Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЯКОИ СПОРНИ ФАКТИ ОКОЛО ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Цветан Диковски

web

Преди да пристъпя към разглеждането на основната тема, бих искал да споделя своите спомени, свързани с моя духовен наставник - покойния свещеноиконом Стоян Величков. При една наша беседа той сподели с мен, че по време на своето служение като свещеник многократно е бил подиграван от младежи: “Като минавах покрай техникума, случваше се някой от двора да се провикне: “Кой предаде Левски?”, а друг да му отговори: “Попа!” Християнската общност във Велико Търново познаваше отец Стоян като доблестен и мъдър свещенослужител. Дори след 80-годишната си възраст той продължаваше да служи всеотдайно на ближните си. Сигурен съм, че подигравки като горните дълбоко са го наранявали, при това незаслужено. Всъщност това не е единственият подобен случай.

В навечерието на деня, в който се чества годишнината от смъртта на йеродякон Игнатий - Васил Левски, аз отново си спомям разказа на моя духовен старец и си задавам въпроса: Как така се случи, че една клевета, клюка, интрига и улична мълва стана повод за обвинения срещу служителите на една вековна институция, изиграла своята историческа роля за запазване на националната ни идентичност?

Последните дни на Левски и неговата смърт оставят някои неизяснени въпроси, които дълго време предизвикват противоречия. Едното от тях е предателството срещу Апостола, спомогнало за неговото залавяне и осъждане. Десетилетия наред за негов предател бе смятан свещеникът от Ловеч Кръстьо Никифоров. Дълго време никой не се опита да оспори тази хипотеза. Не е трудно да се досетим защо. По този начин властващите атеисти имаха един аргумент в повече, който да спомогне за оплюването на Българската православна църква. Може би тук трябва да отбележим, че няма по-страшен бич за една държава от националното невежество. Днес, макар че историческите факти опровергаха тази версия, една немалка част от българския народ продължава да приписва предателството на поп Кръстьо.

В интерес на истината, трябва да кажем, че тя се крепи не толкова на исторически документи, колкото на литературни произведения. Единственото изследване, което се опитва да докаже предателството на свещеника, е с автор Д. Т. Страшимиров и датира от 1927 година - “Левски пред къкринската Голгота”. Всъщност той го написва в отговор на малкия сборник събрани свидетелства от Данаил Кацев-Бурски - “Истината по предателството на Васил Левски”, издаден през 1926 година. За съжаление, малцина са се вслушали в думите на живите свидетели от онова време, които за пръв път неопровержимо доказват, че поп Кръстьо не е предател. Материалите, върху които стъпва това твърдение, са дописки от вестник “Независимост”. Те са приписвани на Любен Каравелов, тъй като по онова време той се занимава с издаването на вестника. Първата дописка от 1873 година посочва двама ловчанлии - Добри Механджията и Пано Петков “обявлен чапкънин”. По-нататък известието повествува: “Тука има помешен и един поп, но ние и до днес не сме известени, доколко е голямо неговото предателство”. Това е изказано по-скоро като съмнение отколкото като факт. Никъде не се споменава името на свещеника Кръстьо. Едва през 1874 година на страниците на вестника се появява една изцяло тенденциозна дописка, която говори за предателството на ловешкия свещеник като за категорично доказан факт. Тя го описва с такива негативни краски, че всеки, който я прочете, да се отврати от него. Макар някои да приписват дописката на Любен Каравелов, при сравнение с личната коренспонденция на Тодор Николов (писмо до Иван Драсов), се доказва, че той е авторът на известието. Изразите от писмото и дописката съвпадат едно към едно. Макар и неподкрепени от исторически доказателства, тези редове са написани по такъв начин, че завладяват сърцата на родолюбивите ловчанлии и на немалка част от българите, познавали по онова време комитетския касиер поп Кръстьо. Това предрешава съдбата му. Никой не желае да разговаря с него, когато той е влизал в кафенето, всички демонстративно са напускали. Така още тогава му е отнета възможността да се оправдае и защити. Никой не се вслушва в думите му. Провалят опита му да се защити писмено от страниците на пловдивския вестник “Марица”. Иван Вазов увековечава уличната мълва в своята ода за Левски. Това още веднъж спомага името на ловешкия свещеник да бъде заклеймено като името на Юда и винаги да се споменава с омраза и презрение. Една грешка, за която историята рано или късно ще ни търси сметка.

За да бъдем обективни по отношение на разигралата се трагедия, трябва да проследим хронологичния ред на събитията.

