Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИЛЕТА

Антон Терзиев

web

На Костадин

Да се преоблечем ли преди партито довечера? Ще ни стигне ли газта? Какво по дяволите сдъвках преди малко? Кога жена ми ще мe срита отново по глезените? Ох, ето че пак го направи! Не я поглеждам, знам какво означава сигнала. Седем минава, а още сме в Гуцал, вместо да пърпорим към София и трийсетия рожден ден на пресветлия ни кум. Аз обаче, уви, съм с вързани ръце и уста. Причината е Костадин. Стар приятел на баща й, който вече втори час ме държи в плен с двуцевката на прямия си поглед и език. Да придърпвам нагоре чорапите за смекчаване на ефекта от поредното напомняне, е единственото нещо, което мога и правя.

Между градската ми физиономия и широкия морав нос на Костадин стоят две изпотени чаши, алпака с мезета и петдесет години разлика в трудовия стаж с алкохола. Ръбът на масата чезне в силно наведения му към мен търбух. Не знам от какво ще се пръсне главата ми по-напред. От децибелите зад железните му пломби или от саблен удар на възлестите лопати, с които едновременно жестикулира и се храни. Отвън ме пърли горелката на дъха му, отвътре - домашния спирт, който вече многократно не отказвам. Пъстрото ветрило от роднини, вместо да свири клинч шумно одобрява цветистия разказ, който искам-неискам, ще отнеса в подарък.

И така. Костадин си имал петел. Декоративен. Японски. Жълтурко се наричал. Харемът на Жълтурко примирал накокошинен в тъмната барака, докато осемгодишният гласовит екземпляр се радвал на четвърт декар свобода. Цапал важно с осемте си пръста покрай колците с домати, дуел гуша в лехите с чушлета и корнишони, а когато му скимнело, току прехвръквал, върху навеса на курника и се провиквал самохвално. Самовлюбените му траектории обаче един ден го закарват в опасна близост с каракачанката на съседа - Мима. В момента, в който Жълтурко доближава оградата, рунтавото „йети”, с подбелени очи, висящ език и смразяващ рев, плонжира в телената мрежа.

- Абе бръснех се, когато това стана. Помислих, че е избухнала мина! - пали се пак Костадин и сочи порязаната си дясна буза - доказателство за преживения стрес.

Костадин излиза, както си е с пяната навън. Каракачанката предвидливо се е била покрила. Минава той покрай курника и злокобното му предчувствие се потвърждава. Безжизнен, Жълтурко лежал в туфата със здравец. Костадин се срива на колене и го вдига нежно в шепи. Шарените доспехи на Жълтурко блестели като парадната униформа на загинал на бойното поле герой. Огненото сърце зад тях не издържало. Незабавно последвалата аутопсия постановила инфаркт на миокарда. Почернен без време, Костадин се втурва да мъсти. Първо дебне Мима с ижовката си, но после решава да действа цивилизовано. Сваля приклада и отива в Долна Баня, да търси Николай, единствения представител на закона в градчето. Преди него обаче, Костадин среща натоварената си със захарбрашносолмакарони жена. Информирана за разигралата се драма, тя далновидно скланя мъжа си да не се излага пред хората. Прибира Костадин мъката си в душата и ето го пред мен. Със сухи сълзи в очите, ярост и яд в юмрука.

- Е, хайде, вземай, яж - рязко млъкнал, Костадин бута пред мен чинията с мезета. Преди малко боднах някаква жилава, кафяво-черна мръвка, но я преглътнах машинално.

- Какво е това? - питам аз.

- Петльови гребени.

Утихнали, без да забележа, сега всички, без мен и жена ми, избухват в яростен кикот.

Костенец е зад гърба ни, а гробовното мълчание в колата още стои непокътнато. Само царската туршия на задната седалка подрънква ритмично. С качването на магистралата коремът ми се обажда с жален хленч. Катя прихва.

- И ти ли си гладен, пиле, - като заклет вегетарианец, жена ми рядко хапва на гости - нали си падаше по вуду-ритуали? - намеква ми за филма „Ангелско сърце”.

- Айде, звънни на Любо - казвам аз, престорено сърдит.

- Звъннах, докато зареждаше газ. Чакат ни, сготвили са нещо засукано - пиле по хавайски.

- Пиле по хавайски?

- Пиле по хавайски.

До София остават трийсет гладни километра. Жена ми оставя педала на газта да потъне и пейзажът се превръща в размазан зелено-червен фототапет.

Заварваме купона в жк ”Свобода” в напреднал стадий. Кумът ни разлива ракия за мен и портокалов сок за жена ми и свива ръка на фуния пред устата си. Повечето му думи се губят в общата гълчава, но къркорещият ми корем долавя общия смисъл:

- Майка ми... Стои във фурната... Още пием... Да ти сложа ли чиния?

Катя ме насърчава с вдигнат палец, но, аз, нали не съм възпитан така, любезно отказвам, с което давам основание коремът ми да ме намрази буквално в червата. Час по-късно, вече съм готов да приема от раз всяка една покана, но, компанията все още храни общия разговор предимно с водка.

В единайсе и петнайсет вдигаме гълъбите. Ива, приятелката на Любо, предлага все пак да ни сложи малко от хавайското пиле, преди да тръгнем, но веднъж станали, как да седнем пак? С мисъл за собствената си дребнавост нахлузвам кецовете си и се сбогувам. По стълбите слизаме с едно на ум за кейефси на „Гарибалди”, което знаем, че работи до дванайсет. Преди да влезем в заведението, едно рошаво като врабче момче ми подава нещо. Иконка-календарче с Архангел Михаил. Знаете ги, от тези кичозните, дето остават във вас срещу доброволно дарена сума. Аз отказвам с отворена длан и ловко го заобикалям. С периферното си зрение виждам момчето да се отправя към сваления прозорец на Катя. Хващам персонала на заведението, секунда преди касата да затвори. Излизам тържествуващ. С шампионски вдигната десница и порция пилешки крилца, димяща в нея.

Десет минути по-късно, отново в колата, катерим „Цариградско” закъм Плиска. Царската туршия на задната седалка се е уморила да дрънчи, затова пък зад колана ми излизат все по-безочливи звуци.

- Млък, животно такова - нежно, но решително, Катя пресича в зародиш плахия ми бунт, пуска скоростния лост и ме погалва по лявата ръка.

Вторачен хищно в пилешките крилца на архангел Михаил, аз отвръщам с беззвучна усмивка. Въртя календарчето-иконка в невярващите си ръце и си мисля. За японския петел, за хавайското пиле и за архангела с детето.

 

 

© Антон Терзиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2010, № 11 (132)