Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ГОСТЕНКАТА"

Симон дьо Бовоар

web

На Олга Козакевич

Всяко съзнание се стреми към смъртта на друго.
Хегел

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Симон дьо Бовоар. Гостенката. София: Фама, 2007Франсоаз вдигна очи. Пръстите на Жербер се носеха по клавишите, той намусено се взираше в ръкописа; изглеждаше уморен. На Франсоаз също й се спеше, но в собствената й умора имаше нещо свойско и уютно, докато тъмните кръгове под очите на Жербер я затормозваха - лицето му беше посърнало, изопнато и той изглеждаше почти на колкото години беше: двайсет.

- Искаш ли да прекратим? - попита тя.

- Не, нищо ми няма - отвърна Жербер.

- Впрочем остава ми само една сцена да доизпипам - каза Франсоаз.

Обърна страницата. Отдавна бе минало два. По това време в театъра обикновено вече нямаше жива душа; пишещата машина тракаше, лампата разливаше върху листите розово сияние. А аз съм тук, сърцето ми тупти. Тази нощ театърът има сърце, което тупти.

- Обичам да работя нощем - рече.

- Да - съгласи се Жербер, - спокойно е.

Той се прозина. Пепелникът преливаше от фасове, на еднокраката масичка имаше две чаши и празна бутилка. Франсоаз се вгледа в стените на работната си стаичка, розовият въздух излъчваше топлина и човешка светлина. Зад вратата бе театърът, обезчовечен и тъмен, с безлюдни коридори около огромната куха раковина. Франсоаз остави писалката.

- Още една глътка? - обърна се към Жербер.

- Да, добре ще ми дойде - отговори той.

- Отивам да взема бутилка от гримьорната на Пиер.

Излезе от кабинетчето. Не че толкова й се пиеше уиски - просто коридорите й действаха притегателно. Когато беше другаде, тукашният дъх на прахоляк, скръбната безлюдност не съществуваха изобщо. Но сега беше сред тях, червенината на килима се процеждаше през мрака като плах лъч на немощно фенерче. Франсоаз притежаваше способността чрез присъствието си да изтръгва нещата от тяхната застиналост, възвръщаше им цветовете, мириса. Слезе на долния етаж, отвори вратата към салона - сякаш й бе поверена мисията да вдъхне живот на пустото, изпълнено с нощ пространство. Металната решетка пред сцената беше спусната, от стените лъхаше на прясна боя, червените плюшени седалки се простираха изравнени, безжизнени, в очакване. Преди малко не бяха очаквали нищо. А сега тя бе при тях и те протягаха ръце към нея. Гледаха сцената, запречена от желязната решетка, призоваваха Пиер, светлините на рампата и множество с приковано внимание. Би трябвало да остане тук завинаги, но също тъй би трябвало да бъде и другаде, в склада за реквизит, в ложите, във фоайето - да бъде едновременно навсякъде. Прекоси авансцената, свърна към кулисите, а после слезе във вътрешния двор, където мухлясваха стари декори. Беше единствената, която извличаше смисъл от цялата тази изоставеност, от вещите, потънали в сън - тя бе тук и те й принадлежаха. Принадлежеше й светът.

През металната врата на служебния вход излезе на улицата и пристъпи до бордюра на тротоара. Околовръст площада сградите спяха, спеше и театърът; един-единствен прозорец розовееше. Тя седна на близката пейка, небето блестеше в черно над кестените. Сякаш се намираше в тихо провинциално градче. В този миг не съжаляваше, че Пиер не е с нея - имаше радости, които не можеше да изпита в негово присъствие - всички радости на самотата; за нея те бяха изгубени от осем години и понякога заради това се чувстваше някак гузна. Облегна се връз коравото дърво на скамейката; бързи стъпки отекваха по асфалтирания тротоар; по улицата мина камион. Движещият се шум, небето, колебливият листак на дърветата ги имаше - нямаше я вече Франсоаз; никой вече не съществуваше никъде.

Франсоаз скочи на крака - странно беше да си възвърнеш самоличността, да бъдеш само жена, жена, която бърза, защото я чака спешна работа и този миг е просто миг от живота й като всички останали. Постави ръка върху дръжката на вратата и със свито сърце се обърна назад. Това беше изоставяне, предателство. Нощта отново ще погълне малкия провинциален площад, розовият прозорец ще свети напразно, няма да свети за никого. Сладостта на този час ще е пропиляна завинаги. Тъй много сладост, пропиляна от цялата земя. Франсоаз прекоси двора и тръгна нагоре по дървената, боядисана в зелено стълба. Отдавна бе загърбила подобни съжаления. Нищо освен собствения й живот не беше действително. Влезе в гримьорната на Пиер и взе от шкафа бутилка уиски, после тичешком се качи обратно в кабинетчето.

- Ето какво ще ни влее малко сили - каза, влизайки. - Как го искаш, чисто или с вода?

- Чисто - отвърна Жербер.

- Ще можеш ли да се добереш до вкъщи?

- Е, вече почвам да нося на пиене - отговори той с достойнство.

- Почваш...

- Когато забогатея и разполагам със самостоятелно жилище, винаги ще държа в шкафа бутилка УАТ 69.

- Това ще е краят на кариерата ти - каза Франсоаз и се взря в него с някакво умиление. Той бе извадил от джоба си лулата и с израз на усърдие я пълнеше.

Беше първата му лула. Всяка вечер, след като изпиеха обичайната бутилка божоле, той я измъкваше, слагаше я върху масичката и я съзерцаваше с детинска гордост; запалваше я, след като си налееше чашка коняк или калвадос. После двамата поемаха по улиците, леко замаяни от работата през деня и от алкохола. Жербер вървеше с широка крачка, с ръце в джобовете, а един черен кичур все падаше пред очите му. Сега с това бе свършено; щеше да го вижда често, но заедно с Пиер, с всички останали - отново щяха да си бъдат чужди.

- За жена и вие носите на пиене - отбеляза безпристрастно Жербер, после се вгледа в лицето й: - Обаче днес се преуморихте, трябва ви сън. Ако искате да подремнете, аз ще ви събудя след малко.

- Предпочитам да приключа - възрази Франсоаз.

- Не сте ли гладна? Да отскоча за сандвичи?

- Не, благодаря - отказа Франсоаз. Усмихна му се: беше се държал тъй грижовно и внимателно; всеки път, когато се чувстваше обезсърчена, й беше достатъчно да се вгледа във веселите му очи, и си възвръщаше вярата в себе си. Щеше й се да намери подходящите думи на признателност. - Почти е жалко, че приключваме - добави. - Свикнах да работим заедно.

- Е, ще бъде още по-забавно при постановката - каза Жербер. Очите му заблестяха, от уискито бузите му бяха пламнали. - Толкова е приятна мисълта, че след три дни всичко почва отново. Обожавам откриването на театралния сезон.

- Да, забавно ще бъде - съгласи се Франсоаз и придърпа към себе си листите. Той без съжаление приемаше края на десетдневката, прекарана на четири очи; беше естествено, тя също не изпитваше съжаления - все пак не можеше да очаква от Жербер самостоятелни съжаления.

- Тръпки ме побиват всеки път, когато минавам през театъра, какъвто е мъртъв сега - продължи Жербер. - Направо е зловещо. Виках си, че тоя път наистина ще остане затворен цяла година.

- Отървахме се на косъм - въздъхна Франсоаз.

- Дано положението се закрепи - рече Жербер.

- Ще се закрепи - увери го Франсоаз. Никога не беше вярвала, че ще има война; войната беше като туберкулозата или железопътните катастрофи - казваш си, че на теб не може да ти се случи. Такива неща се случват само на другите. - Ти лично можеш ли да си представиш, че истинско, голямо нещастие ти идва до главата?

- О, с лекота - отвърна Жербер и направи гримаса.

- А аз не мога - заяви Франсоаз.

