него. Съществува още една съществена обща черта у киното със стария народен театър: много от големите киноартисти не се превъплъщават в различни фигури, а подобно на Пиаро и Арлекин, те си създават неизменна маска: Чарли Чаплин, Дуглас, Харолд Лойд, Менжу и други.

Едно от очарованието на киноматографа за народния зрител е това, че той се чувствува хазаин в кинематографа. Той съзнава, че той диктува там. Че него слушат.

Бъдещият историк може по кинематографическите сценарии да намери много интересни сведения за стремежите на градските маси, за интимните "мечти на победените" - ония, които не са могли да се наредят между победителите на живота.

Киносценарият не иска правдоподобност и психологическа вярност. Зрителят от масата знае какво може да се чака от правдоподобно развитие на действието: нали това "правдоподобие" го обрича на лишения, грижи, неприятности всеки ден? Той иска в театъра да забрави за неумолимата логика на живота. Да повярва, че капризът, случаят може да разкъса "правдоподобноста" на житейското действие.

Историята на малкия, жалък човек, който изведнъж става богат и силен, често се повтаря в киното. Това е една мечта на всеки от масата.

Малката шивачка знае, че нейният път не ще се измени. Но тя иска да вижда мечтите си реализирани: че изведнъж се появява богаташът, който се влюбва в нея и тя става царица на салоните. Бива и така, че беден добър човек се влюбва в нея, но изневиделица той получава наследство. Често става и друго: тя се влюбва в човек, когото смята за беден и изведнъж той се оказва богат, който има свой дворец, лакеи, автомобил...

Бедният келнер получава наследство, малката хористка става знаменита певица, една красива и богата жена издига бедния и никому неизвестен композитор - мечти, мечти на победените!

Неправдоподобността на киносъбитието дава надежда - тя подсказва, че животът има свои капризи. А милиони чакат това чудо, което ще измени живота им. Те искат, налагат на киното - за една нощ тяхната мечта получава плът...

в. "Слово", бр. 2161 / 1929 г.

В Народния музей

Тежката старинна сграда на Народния Музей с мълчаливата увереност и пренебрежение на мъдрец, който много знае и много е видял, пази своя лик от нахалството на няколко архитектурни безвкусици, стълпили се около него.

Тя знае, че в това време на трескаво "купувам" - "продавам", на увлечение до обезличаване от ежбите и лъжата на днешния ден, малцина се интересуват от чудесата и подвизизите, които пази. И царски прощава на онзи пъстър поток, който всеки ден шуми около него, без да си направи труд да погледне в неговите рудници.

Хубавото, дори в приказките, е зад морета и планини: как може да бъде наистина то до нас - до мястото, гдето си лъскаме обущата и си купуваме копчета за ръкавели...

Трябва наистина празничен подем, за да се събуди любопитството на софиянци към най-ценния институт в страната ни. Съобщиха се куриози: че коренни жители на София не са стъпвали в Народния музей. Те, разбира се, не знаят, че чужденците специално идват да видят нашия музей, в който има археологически екземпляри, които никой европейски музей не притежава.

Все пак утешително е, че подредените сбирки на музея по случай Симеоновите празненства накараха мнозина да заговорят за музейните ни богатства, заставиха жителите на Средец да се откъснат от дребните си залисии.

Няма нужда от големи специални знания, за да почувстваме приказката на миналото, легендарния живот на земята, в която днес живеем, в тежките златни съсъди, намерени при Вълчи трън, в мраморните торсове на богове и богини, във вдъхновените стенописи и икони на старите ни църкви, в обломъците от колони и капители, в полузаличените надписи по плочи и колони, в патинираните бронзови украшения и статуетки, сребърни тасчета, гривни, в орнаменти, дълбани в камък, в злато и сребро. Те сами, без дълги обяснения, възкресяват едно минало, в което непреодолимо се преплитат съдбата на народа и земята ни.

Нека музеят не бърза с прибирането на ценните находки, които сега са изложени по случай празненствата: все мисля, че повече са съвременниците, които ще поискат да видят следите на минали култури, оставени от вековете в бащината им земя.

в. "Слово", бр. 2089 / 1929 г.

Когато стане дума да се подкрепи едно или друго културно дело от страна на държавата, най-лесно се отърсваме от задължение с думите: бедна страна сме, беден народ. Но че проявяваме често и непростителна умствена беднота, и това е вярно.

