НАГЛА ИСТОРИЯ

Антон Терзиев

web

От известно време стриктно наблюдавам Алекс как всяка божа сутрин влиза в един охлузен аутлет в квартал „Надежда” и излиза от него чак вечерта. Почти през час, като всеки друг смъртно отегчен продавач и той подгъва крак над обърната каса с празни бирени шишета пред вратата, пали поредната цигара, която едва ли му се пуши, отваря новия брой на безплатния столичен вестник или пък чеше Лора от съседния магазин за дамски обувки там, където нея най-малко я сърби; въпреки че въпросната дама, не само че не е Мис Свят, ами и сутрин й е далеч по-лесно да вдига сърдито-скърцащата щора на витрината си, отколкото натежалите от разгулна нощ клепачи в отговор на глуповато-ухилените лафове на Алекс.

Когато няма клиенти, Алекс обикновено чете лекции по икономика, седнал върху стар, покрит с „автентични” перуански шалове, сандък - от тези, които обикновено служат за поставка на касовия апарат или на тонколонките в магазинчетата от този клас - с отворена бира в ръка и чипс в другата. Това, разбира се, е само за прикритие - лекциите, не бирата и чипсът. Алекс се интересува от икономика толкова, колкото цигуларят в подлеза на Плиска от кариера в Миланската Скала. Алекс е закачил задочно в Софийския, само и само да се измъкне от майка си и от пределите на Варна. Последната ежедневно надувала главата му с приказки за баща му - колко много го обичал и колко трудно било за мъж като него да показва открито чувствата си. Откъде знае всичко това тази жена, Алекс няма представа, в крайна сметка и двамата не са виждали очите му от доста години.

Не знам дали Алекс си е пожелавал слънцето да изгрее на неговата улица под формата на гигантски черен, ослепително лъскав и безшумен джип - на дневна светлина тези зверове обикновено хъркат в подземни бърлоги от бетон - но една февруарска сутрин точно това се случва. Пръв от луксозния танк слиза шофьорът - колкото нисък, толкова и широк главорез, с профил на връзка ключове и прическа на паралелепипед. Боецът заобикаля машината в бодра крачка и отваря вратата на задната седалка, през която се подават първо мъжки крак (обут в кубинка!), а после и ръката на млада дама, на която шофьорът непохватно предлага своето менгеме. Колкото и да не им се вярва - на Лора от магазина за дамски обувки и на Алекс, по всичко личи, че тройката възнамерява да влезе именно в ниския, невзрачен гараж, титулуван гръмко аутлет. Дамата държи в едната си ръка обемист найлонов плик, а кавалерът й, както казах, въпреки очевидния си бандитски статут, носи обикновени войнишки кубинки. Двамата се шмугват в магазинчето, преди Алекс да си вдигне ченето, а шофьорът остава под козирката на кооперацията, в монолитната поза на обърнато V, прикривайки вратата със скрития в марковото си сако ресторантски фризер. Вътре Алекс пуска климатика да духа „топло”, сваля смешната шапка, с която топли обръснатата си глава, разкарва и разпилените във ветрило ксерокопирани лекции и разглежда посетителите си. Девойката всъщност му е позната, Алекс си спомня, че я е виждал в магазина си и преди, но в различна компания. Наричат я Вера. Вера притежава дискретния чар на буржоазията, независимо от произхода си - думите, които си разменят на влизане, за всеки биха били достатъчни, за да разпознае в нейно лице съгражданка на Алекс. Е, лице силно казано, все пак очите й са скрити зад слънчеви очила с размерите на Лихтенщайн. За разлика от крехката структура на Вера, „меценатът” й има тяло на вселенски шампион по смъртоносни изкуства. Когато сваля черното си кожено яке, двойната му хиксел тениска, едва покрива кълбетата на раменете му. Алекс редовно използва лоста в квартирата си, но сега е принуден да признае, че бицепсът му се нанася едва два пъти в китката на чудовището отсреща.

- Приятел, имаш ли не’кви якенца за работа? - Алекс се поуспокоява, гласът, който чува, е доста приятен баритон. Изважда две-три закачалки с масивна рокерия и му ги подава.

- Дима - Вера изскача от пробната в три четвърти стреч шлифер, подчертаващ основните й ценности. - Дии-маа!?

- Ммм... - Дима не й обръща никакво внимание. Лактите му, облечени с оребрени протектори секат въздуха така, сякаш разбиват наредени тухли, а зад угрижената му физиономия текат буйни, пълноводни процеси.

- Да не забравиш, като тръгваме, да кажеш на момчето да си види вентилатора! - Пренебрегната отново, варненската перла се скрива обратно с гневно дърпане на завеската, а Дима се прехвърля на секцията за панталони, за да фиксира веднага тези, с комбат шарки.