Не биваше дори да се мисли за подобни неща. Опасностите, които си способен да предотвратиш - да, тях трябва да предвиждаш, но войната надхвърляше човешките измерения. Ако някой ден избухнеше, нищо вече нямаше да е от значение, дори не и дали ще живееш или ще умреш.

Но това няма да се случи, повтори си Франсоаз и се наведе над ръкописа; машината тракаше, стаята миришеше на тютюн, мастило и нощ. Оттатък стъклото на прозореца закътаният малък площад спеше под черното небе; покрай пустите поля се носеше влак. А аз съм тук. И за мен, която съм тук, съществуват площадът и влакът, който се носи напред; и Париж цял-целеничък, и цялото земно кълбо в розовия сумрак около тясното писалище. И в тази минута се съдържат всички дълги години на щастие. Аз съм тук в сърцето на моя живот.

- Жалко, че се налага да спим - обади се на глас Франсоаз.

- Най-вече е жалко, дето не усещаме, че спим - каза Жербер. - Щом осъзнаеш, че спиш, пробуждаш се. Не можеш да се изкефиш.

- А не смяташ ли, че е страхотно да си буден, докато другите хора спят? - Франсоаз остави писалката и наостри уши. Не се чуваше никакъв звук, площадът беше тъмен, тъмен беше и театърът. - Бих искала да си внуша, че всички са потънали в сън и че в този миг живи сме само ние двамата в целия свят.

- А мен от такава мисъл ме хваща шубе - възрази Жербер и отметна назад дългия черен кичур, който му падаше в очите. - Същото е, както когато си представям луната - ледени планини, бездни и няма живо пиле. Първият, който ще стъпи там, ще трябва да е много курназ.

- Аз не бих отказала, ако ми се предложи - рече Франсоаз. - Вгледа се в Жербер. Обикновено седяха един до друг; приятно й беше да го чувства до себе си, но двамата не разговаряха. Тази вечер й се приказваше с него. - Странно действа да си мислиш какви са нещата, когато те няма - добави.

- Да, странно действа - съгласи се Жербер.

- То е като да се опитваш да се зърнеш мъртъв - не успяваш, все се виждаш как се спотайваш в някое кътче и наблюдаваш.

- Шашардисващо е колко много неща няма никога да видим - отбеляза Жербер.

- Навремето ми ставаше болно при мисълта, че ще познавам само една жалка частица от света. Не съм ли права?

- Може и да сте - отвърна Жербер.

Франсоаз се усмихна. При разговор Жербер понякога оказваше известна съпротива, трудно беше да изкопчиш ясно утвърдителен отговор.

- Сега съм спокойна, понеже се убедих, че където и да ида, остатъкът от света ме съпътства. Това ме спасява от всякакви съжаления.

- Съжаления за какво? - озадачи се Жербер.

- Че съм само в собствената си кожа, а светът е толкова широк.

Жербер се вгледа във Франсоаз.

- Да, особено при положение, че животът ви, общо взето, е подреден.

Винаги беше толкова дискретен, стаеният му въпрос представляваше едва ли не дързост. Дали намираше живота на Франсоаз твърде подреден? Дали я съдеше? Чудя се какво ли мисли за мен... Кабинетът, театърът, стаята ми, книги, бумаги, работа. Тъй подреден живот.

- Проумях, че човек трябва да се примири с наложителността на някакъв избор - заяви.

- Неприятно ми е, когато се налага да избирам - каза Жербер.

- Отначало и на мен ми струваше скъпо, но сега вече не съжалявам - имам чувството, че нещата, които за мен не съществуват, не съществуват изобщо.

- Как така? - попита Жербер.

Франсоаз се поколеба. Осезаваше го много ясно: коридорите, залата, сцената не бяха се изпарили, когато тя бе затворила вратата към тях - но съществуваха само зад вратата, на отстояние. На отстояние влакът се носеше сред тихите поля, които вдън нощта бяха продължение на уютния живот в работната стаичка.

- Като лунен пейзаж - рече. - Лишен от реалност. Само голи твърдения. Не го ли възприемаш така?

- Не - заяви Жербер. - Май не.

- А не се ли дразниш, че виждаш само една страна на нещата?

Жербер се замисли за кратко.

- Мен ме затормозват другите хора - отсече. - Страшно мразя да ми се говори за човек, дето не го познавам, особено ако се говори за него с уважение - някой си, дето си живее своя живот и дори не подозира, че ме има и мен.

Рядко се случваше да се разкрие тъй много. Дали и той изживяваше вълнуващата и преходна близост на последните им часове заедно? Пребъдваха насаме в кръга от розова светлина. И за двамата същата светлина, същата нощ. Франсоаз се вгледа в красивите зелени очи под извитите вежди, в съсредоточената уста. Ако бях поискала... Може пък да не беше късно. Но какво ли можеше да иска?

- Да, обидно е - съгласи се.

- Ако познаваш човека, пò не се стягаш - допълни Жербер.

- Човек не си дава сметка, че другите хора са съзнания, които вътрешно се чувстват така, както се чувства и той - продължи Франсоаз. - И когато за кратко го схванеш, ти става страшно - според мен. Струва ти се, че вече си само представа в нечия друга глава. Но това не се случва почти никога - и никога в пълна степен.

- Така е - отвърна поривисто Жербер, - може би затова ми е толкова неприятно, когато ми говорят за самия мен, дори и най-приятелски. Като че ли си приписват някакво превъзходство.

- Все едно ми е какво мислят за мен хората - заяви Франсоаз.

Жербер се разсмя.

- Е, май не страдате от самолюбие.

- Какво си мислят хората, ме трогва точно толкова колкото това, какво приказват или как изглеждат - неща, които не са част от моя свят. Елизабет също се чуди, че не съм по-напориста - но и това е причина. Не изпитвам потребност да си отвоювам в света преимуществено място. Имам чувството, че вече го имам. - Тя се усмихна на Жербер. - Ти също не си амбициозен.

- Не съм - съгласи се Жербер. - Пък и защо да бъда? - Поколеба се. - Но ми се ще някой ден да стана добър актьор.

- И аз съм така - ще ми се да напиша добра книга. Обичаме си работата, не я вършим заради слава или почести.

- Не - потвърди Жербер.

Млекарска кола мина под прозореца. Скоро нощта щеше да избледнее. Влакът бе отминал Шатору, наближаваше Виерзон. Жербер се прозя и очите му порозовяха като на сънено дете.

- Върви да спиш - рече Франсоаз. Жербер разтърка очи.

- Трябва да го покажем на Лабрус в завършен вид - заинати се той. Взе бутилката и си наля един пръст. - Впрочем не ми се спи, пие ми се! - Сръбна, остави чашата, замисли се за кратко. - Май все пак ми се спи.

- Решавай дали ти се пие или ти се спи - каза весело Франсоаз.

- Никога не мога да разгранича едното от другото - призна Жербер.

- Слушай - рече Франсоаз, - ето какво ще направим. Лягай на дивана да подремнеш. Аз ще прегледам още веднъж последната сцена. А ти ще я натракаш на машина, след като тръгна за гарата да посрещна Пиер.

- Ами ти? - попита Жербер.

- Щом приключа, ще полегна и аз - диванът е широк, няма да ми пречиш. Вземи си възгавница и се мушкай под одеялата.

- Ами добре - кимна Жербер.

Франсоаз се разкърши и отново взе писалката. След малко се обърна - Жербер се беше проснал по гръб, със затворени очи; дишаше равномерно. Вече спеше. Беше красив. Тя го погледа известно време, сетне се върна към работата си. Там надалеч, в устремения напред влак, Пиер също спеше, отпуснал глава върху кожената тапицерия, с невинно лице. Ще скочи от влака, ще се изпъне в целия си дребен ръст, после ще се затича по перона и ще ме хване под ръка.

Готово! - рече си Франсоаз и със задоволство прелисти ръкописа. - Дано го хареса. Мисля, че ще го хареса.

