Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАКВО ЩЯХ ДА РАЗКАЖА ЗА ПРАВОСЛАВИЕТО В “ШОУТО НА СЛАВИ”

Цветан Диковски

web

Този материал се яви вследствие на едно странно и неочаквано събитие в моя живот. Една сутрин, като проверявах електронната си поща, открих имейл от сценариста на телевизионното предаване “Шоуто на Слави”. В писмото си Росен Петров ми отправяше любезна покана за гостуване в небезизвестното TV шоу. Поводът за поканата се оказа моят личен интернет блог, който съдържа линкове към православни уебстраници и подробен архив с публикациите ми http://c-dikovski.blogspot.com. Господин Петров ми предлагаше да проведем с водещия - Слави Трифонов, разговор на тема: “Що е православно християнство и има ли то почва у нас?”. Важни съображения от личен и обществен характер ме накараха учтиво да отклоня поканата на сценариста. И все пак, като се позамислих, осъзнах, че темата е актуална и имам какво да кажа по нея.

Когато си свързан с богословската наука, не можеш лесно да избегнеш заучените постулати и да се измъкнеш от определенията, поместени в учебниците. Вярно е, че и без тях не може, но те не винаги съумяват да отразят личното, вътрешното, духовното преживяване. Много хора, занимаващи се с история, археология и философия, вероятно знаят, че то - православното християнство, е най-древната форма на християнско вероизповедание. Като дума християнство произлиза от името на своя Основател - Богочовекът Иисус Христос (Деян. 11:26). Първоначално езичниците идолопоклонци са влагали в нея негативен и презрителен смисъл и едва по-късно тя се превръща в най-използваното нарицателно за хората, носещи в сърцата си спасителната вяра. Понятието православен идва от старогръцкото orthos - прав, правилен и doxa - слава. Буквализираният превод - правилно да славим Бога е следствие от това, че немалка част от богослужебните текстове са предназначени за възхвала на Бога или на личности, просияли с духовен подвиг и достигнали святост. Това е сторено по време, когато християнската Църква е обект на атака от страна на изкривени учения - ереси - епохата на Вселенските събори от ІV до VІІІ век.

Абстрахирам се от буквалния превод - правилно да славим Бога, защото в случая става въпрос за нещо много по-съществено. Това означава да живеем по такъв начин, че да прославяме Бога с делата си, и хората, като виждат нашия живот, да въздават слава Богу (Мат. 5:16). Така аз си позволявам да интерпретирам понятието православно християнство. Това иначе кратко изречение обобщава в себе си една цялостна философия и начин на живот. То означава да обичаме и уважаваме хората около себе си, да им помагаме с каквото можем, да не ги мразим и да не създаваме конфликти. От голямо значение е да не превръщаме грижите за плътта в похоти (Рим. 13:14). Отношението ни към Бога в нашите разговори, в делата ни, в посещението на богослужението трябва да бъде такова, че да бъде съобразено с християнския нравствен закон. В същото време то не бива да става повод за съблазън на околните, да не допускаме да ни обвиняват в лицемерие и в превъзнасяне. Всъщност малцина са хората, които наистина успяват да го постигнат в пълнота.

Погледнато извън личния план за индивидуално спасение, понятието православно християнство обхваща милиони хора по целия свят, обединени в Църквата. Много съвременни хора я свързват единствено с представителите на клира. Но всъщност тя включва в себе си всички хора, приели Кръщение, водещи духовен живот, стремящи се към духовно усъвършенстване.

Днес различни религиозни общности парадират с това, че предлагат път за усъвършенстване. Православието също предлага благодатни възможности за духовно възрастване. Повечето от средствата за постигане на съвършенство са много по-леки за изпълнение от тези, препоръчвани например от някои източни учения. Християнското съвършенство е съвършенство в любовта - най-висшата добродетел. Това, което отличава православното християнство от другите - учения, секти и прочее, е възможността за спасение на душата. То се извършва в един невидим и недостъпен за човешките сетива духовен мир, в който хората, живели според учението на своя божествен Учител - Христос, наследяват вечно блажено състояние. Това не е нещо материално, а по-скоро състояние на човешкия дух. С това е свързана и нашата християнска надежда, че въпреки всички несгоди и несправедливости в този свят, ние не сме забравени от Бога и Той ще ни спаси в един по-съвършен, нетленен и непреходен свят. Съответно хората, които са се отделили или отлъчили от Божията благодат, ще страдат и именно в това се състоят техните адски мъки.

