Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЧОВЕКЪТ БЕЗ КАЧЕСТВА"

Роберт Музил

web

Глава 13.

Един състезателен кон помага да съзрее убеждението, че си човек без качества

Роберт Музил. Човекът без качества. София: Атлантис-КЛ, 2009Улрих беше в правото си да каже, че е постигнал доста в своята наука, и това никак не бе маловажно. Неговите разработки му носеха и признание. Да се търси възхищение, би било прекалено, понеже дори в царството на истината с възхищение се отнасят единствено към по-възрастните учени, от които зависи дали ще те допуснат до доцентура и професура. По-точно казано, той си бе останал това, което наричат надежда, а в републиката на умовете надежди викат на републиканците, сиреч на онези люде, които си въобразяват, че могат да вложат всичките си сили за дадена кауза, вместо да използват значителна част от тях за външен напредък; те забравят, че продуктивността на отделната личност е незначителна, а напредъкът е всеобщо желание, и пренебрегват социалното задължение на кариеризма, според което си длъжен да почнеш като кариерист, за да можеш в годините на успеха да се превърнеш в опора и стъпало, с помощта на които да израснат и други хора.

Един ден Улрих престана да иска да е надежда. Бе настъпил моментът, когато все по-често се говореше за гении на футболния терен или на боксовия ринг, но ако се съдеше по вестникарските информации, на поне десет гениални изобретатели, тенори или писатели се падаше най-много един централен защитник или превъзходен тактик в тениса. Новият дух пристъпваше все още неуверено. Ала тъкмо тогава Улрих изневиделица - като предивременно отвята лятна зрелост - прочете някъде израза “гениален състезателен кон”. Информацията съобщаваше за някакъв сензационен успех на хиподрума, а авторът й навярно изобщо не съзнаваше цялото величие на своята мисъл, вложена в перото му от колективния дух на времето. Улрих обаче отведнъж разбра в каква неизбежна връзка с гениалността на състезателните коне се намира цялата му кариера. Защото конят открай време е бил свещеното животно на кавалерията, а през казармената си младост Улрих не беше слушал да се говори почти за нищо друго, освен за коне и жени, и бе избягал от това, за да стане видна личност, а ето че сега, когато след разнообразни усилия може би се виждаше близо до върха на своите стремежи, оттам го приветстваше конят, който бе изкачил този връх преди него.

Това положително има своето историческо оправдание, понеже до съвсем неотдавна хората си бяха представяли достойния за възхищение дух на мъжествеността като същество, чиято смелост е нравствената смелост, чиято сила е силата на убеждението, чиято твърдост е твърдостта на сърцето и на добродетелите, а бяха смятали бързината за нещо инфантилно, уловките - за нещо непозволено, гъвкавостта и порива - за нещо уронващо достойнството. Но ето че в крайна сметка това същество вече се срещаше не на живо, а единствено из гимназиалните педагогически съвети или във всевъзможни писмени изказвания, беше се превърнало в идеологически призрак и животът трябваше да си подири нов образ на мъжествеността. Като се озърташе за него, той направи обаче откритието, че хватките и хитринките, които находчивият ум прилага при логическите изчисления, всъщност не се отличават много от бойните хватки на сурово тренираното тяло, и че съществува всеобща душевна бойка сила, която трудностите и непредвидимите обстоятелства правят хладна и разсъдлива независимо от това, дали е тренирана да отгатва достъпната за атака страна на някоя задача, или на някой противник. Ако един гигант на мисълта и един национален шампион по бокс бъдат подложени на психотехнически анализ, вероятно тяхната изобретателност, тяхната смелост, тяхната точност и комбинативност, както и бързината на реакциите в областта, която им е важна, наистина биха се оказали еднакви, нещо повече - твърде е възможно по отношение на таланта и способностите, които определят особения им успех, те да не се отличават евентуално от някой прочут кон, който прескача препятствия, тъй като не бива да не се отчита колко забележителни умения се пускат в ход, когато се преодолява една бариера. А на всичко отгоре конят и шампионът по бокс превъзхождат гиганта на мисълта по това, че техните постижения и значимост могат да бъдат безупречно измерени и по-добрият от тях наистина да бъде признат за по-добър, така че спортът и обективността заслужено изтикват на заден план остарелите понятия за гениалност и човешко величие.