Отмести креслото. Розова мъглица се рееше из небето. Франсоаз изхлузи обувките си и се плъзна под одеялото, до Жербер. Той тихичко простена, главата му клюмна встрани и се сгуши до рамото на Франсоаз.

Горкичкият Жербер, умираше за сън - помисли си тя. Придърпа нагоре завивката и остана неподвижна, с отворени очи. И на нея й се спеше, но още не искаше да се унася. Вгледа се в свежите клепачи на Жербер, в дългите му момичешки ресници; той спеше, отпуснат, безучастен. Тя усещаше на шията си ласката на черната му, копринена коса.

Това е всичко, което ще получа някога от него, мина й през ума.

Имаше жени, които галеха тези красиви коси на китайка, полагаха устни върху детските клепачи, прегръщаха източеното стройно тяло. Един ден той ще каже на някоя измежду тях: Обичам те.

Сърцето на Франсоаз се сви. Все още не бе късно. Можеше да долепи страната си до неговата и да изрече на глас думите, които напираха на устните й.

Затвори очи. Не можеше да каже: Обичам те. Не можеше и да го помисли. Тя обичаше Пиер. В живота й нямаше място за друга любов.

А щеше да има още радости, подобни на сегашната, осъзна някак тревожно. Главата тежеше върху рамото й. Скъпоценна беше не тази угнетителна тежест, а топлотата на Жербер, неговото доверие, отдадеността, обичта към него, която я преизпълваше. Само че Жербер спеше, а обичта и нежността му бяха насън. Може би, след като я прегърне, тя все още ще е способна да си внуши, че всичко е насън - но как да приемеш насън любов, която не желаеш да изпиташ наяве!

Взря се в Жербер. Тя имаше свобода на думите и действията си, Пиер я оставяше свободна. Но действията и думите щяха да са измамни, както бе вече измамен натискът на главата върху рамото й. Жербер не я обичаше, тя не можеше да си пожелае да я обича.

Зад прозореца небето порозовяваше. В сърцето на Франсоаз нахлуваше печал, жадна и розова като зората. И все пак не съжаляваше за нищо, не й се полагаше дори меланхолията, от която изтръпваше съненото й тяло. Това бе окончателно и безвъзмездно самоотричане.

 

2.

Седнали в дъното на мавърското кафене, върху възглавници от остра вълна, Франсоаз и Ксавиера наблюдаваха арабската танцувачка.

- Ще ми се да можех да танцувам така - обади се Ксавиера. Раменете й потръпнаха, тялото й лекичко се разлюля отгоре надолу. Франсоаз й се усмихна - съжаляваше, че денят е към края си, Ксавиера се бе оказала очарователна.

- Като двамата с Пиер бяхме във Фес - каза тя, - в квартала със заведенията гледахме момичета, които танцуваха голи. Но действаше малко като изложение на анатомични части.

- Доста неща сте видели! - каза Ксавиера с отсянка на враждебност.

- И ти ще видиш - увери я Франсоаз.

- Едва ли.

- Няма да стоиш в Руан цял живот, я - каза Франсоаз.

- А какво да правя? - попита тъжно Ксавиера. Вгледа се умислено в пръстите си - червени пръсти на селянка, в разрез с тънките й китки. - Бих опитала да стана уличница, но още не съм дотам обръгнала.

- Това си е тежък занаят, да знаеш - засмя се Франсоаз.

- Работата е да не се плашиш от хората - заяви вглъбено Ксавиера и тръсна глава. - Но имам известен напредък - когато на улицата някой мъж се допре до мен, вече не се разпищявам.

- И ходиш сама по барове, това вече си е голямо постижение.

Ксавиера й хвърли смутен поглед:

- Да, обаче не съм ти казала нещо. В барчето, където отидох снощи, ме покани на танц някакво моряче, а аз му отказах. На бърза ръка си изпих калвадоса и се изнизах най-малодушно. - Тя направи гримаса. - Ужасна отврат е калвадосът.

- Кой знае каква скоросмъртница са ти пробутали - рече Франсоаз. - Според мен е трябвало да потанцуваш с морячето, аз съм вършила разни подобни щуротии на младини, никога не ми се е случвало да си изпатя.

- Следващия път няма да се дърпам - зарече се Ксавиера.

- Не се ли боиш, че някоя нощ леля ти ще се събуди? Представям си каква пара ще вдигне.

- Едва ли ще посмее да влезе в стаята ми - отвърна Ксавиера предизвикателно. Усмихна се и затършува в чантичката си. - Нарисувах ти нещо.

Жена, която имаше известна прилика с Франсоаз, седеше облакътена на поцинкован барплот; страните й бяха оцветени в зелено, а роклята - в жълто. Отдолу, с едри виолетови букви, Ксавиера бе написала: Пътят на порока.

- Трябва да има посвещение - каза Франсоаз. Ксавиера се взря в нея, после в рисунката - бутна я встрани.

- Трудно ми е - заяви.

Танцьорката пристъпи посред залата, тазът й се въртеше, коремът й се извиваше в ритъма на дайрето.

- Като че ли някакъв демон се мъчи да се изтръгне от тялото й - отбеляза Ксавиера.

Наведе се напред в захлас. От страна на Франсоаз бе голямо попадение да я доведе тук - Ксавиера за първи път се бе разприказвала за себе си; описваше случките по очарователен начин. Франсоаз се отпусна, потъна във възглавниците; и на нея й въздействаше тукашния евтин блясък, но най-вече се възторгваше, задето е приобщила към съществуването си този унил животец, защото сега, подобно на Жербер, на Инес, на Канцети, Ксавиера й принадлежеше - а нищо не доставяше на Франсоаз по-голяма радост от този особен вид обладание; Ксавиера съсредоточено съзерцаваше танцьорката, нямаше представа за собственото си, разхубавено от вълнението лице, ръката й осезаваше извивките на чашата, която стискаше, но единствена Франсоаз възприемаше извивките на ръката - движенията на Ксавиера, образът й, дори самото й битие се нуждаеха от Франсоаз, за да ги има. Лично за себе си в този миг Ксавиера не бе нищо повече от вкус на кафе, обсебваща музика, танц, тиха благодат; за Франсоаз обаче детството на Ксавиера, застойното й ежедневие, омерзенията й съставяха романтична история, също тъй истинска, както нежно изваяните й страни; и изходът от тази история беше именно тук, сред пъстротата на драпериите, и именно в този миг от живота на Франсоаз, докато тя седеше извърната към Ксавиера и я наблюдаваше.

- Вече е седем - въздъхна Франсоаз. Тежеше й, че трябва да прекара следващите часове с Елизабет, но нямаше начин да го избегне. - С Инес ли ще излизаш довечера?

- Сигурно - отвърна Ксавиера унило.

- Още колко време ще останеш в Париж?

- Утре си заминавам. - В очите й просветна гневна мълния. Утре всичко това ще си е тук, а аз ще бъда в Руан.

- Защо не тръгна на курс по машинопис и стенография, както те бях посъветвала? - попита Франсоаз. - Бих могла да ти намеря работа.

Ксавиера обезсърчено сви рамене.

- Нямаше да се справя.

- Естествено, че ще се справиш, не е трудно - възрази Франсоаз.

- Леля пак се опита да ме учи да плета - каза Ксавиера. -Последният ми чорап беше пълна трагедия. - Хвърли на Франсоаз мрачен и бегло предизвикателен поглед. - Тя е права: аз за нищо не ставам.

- За домакиня явно не - рече Франсоаз весело. - Но това не е от първостепенна важност.

- Не е заради чорапа - продължи Ксавиера със съдбовен глас. - Но той е знак.

- Твърде лесно се обезсърчаваш - каза Франсоаз. - А уж искаш да се махнеш от Руан. Нали там не държиш на нищо и на никого?

- Мразя всичко там - отсече Ксавиера. - Мразя тоя мърляв град и хората по улиците, дето погледите им са като плужеци.