Съставят се финансови комитети, стопански комитети за регулиране на стопанския живот на страната, за запазване и рационално използуване богатствата на земята ни, но никой наш финансист досега не се е замислил, че у нас има художествено богатство за милиони и милиарди, които съвсем не са за пренебрегване и рационалното запазване на които е от значение за финансовата мощ на държавата ни. Ако ние наистина нямаме държавници, които да ценят художествения паметник сам за себе си, то непростимо е, че той не е ценен поне като обикновен капитал, който понякога невероятно бързо расте. Западният финансист знае това и твърде често намира, че по-изгодно е да вложи парите си в една картина, в една старинна вещ, отколкото всякъде другаде. Картините, скулптурата, мебелът става ценна книга, която едва ли не се котира на борсата.

Да, ние сме бедна страна, и тъкмо затова златото, което имаме, не трябва да го хвърляме на улицата. На нашите старини, на нашите художествени богатства време е да погледнем с други очи. Досега като че ли държавата с досада и снизхождение е предвиждала суми за издържане на художествено-археологическите сбирки. Обидата, че се гледа на тях така, да оставим настрана, но това отношение издава твърде лекомислен държавно-стопански поглед. Та това е лихвоносно богатство, ако трябва да го мерим по неговата лихвоноство. Това е истинският резервен капитал на земята ни. Не го оставяйте на улицата да се руши. Създайте му условия да бъде запазено. Защото тежък ще бъде упрекът на бъдещите поколения.

Трябва да се намерят сухи помещения, за да се запазят ценните стари стенописи на музея; трябва да се внесат на сушина ценните късове мрамор, които се рушат, изложени на студ, на дъжд, на слънце в двора на музея: трябва да се заздравят и рационално запазят старините, пръснати из страната, и да се приберат всички археологически късове, които могат да бъдат унищожени или задигнати. Ако наистина не можем да се грижим за този си имот, да го продадем: чуждите по-добре ще го запазят и ще му се радват.

в. "Слово", бр. 2415 / 1930 г.

Иконата (1)

Интересът към старата икона в последно време извънредно много е нараснал: у хората на изкуството и у част от съвременната публика, която живее с изкуството, тоя интерес не е нито чисто научно формален, нито обикновен израз само на любовта към куриозитетите и редкостите от миналото. В изкуството на една голяма част от представителите на съвременното творчество има твърде много поза, твърде много умувания, многознание и разсъдъчна изобретателност, това уморява дори съвременника, роден в атмосферата и ритъма на днешния ден. И той несъзнателно търси онова, което липсва нему и което малко намира в съвременното изкуство - чиста вяра, вдъхновена непосредност. Не тази ли тъмна жажда към проста пророческа реч, към божеско детски наивитет, към мъченическа искреност кара съвременника на техническите чудеса, на префинено усложнения живот, да търси изкуството на дивака, виденията на монаха-зограф, в които гори една вярваща в себе си и света душа? Тия посягания към миналото не са ли търсения на нещо изгубено от съвременния човек и човека-творец?

Устройват се усилено изложби в Европа на стари майстори, на забравени самобитни култури, на икони - не търсим ли в тях изгубената голяма душа на твореца, която направо е говорила с небето?

Пред мене е една от последните книжки на руското списание "Перезвоны" (Париж), посветена на руската икона: няколко статии, написани с любов и разбиране, репродукции в багри и в черно - един отминал свят, към който винаги ще се връщаме, когато "оскудее" сърцето ни и изсъхне душата ни. Защото няма изкуство без тях.

Руската икона има великолепни образци, понякога много по-интересни от старовизантийските. Имаме ги и ние. Време е и ние да ги обикнем и чрез тях да намерим пътя към изкуството, което иде направо от сърцето.

Шопенхауер казва, че "към всяко велико произведение на изкуството трябва да се отнасяме като с височайша особа. Дързост е ние първи да заговорим с него - трябва почтително да чакаме, то първо да заговори с нас." По отношение на иконата това е още по-вярно: иконата е повече от изкуство. Дълго трябва да чакаме да ни заговори тя сама, особено ако се има предвид какво голямо разстояние ни дели от нея... А когато ни заговори, тя ще ни възвести висша радост - свръхбиологичния смисъл на живота, края на зверинното царство.

