Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИКАКЪВ ПОРТРЕТ ЗА ХУДОЖНИКА

web

Нека приемем за симфония ставащото! -
в този момент нищо друго не може да се
случи...
...Освен
това, което се случи. И то е, че лице в
лице с вторите, първите, по-високо развитите
сетивни органи, едро заграбиха
с пълни шепи от блестящия шанс... Те бяха заобиколени от гиганти,
да, но не станаха джуджета и не искат да се надяват.
Те живеят и не искат където паднат телата им да лежат...
Не като бенедиктинците: каквото господарят - това и кучето...
Не разгъват жестоки истории в жестоки поеми, романи!


Какво стана? Какво
се получи! - Проклето дете на художник, аз
станах неонов човек. Тоест всеки
ден с газта аз
стапям стъклото в тръбите и инжектирам капка
по капка живак, за да препусне
като хероин във вените на наркоман -
да, това имам предвид,
цимент и сантимент в пантеона на смъртта - да, това има предвид,
която миналото ни донесе смъртоносно тежко
като подарък от бащите ни,
затова не е странно, че ни се присънват премиери,
премиери, на които никому не акомпанират.
Ето за какво говоря - Красивото е невъзможното начало,
щом трябва да целуваш всеки ден дявола в устата, а
дебели подпухнали езици,
                                                        между
дебели подпухнали корици
упорито да продължават да тъпчат с безсмислени стърготини
коремите на белите щастливи хора. Коремите на белите
нещастни хора,
коремите на белите равнодушни хора. Издутите кореми
на хора пепелници. За които две не означава
очите на приятеля, а брой рижави и черни котки -
хайде - брой ти сега!
Боже, прати още едно отче, ако ни обичаш!


(Вода измества дупките. Наместо асфалт - празнотата.
Вода измества очите. Наместо алкохол - самотата...)

Като холандските чаши на червените лалета,
като тропическите чаши на жадните за месо растения,
като отдалечените от ръцете ни празни чаши -
плътна завеса от капки и листа пълни отскубнатите, търкалящи се
по трамвайните линии червени кока-кола чадъри.

По трамвайните линии кока-кола хора с черни, черни чадъри
се търкалят като отскубнати листа и плътна завеса от капки
крие широко разтворените им и раздалечени празни очи -
като тропическите чаши на жадните за месо растения,
като холандските чаши на червените лалета, сега и винаги...

Куче с жена и двама мъже с коси пред очите,
с коси, които се залепват по устните и с коси на брадите, и всичките
мръсни стоят, един в друг сгушени и неподвижни,
стоят зад края на дъжда, стоят и не са събудени.

Куче с жена и двама мъже, куп празни кореми в
дрехите, и всичките мръсни. Сред куп празни, но
с останал пръст мастикабрендиракияменташампанско
винобираромуискитекилаконякджинводка по дъната,
стоят зад края на дъжда, стоят и не чакат нито 72,
нито 76, нито пък дъжда да спре все някога.

Куче с жена и двама мъже, един в друг сгушени, и
балсамирани в кал тела, тела - 24-часови мавзолеи
на скръбта, тела - 24-часови музеи на калта, отварят
въображаемите тежки врати на музея точно навреме
и срещу бутилка или чаша за вход безмълвно те канят
да споделиш пътешествието им зад края на дъжда.


(Аз знам, че страшен, страшен, страшен, страшен,
страшен, страшен дъжд ще падне. Боб Дилън...)

Капки по бузите на колите! Капки и по бузите във колите.
И си мисля, че и на дамата е адски самотно близо до фара...
(Дамата само чака да зърне дъжда в някого. Някого с червено
цвете и червено яке от шушляк, за да свие дамския си чадър
и да скочи отново над локвата до тротоара...) Там автобусите
като шлепове от дъжда излизат на плиткото и засядат... Те
в плавния дрейф събират замръзналите, вече свити чадъри.


Крадците нямат съвременници.
Така започва всяко представление от следващите,
а следващите представления високи
като високоталантливи топки - да, познавам ги всичките
високи топки, които ниските полицаи със свинско-кръгли
подредени - като по хладилните витрини - не добре
измити и кръвясали глави следят с наемния си поглед, а
после ловко свалят и обработват с върха на едната
кубинка и изстрелват с върха на другата кубинка точно там,
точно там, под рамката, и бележат златния гол в рамката
на вратата, която всъщност завинаги рамкира Златния поpтрет
на един завинаги страхуващ се от дузпата вратар.
И голът е позлатен, а не златен.
И вратарят, о, ти позна - съм Аз!


