РЕЙН

Елица Матеева

web

"Не се притеснявай те са само момичета от бара, винаги можеш да ги зарежеш, когато станат досадни. Хайде тръгвай!" Стил отвори зеленото си Пежо 307 и размагнетизира от уличния стълб тялото му. Отначало то като че ли имаше свое мнение по въпроса, стоеше съвсем безизразно, в позиция лотос, единственият приток на енергия се излъчваше от очите му - тези две шоколадови кръгчета m&m съсредоточено обмисляха същността на предложението. "По дяволите, пак заваля, влизай бързо вътре!" Стил изкорени от медитационния блян къдрокосия си приятел и почти го стовари върху новата тапицерия. Рейн не знаеше къде точно да разположи дългите си ръце, но те не го затрудниха особено, спонтанно прегърнаха Стил, дори лявата ръка имаше неблагоразумието да се залепи за бузата на Стил, като закриваше част от погледа му. Стил се обърна към блаженото изражение на Рейн и изквича: "Идиот!" След това с лека погнуса премести ръцете на Рейн от себе си. Почисти се показно. "Аз съм мъж, а мъжете са създадени, за да спукват от чукане мацките, запомни това, Рейн! Мамка му, скапано време!" Завъртя ключа и пусна диска, отвътре с "Private dancer" по всяка вероятност се плезеше Тина Т. Рейн се опитваше да разгадае алгоритъма, по който водните капки се спускаха по стъклото, като рисуваше човечета от вътрешната му страна. Стил го плясна, Рейн мълчаливо довери наплясканата си ръка на дъжда, въпреки паренето от удара, той се чувстваше добре - сякаш някаква гигантска гума беше се погрижила да изтрие Стил и жабарски притенциозната му кола. Затвори очи. Съскането на дъжда го успокои и той заспа.

Рейн можеше да прави много неща, с други така и не сполучи. Имаше чувството, че вместо глава се е сдобил с кожена круша и всеки безнаказано се отбива при него, за да стовари няколко ъперкута и леви крушета за разтуха на душата или за личен тонус. Тогава той реши да се откаже от думите, заключи гласа си и хвърли златното ключе в тоалетната чиния. Но не се отказа от единствения си bad habbit - да наблюдава жената отсреща, на петия етаж. Тя не затваряше широката врата на балкона си, така че Рейн достигаше да точката на кипене, когато я наблюдаваше как се преоблича. Тя беше на около 35, средна хубост и със сигурност не предполагаше, че е обект на мъжка възбуда. Рейн не се интересуваше от биографичните й данни, стигаше му, че докато тя шляпа нагоре-надолу из стаята гола, той свършва, без въобще да го е започвал с някоя, безопасно, без странични последствия, в изящна стерилност.

"За да намериш себе си, понякога трябва да се изгубиш." Голямото рекламно пано включваше следното съдържание: изпод жълтеникава мушама се показваше триъгълно женско лице. Сериозното му въпросително изражение сякаш искаше да каже: "Я, пак си изпуснах влака." Рейн се скри под паното - валеше, рекламният дъждовен пейзаж се явяваше последователно продължение на реалната природна картина. "Дано ми върви по вода... в намирането."

"Толкова е сочен - като праскова, усещаш заклинанието му по устните си, нали? Кожичката му се залепва по косъмчетата ти, сега отваряш уста и...

"И го отхапвам! Да, той е толкова...

"Сладостен, освежаващ като морска пяна, която измива тялото ти и започваш да се отпускаш, разтваряш се, вече нищо няма значение..."

"Само той и аз! Страхотно е! Господи, да, целувам го, ох, давай!..."

От другата страна остана само взривоопасното "т-тът". Рейн се изкашля, обикновено ако там все още го очакваха, се чуваше "давай", но явно мъжът беше започнал да консумира прасковата си сам и беше забравил за Рейн. Егоист!

Валеше.

Рейн стискаше в ръката си банкнотата, имаше чувството, че срещу него стои огромен, залят с лайна, баскервилски пес, който задушава с отровната си слюнка безпомощните девици, принудени от неизвестен зъл гений да танцуват в оскъдно облекло и да си въобразяват, че са щастливи. Протегна ръка, но вместо да близне с банкнотата изпотените бедра на танцьорката, той се изправи, прегърна кръста й (нещата стават светкавично бързо - без запетайки) толкова неочаквано за него самия, че не успя да синхронизира мислите с поведението си. Дъждът продължаваше своя джокинг върху ламарината и стъклата на Пежото. Рейн и голата танцьорка бяха в колата, която пронизваше магистралта в неизвестна за водача на МПС-то посока.

"Знаеш ли какво ще ми се случи, ако не се върна там? Ще ме открият и пребият. Разбираш ли? Ти наистина ли си луд, или се опитваш да ме впечатлиш?" Рейн отвори жабката и й подаде пакет носни кърпички. Гримът беше се разхълцал по лицето й. С достойнство партнираше на големите й...

- Крокодилски сълзи.

- Какво?

- Плачеш с големи крокодилски сълзи, майка ми така казваше, когато ми се случваха разни неща и плачех.

- Заеби и ми кажи какво ще правим?

- Права си, погребението не си струваше.

- Моля?

Рейн отклони Пежото. Спряха. Излезе и разпери ръце. Смееше се. Беше жаден и отвори уста. Водните капки се плъзгаха в нея като загубени стъклени топчета. Започна да плаче. Докато събираше сълзите си в хартиената салфетка, тя спря своя горчив, Ниагарски водопад. За пръв път присъстваше на подобна ситуация - ревящ мъж. Досега мъжете в нейния жизнен цикъл обикновено или я биеха, или я чукаха, никога не й правеха компания в сълзенето. Тя излезе навън и го прегърна.

Под писъка на дъжда.

© Елица Матеева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2006, № 10 (83)

Други публикации:
Елица Матеева. Open. Пловдив: 5 звезди, 2005.