ИЗ "ИЗПОВЕДИ НА ЕДИН АНГЛИЙСКИ ПУШАЧ НА ОПИУМ"

Томас Де Куинси

web

Денят, в който тръгнах от Осуестри (съпровождан почти пет мили от моя добросърдечен приятел), беше озарен от златно слънце в края на ноември. Също като лунната светлина на Джесика от “Венецианския търговец”, за тази слънчева светлина можеше да се каже, че “спи” върху горите и полята - толкова пълна беше обграждащата ни отвсякъде тишина, толкова дълбока неподвижността на всичко. Този ден принадлежеше на краткото и прочувствено “циганско лято”, което под това или друго име е познато почти навсякъде. В Северна Америка го наричат “индианско лято”. В Северна и Средна Германия - “лято на стариците”, по-рядко “момичешко лято”. Това е едно кратко възкресение на лятото с най-прекрасните му черти, възкресение, което няма корен в миналото, нито твърда опора в бъдещето, наподобяващо последните удължени и усилени лъчи на загасваща газена лампа или предсмъртното подобрение на състоянието на болен човек. Тук се разгаря конфликтът между загасващите сили на лятото и укрепващите сили на зимата, подобен на този, който движи антагонистичните сили в някоя смъртоносна треска, докато поражението на едната не донесе покой. За известно време между враждебните сили цари равновесие, но накрая едната побеждава и победата печелят силите, които се сражават на страната на смъртта. Едновременно със свършването на конфликта си отива и съпровождащото го страдание - оттук нататък тихият процес на загасването на живота, невъзпрепятстван вече от противодействия, спокойно потъва в безшумните води на Безкрайното. Толкова хубав, толкова одухотворен в своята мека, златна усмивка, тих като сън и спокоен като предсмъртния транс на светец премина през всичките си етапи този ден на раздяла, през който аз се сбогувах с лятото и, за много години напред, с Уелс. Във вида на този ден, тих като вътрешността на древна гробница и безветрен - докато преминаваше величествено през сутринта, обеда, следобеда, за да срещне накрая мрака, който бързаше да погълне неговата красота, - аз имах фантастичното чувство, че разчитам езика на самото примирение, което се скланя пред някаква неустоима сила. А на определени интервали ми се струваше, че чувам ръмжащия, вечен рев на този страховит метрополис, към който приближавах с всяка стъпка и който сякаш ме викаше с ръка за цели тъй неясни, за неща толкова непредвидими като пътя на оръдеен снаряд, изстрелян наслука в тъмното.

Не беше много късно, но все пак бяха минали два часа от падането на нощта, когато стигнах до Шрюсбъри. Дали нямаше да ме заподозрат в пешеходство? Сигурно; но дори ако моето престъпление можеше да бъде по-недвусмислено доказано, отколкото при дадените обстоятелства, пак има място за спор. Със сигурност човек може да отрича всяко престъпление, следователно и това на пешеходството. Но може би грешах; някой съд за скитничество сигурно би видял в прашните ми обувки свидетелството за моето престъпление. Оставаше ми да разчитам на евентуалното предположение, че може би съм решил наум повече да не правя така. Сигурно така изглеждаха нещата, когато се представих в хотела за пътник, който си е ангажирал място в тазнощната пощенска кола. Това веднага ме превърна в подходящ гост на хотела, колкото и объркан живот да може да съм водил преди това като пешеходец. Бях приет с особена любезност, дори с нещо като величественост. Четирите големи свещи, носени пред мен от покорни мълчаливи слуги, бяха обичайният жест на уважение, предназначен - както немалкият ми опит добре показваше - да направи първата стъпка в замисляната атака срещу кесията на пътника. Всъщност притежателите на хотели - както в Англия, така и в чужбина - използват свещите, за да изпробват докъде могат да стигнат. Ако пътникът се подчини мълчаливо, както обикновено ще направи добрият гражданин, и не изрази някаква форма на протест, то значи той е в обсега на техните финансови оръдия и може да бъде безропотно бомбардиран. Винаги съм гледал на тази сметка за 5-6 шилинга (за свещи, които изобщо не ти трябват) като на един вид почетна входна такса, което някога в затворите наричаха хитри пари и което ме обяваваше за човек comme il faut¹; никоя такса в този свят на таксите аз не плащам с толкова голяма готовност. Както казах, това беше привичен начин да се разграничат клиентите. Ако мога да използвам великолепната гръцка дума έπομπεύε², свещите се движеха помпозно пред мен, като свещения огън, онзи вечен огън в позлатено огнище, пред августейшия Цезар, когато той правел своите официални или церемониални превъплъщения в божество. Но макар и необикновен, този огън се движеше по обичайните пътеки на прославата, по пътя на древните привички - и аз можех да кажа като един от цезарите, когато умирал: Ut puto, Deus fio (“Според мен сега се превръщам в бог”), но истината е, че метаморфозата още не беше пълна. Тя беше завършена, когато стъпих в отреденото ми разкошно помещение. Това беше истинска бална зала с големи размери и ако поисках, тя щеше да бъде осветена от три величествени канделабъра, не увити в жалка хартия, а искрящи с кристалните си разклонения и отразяващи меките лъчи на свещите пред мен. Имаше и две места за оркестър, които парите биха запълнили за трийсетина минути. Липсваше само трон, за да бъде завършен моят апотеоз.