- Така не може да продължава - рече Франсоаз.

- Ама ще продължи - заяви Ксавиера и рязко стана на крака. - Ще се прибирам.

- Изчакай ме, ще те изпратя.

- Не, не си прави труда. Вече ти загубих целия следобед.

- Нищо си ми загубила - възрази Франсоаз. - Не ставай смешна. - С известна почуда се взря в начумереното лице на Ксавиера. Странно човече беше тази Ксавиера - с баретата, която изцяло скриваше русата й коса, имаше почти момчешки вид; а всъщност девическите й черти бяха запленили Франсоаз шест месеца по-рано. Мълчанието се проточи.

- Извинявай - каза Ксавиера. - Ужасно ме боли главата. - Докосна слепоочията си с измъчен израз. - Сигурно е от дима. Боли ме тук... и тук.

Клепачите й бяха подпухнали, лицето й се бе жлътнало; действително, от тежкия мирис на източни благоухания и на тютюн почти не можеше да се диша. Франсоаз махна на келнера.

- Жалко, ако беше по-свежа, щях да те заведа на танци довечера - каза.

- Мислех, че имаш уговорка с някаква приятелка.

- Щяхме да вземем и нея, става дума за сестрата на Пиер, червенокосото, подстригано съвсем късо момиче, с което се засякохме на стотното представление на "Филоктет".

- Не я помня - заяви Ксавиера. - Погледът й се оживи. - Помня само теб: беше с дълга черна пола, много тясна, и блуза от ламе, а косата ти беше прибрана в сребърна мрежичка. Много беше красива!

Франсоаз се усмихна: не беше красива, но харесваше фигурата си и винаги оставаше приятно изненадана, съзирайки я случайно в някое огледало. Обикновено забравяше за наличието й.

- А ти носеше прелестна синя рокля на плисета - отвърна - и беше пияна.

- Донесла съм роклята, ще я облека довечера - рече Ксавиера.

- Дали е разумно, щом те боли главата?

- Вече не ме боли - заяви Ксавиера, - виеше ми се свят, но ми мина. - Очите й блестяха, лицето й си бе възвърнало седефената белота.

- Добре тогава - отвърна Франсоаз. - Но Инес ще се разсърди, ако е разчитала на теб.

- Ами нека се сърди - отсече Ксавиера и се нацупи надменно.

Навън Франсоаз спря такси.

- Ще те оставя пред дома й, а в девет и половина те чакам в "Дом". Все направо по булевард "Монпарнас".

- Знам къде е.

В таксито Франсоаз седна до нея и я прихвана под ръка.

- Радвам се, че ще прекараме заедно още няколко часа.

- И аз се радвам - каза тихичко Ксавиера.

Таксито спря на ъгъла с улица "Рен". Ксавиера слезе, а Франсоаз продължи до театъра. Пиер беше в гримьорната си, по халат, ядеше сандвич с шунка.

- Добре ли мина репетицията? - попита Франсоаз.

- Поработихме здраво - отговори Пиер. Посочи ръкописа върху бюрото си. - Бива го - добави. - Много даже.

- Наистина ли? Е, доволна съм, че мислиш така! Сърцето ме заболя, като трябваше да се отреже сцената със смъртта на Луцил, но явно се налагаше.

- Налагаше се - потвърди Пиер. - Така се променя цялата динамика на действието. - Отхапа от сандвича. - Вечеряла ли си? Искаш ли сандвич?

- Искам. - Взе си един и погледна Пиер с укор. - Не се храниш достатъчно, много си блед.

- Нямам намерение да се угоявям.

- Цезар не е бил кльощав - заяви Франсоаз и се усмихна. - Защо не звъннеш на портиерката да отскочи за бутилка шато-марго?

- Не е лоша идея - кимна Пиер и вдигна слушалката, а Франсоаз се настани на дивана; там спеше Пиер, когато не нощуваше при нея. Харесваше й малката гримьорна.

- Готово, ще бъдеш обслужена - каза Пиер.

- Доволна съм - повтори Франсоаз. - Имах чувството, че никога няма да се справя с третото действие.

- Справила си се чудесно - рече Пиер, наведе се към нея и я целуна. Франсоаз обви ръце около врата му.

- Заслугата е твоя - възрази. - Помниш ли какво ми каза в Делос? Че искаш да въведеш в драматургията нещо съвсем ново? Е, сега се получи.

- Наистина ли си убедена? - попита Пиер.

- А ти не си ли?

- Донякъде.

Франсоаз се разсмя.

- Напълно си убеден, Пиер, вижда се, че направо мед ти капе на душата! Ако не бъдем много притеснени с парите, очертава се прекрасна година!

- Щом се позамогнем, ще ти купим ново палто - заяви Пиер.

- Свикнала съм си със сегашното.

- Личи си, даже прекалено - каза Пиер и се настани в едно кресло, близо до Франсоаз. - Добре ли прекара с малката си приятелка?

- Мило момиче е. Жалко, че мухлясва в Руан.

- Сподели ли интересни случки?

- Цял куп, ще ти ги разправя някой ден.

- Значи си доволна, не си си загубила деня?

- Обичам да ми разказват случки - рече Франсоаз.

Почука се, вратата се отвори. С тържествен вид портиерката се появи с бутилка вино и две чаши върху поднос.

- Благодаря - усмихна се Франсоаз и напълни чашите.

- Ако обичате - обърна се Пиер към портиерката. - Няма ме за никого.

- Ясно, господин Лабрус - отвърна жената и излезе. Франсоаз взе в ръка едната чаша и се зае с втори сандвич.

- Ще взема Ксавиера с нас тази вечер - каза. - На танци. Забавно ми е. Това ще неутрализира Елизабет.

- Момичето сигурно е на седмото небе - отбеляза Пиер.

- Горкичката, просто ми къса сърцето. Втриса я само при мисълта, че трябва да се върне в Руан.

- Няма ли никакъв начин да се измъкне оттам?

- Никакъв - поклати глава Франсоаз. - Тя е безволева и не умее нищо; никога няма да събере сили да овладее някакъв занаят. А чичо й не си представя за нея друго бъдеще освен с благочестив съпруг и куп деца.

- Би трябвало да й дадеш насока - каза Пиер.

- Как да стане? Виждам я само веднъж месечно.

- Защо да не се премести в Париж? - попита Пиер. - Ще я държиш под око, ще я заставиш да се захване с нещо. Нека научи стенография, все ще я уредим някъде.

- Семейството й няма да позволи - възрази Франсоаз.

- Ами да го направи без позволение. Не е ли пълнолетна?

- Не е - каза Франсоаз. - Но въпросът не опира само до това. Едва ли ще тръгнат да я издирват с полиция.

Пиер се усмихна.

- А до какво опира?

Франсоаз се поколеба; всъщност не се беше замисляла какъв е въпросът.

- Значи предлагаш да заживее в Париж на наши разноски, докато се устрои някак?

- Защо не? - подхвърли Пиер. - Нека приеме предложението ни като заем.

- Е, да... - отвърна Франсоаз.

Винаги я удивляваше начинът му с няколко думи да открои безброй неподозирани възможности; там, където другите хора виждаха непроходим гъсталак, той съзираше девствени земи, подлежащи на обработка по негова воля. В това бе тайната на неговата сила.

- Толкова късмет сме имали в живота - продължи той. - Редно е да го споделяме с другите, щом изникне случай.

Франсоаз недоумяващо се взря в дъното на чашата си.

- В известен смисъл това ме блазни - каза. - Но би трябвало действително да се грижа за нея. А време нямам.

- Милата ми пчеличка - обади се нежно Пиер.

Франсоаз се поизчерви.

- Знаеш, че съм много заета - рече.

- Знам - отвърна Пиер, - но е странно, че биеш отбой всеки път, когато ти се отваря възможност за нещо ново.