Колко лесно приемаш подпухналите като развалени
зеленчуци женски тела на продавачки - и те някога галени от майка,
зад зеленчуковите сергии на твоя любим зеленчуков пазар?
Продавачки на твоите любими малки, снарядоподобни,
с крайчета на бели дантели, с крайчета къдравозелени
китайски зелки.
                                                            - Това е въпросът.
Колко лесно би посегнал към горивото за обратния път, колко
лесно би се справил със страха, със страха от глада, а с глада?,
колко лесно би облякъл фланелка на титуляр с името ти на гърба й?
                                                            - Това е въпросът.
Пробвай да питаш майка си и баща си защо нищо от това никога
не ги накара да се променят и въпреки отговора им не спирай,
никога не спирай,
защото така казват в края на всеки филм.
Пресата гърми:
ПРОКЛЕТИ ДЕЦА. ТЕ ВСИЧКИ СИ ПРИЛИЧАТ. ПРОКЛЕТИ НЕУДАЧНИЦИ. ТЕ ВСИЧКИ СИ ПРИЛИЧАТ...


Ти, който четеш интервютата на звездите
и със синя химикалка, на която със синьо пише Big,
проектираш с ченгелчета и бастунчета Неартистичното си
сиво име в списъка за интерферон, докато мислиш, че
изкуството е, ха-ха-ха, шизофрения - Ти.
Заслужаваш ли повече топката хартия в чантата на проститутката
от Проститутката?


Мокрите палта и чорапи, от които лошо се настива, знаят -
днес вратите няма да отворят. Шофьорът чака потопа да отмине.

Струйки размазана пот
мият дебелите диоптри на стъклата
мият следите от безброй безименни пръсти
държали билети за нищото
с ръце високо вдигнати
но не от ярост
не и от радост
и не в юмрук


И докато мислиш над това,

Аз
Аз ще
Аз ще продължавам
Аз ще продължавам да мечтая
Аз ще продължавам да мечтая за
Аз ще продължавам да мечтая за неща,
Аз ще продължавам да мечтая за неща, които
Аз ще продължавам да мечтая за неща, които никога
Аз ще продължавам да мечтая за неща, които никога не са
Аз ще продължавам да мечтая за неща, които никога не са били

убежище от всекидневната ти некомпетентност.

Убиец, убиец, убиец! - хрипти полицаят на фоторобота.

В кухнята под масата се наведи и знам, че е тежък,
но ще го издърпаш -
големия червен картонен кашон от лазерен принтер. В него -
Точно така! - е бялата картонена кутия от обувки. Вадим я.
Не, не тази, на която с черен маркер си написал Сандали Катя,
а тази, на която с черния маркер не написа нищо.
Внимателно с хартиеното тиксо отваряш капака, а вътре:
свити лактивеждиочикиткираменапуткиръцеустни
космати ушикракаташацизадницигънкибръчкибенки
голи зъбигърбовеглезенисгъвкивратовеноктизърна
изпъкнали адамовиябълкивеникоремихрущялискули
отпуснати мускуликуровегърдибрадичкибедра...

И се опитай - знам, че е тежко - да сглобиш моя фоторобот.
И не забравяй, моля те, да го подпишеш.


НИКАКЪВ ПОРТРЕТ ЗА ХУДОЖНИКА - А как иначе?

Щом беднякът е портрет на банкера и ядреният физик е портрет
на човека, натискащ копчето...
Чий портрет е художникът?

Щом миньорът е портрет на пилота и журналистът е портрет
на богослова...
Чий портрет е художникът?

Щом машинистът е портрет на еколога и логопедът е портрет
на тенора...
Чий портрет е художникът?

Шом пощальонът е портрет на писателя и преводачът е портрет
на разузнавача...
Чий портрет е художникът?

Щом хамалинът е портрет на прокурора и водопроводчикът
е техен портрет...
Чий портрет е художникът?

И накрая, щом адвокатът е портрет на дявола и психологът е портрет на дявола...
Чий портрет е художникът?

