ПРЕДИ ВЪВЕЖДАНЕТО НА РЕЛИГИЯ В УЧИЛИЩЕ

Цветан Диковски

web

Дебатът за изучаването на задължителен предмет религия в държавните и общински училища се води повече от десет години, но през последните месеци се разгоря с нова сила. Поводът беше литийното шествие, организирано от клирици и обикновени християни на 24 септември 2010 година. Целта на шествието беше да убеди Образователното министерство и други институции в необходимостта от въвеждането на задължителен учебен предмет „религия-православие”. Реакцията на всички заинтерсовани страни не закъсня, като и родителите, и специлистите в повечето случаи се изказваха против подобна стъпка.

Няма да имам физическата възможност да проследя и изложа всички мнения, нито да ги анализирам, но като човек, работил на различни позиции в образованието, и църковнослужител съм достатъчно наясно с материята.

Тук ще си позволя като встъпление да изложа един пример от моята дейност като православен катехет: Преди няколко години малката дъщеря на мой приятел заболя от рядко автоимунно заболяване. Дълго време тя бе обект на тревоги, на специални лекарски и родителски грижи. При една среща с бащата му предложих да се обърне към благодатните средства на Църквата - да заведе детето в храма, да му прочетат молитва, да го причестят. Родителят каза, че за нищо на света не би го направил. Той уточни, че е християнин, но е отблъснат от поведението на свещенослужителите. Според него те се интерсуват само от постъпленията в църковната каса и не ги е грижа за хората. С този мой приятел сме от едно поколение, не сме възпитани в християнски ценности и едва в зряла възраст двамата потърсихме пътя към храма. Когато правех първите стъпки във вярата, той беше до мен. След това аз станах студент, а той остана обикновен труженик, който изкарва хляба на семейсвото си с къртовски труд. Ако направим допитване, ще разберем, че хората, които мислят като него, не са малко.

Гореизложеният пример красноречиво показва, че връзката някъде е прекъсната и за да бъде възстановена отново, са нужни немалко усилия. Ясно и категорично бе обяснено, че не може да се изисква всички деца да изучават православие, тъй като голяма част от семействата не са православни. В отговор, официалните представители и говорители на Църквата започнаха да увъртат, че децата на родители от други вероизповедания ще изберат друга форма на религиозно обучение. Концепцията на БПЦ по въпроса за религиозното обучение явно има своите слаби места, но това е най-малкият проблем.

По мои наблюдения голяма част от представителите на клира са неподготвени за въвеждането на задължителен учебен предмет религия. Ето и моите аргументи в подкрепа на това твърдение:

Мисионерската дейност на Църквата като цяло търпи сериозни критики. Една голяма част от свещенослужителите не развиват просветна дейност в поверените им енории. Има и определен процент от тях, които се ограничават само с извършването на служби и треби. Вярно е, че нещата опират и до средства, но ако се върнем във времето на Римската империя, когато Църквата е била гонена, свещениците не са получавали заплати, но християнството е процъфтявало. Значи, липсват не толкова средства, колкото желание и добра воля. Познавам свещенослужители, които едва свързват двата края, живеят в среда от атеисти, но правят всичко по силите си, за да работят с деца и млади хора. Това са единични случаи. Немалко от расоносците възприемат служението си по-скоро като една от многото професии. Те не осъзнават, че именно мисионерството е тяхната приоритетна задача. По никакъв начин не биха могли да я прехвърлят на образователната система, а дори и да го направят, храмовете пак няма да се напълнят.

Богослужението на църковно-славянски език е съвършено непонятно и недостъпно за по-голямата част от богомолците в храмовете. С това не искам да кажа, че то трябва да се премахне изцяло. Има вариант в манастирите да се служи на църковно-славянски, а в енорийските храмове на български. Могат да бъдат издадени богослужебни книги, при които текстовете вървят паралелно. Така вече е направено със свещеническия „Требник”, с „Часослов” и някои други книги. Факт е, че елементи от богослужебните текстове остават непонятни дори за хора с богословско образование. Преди доста време един колега писа, че след като сме учили руски език, ще можем да схванем смисъла. Не мога да се съглася с него, защото между двата езика има съществени разлики, а и днес в училище руският е заменен от западни езици. И ако богослужебният език е непонятен, християните не могат да вземат пълноценно участие в общата молитва, т.е. остават встрани от духовно-благодатния живот и църковните таинства.

