"ИЗДАНИЕ, В КОЕТО ТЪРЖЕСТВУВА КРАСОТАТА"
"Списание "Художник" и литературата" - ново концептуално литературоведско изследване

Людмила Стоянова

web

Предмет на поредното респектиращо литературноисторическо изследване на проф. дфн Антония Велкова Гайдаржиева, преподавателка във Филологическия факултет на Великотърновския университет, е най-представителното българско периодично артиздание от началото на 20. век списание "Художник" и по-специално иновативното му присъствие в националния културен живот. Рафинираният естетизъм в подбора на текстовете и във формално-стиловото му решение дава повод на авторката да го дефинира като "издание, в което тържествува красотата".

Списанието е амбицирано да приобщава сънародниците ни към високите завоевания на европейската култура и изкуство, но и и да подкрепя младите таланти у дома. Замислено е и осъществено като медиатор между разните видове изкуства, от една страна, и литературната словесност, от друга. Иначе казано, то по самото си рождение е дръзка провокация срещу цеховата изолираност и огражданията в националния художествен живот. Основано е през 1905 г. от родения в Битоля Павел Генадиев, собственик и редактор. През 1906 г. той има щастливата идея да привлече като съредактори античника д-р Александър Балабанов и публициста Симеон Радев. И двамата са в самото начало на дългия си път на интелектуалци, дейни участници в националния културен градеж. Първият е бъдещ професор и един ден ще оглави класическата катедра в Софийския университет. Вторият ще стане най-уважаваният и четен български хронист и публицист. От съвместния труд на тримата се ражда изданието, записано със златни букви в историята на българския периодичен печат. Върху неговите страници, покрай всичко друго, те са оставили и най-ранните свидетелства за културоложката си ерудиция и за безкомпромисния си художествен вкус. Дали са, разбира се, и безспорни доказателства за впечатляващ журналистически концептуализъм и високорезултатен екипен редакторски труд.

Ценено високо от българския духовен елит и до днес, "Художник" е списание-институция и принадлежи към непреходните стойности в националното културно наследство. Заредено е с памет за българското духовно минало, но и с важни философски и естетически послания към българското духовно бъдеще. Между кориците му, според ефектната критическа реторика на младата изследователка, "се засрещат думите и образите. Тук историко-литературни профили и акварелни портрети, оперативни критически отзиви и изкусно стилизирани сецесионни орнаменти, естетико-художествени обзори и нотирани музикални фрагменти, скулптурни изваяния и поетически меланхолии в символистичен дух заедно създават собствения език на изданието, който артикулира, рисува, пише себе си."

"Художник", настоява Велкова Гайдаржиева, не бива да се чете "телеологично", от началото до края, защото "всеки нов брой съприкосновява с паралелни художествени светове, които се пренаписват и променят взаимно." От богатата му съдържателна рамка тя акцентно извежда "романа" на списанието с литературата – отечествена и чужда. Осветила е този роман с влюбеността и емоционалната развълнуваност на горещ ценител, но и с впечатляваща професионална вещина, с проницателния аналитизъм на човека на дисциплиниращия академичен труд, приучен да сондира в дълбочина, да детайлизира и да се взира в контекста – художествен, социален, морално-психологически... Широкообхватният анализ на полифоничната съдържателна фактура на разните годишнини резултира в изключително интригуващите й научни изводи и обобщения.

Толерантността изследователката изтъква като физиономична черта в почерка на редактора-стопанин Генадиев и на двамата му забележителни помощници. Под покрива на "Художник" те безконфликтно приютяват "стари" и "млади" писатели, реалисти-традиционалисти и "ексцентрици"-символисти. Текстове на ветераните възрожденци Иван Вазов и Константин Величков мирно съжителстват с тези на правещи своя литературен прощъпулник в социално-критичната селска проза дебютанти и на представители на "закъснелия, но пълен с амбиции български декаданс".

Определила с основание в труда си "Художник" като "трибуна на българския символизъм", Гайдаржиева се заема с подробен оглед на това как и кои от генерацията на "новите млади", оглавявани духовно от Яворов, са представени в него. Интересуват я мотивите, поради които тук е подсигурен критически комфорт на Т. Траянов, Ем. Попдимитров, С. Скитник, Л. Стоянов, Тр. Кунев... "Художник" на практика се оказва носещата платформа, където, някак интуитивно и без предварително зададени естетически схеми, редакционният екип налага всички тези поети като "нова творческа група, успяла постепенно да преобразува цялото българско художествено пространство."