- Единствената новост, която ме интересува, е нашето общо бъдеще - заяви Франсоаз. - Това е положението, добре ми е така! Сърди се на себе си.

- О, не те виня - отвърна Пиер, - даже напротив, намирам, че си далеч по-неподправена от мен. В твоя живот няма и помен от фалш.

- Защото ти не отдаваш тъй голямо значение на живота сам по себе си. На първо място поставяш работата.

- Вярно е - съгласи се Пиер и умислено загриза нокътя на един от пръстите си. - При мен, извън отношенията ми с теб, всичко е лековато и нахалост.

Продължаваше да дъвче пръста на ръката си; нямаше да има мира, докато не го разкървави.

- Обаче щом се отърва от Канцети, край.

- Само си приказваш.

- Ще видиш.

- Имаш късмет, винаги се отърваваш сух от разните си историйки.

- Защото всъщност никоя от тия мацки не е държала истински на мен - обясни Пиер.

- Не мисля, че Канцети е сметкаджийка - възрази Франсоаз.

- Не, не го прави толкова, за да получава роли, колкото понеже ме смята за величие - и си въобразява, че талантливостта ще се изкачи от оная й работа до мозъка.

- Има нещо такова - засмя се Франсоаз.

- Не са ми забавни вече тия работи - въздъхна Пиер. - Поне да бях някакъв сладострастник - но нямам дори това оправдание. - Взря се във Франсоаз със смутено изражение. - Просто обичам всяко начало. Разбираш ли ме?

- Може би - отговори Франсоаз, - но мен не биха ме вълнували краткосрочни преживелици без бъдеще.

- Никак? - попита Пиер.

- Никак - потвърди тя. - Така съм устроена, по-силно е от мен: аз съм вярна жена.

- Не може да се говори за вярност или невярност помежду ни - отсече Пиер и я прегърна. - Ние двамата сме едно цяло, истина е, нали си го знаеш, обуславяме се взаимно.

- Благодарение на теб - каза Франсоаз, притисна лицето на Пиер между дланите си и обсипа с целувки страните, върху които мирисът на лула се смесваше с детски, изненадващ лъх на сладкарница. Едно цяло, повтори си.

Докато не я разкажеше на Пиер, никоя случка не беше съвсем действителна - тя блуждаеше, застинала и колеблива, в своего рода безвъздушно пространство. В миналото, когато се смущаваше от Пиер, тя му спестяваше доста неща: подлички мисли, безразсъдни постъпки; ако не се говореше за тях, те сякаш почти не бяха възниквали; така под повърхността на истинското съществуване се разгръщаше подмолна и нечиста растителност, сред която Франсоаз се озоваваше сама и се задушаваше. А сетне, малко по малко, тя предостави всичко - усамотението вече й убягваше, но пък бе пречистена от онази смътна гмеж. Всички мигове от своя живот, които тя подаряваше на Пиер, той й връщаше избистрени, огладени, завършени, и те се превръщаха в мигове от техния общ живот. Знаеше, че за него и тя има същата роля - у него нямаше потайности, свян, притеснения: хитруваше само когато беше небръснат или с мръсна риза - тогава се преструваше, че е настинал и упорито стоеше омотан с вълнено шалче, което го състаряваше, придаваше му вид на дядка.

- Ще трябва да те оставя - каза тя със съжаление. - Тук ли ще спиш или при мен?

- Ще дойда при теб - отвърна Пиер. - Искам да сме си пак заедно възможно най-скоро.

 

В "Дом" Елизабет вече се беше разположила, пушеше и втренчено се взираше в пространството. Нещо не е наред с нея, каза си Франсоаз. Беше гримирана старателно, но лицето й беше подпухнало и уморено. Тя съгледа Франсоаз и с рязка усмивка сякаш се отърси от мислите си.

- Здравей - рече поривисто, - радвам се да те видя.

- Аз също - отговори Франсоаз. - Виж, нали нямаш нищо против да вземем с нас малката Пажес? Умира от желание да посети клуб за танци. Ние двете ще си приказваме, докато тя танцува - никак не е обременителна.

- От векове не съм слушала джаз - каза Елизабет, - ще ми е забавно.

- Странно, че още я няма - отбеляза Франсоаз и се обърна към Елизабет: - Какво стана с пътуването? - попита весело. - Твърдо ли заминаваш утре?

- Де да беше толкова просто - въздъхна Елизабет и се изсмя мрачно. - Можело Сюзан да се огорчи, а Сюзан била толкова измъчена от случилото се през септември...

Значи такава била работата... Франсоаз се вгледа в Елизабет с негодувание и жалост. Поведението на Клод към нея беше направо отвратително.

- Като че ли ти също не се измъчи...

- Да, обаче аз съм била трезвомислеща и силна - заяви с насмешка Елизабет. - Аз съм жената, която никога не прави сцени.

- Добре де, Клод нали вече не държи на Сюзан? - отбеляза Франсоаз. - Тя е стара и грозна.

- Вече не държи - потвърди Елизабет. - Само че Сюзан е един вид суеверие. Той е убеден, че нищо не може да постигне без нея.

Смълчаха се. Елизабет усърдно следеше с поглед извивките на дима от цигарата й. Владееше се, но какъв ли мрак беше в душата й! Тъй отдавна очакваше това пътуване; може би след дългото им усамотение Клод щеше най-сетне да се реши на раздяла с жена си. Франсоаз вече беше скептична - от цели две години Елизабет се надяваше да настъпи решителният час. Но пред нейното разочарование усети как в сърцето я бодна нещо, което наподобяваше гузност.

- Трябва да се отчете, че Сюзан много я бива - продължи Елизабет и извърна очи към Франсоаз. - Опитва се да пробута пиесата на Нантьой. Това също е една от причините, които го задържат в Париж.

- Нантьой - повтори вяло Франсоаз. - Що за странна идея? - Погледна към входа с известна тревога. Защо ли Ксавиера не идваше?

- Глупаво е. - Елизабет овладя гласа си: - Впрочем нещата са ясни, според мен само Пиер е способен да постави "Подялба". Ще е страхотен в ролята на Ахав.

- Ролята е прекрасна - обади се Франсоаз.

- Мислиш ли, че би се поблазнил? - попита Елизабет. Във въпроса се таеше тревожен повик.

- "Подялба" е много интересна пиеса - каза Франсоаз, - но изобщо не е в духа на неговите режисьорски търсения. Слушай - добави припряно, - защо Клод не предложи пиесата си на Берже? Искаш ли Пиер да драсне два реда на Берже?

Елизабет мъчително преглътна.

- Нямаш представа какво значение ще има за Клод, ако Пиер се заеме с пиесата му. Ужасно се съмнява в себе си. Само Пиер е способен да го измъкне от това състояние.

Франсоаз извърна очи; пиесата на Бертие беше отвратителна. И дума не ставаше да я приемат. Знаеше обаче колко много Елизабет залагаше на тази последна възможност; и пред разстроеното й лице изпитваше именно угризения. Съвсем ясно й беше до каква степен собственото й съществуване и примерът й бяха повлияли върху съдбата на Елизабет.

- Честно да ти кажа, няма да стане - въздъхна.

- Но "Люс и Арманда" си беше приличен успех - възрази Елизабет.

- Работата е там, че след "Юлий Цезар" Пиер иска да лансира непознат автор...

С облекчение замълча - Ксавиера идваше към тях. Беше грижливо сресана, лек грим смекчаваше острите й скули, изтъняваше едрия чувствен нос.

- Нали се познавате? - Франсоаз се усмихна на Ксавиера. - Доста закъсня. Сигурно не си вечеряла? Ще хапнеш нещо тук.

- Не, благодаря, изобщо не съм гладна - възрази Ксавиера, седна и наведе глава; изглеждаше на тръни. - Позагубих се - добави.

Елизабет я обгръщаше с тежък поглед - преценяваше я.

- Загубили сте се? Отдалеч ли идвате?