Колкото до Улрих, трябва дори да се изтъкне, че в това отношение той беше изпреварил своето време с няколко години. Защото заниманията му с наука бяха построени тъкмо върху принципа на подобряването на собствения си рекорд с една победа, с един сантиметър или с един килограм. Умът му, длъжен да доказва своята острота и сила, бе подложен на къртовски труд. Тази наслада от мощта на ума беше очакване, войнствена игра, някаква неопределена, но властна претенция към бъдещето. Не беше наясно какво ще прави с тази мощ; можеше да я използва за всичко и за нищо, да стане избавител на света или престъпник. Така навярно в общи линии е устроена и човешката психика, чрез чието съществуване светът на машините и откритията непрекъснато се попълва. Улрих бе гледал на науката като на подготовка, закалка и един вид тренировка. Ако се окажеше, че този начин на мислене е прекалено сух, категоричен, ограничен и без перспектива, с него човек трябваше да се примири така, както се примирява с отпечатъка на лицето, оставен от лишения и умора след особено голямо физическо или волево напрежение. Години наред бе обичал духовната незаситеност. Ненавиждаше хората, неспособни, казано с думите на Ницще, “да търпят душевен глад заради истината”; онези колебливи, малодушни, мекушави хора, които тешат душата си с брътвежи за душата и я хранят - доколкото разумът уж й давал да яде камъни вместо хляб - с религиозни, философски и измислени чувства, които приличат на размачкана в мляко франзела. Придържаше се към мнението, че всичко човешко в това столетие е поело на път, че гордостта изисква на всеки безсмислен въпрос да се противопоставя девизът “Още не!” и да се живее с временни принципи, ала и със съзнанието за цел, която ще бъде достигната от потомците. Истината е, че науката е създала понятие за суровата, трезва сила на духа, което прави просто непоносими старите метафизични и морални представи на човешкия род, макар че може да ги замени единствено с надеждата, че някой ден расата на интелектуалните завоеватели ще се спусне в долината на душевните богатства.

Това обаче е възможно само до момента, в който не се видиш принуден да преместиш взори от пророческата далнина върху непосредствената близост, като прочетеш, че някакъв си състезателен кон междувременно е станал гениален. На следващата сутрин Улрих стана с левия крак, а десният му нерешително зашари в търсене на пантофа. Това се случи в град и на улица, различни от тези, където живееше сега, но едва преди няколко седмици. По мътно проблясващия асфалт под прозореца му вече сновяха автомобили; чистият утринен въздух започваше да се изпълва с възкиселия привкус на деня и на млечната светлина, която се процеждаше през завесите, му се стори неизказано нелепо да заогъва, както обикновено, голото си тяло напред-назад, да го вдига от пода с помощта на коремните си мускули и после отново да го снижава, а накрая да блъска с пестници една боксова круша, както в този час постъпваха толкова много хора, преди да отидат на работа. Един час дневно - това е една дванадесета от съзнателния живот - е достатъчен, за да поддържаш тренираното тяло в състоянието на пантера, готова на всяка авантюра; той обаче се прахосва за безсмислено очакване, понеже авантюрите, достойни за такова очакване, не идват никога. Съвсем същото се отнася и до любовта, за която човек се готви с невероятен размах, и накрая Улрих осъзна, че и в науката прилича на пътник, покорявал връх след връх без цел пред очите си. Бе овладял нещичко от новия начин да мислиш и чувстваш, ала толкова могъщата първоначално картина на новото се бе разпаднала на многобройни детайли и ако някога бе вярвал, че пие от извора на живота, сега вече бе пресушил почти всичките си очаквания. Тук той прекъсна по средата една своя голяма и многообещаваща работа. Неговите колеги му заприличаха хем на неумолими прокурори и главни жандарми на логиката, хем на пушачи на опиум и консуматори на някакъв странно безцветен наркотик, който изпълваше света им с видения на числа и безпредметни връзки. “Боже господи - рече си той, - нали не възнамерявам цял живот да бъда математик?”

Но какво всъщност бе възнамерявал? В този миг би могъл да се насочи единствено към философията. Но в състоянието, в което се намираше тогава, философията му напомняше историята с Дидона, където една бича кожа се разрязва на ремъци, макар да е твърде съмнително, дали с тях ще може да бъде овързано цялото царство; а новото, което настъпваше, беше подобно на онова, с което сам се бе занимавал и не го привличаше. Можеше да каже, че се чувства по-далеч, отколкото през младостта си, от това, което всъщност бе искал да стане, стига изобщо то да не бе останало напълно неизвестно за него. С удивителна яснота видя в себе си всички облагодетелствани от епохата му способности и качества - с изключение на печеленето на пари, което не му беше нужно, - но беше изгубил възможността за тяхното приложение; и след като футболисти и коне вече притежават гениалност, това означава, че пускането й в ход в края на краищата е единственото, което му остава, за да спаси своята самобитност. И той реши да си вземе едногодишен отпуск от живота, за да подири по-подходящо приложение за своите способности.