Нашият музей притежава много ценна сбирка икони - трябва ли да се казва, че е престъпление, ако те бъдат оставени да се разрушат?

в. "Слово", бр. 2115 / 1929 г.

Иконата (2)

Явен е научният интерес у нас към изкуството на старите иконописци - не малко проучвания са посветени нему, но тепърва с развитието на новото ни изкуство ще се събуди чисто художественият интерес към това живописно богатство, и досега престъпно унижавано от хора, които би трябвало да го пазят.

Тепърва нашият художник ще създаде култ към иконата. И ако не друго, ще се научи от нея - че вяра и искреност са нужни преди всичко за създаване на трайно изкуство.

Другаде тоя култ отдавна съществува: образуват се дружества за запазване на иконата, уреждат се изложби, четат се лекции върху нея. И най-важното - за мнозина тя не е само материал за изследване, а чисто художествен документ.

Дори в Париж русите са образували "общество на иконата". В едно от заседанията на сдружението С. К. Маковски е говорил за личното в изкуството и традициите на иконата. Интересни са неговите мисли: "Ний не можем и не трябва да искаме развитие в иконопиството. Иконата унищожава индивидуалността. Големите подеми в религиозната живопис бележат една победа на духовността. Едно велико "смирение" на личността. Отсъствието на революционно-прогресивни елементи у големите иконописци оприличава тия художници на Божии свещи, горящи през известна епоха за славата на Твореца. Дълбокото иконописко изкуство не се интересува от еволюцията на живописта, от формите и материалите й. Живописта има своя цел, история, тя не поставя предели. Тя се въодушевлява от бъдещето. Опората на иконописта не е в бъдещето, а в миналото."

Следователно, две са само основните изисквания към съвременния иконописец: техническо знание, да се овладее старият занаят, и верност на изобразителните канони. Но иконописката традиция е жива само при религиозен слух. Там не е нужно своеволие.

У нас новата икона се изражда. Не от нежелание да се спазват традициите - а от неразбиранието им, от липсата на чувство към тях и от посредствеността на новите й представители. Дали изпитът, който трябва да минат новите й представители, ще я спаси от простащина и посредственост, е твърде съмнително.

в. "Слово", бр. 1962 / 1928 г.

Тъй не би трябвало да продължава

Във всеки по-голям европейски град е създаден култ към дървото. Това не е израз на сантиментален естетизъм - това е благоустройство, нужда, необходимост преди всичко. Имаме градове, сред които цели гори са запазени непокътнати - никой не дръзва да помисли, че могат да бъдат изсечени за игрище, за блудкави цветни лехи и др. Градът чувства инстиктивно, че дървото е едно от средствата му за самозащита. Специални закони се създават за запазване на дървото при необходими строежи, сред залесени места.

У нас култ към дървото в благоустройствен смисъл няма. Онези, които по длъжност дори трябва да насаждат тоя култ, с лека безотговорна ръка забиват брадва в дървото. Странно е дори: нашият домакин, който грижливо отглежда дръвчетата в градината си, на улицата ей така от каприз може да пречупи засадена фиданка. И не би се много развълнувал да се изсече цялата Борисова градина.

По-лошото е, че има врагове на дървото между самите хора, поставени да го отглеждат и култивират: в продължение само на няколко години безсмислено варварски се изсякоха дърветата в Борисовата градина, Градската градина, пред Художествената академия, пред Военния клуб, при Руския паметник и пр. В Борисовата градина това варварство щеше да продължи, ако възмутени граждани не биха се намесили и обърнали внимание на общинската управа.

В самата София има извънредно малко незаселени места. Слава Богу, че около самия град има такива. Те би трябвало грижливо да бъдат пазени, ако има малко ум и далновидност в градоустройствената ни политика.

Но какво следва: Борисовата градина е заприличала на листо, проядено от гъсеници. Игрища, игрища, игрища, колодруми, лагери, шербетчийници, бюфети... който обича, да направи един списък на тия безчислени културтрегерски институти, които са заграбили Борисовата градина. Като че няма другаде места, а трябваше да се обърне в панаир (с всичките му човешки отпадъци) единственият парк на столицата ни. Създателите му не за това са го готвили.