Ксавиера извърна към Франсоаз жално лице:

- Не знам как се получи, вървях все по булеварда, краят му не се виждаше, и по едно време се озовах на някаква съвсем тъмна улица. Вероятно съм подминала "Дом", без да го видя.

Елизабет се разсмя.

- Че той ще ти извади очите!

Ксавиера я изгледа злобно.

- Е, нали си тук, това е важното - намеси се Франсоаз. - Елизабет, какво ще кажеш да идем в "Прери". Не е съвсем като в младините ни, но пак става.

- Както решиш - рече Елизабет.

Излязоха от кафенето; по булевард "Монпарнас" силен вятър насмиташе платановите листа - Франсоаз се заигра да ги разравя с крак: имаха дъх на печени орехи и греяно вино.

- Не съм стъпвала в "Прери" поне от година - отбеляза.

Отговор не получи. Ксавиера зиморничаво загръщаше яката на палтото си; Елизабет държеше шала си в ръка - като че ли не усещаше студа и не забелязваше нищо около себе си.

- Вече се е понапълнило - отбеляза Франсоаз.

Всички столчета край бара бяха заети; тя избра една маса малко встрани.

- За мен уиски - обади се Елизабет.

- Значи две - рече Франсоаз. - А ти?

- Същото като вас - отвърна Ксавиера.

- Три уискита - поръча Франсоаз. Мирисът на алкохол и цигарен дим й припомняше студентските години; открай време обичаше джазовите ритми, жълтите светлини и гъмжилото в нощните клубове. Колко лесно бе да живееш пълноценно в свят, съдържащ едновременно делфийските развалини, провансалските голи хълмове и целия човешки цъфтеж! Усмихна се на Ксавиера.

- Виж блондинката с чипия нос, дето седи на бара, заема стая в същия хотел като мен. Все се мотае из коридорите по светлосиня нощница - мисля, че се опитва да свали негъра от горния етаж.

- Не е хубава - отсъди Ксавиера. Очите й се разшириха: - Но чернокосата до нея е много красива. Ама че е красива!

- Гаджето й е шампион по кеч. Разхождат се из квартала с преплетени кутрета.

- О! - отрони укорително Ксавиера.

- Е, така е - каза Франсоаз.

Ксавиера се изправи. Двама младежи се бяха приближили и се усмихваха предразполагащо.

- Благодаря, не танцувам - отказа Франсоаз. Елизабет се поколеба, но на свой ред стана.

В този миг ме ненавижда, помисли си Франсоаз. На съседната маса леко повяхнала руса жена и съвсем младо момче нежно се държаха за ръце; младежът говореше тихо, с пламенно изражение; жената се усмихваше предпазливо, та никаква бръчица да не прореже миловидното й застаряващо лице; фльорцата от хотела танцуваше с някакъв моряк, притискаше се плътно съм него, притворила очи; тъмнокосата красавица на високото столче край бара с отегчено изражение ядеше нарязан на колелца банан. Франсоаз се усмихна с гордост - тук тя беше всеки от тези мъже, всяка от тези жени, погълнати от изживяването на един миг от личното си съществуванийце. Ксавиера танцуваше, тръпки на гняв и отчаяние разтърсваха Елизабет. А край дансинга, безстрастна и свободна - ето ме и мен. Съзерцавам едновременно всички тези битиета, всички лица. Ако се извърна от тях, те тутакси ще се разпаднат като изоставена природна гледка. Елизабет се върна да седне.

- Знаеш ли - каза Франсоаз, - съжалявам, дето нещата не могат да се уредят.

- О, напълно те разбирам... - рече Елизабет и се умърлуши; не беше способна задълго да таи гняв, поне не пред хора.

- Не вървят ли добре отношенията ви с Клод в момента? - попита Франсоаз.

Елизабет поклати глава; чертите й се изкривиха, а на Франсоаз й се стори, че ще заплаче; но тя се удържа.

- Клод изживява криза. Казва, че не можел да работи, докато е висящо положението с пиесата, не се чувствал истински отърсен от нея. Когато е в такова състояние, е просто ужасен.

- Все пак вината не е у теб - отбеляза Франсоаз.

- Да, но винаги на мен си го изкарва - каза Елизабет и устните й отново се разтрепераха. - Защото съм била силна жена. И през ум не му минава, че силната жена може да страда колкото всяка друга - добави с покъртителна разпаленост и се разплака.

- Горкичката ми Елизабет! - промълви Франсоаз и стисна ръката й.

Под сълзите лицето на Елизабет някак си възвръщаше детинския вид.

- Глупаво е - изрече тя и попи очите си с кърпичка. - Не може да продължава така, Сюзан винаги да е между нас.

- Ти какво би искала? - попита Франсоаз. - Да се разведе?

- Той никога няма да се разведе. - Елизабет отново се разплака, някак яростно. - Обича ли ме? За себе си аз дори не знам вече дали го обичам. - Взря се във Франсоаз с блуждаещи очи. - От три години се боря за тази любов, погубвам се, всичко пожертвах, а даже не знам дали се обичаме.

- Разбира се, че го обичаш - малодушно каза Франсоаз. - Сега точно те е яд на него, та се чувстваш празна, но това не означава нищо. - На всяка цена трябваше да успокои Елизабет; ужасно би й подействало онова, което щеше да открие, ако някой ден стигнеше докрай в искреността си - навярно и тя самата се боеше, защото пристъпите й на прозрение винаги се прекратяваха съвсем навременно.

- Вече не знам - повтори Елизабет.

Франсоаз стисна ръката й по-силно, наистина й беше жал.

- Клод е слабохарактерен, и туйто, но ти е дал безброй доказателства, че държи на теб. - Вдигна глава: Ксавиера стоеше права до масата и наблюдаваше сцената със странна усмивка. - Сядай де - рече й смутено.

- Не, връщам се да танцувам - каза Ксавиера; лицето й изразяваше презрение, едва ли не злъч. Франсоаз болезнено се сепна от враждебното отношение.

Елизабет бе изпънала гръб, слагаше си пудра.

- Нужно е търпение - обади се. Гласът й звучеше по-спокойно. - Всичко е въпрос на влияние. С Клод винаги съм играла с открити карти, ето защо нямам тежест пред него.

- Заявявала ли си му ясно, че това положение ти е нетърпимо?

- Не - отвърна Елизабет. - Необходимо е време. - Възвърнала си бе здравомислещия, суров вид.

Дали обичаше Клод? Хвърлила се бе на шията му само за да изживее и тя "голяма любов"; възхищението й към него беше пак способ да противостои на Пиер. Но всичко това й носеше непрестанни страдания, пред които и Франсоаз, и Пиер бяха безсилни.

Ама че каша, помисли си Франсоаз, и сърцето й се сви.

Елизабет бе станала от масата, танцуваше, с подути клепачи и присвити устни. Франсоаз усети как я жегва своего рода завист. Чувствата на Елизабет може и да бяха измамни, може да беше измамно и призванието й, може да бе измамен й целият й живот - но сегашното й страдание беше бурно и истинско. Вгледа се в Ксавиера. Тя танцуваше, леко отметнала глава назад, с прехласнато лице; тя все още нямаше живот, за нея всичко беше възможно - и тази упоителна вечер съдържаше обещанието за безброй незнайни упоения. И за девойката, и за жената с наболяло сърце, мигът притежаваше остра и незабравима сладост. Ами аз? - помисли си Франсоаз. - Зрителка. Ала джазът, вкусът на уискито, оранжевата светлина - те не бяха само зрелище, от тях трябваше да се изгради нещо. Но какво? В разбунената и напрегната душа на Елизабет музиката полека се превръщаше в упование; Ксавиера пък я зареждаше с пламенно очакване. Единствена Франсоаз не намираше у себе си нищо, което да се съчетава с вълнуващия глас на саксофона. Потърси някакво желание, някакво съжаление - но зад нея, както и пред нея, се простираше само сухо и ясно щастие. Пиер - никога името му нямаше да породи болка. Жербер - вече не й трепваше за Жербер. За нея вече нямаше нито риск, нито надежда, нито страх - нищо освен това щастие, върху което дори нямаше власт: с Пиер не беше допустимо никакво недоразумение, никое действие не би могло да е невъзвратимо. Ако някой ден пробваше да го нарани, той дотолкова би я разбрал, че щастието отново би се прихлупило около нея. Тя запали цигара. Не, не откриваше нищо освен абстрактното съжаление, че няма за какво да съжалява. Гърлото й бе свито, сърцето й биеше малко по-учестено от обичайното, но тя дори не бе в състояние да повярва, че искрено е уморена от щастие; вътрешната несгода не я водеше към никакво възвишено откровение - всичко беше произволност измежду много други, кратко и почти предсказуемо отклонение, което щеше да се размие в покоя. Тя вече не се подвеждаше по стихийността на миговете, наясно бе, че никой измежду тях не е решаващ. В затвора на щастието, прошепна си; но сякаш с вътрешна усмивка.