- Тези двата, приятел...

Алекс преглъща на сухо.

- Аха?

- Стават ли за работа?

- За каква работа?

- За работа бе, за работа - повтаря Дима под носа си и без да дочака отговор на странния си въпрос, хвърля два чифта камуфлажни панталони при „якенцата”, отделени в ръцете на Алекс.

В този момент вратата се рязко се отваря и се показва прическата на паралелепипед.

- Дима?

- Мммм... - Дима се оглежда за още „работно” облекло.

- Време е! - казва главата и бързо се отдръпва назад.

Дима изръмжава утвърдително и подбира приятелката си с отворена шепа, нещо, което в неговия свят навярно означава най-интимна ласка.

Двамата навиват на руло панталоните, якетата и шлифера и излизат с бързината, с която са се появили. Алекс благоразумно остава да наблюдава отвътре, сам, сред ароматите на скъпи парфюми. За негов ужас, джипът спира малко след потеглянето си. Задната врата се отваря, съгражданката на Алекс изскача и се затичва към него. Алекс инстинктивно се отдръпва, за да се подготви за новия щурм.

- Приятелят ми... - Алекс не може да разбере от какво толкова се задъхва тя, от смях ли, от студения въздух ли...

- Дима... - Алекс вече е сигурен - малката е дишала от онази дрога в шишенцата, попърс.

- Забрави да ти каже, да си видиш вентилатора!

Алекс няма много време за ответна реакция, просто регистрира изчезването на Вера обратно в тъмното купе на машината. Колата тъкмо излиза от полезрението му, когато Лора от магазина за дамски обувки препречва хоризонта му. Алекс обаче пресича любопитството й в зародиш. Пресяга се, завърта ключа, обръща табелката на „Затворено” и скоро вижда огорчения й гръб. Отива до пробната, отметва завесата и застива неподвижен - ослушва се. Чува само перката на климатика. Една година откак е тук, а вентилаторът никога не е работил, по простата причина, че собственикът на магазина беше демонтирал вътрешния механизъм. Алекс вдига ръце към квадратния му пластмасов предпазител и го отмества с разклащане и без усилие. Прикрепен е без винтове. Зад него стои обемистия, мистериозен найлонов плик, с който Вера влезе в магазина. В този момент сърцето на Алекс удря гърдите му, както палка конга-барабани.

На следващата сутрин Алекс подранява отварянето на магазина с половин час. Вдига тикнатия под вратата безплатен вестник с едната си ръка, с другата придържа пластмасова чашка. Още преди да отключи, широкоформатната снимка от първата страница на мъж в гръб с белезници на ръцете го сепва и той разлива малко от кафето си. В приведения гръб на „работника”-културист, Алекс разпознава собствената си стока

Половин час по-късно, още не свършил със сутрешния парцал на пода, вчерашната извънземна сцена се повтаря като дежа ву. В един миг черният джип заема безшумно мястото си от предния ден, а в следващия по нищо не личи да го е напускал последните 24 часа. Шофьорът излиза, заобикаля колата и отваря вратата на задната седалка, но оттам сега излиза само Вера. Ослепително слънчева и сексапилна повече от всякога, тя прави невидим, но могъщ жест, който кара горилата й да седне обратно зад волана на бронетранспортьора и послушно да изчезне заедно с него. С видимо доволство от ефективната си власт, Вера отправя убийствената си походка към седящия върху обърнатата каса с бирени бутилки Алекс и го заковава с пресипналия си глас.

- Пипал ли си пликът, пиле?

- Не - „Пилето” не лъже, не го е и докосвал.

- Много добре. - Вера оформя една щедра розова усмивка и понечва да го докосне с пръст по нослето, когато Алекс се намръщва и не се стърпява да зададе ненужния въпрос:

- Къде е приятелят ти?

- Дима? - Вера реагира така, сякаш чува това име за първи път.

- Дима.

- Ами той... Не четеш ли вестници? Те писаха...

- Не - лъже Алекс. - Не чета.

- Виж сега. Ще вляза в пробната и ще изляза оттам след пет минути и всичко ще бъде наред. Окей?

- Окей - Алекс кимва, но не се ухилва, въпреки че Лора от магазина за дамски обувки се пули отсреща и си умира да разбере какво става.

И ето че Вера влиза в магазинчето, което за мен може да означава само едно - време е да напусна скривалището си на втория етаж в срещуположната на гаража панелна гарсониера, да оставя колегите си да се занимават с миникамерата и подслушвателното устройство и да изляза на сцената в целия си блясък на цивилно ченге. Тоест, с почти нищо.

© Антон Терзиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2011, № 1 (134)