Беше някъде около 7 часът вечерта, когато за пръв път влязох в моето царство. Около три часа по-късно станах от стола и със значителен интерес погледнах навън в нощта. От два часа чувах как се зараждат свирепи ветрове; целият въздух бе станал една огромна лаборатория на враждебни противоположни движения. Такъв хаос, такова смущаващо и диво безредие от неясни гледки и онези страховити “звуци, които живеят в мрака” (по думите на Уърдзуърт, “Екскурзия”), не бях виждал и чувал никога. Инстинктът не ме бе излъгал и аз се бях сбогувал с лятото точно навреме. През целия ден мислите ми бяха поделени между Лондон и Уелс с неговите големи планини - Пенманмор, Сноудон и Кадер Идрис. Но сега пред моето въображение все повече израстваше Лондон - самотен, тъмен и безкраен, надвиснал над ума ми. Не можех да мисля за нищо друго. Много преди полунощ цялата сграда (с изключение на един самотен салонен прислужник) потъна в сън. След като удари 12 часа, ми оставаха още поне два часа за моите и плашещи, и въодушевяващи размисли. Повече от всякога стоях на ръба на пропаст; и обграждащите ме местни обстоятелства задълбочаваха и усилваха тези размисли, налагаха върху тях величественост и страх, понякога дори ужас. За хората с невъзприемчива и загрубяла чувствителност е необяснимо това, колко силно мислите на другите се влияят от непосредствените характеристики на заобикалящата ги среда и ситуация. Много самоубийства, които са се намирали в колебливо разновесие на везните заедно с желанието за живот, са били решени и приведени в действие заради изоставения, потискащ душата вид на срутващия се, разнебитен дом. Без преувеличение може да се каже, че често цялата разлика между ум, който отхвърля живота и същия ум, който се примирява с него, зависи от външните черти на конкретната домашна обстановка, която ежечасно обгражда очите. В онзи хотел в Шрюсбъри виждах пред себе си неща, които тласкаха мисълта ми в съвсем различни посоки. И въпреки това в някои отношения те се съгласуваха.

Необикновено големите размери на стаята и особено издигащата се като кула нейна височина постоянно и упорито изправяха пред мен, чрез естествените асоциации на чувствата и образите, мощното видение на Лондон, очакващ ме някъде в далечината. Височината на балната зала, чийто таван бе на 5-6 метра над мен, изглеждаше още по-голяма в страничните по-тесни помещения, предназначени може би за игра на карти или за почивка. Тази черта на помещенията - тяхната необикновена височина и отекващата празнота, която я подчертаваше, - тази ужасна черта (защото въздействието й беше наистина такова), заедно с множащите и изплъзващи се видения на танцуващи стъпки, които толкова пъти бяха разпръсквали радост в тези зали на крилата на младостта и надеждата в сезони, когато във всяко помещение тук бе отеквала музика - всичко това, изправящо се пред мен в хаотично видение, докато мъртвите часове на нощта бавно се изтичаха и светът наоколо ми - сградата и градът - спеше, а бурята отвън бушуваше все по-силно в прозорците, сякаш нямаше да свърши никога - всичко това ме хвърли в състоянието на една противоречива нервна емоция, над която обаче доминираше ужасът, идващ от бездънната бездна на Лондон, към която аз така доброволно отивах. Често надниквах навън и разглеждах нощта. Тя беше неописуемо бурна и тъмна като “вълче гърло”, както казват. Но на определени интервали, когато вятърът, постоянно сменящ посоката си, задухваше така, че да разсее огромната завеса на мъглата, в небето проблясваха звездите, макар и с необикновено смътна и далечна светлина. Независимо дали се обръщах навътре към отекващите помещения или навън към бурната нощ, струваше ми се, че виждам Лондон да протяга към мен въображаемите си порти, за да ме погълне, като някаква ужасна паст на Ахерон.³ И онази Галерия на шепота, която сякаш в тези моменти на отчаяние нашепваше в ухото ми някаква предупредителна въздишка. Защото отново се канех да произнеса една невъзвратима дума, да тръгна по един от тези фатални и мъчителни пътища, чиито извивки неизбежно водят една към друга.

Такива мисли и безброй съпровождащи ги неясни видения се движеха през camera obscura⁴ на моята кипяща фантазия, когато внезапно чух тропота на колела, които скоро заглъхнаха някъде в далечината. Досетих се каква е работата - това беше холихедската поща, която отиваше към местната станция, за да остави там предназначените за нея пратки. След няколко минути беше съобщено, че конете на пощенската кола са сменени; и миг по-късно аз вече бях на път за Лондон.

БЕЛЕЖКИ

1. Наред, както се полага (фр.) (б.пр.). [обратно]

2. Помпозност, тържественост (б.пр.). [обратно]

3. Река в подземното царство Хадес, по която минавали душите на мъртвите (според древногръцката митология) (б.пр.). [обратно]

4. Камера обскура - тъмно помещение, в което се проектира образът на външни обекти посредством отвор с оптическа леща (б.пр.). [обратно]

© Томас Де Куинси
© Милен Русков - превод от английски език
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2006, № 9 (82)

Преводът е направен по: Томас Де Куинси. Изповеди на един английски пушач на опиум. 1856 (II изд.).

Други публикации:
Томас Де Куинси. Изповеди на един английски пушач на опиум. София: Фама, 2008.