Франсоаз обезсърчено се вгледа в празните чаши, в препълнения с фасове пепелник; беше четири часът сутринта, Елизабет си бе тръгнала доста отдавна, но на Ксавиера не й омръзваше да танцува. Франсоаз не танцуваше и за да минава времето, бе прекалила с алкохола и цигарите; главата й тежеше, цялото й тяло бе изтръпнало от сънност.

- Мисля, че е време да си вървим - каза.

- Вече! - възпротиви се Ксавиера със съжаление и се взря във Франсоаз: - Уморена ли си?

- Малко - отвърна Франсоаз и след кратко колебание добави: - Можеш да останеш без мен. И друг път си била сама по клубове.

- Ако ще си ходиш, идвам с теб - заяви Ксавиера.

- Не искам да те насилвам - възрази Франсоаз. Ксавиера сви рамене с някак обречено изражение.

- Е, мога и да се прибера.

- Не, ще е жалко - каза Франсоаз и се усмихна. - Хайде, ще поседим още малко. - Лицето на Ксавиера грейна.

- Толкова е приятно тук, не намираш ли? - Усмихна се на младия мъж, който се бе приближил и я канеше с лек поклон, после го последва на дансинга.

Франсоаз запали поредна цигара; в края на краищата, нищо не я заставяше да възобнови работата си още от сутринта; беше доста нелепо да седи тук часове наред, без да танцува, без да разговаря с никого; но ако човек приеме, намира известно очарование в това особено вцепенение - от години не й се бе случвало да остане задълго така, обгърната от алкохолни изпарения и тютюнев дим, унесена в кратки мечти и представи, които не водят наникъде.

Ксавиера се върна и седна до нея.

- Защо не танцуваш? - попита.

- Не ме бива - отговори Франсоаз.

- Значи ти е скучно? - пророни Ксавиера жалостиво.

- Ни най-малко. Обичам да наблюдавам. Доставя ми голямо удоволствие да слушам музиката, да гледам хората.

Усмихна се - на Ксавиера дължеше този час и тази нощ; защо да отхвърля от живота си това свежо богатство, което й се предлагаше - ново-новеничко другарче със своите изисквания, с неохотните си усмивки и неочаквани реакции?

- Отлично разбирам, че за теб не е голяма забава - заяви Ксавиера. Лицето й съвсем посърна; вече и тя изглеждаше леко уморена.

- Нали ти казвам, че ми е хубаво - възрази Франсоаз и докосна с пръсти китката й. - Приятно ми е да сме заедно.

Ксавиера се усмихна неубедително. Франсоаз се взря в нея с топлота - вече не проумяваше задръжките, които бе противопоставила на Пиер; сега я блазнеше именно лекият повей на опасност и загадъчност.

- Знаеш ли какво ми хрумна тази нощ? - попита изневиделица. - Че никога нищо няма да постигнеш, докато си стоиш в Руан. Има едно-единствено решение - да дойдеш да живееш в Париж.

- Да живея в Париж ли? - учуди се Ксавиера. - Много ми се ще, но не виждам как.

- Не го казвам просто така - заяви Франсоаз. Поколеба се, боеше се да не би Ксавиера да го приеме за натрапничество. - Ето какво можеш да направиш: местиш се в Париж, настаняваш се на хотел - в моя, ако искаш; ще ти предоставя на заем нужните средства, за да придобиеш някаква квалификация, например стенография - или не, сещам се за нещо по-добро: моя приятелка има козметичен салон, ще те вземе на работа, щом изкараш курсовете.

Ксавиера помръкна.

- Чичо ми никога няма да се съгласи - въздъхна.

- Е, ще минеш без съгласието му. Страх ли те е от него?

- Не - рече Ксавиера и съсредоточено се вторачи в заострените си нокти; с бледата си кожа и дългите руси кичури, разрошени от танците, имаше жалкия вид на медуза върху сух пясък.

- Е, какво ще кажеш?

- Извини ме - отвърна Ксавиера, стана и се отправи към един от мъжете на дансинга, който й правеше знаци. Лицето й отново се оживи. Франсоаз удивено я проследи с поглед - в настроенията на Ксавиера възникваха неподозирани обрати; беше доста странно, че тя дори не си бе дала труда да се замисли върху думите на Франсоаз. А предложението беше повече от разумно. С известна нетърпеливост изчака Ксавиера да се върне на мястото си.

- Е? - повтори. - Какво мислиш за предложението ми?

- Какво предложение? - попита Ксавиера. Изглеждаше искрено слисана.

- Да дойдеш в Париж - каза Франсоаз.

- Аха, да живея в Париж...

- Говоря сериозно - добави Франсоаз. - А на теб май ти се струва някаква химера.

Ксавиера сви рамене.

- Няма начин - рече.

- Достатъчно е ти да го искаш - възрази Франсоаз. - Какво те притеснява?

- Невъзможно е - отсече Ксавиера сприхаво, после се озърна. - Това място почва да става зловещо, не смяташ ли? Всички хора гледат, без да виждат, пускат корени тук, понеже вече дори нямат сили да се затътрят другаде...

- Ами хайде поне ние да си тръгваме - подкани я Франсоаз. Прекоси помещението и отвори входната врата. Навън се развиделяваше, разливаше се мътна сивота. - Дай да повървим пеша, искаш ли?

- Защо не? - отвърна Ксавиера, загърна се плътно в палтото си, придърпа яката около шията и пое напред с бърза крачка.

Защо отказваше да приеме насериозно предложението на Франсоаз? Досадно бе да усеща до себе си това непристъпно и инатливо съзнанийце. Трябва да я убедя, каза си Франсоаз. Досега споровете с Пиер, беглите нощни мечтания, та дори и самото начало на разговора представляваха само игра - внезапно всичко бе станало реално, съпротивата на Ксавиера беше реална и Франсоаз искаше да я сломи. Беше просто възмутително: съвсем ясно чувстваше, че Ксавиера й е подвластна, че прониква и в нейното минало, и в още непредвидимите завои на бъдещето й - и все пак налице беше тази упорита воля, о която се пречупваше нейната собствена.

Ксавиера крачеше все по-бързо и измъчено въсеше вежди; с нея не можеше да се говори. За кратко Франсоаз я сподири мълчешком, но накрая изгуби търпение:

- Много неприятна ли ти е разходката?

- Нищо подобно - отвърна Ксавиера и лицето й се изкриви в трагическа маска. - Но ненавиждам студа.

- Трябваше да си кажеш - рече Франсоаз. - Ще влезем в първото заведение, което се окаже отворено.

- Не, нека се разхождаме, щом имаш желание - възпротиви се Ксавиера с храбра самоотверженост.

- Вече нямам особено желание - заяви Франсоаз. - И бих изпила едно горещо кафе.

Позабавиха ход; близо до гара "Монпарнас", на пресечката с улица "Одеса", в кафене "Биар" множество се тълпеше край тезгяха. Франсоаз влезе и се насочи към закътана в дъното маса.