Чий портрет е художникът?!

На чистача,
на оплетените в паяжини гръцки и римски...

На чистача,
на оплетените в неон подземни и полулегални...

Да?

На чистача,
на оплетените със силикон почасови и нелегални...

На чистача,
на оплетените с кръвоносни съдове леви, прави, десни и резедави...

Да?

На чистача,
на оплетените със сребърна нишка, смъртоносни и фалшиви...

На чистача,
на оплетените с една кука фигури на пеперуди...

Да?

На чистача,
на оплетените с кинолента недостижими, малки, смешни и големи...

На чистача,
на оплетените с редове издадени, преиздадени и забравени...

Да?

О, да!
Чистачът -
на Оплетените!


А общият работник? - "Той върви
по тротоара пред Централните хали,
той мечтае не за месото, което, както
винаги, крачи около него и Теб и е
мъртво, а за месото, което си виси
там, където би трябвало да виси.
Истинското месо, месото, което е
нужно на него, на теб и вашите малки...
Всичко е затънало в нашите собствени трупове! -
Ние се храним с тонове древно месо, да! -
И сега общият работник върви, и сега той се
забравя върху тротоара пред Централните хали
на психоматичния свят и лайната на тази
цивилизация, натрупани на купчини по улиците -
като пясък по първия бряг оставят следи те..."


А общият работник? - Той сега изнася с количката
мощната пробита глава на бика, изнася получилата
последен кръвоизлив глава на стария бял мъж, изнася
в тишина хартиената глава на минотавър от сцената.
За какво мисли сега общият работник? За какво мисли
главата на общия работник, докато е извън пясъка на
арената и носи трупа на бика, докато е извън хромираните
врати на реанимацията и носи трупа на мъжа, докато е
извън сцената и носи трупа на минотавъра?
Дали мисли за чифт остри зъби сега, да, той често мисли за това.
Чифт остри, бели, предни, равни и ослепително
блестящи зъби, които презрително да изплюе на земята
пред Централните хали, един по един, когато
Сляпата кучка отново го удари.


Вместо да откаже подадената му книга,
той я сграбчи и я разкъса на парчета.
Посегна и към останалите. Тъй като
не успя да ги вземе, той вдигна от
земята вече накъсаните парчета
и продължи да разкъсва и да
разкъсва, и да разкъсва,
и да разкъсва...


Да, стократно му натякват стотиците надписи
из стотиците подлези - БОГ Е МЪРТЪВ, но той е
още жив и не чете "ЧЕТЕТЕ БИБЛИЯТА", той
не препрочита и не тълкува, а, без да се замисля,
общият работник знае винаги:
обречени на прах са всичките религии.
Това е казано.


Тази нощ, когато насън се любуваш на главата на
Художника, седнал удобно сред колекцията в хола,
днес, когато се приготвяш трескаво и тържествено,
днес, когато нямаш търпение представлението веднъж,
веднъж само да започне... аз отливам сребърни еднодоларови
куршуми и пълня с тях сребърните гладки цеви, и включвам
мегафона, и извиквам в ушите на шайката бели мъже:


Никакъв портрет за художника не е нужен
Той може само да те заблуди
Никакъв портрет за художника не е нужен
Може да се познаеш в него което е ужасно
Никакъв портрет за художника не е нужен
Боята не замества кръвта никога
Никакъв портрет за художника не е нужен
Защото във всички ни се таят едни и същи мисли
Никакъв
Никакъв
Никакъв
Никакъв
Никакъв портрет за художника не е нужен
За мен поредния сребърен куршум
за теб поредното сухо мартини
Никакъв портрет за художника не е нужен
Сега изключвам с радост уредите
радост от това че никога не мога да изключа Себе си
Никакъв портрет за художника не е нужен
Никакъв портрет за художника не е нужен
Защото ръцете ми като цеви сега сочат срещу ти
защото сега сребърните куршуми летят
и аз се моля никога да не улучат теб

Защото - много тъжно е да бъдеш Някой

Но някога
когато някой Никой те застреля
Приятелю
повярвай винаги оставаш жив

 

 

© Антон Терзиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2008, № 2 (99)

Други публикации:
Антон Терзиев. Никакъв портрет за художника. Пловдив: Жанет 45, 2007.