Някои комитетски дейци, събрали се около Димитър Общи, обсъждат нападение и обир на държавната поща с оглед набавянето на пари за оръжие. Тя превозва значителни суми от събрани данъци от Орхание (дн. Ботевград) за София. Българският революционен централен комитет забранява извършването на подобен терористичен акт. Един от хората, които застават на страната на Левски против извършването на обира, е свещеникът Кръстьо от Ловеч. Бил е един от малкото хора, които са си давали ясна сметка какви могат да бъдат последствията от такова деяние.

Въпреки забраната на БРЦК, и лично на Васил Левски, на 22 септември 1872 година Общи напада Орханийската поща в Арабаконашкия проход. Подобно нещо се случва за пръв път и това хвърля в тревога турските власти. Започват арести, води се следствие. Въпреки че то е свързано с обира, стават и някои други разкрития, които пренасят разследването и разпитите в София.

Пръв проговаря Тодор Бръмбара от Тетевенските колиби. Той признава своето участие и издава някои от съучастниците си, както и главатаря Димитър Общи.

Тук според Николай Хайтов един от главните виновници за предателството срещу Апостола се явява тетевенският даскал Иван Лилов Фурнаджиев (Иван Топала) - секретар на тетевенския революционен комитет. Предателството му излиза наяве след разкриване съдържанието на следствените архиви. Наред с издаването на името на Левски, той му прави подробен словесен портрет. В описанието влиза и това, че когато Дяконът говори, устната му се повдига нагоре и единият му зъб се показва малко навън. Споменава, че той е от Карлово и всяка седмица сменя самоличността си. Това става на 26 октомври 1872 година. Не е ясно дали в основата на предателството лежи конфликт или е сторено от страх, но то остава документиран факт.

Когато на 27 октомври е заловен Димитър Общи, той разширява предателството си върху цялата комитетска мрежа и цялостната дейност на Апостола. Издава и неговия център Ловеч. Оттам Общи издава Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и поп Кръстьо. Него той не знае по име и го назовава само поп. Вследствие на това, наред с председателя Марин поп Луканов и Пъшков е арестуван и бащата на първия - поп Лукан.

При очната ставка с Общи той е освободен, а другите двама са откарани в София. В Ловеч и двамата не признават нищо. След установяването на грешката е задържан и поп Кръстьо. За неговото арестуване водещия следствието Мазхар паша изпраща телеграма. Той е отведен в конака и бит, а на сутринта е върнат. Погрешно е твърдението, че е освободен след извършено предателство. Всъщност е поставен под домашен арест и пред къщата му пази заптие.

Според мнението на Иван Петев, турците са сигурни, че Левски ще дойде в Ловеч и оставят свещеника като примамка за него. За разлика от другите задържани (Марин и Димитър) свещеникът е отведен насила и подложен на жесток побой. Преди това той умишлено е поддържал добри отношения с представителите на властта, за да може да научава по нещо, от което да се ползва комитетът. Неговите показания са изпратени в София. Вероятно една от причините да не бъде изпратен и той, освен посочената по-горе, е и тази, че в това време затворът е препълнен. Макар че доверието на властите е снето от него, той не е направил самопризнания, нито е предал някого. Логично е управниците да са разярени. По това време са разкрити и други видни българи, ползващи се с тяхното доверие, участници в революционните комитети.

По времето на тези събития Левски е в Тракия, където реорганизира комитетите съгласно взетите на събранието в Букурещ решения. След като научава за провала на Общи и за масовите арести, той решава да спаси каквото може от комитетската организация. Въпреки че в Пловдив всички го убеждават да не тръгва, безразсъдно смел, Апостола се отправя за Ловеч. Целта му е да прибере комитетския архив и да замине за Влашко, където да презимува. Около 10-ти декември 1872 г. той е в село Колибето, в околностите на Троянския манастир. Там се настанява при игуменката на девическия манастир София Коева, провежда среща с членовете на троянския революционен комитет и още няколко верни съзаклятници.

На 24 срещу 25 той вече се е промъкнал под носа на турската полиция в Ловеч. Отсяда в дома на Николчо и Марийка Сиркови. За времето, прекарано от Васил Левски в дома й, баба Марийка по-късно разказва. Най-достоверно нейният разказ е записан от Иван Войников. Умишлено и целенасочено Д. Пъшков и М. поп Луканов изкривяват този разказ. По време на престоя си там, според свидетелството на старата жена, Левски нито се е срещал с поп Кръстьо, нито е изпращал писмо до него. Изцяло тенденциозни са и твърденията, че Апостола се е съмнявал в свещеника. Двамата се познават от Белград, от времето когато ловчанският свещеник учи в тамошната семинария (1868 г.). Може да се каже, че Левски е познавал християнските му качества и тези на революционер по-добре от някои ловчанлии. Марийка Сиркова също категорично отхвърля подобно твърдение. Според нея Кръстьо дори не е знаел, че Левски е в Ловеч. Това се приема и от историците Ив. Унджиев и Н. Гайдаров. Тук Дяконът не е дошъл да гради комитет, а само да прибере архива. Той не би рискувал срещи и събрания извън необходимото, особено след като цялата ловешка полиция е на крак.