Никой ли не чувствува голямата отговорност пред бъдещия град за това лудо опустошение на малкото растителност около столицата? Изглежда, че повече ум, съобразителност и чувство на отговорност е имало преди 25-30години.

в. "Слово", бр. 2153 / 1929 г.

Рекламата

От десетина дни в Берлин са открити конгрес и изложба на рекламата. Тъй като и самата реклама има нужда от реклама, международното сдружение на рекламата е взело решение всеки пет години да се свиква световен конгрес. Предпоследният е бил в Лондон (1924 год.). На днешния конгрес присъстват около 3 000 души делегати.

Каквото и да бъде отношението на съвременника към рекламата, не може да се отрече нейното голямо въздействие за практическия и духовен живот на човека. И най-големият скептик не може да избегне нейните внушения. Тя приема хиляди форми - понякога потръсващи дори със своя цинизъм или трагизъм. Прилича на хилядоуст натрапчив агитатор, който по площадите, по улиците, във вагоните, ресторантите, завладява нощта на градовете, вмъква се в кабинета, в спалнята, в будоара, кухнята, клозета... Един неуморим турист, който познава всички курорти, станции за лечение, всички плажове - с еднакъв ентусиазъм и безразличие обикаля глетчерите и взема участие в най-рискованите експерименти от Северния до Южния полюс.

Може ли тогава някой да избегне нейните внушения и примамка?

Рекламата урежда най-интересните надбягвания на човешката хитрина и изобретателност.

Макар че на лондонския рекламен конгрес лозунгът е бил - "Истина в рекламата" - нейната "истина" е твърде относителна. Тя става спор за надмощие. И не престава да бъде най-типичният израз на съвременния жизнен ритъм.

"Рекламата (художественият плакат) краси града”. У нас тя мърси града. И рекламата има своя култура. У нас уличната реклама е малко некултурничка и доста невъзпитана: лепи мръсните си пръсти по всички фасади, издига нахално прогнилите си скелети пред градини, улегнали здания, размята дрипите си по всички стобори и ревностно се грижи да увеличава нечистотиите по улиците. (Сигурно това е едно от договорните й условия с общината.)

Някой се погрижи да й уреди по-прилично място пред двореца. Коваха, чукаха и изчукаха една неприлична "рекламна сграда" в центъра на града. За срам на кого? Такава ли витийствуваща измишльотина трябваше да се тръсне на тоя площад?

Общината трябва най-после да застави концесионерите на рекламата да си уредят специални и прилични места за реклама. И за чистотата, и за добрия изглед на града това трябва да стане. Но терк от "рекламната ограда" пред двореца добре е да не се взема.

в. "Слово", бр. 2157 / 1929 г.

ЛИТЕРАТУРА

Скитник 1930: Скитник, С. Картинни сбирки в провинцията. // Слово, бр. 2542, 1930, с. 1.

Везенков 1943: Везенков, Е. Сирак Скитник в радиото. // Златорог, 1943, кн.3, с. 105.

Каменова 1943: Каменова, А. Да питаме Сирака... // Златорог, 1943, кн.3, с. 108.

Василев 1943: Василев, В. Сирак Скитник човек на театъра. // Златорог, 1943, кн.3, с. 102.

Балкански 1943: Балкански, Н. Сирак Скитник и новата ни живопис. // Златорог, 1943, кн. 3, с. 100.

Скитник 1926: Сирак Скитник. Изкуство и публика. // Слово, бр. 1266, 1926.

Скитник 1928: Скитник, С. Талант и култура. // Слово, бр. 1825, 1928.

Скитник 1929: В Народния музей. // Слово, бр. 2089, 1929.

Скитник 1929а: Скитник, С. Иконата (1). // Слово, 1929.

Скитник 1929б: Скитник, С. Личният чар. // Слово, бр. 1994, 1929.

Скитник б.г.а: Скитник, С. "Александър Невски" в провинцията. // Слово, б.г.

Скитник б.г.б: Скитник, С. Библиотека детски театър. // Слово, б.г.

Скитник б.г.в: Скитник, С. Злато на улицата. // Слово, б.г.

© Людмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2013, № 7 (164)

Други публикации:
Сирак Скитник. Изкуство и публика. Съст. Людмила Стоянова. Варна: ВСУ "Черноризец Храбър", БНР - Радио Варна, 2012.