Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РЕЙН

Елица Матеева

web

"Не се притеснявай те са само момичета от бара, винаги можеш да ги зарежеш, когато станат досадни. Хайде тръгвай!" Стил отвори зеленото си Пежо 307 и размагнетизира от уличния стълб тялото му. Отначало то като че ли имаше свое мнение по въпроса, стоеше съвсем безизразно, в позиция лотос, единственият приток на енергия се излъчваше от очите му - тези две шоколадови кръгчета m&m съсредоточено обмисляха същността на предложението. "По дяволите, пак заваля, влизай бързо вътре!" Стил изкорени от медитационния блян къдрокосия си приятел и почти го стовари върху новата тапицерия. Рейн не знаеше къде точно да разположи дългите си ръце, но те не го затрудниха особено, спонтанно прегърнаха Стил, дори лявата ръка имаше неблагоразумието да се залепи за бузата на Стил, като закриваше част от погледа му. Стил се обърна към блаженото изражение на Рейн и изквича: "Идиот!" След това с лека погнуса премести ръцете на Рейн от себе си. Почисти се показно. "Аз съм мъж, а мъжете са създадени, за да спукват от чукане мацките, запомни това, Рейн! Мамка му, скапано време!" Завъртя ключа и пусна диска, отвътре с "Private dancer" по всяка вероятност се плезеше Тина Т. Рейн се опитваше да разгадае алгоритъма, по който водните капки се спускаха по стъклото, като рисуваше човечета от вътрешната му страна. Стил го плясна, Рейн мълчаливо довери наплясканата си ръка на дъжда, въпреки паренето от удара, той се чувстваше добре - сякаш някаква гигантска гума беше се погрижила да изтрие Стил и жабарски притенциозната му кола. Затвори очи. Съскането на дъжда го успокои и той заспа.

Рейн можеше да прави много неща, с други така и не сполучи. Имаше чувството, че вместо глава се е сдобил с кожена круша и всеки безнаказано се отбива при него, за да стовари няколко ъперкута и леви крушета за разтуха на душата или за личен тонус. Тогава той реши да се откаже от думите, заключи гласа си и хвърли златното ключе в тоалетната чиния. Но не се отказа от единствения си bad habbit - да наблюдава жената отсреща, на петия етаж. Тя не затваряше широката врата на балкона си, така че Рейн достигаше да точката на кипене, когато я наблюдаваше как се преоблича. Тя беше на около 35, средна хубост и със сигурност не предполагаше, че е обект на мъжка възбуда. Рейн не се интересуваше от биографичните й данни, стигаше му, че докато тя шляпа нагоре-надолу из стаята гола, той свършва, без въобще да го е започвал с някоя, безопасно, без странични последствия, в изящна стерилност.

"За да намериш себе си, понякога трябва да се изгубиш." Голямото рекламно пано включваше следното съдържание: изпод жълтеникава мушама се показваше триъгълно женско лице. Сериозното му въпросително изражение сякаш искаше да каже: "Я, пак си изпуснах влака." Рейн се скри под паното - валеше, рекламният дъждовен пейзаж се явяваше последователно продължение на реалната природна картина. "Дано ми върви по вода... в намирането."

  • Рейн се отказа от думите след тригодишно пъшкане и след неподходяща конфигурация на обстоятелствата. Трябваше с нещо да плаща квартирата си и тъй като в това бе най-вещ, му се наложи да пъшка. Рейн работеше в център по осъществяване на социални контакти с хора в рискова възрастова група. Такъв беше легалният фирмен надслов на службата. В същината си нейнта съдържателна страна се заключаваше: в 10 сиви кабинки, под чиито задушевен свят пет пост-девственици и петима мачисти с нежни сърца осигуряваха еротичния комфорт на хора със сексуални проблеми и обемисти чекови книжки. Рейн беше най-ценният кадър, защото притежаваше дълбоки умения - за него на опашка по телефона се редяха клиенти от двата пола.
  • "Толкова е сочен - като праскова, усещаш заклинанието му по устните си, нали? Кожичката му се залепва по косъмчетата ти, сега отваряш уста и...

    "И го отхапвам! Да, той е толкова...

    "Сладостен, освежаващ като морска пяна, която измива тялото ти и започваш да се отпускаш, разтваряш се, вече нищо няма значение..."