 

Глава 38.

Кларисе и нейните демони

Когато писмото на Улрих пристигна, Валтер и Кларисе отново свиреха на пианото толкова бурно, че тънконогата, фабрично произведена художествена мебелировка танцуваше, а гравюрите на Данте Габриел Росети се тресяха по стените. Когато възрастният куриер, заварил къщата и жилището отворени и невъзпрян от никого, стигна до хола, гръм и мълнии го блъснаха право в лицето и свещеният шум, сред който се бе озовал, го накара благоговейно да се притисне към стената. Освободи го Кларисе, която накрая с два мощни удара сложи край на неуморния музикален възторг. Докато тя четеше писмото, прекъснатият поток още течеше на извивки от ръцете на Валтер; мелодията пробяга, потръпна като щъркел и после разпери крила. Кларисе наблюдаваше всичко това с недоверие, докато правеше опит да разчете писмото на Улрих.

Когато съобщи на Валтер за предстоящото идване на приятеля им, той каза:

- Жалко.

Тя отново седна до него на въртящата се табуретка и усмивка, която Валтер кой знае защо сметна за жестока, разтвори чувствените й устни. Това бе мигът, в който изпълнителите задържат движението на кръвта си, за да започнат в един и същ ритъм, осовите линии на очите им изскачат от главите като четири отправени в една посока дълги дръжки, а седалищата им напрегнато удържат на място вечно клатушкащата се на своя дървен винт табуретка.

В следващия миг Кларисе и Валтер вече се бяха втурнали напред като два успоредно носещи се локомотива. Творбата, която свиреха, летеше към очите им като святкащи релсови ивици, изчезваше в грохотещата машина и полягаше зад тях като звънтяща, уловена със слуха, магично осезаема картина. По време на това неистово пътуване всичко, което чувстваха тези двама души, се бе сляло в едно; слух, кръв, мускули безволно се отдаваха на едно и също изживяване; проблясващи, люшкащи се стени от звуци насочваха телата им в общ коловоз, извиваха ги наведнъж, разширяваха и стягаха гръдта в общо дихание. В една и съща част от секундата през Валтер и Кларисе преминаваха веселие, скръб, гняв и страх, любов и омраза, желание и пресита. Това бе сливане, подобно на сливането при голям ужас, когато стотици люде, допреди малко различни във всичко, започват еднакво да гребат въздуха с ръце в опита си да избягат, надават еднакво безсмислени викове, еднакво раззейват уста и блещят очи, когато всички заедно са люшкани напред-назад, наляво-надясно от безсмислена сила, когато всички заедно крещят, изтръпват, блуждаят и треперят. Ала това сливане бе лишено от постоянната, негласна, всемощна сила, с каквато разполага животът, където подобни неща не се случват с чак такава лекота, но затова пък без съпротива унищожават всичко лично. Гневът, любовта, щастието, веселието и скръбта, които изпитваха Кларисе и Валтер по време на своя летеж, не бяха пълноценни чувства, а по-скоро възбудената им до буйство телесна обвивка. Седяха вцепенени и прехласнати на табуретките си и не бяха гневни на нищо, не бяха влюбени в нищо и не скърбяха за нищо или пък бяха гневни, влюбени и скръбни - но всеки от тях на нещо, в нещо и за нещо друго, мислеха за различни неща и всеки за своето си; повелята на музиката ги съединяваше във върховна страст, но като че ли в същото време и нещо им липсваше - така, както става по време на принудителния сън под хипноза.

Всеки от двамата усещаше това посвоему. Валтер бе щастлив и развълнуван. За него, както и за повечето хора на музиката, тези бури, този емоционален вътрешен кипеж, сиреч разбунената телесна подпочва на душата бяха просто елементарният, свързващ всички люде език на вечността. Беше във възторг от това, че притиска Кларисе към себе си със силната ръка на първичното чувство. Този ден се бе прибрал от работа по-рано от обикновено. Беше се занимавал с каталогизирането на произведения на изкуството, които все още бяха белязани със знака на велики, монолитни епохи и излъчваха тайнствената мощ на човешката воля. Кларисе го бе посрещнала приветливо, сега, в неистовия свят на музиката, тя бе здраво привързана към него. Всичко през този ден носеше в себе си скрит успех, беззвучен марш, сякаш самите богове бяха поели на път. “Може пък днес да е денят?”, рече си Валтер. Защото не искаше да си връща Кларисе силом, а искаше прозрението да я осени дълбоко в душата й и тя ласкаво да се прислони отново към него.