- Две кафета - поръча.

Зад една от масите спеше жена, с прегънато надве тяло; куфари и денкове бяха струпани на пода; около друга маса селяни сърбаха калвадос.

Франсоаз изгледа Ксавиера.

- Не те разбирам - каза. Ксавиера тревожно се втренчи в нея:

- Дразня ли те?

- Разочарована съм - отвърна Франсоаз. - Смятах, че ще имаш смелостта да приемеш каквото ти предлагах.

Ксавиера се поколеба, озърна се с измъчено изражение и накрая жално пророни:

- Не искам да се занимавам с масаж на лица.

Франсоаз се разсмя.

- Никой не те кара. Бих могла да ти уредя работа като манекенка например. А най-хубаво ще е да изкараш стенографски курсове.

- Не искам да ставам нито стенографка, нито машинописка, нито манекенка - тросна се Ксавиера.

Франсоаз се стъписа.

- Виждах това само като начало - каза. - А след като си хванеш в ръце някакъв занаят, ще можеш да се огледаш, да изчакаш. Всъщност какво ти се прави? Искаш ли да следваш? Да се пробваш в рисуването, в театъра?

- Нямам представа - отвърна Ксавиера. - Не ме влече нищо определено. Трябва ли непременно да се върши някаква дейност? - попита с известна надменност.

- Няколко часа досадна работа не ми се струват твърде висока цена, за да си осигуриш независимост - каза Франсоаз.

Ксавиера направи отвратена гримаса.

- Мразя такива търгашества! Ако човек не може да има живота, който иска, по-добре хич да не живее.

- Точно ти пък никога няма да се самоубиеш - отбеляза сухо Франсоаз. - Така че гледай поне да си устроиш що-годе сносен живот.

Сръбна от кафето - беше истинско ранно-утринно кафе, стипчиво и твърде подсладено, като кафето, което човек пие на гаров перон след пропътувана нощ, или пред селска лавка, в очакване на първия автобус. И този вкус на застоялост размекна сърцето на Франсоаз.

- Какъв според теб би трябвало да бъде животът? - попита тя доброжелателно.

- Както когато бях малка - отвърна Ксавиера.

- Тоест, нещата да те грабват, без ти да ги търсиш. Както когато баща ти те е носил на конче...

- Имаше и много други моменти - каза Ксавиера. - Когато той ме водеше на лов в шест сутринта и върху тревата имаше нови-новенички паяжини. Всичко ми действаше тъй силно.

- Но в Париж пак ще изпиташ подобни мигове на щастие - възрази Франсоаз. - Помисли си само, музика, театри, клубове за танци...

- И да бъда като твоята приятелка: да си броя чашите и непрекъснато да гледам часовника, че да не закъснея за работа идния ден.

Франсоаз се почувства засегната - тя също си беше гледала часовника. Сякаш ми се сърди, но за какво ли? - помисли си. Тази мрачна и неочаквана Ксавиера възбуждаше интереса й.

- В крайна сметка ти приемаш едно много по-жалко съществуване от нейното - каза. - И имаш десет пъти по-малко свобода. Всъщност положението е съвсем просто - теб те е страх; може би не от семейството ти; но те е страх да се откажеш от дребните си навици, страх те е от свободата. - Ксавиера наведе глава, без да отговори. - Какво има? - попита кротко Франсоаз. - Такава си дръпната, сякаш изобщо ми нямаш доверие.

- Напротив - възрази Ксавиера, но хладно.

- Какво има? - повтори Франсоаз.

- Подлудявам, като се замисля за живота си - отрони Ксавиера.

- Не, не е само това - рече Франсоаз. - През цялата нощ беше някак си особена... - Усмихна се. - Неприятно ти беше, че Елизабет е с нас? Май не преливаш от симпатия към нея?

- Ама моля ти се! - тросна се Ксавиера и добави с казионен тон: - Не се и съмнявам, че е извънредно интересна личност.

- Смутила те е, понеже плака на обществено място? - предположи Франсоаз. - Признай си... Смутила съм те и аз? Смяташ, че съм била недостойно лигава?

Ксавиера леко се ококори - очите й бяха детски, чисти и сини.

- Странно ми се видя - изрече с невинен гласец.

Продължаваше да се държи отбранително. Нямаше смисъл да се проточва този разговор. Франсоаз сподави една прозявка.

- Прибирам се - каза. - У Инес ли ще идеш?

- Да, ще гледам да си събера нещата и да се измъкна, без да я събудя - потвърди Ксавиера. - Иначе няма да мога да се откача от нея.

- Мислех, че Инес ти допада...

- Да де, допада ми - кимна Ксавиера. - Обаче тя е от тия хора, дето не можеш да кихнеш пред тях, без да ги налегне чувство за вина.

Дали киселите думи бяха предназначени за Инес или за самата Франсоаз? Тъй или инак, за предпочитане беше да не се задълбава повече.

- Да тръгваме тогава - предложи Франсоаз и положи длан върху рамото на Ксавиера. - Съжалявам, че не си прекарала добре.

Лицето на Ксавиера внезапно доби разстроено изражение, цялата й суровост се стопи, очите й отчаяно се впериха във Франсоаз.

- Ама не, добре си прекарах - каза, после сведе глава и в скороговорка добави: - Но на теб сигурно не ти е било забавно да ме влачиш подире си като кученце.

Франсоаз се усмихна. Значи такава била работата, помисли си. Смята, че съм я извела от чисто съжаление. Приятелски се взря в докачливото младо същество.

- Нищо подобно, много хубаво ми беше с теб - увери я, - иначе нямаше да ти предложа. Как пък ти хрумна?

Ксавиера я изгледа топло и доверчиво.

- Твоят живот е толкова запълнен - промълви. - Тъй много приятели, тъй много занимания. Почувствах се като атом.

- Глупости - възрази Франсоаз. Странна беше представата, че Ксавиера е могла да изревнува от Елизабет. - Значи когато ти предложих да се преместиш в Париж, си решила, че е един вид подаяние?

- Горе-долу - смирено призна Ксавиера.

- И си ме намразила заради това?

- Не съм те намразила - намразих себе си.

- То е същото - каза Франсоаз. Ръката й се откъсна от рамото на Ксавиера и се плъзна надолу към лакътя. - Държа на теб - добави. - Ще се радвам да си близо до мен. - Ксавиера извърна към нея възторжени, невярващи очи. - Не прекарахме ли добре вчера следобед?

- Беше - съгласи се Ксавиера.

- Може да има много подобни моменти. Не ти ли се ще? Ксавиера силно стисна пръстите на Франсоаз.

- О, и как още! - възкликна поривисто.

- Значи е решено - отсече Франсоаз. - Ще накарам Инес да ти прати писмо, че ти е намерила работа. И щом решиш, телеграфирай ми само една думичка: Пристигам - и пристигаш. - Погали топлата ръка, която доверчиво почиваше върху дланта й. - Ще видиш, чудно ще си живееш!

- Искам, искам да дойда! - възкликна Ксавиера и се отпусна с цялата си тежест върху рамото на Франсоаз; задълго останаха така, неподвижни, облегнати една на друга - косите на Ксавиера докосваха страната на Франсоаз, пръстите им се преплитаха.

- Тъжно ми е, че се разделяме - каза Франсоаз.

- И на мен - тихичко отвърна Ксавиера.

- Милото ми момиче - прошепна Франсоаз.

Ксавиера я гледаше с блеснали очи, разкрехнала устни; разтапяше се, поддаваше се, поверяваше се цяла-целеничка. Занапред Франсоаз щеше да я превежда през живота.

Ще я направя щастлива, зарече се Франсоаз убедено.

 

 

© Симон дьо Бовоар
© Мария Коева - превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.03.2007, № 3 (88)

Други публикации:
Симон дьо Бовоар. Гостенката. София: Фама, 2007.