Широко използваният новобългарски превод на Библията е отпреди един век. Текстът си остава свещен, но езикът е далечен за немалка част от съвременните млади хора. Освен това преводачите са се придържали към църковно-славянския библейски текст. Вследствие изданието изобилства от думи, които са близки до езика на отминали епохи и съответно остава недостъпен за един съвременен млад човек. Вярно е, че за нов превод се искат немалко средства, но той е просто необходимост на фона на съвременните преводи, използвани от доста други вероизповедни общности. Друга препоръка, която бих отправил, е да има православен превод за етническите малцинства - на техните езици, за да могат по-лесно да бъдат приобщавани към вярата.

Не на последно място остават периодично раздухваните по медиите и страниците на таблоидите скандали, свързани с лица от клира. Позор за Църквата беше инвалид да бъде изгонен от православен храм от български епископ. Това е откъснат и единичен случай, но и по него Синодът не взе никакви мерки. Ако не се затегне дисциплината и нарушенията на каноните не престанат да се превръщат в правило, епископатът просто няма право на глас по въпроса какво да се учи в училище. Расоносците трябва да си дават сметка, че техният живот е пример за околните, че делата им се гледат под лупа, че всяка тяхна простъпка е удар върху репутацията на институцията БПЦ. Това поставя изискването за щателен подбор на кадрите, особено на претендентите за епископска корона. Казано с едно изречение: трябва да се въведе ред.

Тук е мястото да спомена, че сред светските богослови и някои клирици се прокрадват модернистични тенденции, дошли от Запад. Представят се частни субективни мнения като вековна християнска традиция. Те са обект на спорове и прения, особено този, свързан с подготовката за тайнството св. Причастие. За съжаление, св. Синод не излезе с официално становище по този глобален въпрос. Крайно време е да го направи, за да сложи край на недоразуменията, да уеднакви богослужебната и евхаристийна практика и да въдвори мир.

Висшият клир нито веднъж не заведе съдебно дело срещу екипите на TV-програми, в които кощунстват и окарикатуряват свещенослужители, елементи от вярата и части от църковни обреди. Не се осмели да излезе с обвинение срещу предавания, които тиражират изказвания и клевети срещу един или друг представител на клира. Това допълнително подронва доверието в Църквата и нейните служители, и прилича на мълчаливо примирение с подигравките и спекулациите.

Вероятно към този списък с аргументи биха могли да бъдат добавени и още точки като нередовното изплащане на свещеническите заплати, качеството на свещите и други. Едно е ясно: без кардинални реформи висшият клир по никакъв начин не може да убеди родителите, учителите и институциите, че е загрижен за морала, бъдещето и безопасността на децата. Факт е, че акцията се случва след двайсет години мълчание и вътрешни неразбории. Това кара обществото да се съмнява в благочестивите намерения на всички, които претендират за задължително обучение по религия-православие. Така възниква и въпросът: дали това не е опит да отчетем дейност, да покажем на обществото, че правим нещо, че сме загрижени за някого и за нещо? Но за да се спечели доверието, особено на родителите, се искат много усилия и то не само на думи. Това не става с единични акции и демонстративно литийно шествие. За целта клириците трябва да се превърнат в живи проводници на Божията благодат, да излязат на мисионерска дейност и извън храмовете, да привлекат с делата си, защото именно делата убеждават. Факт е, че там, където се проявява по някакъв начин благодатта Божия, хората сами отиват да търсят изцеление на своите немощи и разрешение на своите проблеми.

Представителите на клира вероятно не разбират, че ако на този етап се въведе общозадължителен предмет религия, това изобщо няма да бъде в тяхна полза. При положение че има разделение по вероизповедания, другите изповедания ще имат съществен превес пред православните. Убеден съм и във факта, че голяма част от родителите ще предпочетат някакъв етико-образователен предмет без наличие на религия в учебното съдържание. От лични наблюдения зная, че другите вероизповедания са много по-организирани. Те с охота инвестират в обучението на кадри, подсигуряват заплащане, набавят специалисти, където е необходимо, дори и в по-малко обитаеми селища.

Аз съм дълбоко убеден в истината на Православието! Питая нужното уважение към българското духовенство. Вярвам в думите на митрополит Климент Търновски, че „ако няма Православие, няма да има и български народ”, но за да го има, то трябва да бъде живо и действено. Трябва да се проявяват инициативи не само на отделни места, а навсякъде, дори в най-отдалечените и най-слабонаселените краища на България. Нужно е да преодолеем закостенялостта, да се отърсим от статуквото, което затваря Църквата в дворовете на храмовете! Трябва да променим себе си, преди да тръгнем да съветваме и да учим другите! За да ни имат доверие и християните, и родителите, и институциите.

© Цветан Диковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2010, № 11 (132)