Като основа за постигането на спасение Бог дава една основна заповед, да Го обичаме от цялото си сърце и душа, и с всичкия си разум, и да обичаме ближния като себе си (Мат. 22:37-40). Днес за много хора понятието любов се изчерпва с отношенията между мъж и жена или с уважението към най-близките хора. Но християнската любов стига много по-далеч, тя води до оказване на милосърдие към съвършено непознати хора, води до отдаване на съзнателния живот в посвещение на Бога, до пълно отричане от всичко суетно, земно и материално.

Любовта е изява на свободния човешки дух. Затова и всеки според силите и възможностите си сам избира своя път. Дали християнинът ще стане монах и ще посвети целия си живот в служение на Бога и Църквата, дали ще стане свещеник и ще бъде пастир на своите ближни православни, дали ще бъде учител, който учи на добро и възпитава децата в благочестие, дали ще помага в църковното пеене, всеки дава това, което може, това, на което е способен. Тези, които нямат достатъчно време и възможности да се посветят на Църквата, също имат своя път в православното християнство. Те ще бъдат пример за околните светски настроени хора, ще посещават богослужението, ще се възползват от тайнствата, ще отгледат и възпитат деца християнчета. Бог не иска от никого нещо, което е пряко силите му, нещо, което сам не желае.

Въпросът: “Има ли православното християнство почва у нас”, трябва да се разглежда повече в неговия духовен аспект, но не бива да се пренебрегват и вековните традиции на българския народ. Почвата за разпространение на християнството това са душите на хората. Вероятно на много хора би им се искало да чуят един категоричен отговор от рода на: “българинът е атеист” или “българинът е православен”. Уви, такава констатация е невъзможна и то не само по отношение на българина, а и на човек от каквато и да е националност. Защото както петте пръста на ръката не са еднакви, така и хората са коренно различни помежду си. Освен това не бива да се забравя, че у нас битуват и други вероизповедания - инославни (католици, протестанти), мюсюлмани, дъновисти, както и други представители на нехристиянски секти.

Много сполучливо, още по време на своята проповед, Спасителят онагледява възприемчивостта към християнството с притчата за сеяча (Марк 4). Някой би възразил, че Той говори за времето, по което проповядва, или че я отнася само до хората, с които всекидневно е общувал. Но факт е, че думите Му са валидни както за съвременниците Му - преки слушатели на благовестието, така и за хората, живели от основаването на Църквата до наши дни.

По онова време, когато се ражда християнската Църква, разпространението на евангелското благовестие е било доста по-сложна задача - изисквало е обикаляне от град на град, от една област в друга. Преките ученици на Иисус Христос са проповядвали устно или са писали послания, някои от които са влезли в състава на Библията. Днес гласът на Православието може да достигне до хората по най-различни начини. Библията е преведена на десетки езици, има специализирани телевизионни и радиопредавания, в една част от вестниците и списанията има православни рубрики, а отделно от това има електронни издания в интернет, православни портали и каталози на различни езици. Това спомага семената на вярата да достигнат до всяка душа, до всеки човек. Може да се случи някой просто да следи телевизионната програма и да чуе празничното богослужение например за Рождество Христово. Ако дълбоко съдържателните и мелодични песнопения докоснат сърцето му, той може да бъде привлечен от Православието и да потърси повече информация. Обръщането към Бога може да започне с един разговор, с изслушването на една проповед, с една статия в интернет. Има хора, които сами търсят духовното и желаят да го реализират в своя живот, а има и такива, които имат основи, върху които после надграждат. Има семейства, които държат на православните традиции и дават на децата си нужното възпитание, а има и такива, които наставляват децата си в положителна нравствена посока, но без да използват за основа религията. Възпитани по този начин подраствещите имат в себе си фундамент, който може по-късно да развият в търсене на духовното и сами да достигнат до православното християнство.

В притчата за сеяча Иисус Христос визира различните типове хора и тяхната възприемчивост към евангелското слово (Марк 4:3-8). Той разказва, че когато сеячът сее, едни семена падат край пътя и ги грабват птиците, други падат на каменисто място, те поникват скоро, но силното слънце ги изсушава. Някои семена падат сред тръни и тръните ги задушават, затова не успяват да изкласят. Има обаче и такива, които падат на добра почва и дават плод: едно трийсет, друго шейсет, трето сто зърна. Сам Той предлага на Своите ученици тълкувание на притчата, което тълкувание, разбира се, се отнася и за всички нас.

Падналото край пътя са хора, които слушат словото, но съвсем скоро идва сатаната и го грабва от сърцето им (Марк 4:15). Друга категория, са тези, които слушат словото и го приемат с радост, но нямат в себе си корен и са непостоянни, когато настане скръб или гонение заради вярата, се отричат (Марк 4:16,17). Има и такива, които възприемат словото, но грижите или примамливите богатства го задушават и то не принася плод (Марк 4:19). Посеяното на добра земя са ония, които слушат евангелското слово, то пуска в тях дълбоки корени и те дават духовен плод всеки според силите си (Марк 4:20).