На следващия ден Апостола се прехвърля в дома на Величка Хашнова, сестра на Марин поп Луканов. Малко преди това в продължение на десет дена тя е задържана от турците, според тогавашната практика не в конака, както са постъпвали с мъжете, а в дома на свещеника - Кръстьо. Вероятно поради това, че той след разпита и побоя в конака не е отведен в София, у Хашнова възниква съмнението, че последният е проговорил. По време на престоя на Левски в дома й, тя се опитва да убеди и него в своето подозрение. Дяконът храни голямо доверие в свещеника и не вярва на нейните думи. (Това е видно от книгата на Д. Кацев-Бурски, за която стана въпрос по-горе.) Той се приготвя тайно да напусне града. В самара на коня е зашита комитетската архива.

Успява да се измъкне от Ловеч. Срещат се с Николчо Цветков и тръгват през лозята. Революционерът не знае нищо за разкритията на И. Л. Фурнаджиев срещу него. Сега целта му е да се добере до Влашко, където да изчака идването на пролетта. Пътят му минава през Търново. Къкринското ханче по стечение на обстоятелствата се явява мястото, където двамата ще пренощуват. Недалеч от Пази мост насреща им се явява група заптиета. Предвожда ги Хасан Али чауш - Помакът. Двамата ги забелязват и се разделят. Али чауш ги спира един по един и ги пита, кои са и къде отиват. Нормално е в такъв момент да проверяват всеки. Това не е първата среща на Али чауш с революционера. Заптието е учудено от отговора. Левски твърди, че е ловчанлия и е тръгнал да види колко кола боклук са стоварили на лозето му. Освен това допълва, че го познава. Пазителите на реда отминават, а Левски и Николчо отново се събират.

В едно съвременно изключително задълбочено изследване Иван Петев твърди, че именно тази среща се е оказала фатална, тъй като е подбудила подозренията на старшия жандарм. Християнин, който на връх Коледа е тръгнал да провери колко коли боклук са му стоварили... Левски твърди, че е от Ловеч, Али чауш не го познава. При това, лицето му е подозрително познато отнякъде. Явно достатъчно причини да се усъмни. При една от предишните им срещи Дяконът твърди, че е свищовски търговец. Фактите, предизвикали подозрения, карат заптиетата да направят проверка на Къкринското ханче. Рано сутринта те осъмват пред ханчето. Левски се опитва да разкъса обръча с два револвера, но след кратка схватка е задържан. Там са арестувани също Николчо Цветков и съдържателят на ханчето Христо Цонев Латинеца. По пътя за Ловеч двамата са бити със сопи, да кажат този ли е Левски. И двамата съзаклятници не проговарят. Дяконът се представя за търговец, преселил се във Влашко. В Ловеч каймакаминът му показва портрета на Левски и го пита дали го познава. Апостола отрича. Още един силен аргумент, който доказва, че там той не е идентифициран. Едва след като е отведен в Търново, след няколко разпита революционерът разкрива кой е. Всъщност, ако беше установена самоличността му в Ловеч, той щеше да бъде изпратен направо в София, а не в Търново.

Останалото е добре известно. Проведено е разследване. Левски не разкрива никого от членовете на комитета. Осъден е на смърт чрез обесване. Преди да бъде изпълнена присъдата, е изповядан и причастен от свещеника Тодор Митов.

За разочарование на някои предубедени хора тук липсва предателство в смисъл, че някой е посочил мястото на срещата, че е предал за пари, че е посочил на властта къде се крие Васил Левски. Предателство има, но в него по никакъв начин не е замесен съвестният комитетски деец отец Кръстьо Никифоров.

Интригата, която предизвиква подозрението срещу него, тръгва от сестрата на Марин поп Луканов - Величка Хашнова. След като Марин е предаден от Общи и заловен заедно с Д. Пъшков, а Кръстьо не е, у Хашнова трайно се загнездва подозрението, че той е проговорил. Подозренията й се засилват, след като брат й заедно с Пъшков са изпратени на заточение в Диарбекир. Със сигурност може да се каже, че погрешното задържане на поп Лукан, вместо на поп Кръстьо, е причина той да не бъде сполетян от същата участ.