Попъти, докато поотделно и най-прецизно "картографира" присъствието на всеки от нашите символисти в пейзажа на списанието, А. Велкова-Гайдаржиева намира начин елегантно да формулира и собствените си неконвенционални идеи върху историята и поетиката на тези "херолди на новото", обърнати към "дебрите на модерната душа", внесли нов образен и интонационен формат и нова културно-психологическа атмосфера в литературата ни.

Съществена част от монографията е посветена на литературнокритическите практики в "Художник". В собственото си битие на професионален литератор авторката впрочем има дългогодишни наблюдения и приносни постижения със сондажите си върху поведението на българската критика от началото на миналото столетие. Инвестирала е много интелектуална енергия и лично творческо време с пространни обзори върху това малко щудирано до нея строго специализирано литературно пространство и главните фигури в него. Сега тя подробно осветява дарбите на Симеон Радев като оперативен критик и литературен портретист, изявени в рубриката "Литературни силуети". Специално внимание е отделила на лобиращите му рефлексии върху творчеството на младия Елин Пелин, на протекциите и насърченията му към новото литературно войнство на символистите, но се е спряла подробно и на неглижиращата му, иронико-релативизираща интерпретация на създаденото от редактора на "Мисъл" д-р Кръстев. Изяснила е в дълбочина причините, които стоят в основата на опита на младия Радев да принизи заслугите на "геронта" Кръстев, литературен ментор и вносител на европейски естетически концепти у нас. Концентрирала се е също и над ключовите епизоди от обречената война, която литераторстващият С. Радев, пръв помощник на Генадиев в организирането и списването на "Художник", води със сътвореното от П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров. Влизайки през тунела на времето в задочен диспут с определени Симеон-Радеви критически постановки, тя го назовава "интуитивист-импресионист", рядко находчива и точна квалификация на критическия му модел. Особено високо е оценила есеизиращите етюди на бъдещия автор на "Строители на нова България" върху разказите на "жестокия художник на човешката природа" Г. П. Стаматов, който по думите на Радев "единствен между младите ни белетристи е засягал тънките и болезнени струни на нашето горе-долу културно общество" и на чиято горчива литературна съдба критикът искрено съчувства. Нарочно внимание Велкова-Гайдаржиева отделя върху селективната политика на редакцията и критиците в "Художник", и особено на С. Радев. Способността му да открива и лансира "новолегитимиращи се авторски присъствия", творци, на които им предстои да станат опорни жалони в националния литературен канон, видимо я възхищава.

Като културно градиво, незаслужено пренебрегнато от днешния литературно-исторически наратив, е видяна и оценена от изследователката ключовата критическа статия на Ал. Балабанов "Съвременна българска лирика", поместена в една от годишнините на изданието. Тя осветява опорни имена, стълбове в националната ни поезия: Вазов, К. Христов, П. К. Яворов, П. П. Славейков от гледната точка на съвременника и това й придава особено ценна документална стойност. Заслугата на Ал. Балабанов е, подчертава авторката на изследването, че представя всички тези творци "като завършени лирически светове, като откройващи се гласове и автономни почерци."

Отличното владеене на разнообразен критически инструментариум, лекотата, с която въпреки изтеклото физическо време дешифрира сложните демаркационни линии на отколешни литературни войни и междуличностни противостояния, умението за рентгеноскопско вглеждане в детайлите, съжителството на отговорен научен подход и артистичен критически слог са сред достойнствата на този литературоведски труд, в който за пореден път А. Велкова-Гайдаржиева прави забележителни професионални открития и изявява умението си да ни приобщава към тях без напрежение, с възможно най-комуникативен, най-общителен и четивен критически език. Книгата й би била еднакво интересна и за академичния читател и за всеки любител на литературата, изкушен да узнава нови и нови подробности от нееднозначните и многопластови български литературно-исторически сюжети.

Включването в монографията на репродукциите и гравюрите, публикувани в "Художник", е сред достойнствата на полиграфското й оформление и е в добре намерено съзвучие с общия й културно-реставраторски патос.

© Людмила Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2012, № 11 (156)