Няма съмнение, че днес съблазните са много повече отколкото са били в раннохристиянската древност. Днес една голяма част от хората следват своите желания - търсят светското, плътското, материалното. Нерядко се случва, когато говориш на някого за спасението на душата, той да каже: “Ти добре ми ги говориш тези неща, но как да ти повярвам, като гледам, че светът е затънал в несправедливост и когато аз живея на ръба на мизерията”. По-голямата част от българите изобщо и не се интерсуват от духовния живот, от благодатното спасително учение, което предлага православната Църква.

Това обаче съвсем не означава, че Православието няма почва у нас. И днес има хора от различни възрасти, които търсят литература, посещават беседи, ходят редовно и участват в богослужението, стремят се към духовно усъвършенстване. Именно те са благодатната почва, за която сценаристът Росен Петров искаше да разговаряме с водещия на шоуто - Слави Трифонов. Това са хора, които не се притесняват, че безбожниците може да им се присмеят, че може да ги обвинят в ретроградност или лицемерие. Всеки от тях се намира на различно ниво в своето духовно развитие, но се стреми да върви нагоре по стръмната лествица. Не съм в състояние да определя какъв е техният брой. Някой би казал, че не са много, но моите лични наблюдения показват, че не са никак малко.

Мъдрият старец Паисий Светогорец говори за тези съвременни християни и заключава, че техният живот е много по-труден от живота на онези, които са живели в разцвета на християнството. Много по-лесно е да вършиш добро, когато всички около теб са добри и християни. Когато обаче повечето хора около теб са враждебно настроени към Православието, е много по-трудно. Защото нашето общество не търпи различните, особено ако са по-извисени от другите. То всячески ще се стреми да откъсне християните от техния спасителен път, да ги увлече по пътя на греха, на светското, на плътското. Именно затова преподобни Паисий Светогорец отбелязва, че животът на съвременния християнин е подвиг. Той визира болестното състояние на съвременното общество, като казва, че светският начин на живот, дори светският начин на мислене е болест. Малцина могат да вникнат в тези мъдри думи, но за мен старецът е прав. Не мога да определя като здравомислещи хора, които умишлено не възпитават децата си във вяра и християнски добродетели, за да не им се подиграят техните връстници. Днес се смята за по-нормално един младеж да стане наркоман или една девойка да стане проститутка, но не и християни. Най-честото оправдание е, че такива са времената. Това за мен си е чиста патология в начина на мислене.

Именно с този светски начин на мислене се сблъскват съвременните православни в България. Те се сблъскват с всеобщото неверие, гордост, похот и нетолерантност на околните. Нерядко те страдат, когато виждат как техни близки се отдават на пагубни пороци, страдат от невъзможността да променят нещата. Това е също своеобразна форма на подвиг. Наличието на такива млади, а и по-възрастни хора красноречиво говори, че православното християнство има почва у нас.

Факт е, че наличието на Православие в България е трън в очите и на воинстващите управляващи атеисти и на обикновените граждани безбожници. Именно те създават всячески условия за отравянето на тази духовна почва, върху която би могло да се развие и изкласи православното християнство. Всеки от тях според възможностите си воюва срещу християнството. Управляващите толерират сектите и пречат на православните, не позволяват да се изучава християнство в училище. Медиите сипят кал върху православното духовенство и само търсят повод да раздухат някой скандал. Телевизионните канали - филмите и предаванията, създават стотици отрицателни модели за подражание и въздигат в култ субкултурата. Хората, възпитани в атеизъм, се подиграват на вярващите, като особено нахални в това отношение са младежите. На вярващите в много случаи се гледа едва ли не като на хора с психически отклонения. Православните търпят много несправедливости заради това, че избягват да правят компромиси със съвестта си.

Но Православието продължава да съществува напук на всички тези неща, напук на няколко десетилетия атеизъм, напук на всички усилия на управляващите да го заличат от историческата сцена, да го подменят с нещо друго, по-удобно за тях. Защото, както мъдро е заключил търновския митрополит Климент, от наличието на православно християнство и духовност у нас зависи оцеляването ни като нация и сигурността на държавата. Жалко само, че мнозина, водени от лични и партийни интереси, не искат да го осъзнаят. Но и те ще преминат, така както преминаха други преди тях и бяха забравени. Ще преминат стотици суетни и преходни земни неща, ще премине и “Шоуто на Слави”, така, както си отидоха “Ку-ку”, “Каналето”, “Клуб НЛО” и други шоупрограми и комерсиални игри. А православното християнство ще продължи да съществува, защото то е неподвластно на времето и за него се грижи сам Бог...

 

 

© Цветан Диковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.09.2007, № 9 (94)