    "Само той и аз! Страхотно е! Господи, да, целувам го, ох, давай!..."

    От другата страна остана само взривоопасното "т-тът". Рейн се изкашля, обикновено ако там все още го очакваха, се чуваше "давай", но явно мъжът беше започнал да консумира прасковата си сам и беше забравил за Рейн. Егоист!

  • Жената влезе в асансьора в последната секунда. Рейн задържа с ръка вратата. Непознатата му благодари и той се обърна назад - към огледалото, оправяше бритона си, внезапно забеляза, че жената го наблюдава жадно. Рейн си представи, че на мястото на главата й незнайно как се е наместило птеродактилско лице. Изведнъж птеродактилката изхвърли дългия си, слузест език и той се впи в устните на Рейн. Странно, но сърцето на Рейн беше променило локалното си вместилище и сега се подвизаваше някъде долу между краката му. Туптенето беше заменено с телефонното "т-тът". Птеродактилката можеше да му бъде майка. Рейн си пое дъх и успя да извика "давай".

  • Етаж 32. Асансьорът разтвори вратите си, жената оправи косите си, покри устните си с лилаво червило, като го разходи два пъти около повърхността им. Отвори черната си трапецовидна чантичка и изпусна от нея своята визитна картичка. Картичката като есенен лист, летеше на каданс и погали бритона на Рейн. "Можеш да ми се обадиш... някога. Чао, коте." "Чао." Асансьорът се спускаше към реалността. Мобилният телефон извъня: "Рейн, починала е... съжалявам."
  • Валеше.

  • "Пич, това е рогът на изобилието! Виж я само как ги друса, майчице ще се пръсна от кеф, не се прави на дебил и й пъхни тази петдесетачка. Заслужава си я. Какво ме зяпаш? Защо мълчиш? Нали парите са мои, тогава мога да правя с тях каквото си искам. Ако искам, мога и теб да накарам да се разчекнеш като тази малка уличница!"
  • Рейн стискаше в ръката си банкнотата, имаше чувството, че срещу него стои огромен, залят с лайна, баскервилски пес, който задушава с отровната си слюнка безпомощните девици, принудени от неизвестен зъл гений да танцуват в оскъдно облекло и да си въобразяват, че са щастливи. Протегна ръка, но вместо да близне с банкнотата изпотените бедра на танцьорката, той се изправи, прегърна кръста й (нещата стават светкавично бързо - без запетайки) толкова неочаквано за него самия, че не успя да синхронизира мислите с поведението си. Дъждът продължаваше своя джокинг върху ламарината и стъклата на Пежото. Рейн и голата танцьорка бяха в колата, която пронизваше магистралта в неизвестна за водача на МПС-то посока.

    "Знаеш ли какво ще ми се случи, ако не се върна там? Ще ме открият и пребият. Разбираш ли? Ти наистина ли си луд, или се опитваш да ме впечатлиш?" Рейн отвори жабката и й подаде пакет носни кърпички. Гримът беше се разхълцал по лицето й. С достойнство партнираше на големите й...

    - Крокодилски сълзи.

    - Какво?

    - Плачеш с големи крокодилски сълзи, майка ми така казваше, когато ми се случваха разни неща и плачех.

    - Заеби и ми кажи какво ще правим?

    - Права си, погребението не си струваше.

    - Моля?

    Рейн отклони Пежото. Спряха. Излезе и разпери ръце. Смееше се. Беше жаден и отвори уста. Водните капки се плъзгаха в нея като загубени стъклени топчета. Започна да плаче. Докато събираше сълзите си в хартиената салфетка, тя спря своя горчив, Ниагарски водопад. За пръв път присъстваше на подобна ситуация - ревящ мъж. Досега мъжете в нейния жизнен цикъл обикновено или я биеха, или я чукаха, никога не й правеха компания в сълзенето. Тя излезе навън и го прегърна.

  • Не знаеха нищо един за друг, но точно в този момент разбраха, че съществуват.
  • Под писъка на дъжда.

     

     

    © Елица Матеева
    =============================
    © Електронно списание LiterNet, 14.10.2006, № 10 (83)

    Други публикации:
    Елица Матеева. Open. Пловдив: 5 звезди, 2005.