От книгата на Данаил Кацев-Бурски излизат на бял свят някои свидетелства на очевидци, на хора, лично познавали и Левски, и поп Кръстьо. Тя съдържа спомени на съвременници, снимки, писма, факсимилета. В защита на свещеника е фактът, че екзарх Йосиф не го лишава от правото да служи, въпреки носещата се на всеослушание клевета. Негов защитник е и поп Георги Антипов - жълтешки войвода, който го познава лично: “Поп Кръстьо умря беден, болен и чист!” Твърди той. В защита на доблестния комитетски деец се изказва многократно и революционерът и сподвижник на Левски Яким Шишков. Друго свидетелство, което излага Д. Кацев-Бурски е свързано с желанието за лична саморазправа на брата на Левски - Петър с предателя. Той отива в Ловеч, но не извършва предвиденото покушение над поп Кръстьо. Пред сестра си Яна същият споделя, че не е убил свещеника, защото той не е предателят.

Свещенослужителят се опитва да публикува една “дописка” в своя защита. Статията е със заглавие “Памятник на свещенодякона Игнатия Левски (дописка)”. В нея поп Кръстьо пише, че ако е имал желание и намерение да прави разкрития и предателства, той е имал много по-удобно време да го направи и е могъл да предаде много хора, но не е предател. Там споделя още острото си несъгласие срещу разбойнически актове от рода на обира на държавната поща и нападението в дома на Денчо Халача. Дълбоко подчертава, че не той е предателят, но виновници са тези, които клеветят него. Негодува и се възмущава, че някои, пишейки се поборници, са станали чорбаджии и народни изедници. За съжаление статията не вижда бял свят. Разкритията в книгата “Истината по предателството на Васил Левски” задълбават в посока семейството на В. Хашнова. Марин поп Луканов след Освобождението е кмет на Ловеч. Именно по негово нареждане статията, придружена с документи, е иззета от пощата от Д. Пъшков, който по това време е негов подчинен. Притиснат до стената, последният признава това свое деяние. Марин поп Луканов, Христо Луканов и хората около тях надъхани продължават да тиражират версията за предателството на поп Кръстьо. Може би една от причините е, че последният ги обвинява при обира на орханийската поща в желание за лично облагодетелстване. Крах търпи и дописката във вестник “Независимост”, която представя свещеника като богат и заможен, а всъщност той умира в крайна бедност.

Така както губи почва под краката си версията, че Кръстьо е предал за пари, също толкова несъстоятелна е и тази, че е извършил предателство от страх. Един човек, който е основател на комитета и пръв донася писанията на Раковски в града, не може да бъде наречен страхливец. Доказателство за това е и фактът, че произнася пламенна реч срещу гръцкия владика Иларион Ловчански в негово присъствие (1869 г.). След като разбира, че го клеветят и уличават в предателство, той казва на всеослушание, че е готов, ако вината му се докаже, да бъде разстрелян. Тези и други доказателства ясно доказват, че не е страхливец, и твърденията, че е извършил предателство от страх отново са интриги и клевети.

Оставям на историците да напишат един по-подробен труд, който да разкрие достойнствата на ловчанския свещеник и комитетски деец свещеника Кръстьо Никифоров. Той не заслужава участта, която са му отредили някои, както негови, така и наши съвременници. Най-малкото, защото историята не трябва да се гради на лъжи и не трябва да заклеймява с лека ръка. Все още, въпреки доказателствата, извлечени от следствените архиви, никой не е оплюл и заклеймил Димитър Общи, Иван Фурнаджиев, Тодор Бръмбара по начина, по който бе заклеймен невинният ловчански поп. Но верни са и думите на Николай Хайтов, който твърди, че другите народи, ако някъде имат в историята си предателства, гледат да ги покрият и премълчат. Ние се ровим, търсим и огласяваме, лепим етикети, каляме се, плюем се, кроим интриги, но не правим нищо, за да поправим злото.

Предателства е имало тогава, предателства има и днес. Но те нито са основното в историята, нито са прецедент за национална гордост, за да ги вадим от забвението и да ги превръщаме в сензации. Защото историята се гради от личности. И те като всички хора имат своите положителни и отрицателни страни. Историята се пише от хора, които също могат да допуснат грешки. Но заради грешките на отделни хора не може да бъде заклеймявана нито Църквата, нито свещеническото съсловие. Никой не бива да бъде осъждан с лека ръка, а и не сме ние хората, които да съдим. Може би дори само заради факта, че осъждането е много тежък грях!

 

 

© Цветан Диковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2007, № 2 (87)