LOCAL HEROES

Антон Терзиев

web

Едно нещо преебе ли се, веднага го зарязвам и хващам друго.
И така я карам.
Лу Рийд

- Прекрачиш ли прага веднъж, остатъкът от живота ти минава ето така - Косьо щрака с безименния и палеца на дясната, - без болка.

Ето така пием пред прага на Low chic, мистериозно нано-магазинче за клубен аутфит близо до Попа. Национал по водна топка в края на 80-те, наркоман и алкохолик през 90-те, Косьо е ужасно окей със сега. От известно време обаче нямам никаква представа за какво говори.

- ... никаква болка, копеле.

От сплъстената растителност на главата му стърчат гърбав нос, едра жълта усмивка и дълъг като плажа на Езерец поглед. Но не син като синьото на заводски деним, а син като синьото на протъркан от стотици барстолове ливайс. Готин поглед.

- Така като ме гледаш, изглеждам ли ти като човек готов да страда?

Изглежда като Бунюеловия Соломон Пустинник; Кавийзъл от "Страстите Христови". Изглежда като тоновете пушечно месо за Великден.

Не, не ми изглежда готов.

Доволен от отговора, Косьо влиза да пусне уредбата. На отсрещния тротоар забелязвам човек с куфарче, чийто поглед минава през мене.

Low chic е с размерите на пластмасов контейнер за стъклен амбалаж. С тази разлика, че амбалажът тук виси на тавана под формата на стотици миниатюрни стъклени галакти. Под полилея са двата реда закачалки. Тениски и суичъри с отрязани етикети. Ръкавите им подпират винилови сталактити от плочи, съдържащи заглавия, за които никога не бих се сетил. Натиска play с върха на 48-мия си номер aдидас и се връща при мен заедно с началото на ремикс на Corporate Canibal от Huricane на Грейс Джоунс. Куфарчето продължава да ме пронизва.

Косьо мрази хаус и обича паста.

- И Дъглас Адамс харесвам.

И Дъглас Адамс обича.

- Когато правя паста, се чувствам като тебе, когато пускаш хаус - цитира Косьо своя приятел Джун. Първият агент миксира винил в Тобако и Буковски, вторият - аспержи в Брасери.

Докато си говорим така, две момичета излизат от съседното кафе и идват при нас. В ръцете им димят сандвичи с кайма и кашкавал. Подпират черните си папки в краката ни, оставят принцесите на парапета и се шмугват в пробната с кикот. Ръцете и езиците им са преплетени като келтски символ. Нашите дърпат ушите на нищото. Езиците ни са в парапета. В бомбите от тесто, кайма и холестерол, подхранващи сексуалния глад на хищните зверчета.

Черната кадифена завеса на пробната е с етикет на Zoe elements. Златен малтийски кръст, пришит на 45 градуса. Кръстът-свастика сега се движи напред-назад като флагче от платформа на парад на любовта. За наше облекчение малките принцеси дърпат завесата след броени секунди.

- Нивото на река Дунав, копеле, се покачва рязко в сантиметри, казва Косьо.

Склонен съм да му повярвам.

Очите ни са в тениските, загладили възвишенията. Избрали са си еднаква щампа. Розов надпис с подчертано фриволен шрифт. Мy baby is a little terror.

- Лора - представя ни се Лора.

- Мери - представя ни Мери Лора.

Аз не съм чукал скоро Лора, но недей си го представя, моля те.

Оставят капаро и обещават да дойдат утре.

- При Цербер, бейби, всичко е под контрол, долнопробно смига Косьо.

Гълъбчетата обсипват Цербер с въздушни целувки, гушват грозните папки и отлитат за час по анатомия. След няколко крачки спират. Принцесите.

Влизам в пробната. Зяпам пича с бирата и очилата в скосеното като ковчег огледало. Сребърното му покритие е на мехури. Шибана анатомия, шибан Дунав... Дори и с едно око, това огледало е видяло повече от мен.

- Шибан Дунав - приглася Косьо. Изрекъл съм го на глас.

Вдясно от мен е черно-белият комикс постер с три супермена. Единият спасител е Исус.

- Логично, нали? - пита Косьо.

Лигата на необикновените се допълва от капитан Америка и мистър Спектро. Исус е с нарисуван с маркер хитлеристки мустак и есес атрибути.

Логично?

- Някой от художествената е, непоколебим е Косьо. Навремето е била офис на Гестапо. Ташак.

Ташак.

- Младите копеленца си умират по Адолф. Артист бил...

Да.

- Да, ама френдовете в скайпа, копеле, ми пращат снимки. Снимки на палми, цветя, слънце... Sky bar, Ел Ей... А тук всеки гори мазут, всеки се прави на афро самурай. Още една?

Да.

Косьо отвежда погледа ми от бирата в комикс-постера.

- Един ден, когато космическата тъга окончателно ме гепи, ще сваля ореола на моя наци-Джизъс и ще го забия като фризби в клетката на маймуните... Бръснещият полет на бирените ни капачки припомнят 40-те на пъргав пенсионер.

- После, хм, после ще отида в най-близкото РПУ и знаеш ли, определено няма да се извинявам. Ще помоля господин Ченге, не... Ще помоля горещо господин Ченге да извади смешното си пистолетче и да ме застреля като...

Без да отмествам погледа си правя знак на Косьо да се приближи.

- ?

Питам, вижда ли човека срещу нас.

- С куфарчето? Рунтавият? С едната вежда?

Вдига ръка и помахва дружелюбно с цигарата. Куфарчето и веждата не мръдват.

Питам познава ли го.

- Разбира се, че го познавам бе, копеле. Това е хазяинът ми.

Питам знае ли кого чака хазяинът му цял ден.

- Дарвин, копеле. Чака Дарвин.

© Антон Терзиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.05.2009, № 5 (114)

Други публикации:
Капитал Лайт, 21.03.2009.