ИЗ "ИЗПОВЕДИ НА ЕДИН АНГЛИЙСКИ ПУШАЧ НА ОПИУМ"

(2)

Томас Де Куинси

web

Сбогом, Оксфорд Стрийт, коравосърдечна мащеха, която спокойно слуша въздишките на сираците и безразлично гледа сълзите на децата, накрая те напускам! Вече няма да ми се налага да вървя в тревога из безкрайните ти отсечки; няма вече да заспивам и да се събуждам пленник на глада. Без съмнение, много наследници на мен и Ана са минали оттогава по нашите стъпки, наследници на нашите беди. Детските въздишки и сълзи са продължили; по Оксфорд Стрийт все така са отеквали стенанията на безброй сърца. За мен обаче бурята, която надживях, бе началото на дълъг период на добро време; сякаш с преждевременните си страдания бях платил откуп за много години напред, като цена за един дълъг имунитет срещу тъгата. И когато отново се разхождах из Лондон - един самотен и съзерцателен човек, погледнато отстрани, - аз вървях с ведър и спокоен ум. И макар да е вярно, че бедите на моето “посвещаване” в Лондон бяха пуснали корени толкова дълбоко в самото ми тяло, че по-късно бързо израснаха и разцъфтяха наново и се превърнаха в тежка сянка, която помрачи по-късните ми години, все пак тези вторични атаки на страданието бяха посрещнати с една по-калена твърдост, с ресурсите на един по-зрял интелект, и бяха дълбоко облекчени от съчувствието на хората около мен.

Каквито и да бяха тези облекчения, много далечни една от друга години бяха обвързани от тънките нишки на страданието, идващо от един общ корен. И тук мога да отбележа късогледството на човешките желания - защото често в лунни вечери, по време на първото ми тъжно пребиваване в Лондон, утехата ми бе (доколкото имах такава) да гледам от Оксфорд Стрийт нагоре към булевардите, които си пробиват път на север през сърцето на “Мерилибън” към полята и горите. “Това - казвах си аз, проследявайки с очи дългия хоризонт на тази перспектива, наполовина в светлина и наполовина в тъмнина - това е пътят на север, и следователно към Грасмир” - където, макар това все още да ми беше неизвестно, имах някакво предчувствие, че ще живея в бъдеще; ако имах крила на гълъб, щях да отлетя натам, за да намеря покой. Така си казвах и това исках в слепотата си; но тъкмо в този северен край, в същата тази долина, към която ме водеха моите погрешни желания, започна този втори период на моите страдания, и тъкмо там те отново обсадиха крепостта на моя живот и надежда. Там бях преследван в продължение на години от толкова грозни видения и от толкова неуловими фантоми, каквито сигурно е имало в колесницата на Орест^*; но в едно нещо аз бях по-нещастен от него - защото сънят, който идва като покой и отдих за всички, а за него е бил благословен балсам за нараненото му сърце и тревожния му ум, за мен бе най-горчиво проклятие. Ето колко сляп съм бил в желанията си. Но ако едно було се спуска между късогледството на човека и бъдещите му беди, то същото було скрива от него и техния лек. И скръбта, от която не сме се опасявали, е последвана от утеха, на която не сме се надявали. Така и аз, който, тъй да се каже, споделях всички неприятности на Орест (с изключение само на разтревожената му съвест), споделях и всичките му утехи; моите Евмениди, също като неговите, стояха до леглото ми и гледаха към мен през завесите. Седнала до възглавницата ми и лишаваща се от сън, за да ми прави компания през тежките ми нощни бдения, аз виждах своята Електра; това бе моята обична М., скъпата ми спътница в по-сетнешните ми години. И нито в благородството на ума, нито в трайността на чувствата гръцката сестра не превъзхождаше английската съпруга. Защото М. не смяташе за унизително да изпълнява и най-смирената служба на добротата и да полага грижите на най-нежната привързаност; да изтрива в продължение на години нездравата пот на челото или да мокри устните ми, изсъхнали и спечени от треска; дори когато нейният собствен сън, сякаш по силата на симпатията, започна да бъде смущаван от гледката на моята ужасна борба с фантоми и сенчести врагове, които често ми нареждаха “стига сън!” - дори тогава тя не се оплака, не изрази недоволство, не оттегли от мен ангелската си усмивка, не се отдръпна от службата на любовта - както бе направила и някогашната Електра. Що се отнася до другото - и тя, макар и гъркиня и дъщеря на цар, също понякога е плакала и е криела лице в робата си.

Но тези неприятности са минало и описанието на този мъчителен и за двама ни период прилича на страшен кошмар, който никога няма да се върне. Аз отново съм в Лондон; и пак вървя по тротоарите на Оксфорд Стрийт през нощта. Често, когато съм потиснат от тревоги, които изискват цялото ми търпение и ме карат да съжалявам, че М. не е до мен, за да ми даде своята опора, че съм отделен от нея на 300 мили и протежението на три пусти месеца, поглеждам към улиците, които водят на север от Оксфорд Стрийт, под светлината на луната, и си спомням своите младежки премеждия; но мислейки си за М., която съм оставил сама в една къща в същата онази долина, към която моето сърце се обърна в слепотата си преди деветнайсет години, готов съм да допусна, че макар и слепи и разпилени от ветровете на следващите години, подбудите на сърцето ми може да са били насочени към едно по-далечно време и могат да бъдат оправдани, ако бъдат видени от друга гледна точка. И ако мога отново да се върна към безсилните желания на юношеството си, отново бих си казал, когато погледна на север: “О, да имах крила на гълъб!”, към което с тази увереност, която ми внушава добрата и милостива природа на М., бих могъл да добавя и втората половина на младежкото си възклицание - “за да отлитна натам в търсене на покой!”

БЕЛЕЖКИ

* Герой от старогръцките легенди и трагедии (б.пр., М.Р.) [обратно]

© Томас Де Куинси
© Милен Русков - превод от английски език
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.10.2008, № 10 (107)

Преводът е направен по: Томас Де Куинси. Изповеди на един английски пушач на опиум. 1856 (II изд.).

Други публикации:
Томас Де Куинси. Изповеди на един английски пушач на опиум. София: Фама, 2008.