Пианото забиваше святкащи нотни гвоздеи в стена от въздух. Макар сам по себе си този процес да бе напълно реален, зидовете на стаята изчезваха и на тяхно място се въздигаха златните стени на музиката, това тайнствено пространство, където Аз и свят, възприятие и чувство, вътрешност и външност се съединяват по най-неопределен начин, макар въпросното пространство на свой ред да се състои изцяло от усет, определеност, точност, дори от подробности, подчинени на определен порядък в бляскава йерархия. За тези осезаеми подробности бяха привързани и нишките на чувствата, които се точеха от развълнуваната мараня на душите; и тази мараня отчетливо се отразяваше в стените и сякаш сама придобиваше ясни очертания. Душите на двамата висяха по тези лъчисти нишки като крехки пашкулчета. Колкото по-плътно се усукваха нишките и колкото по-надалеч стигаха лъчите, толкова по-блажен се чувстваше Валтер и мечтите му до такава степен приемаха облика на малко дете, че наистина започна да подчертава не на място и прекалено сантиментално отделни тонове.

Ала преди да настъпи това и да доведе дотам, че проврялата се през златната мъгла искра на обикновеното чувство да възстанови отношенията им на земна взаимност, мислите на Кларисе бяха толкова различни по рода си от неговите, колкото това е възможно да бъде у двамина, които буйстват един до друг с жестове на отчаяние и блаженство, еднакви като у близнаци. В разлюшканата мъглявина изскачаха картини, сливаха се, наслагваха се една върху друга: това бе начинът на мислене на Кларисе; тя мислеше по свой собствен способ; понякога много мисли я връхлитаха едновременно, друг път не я спохождаше ни една, но тогава можеше да усети как мислите витаят като същински демони зад сцената, а времевата последователност на събитията, която служи на други хора за надеждна опора, у Кларисе се превръща в пелена, която ту се сгъстява на плътни гънки, ту се разсейва в едва видим полъх.

Този път около Кларисе витаеха трима души: Валтер, Улрих и убиецът на жени Мосбругер.

За Мосбругер й бе разказал Улрих.

Тук привличането и отхвърлянето се смесваха в някакво странно очарование.

Кларисе гризеше корена на любовта. Той е раздвоен, с целувка и ухапване, със срещане на погледите и мъчително отвръщане на очите в последния миг. “Нима доброто съжителство подтиква към омраза? - питаше се тя. - Нима благопристойният живот изисква грубост? Нима покоят се нуждае от жестокост? Нима порядъкът държи да бъде разтерзан?” Ето какво предизвикваше и в същото време не предизвикваше Мосбругер. Под громола на музиката край нея витаеше световен пожар, все още неизбухнал световен пожар; той глождеше гредите вътре в градежа. Но то беше и като в метафора, където нещата са еднакви и все пак съвършено различни, а от несходството на сходното и сходството на несходното израстват два стълба дим с приказния аромат на печени ябълки и хвърлени в огъня борови вейки.

“Да можеше свиренето да не секва”, рече си Кларисе и след като бързешком прелисти нотите, започна етюда отначало, когато той свърши. Валтер смутено се усмихна и се присъедини към нея.

- Какво всъщност върши Улрих с тази математика? - попита тя.

Валтер вдигна рамене, без да престава да свири, сякаш караше състезателен автомобил.

“Да можеше свиренето да трае до самия край - помисли си Кларисе. - Ако човек можеше да свири, без да спира до края на живота си, какъв би бил тогава Мосбругер? Нещо ужасно? Идиот? Черната птица на небесата?” Не знаеше.

Изобщо нищо не знаеше. Веднъж - би могла да пресметне с точност до един ден кога се бе случило - се беше пробудила от съня на детството си с вече готовата убеденост, че е призвана да извърши нещо, да изиграе особена роля, че може би дори е избрана за нещо велико. Тогава все още не знаеше нищо за света. И не вярваше на нищо от онова, което й говореха за него родителите й или по-големият й брат: словата им бяха звънки, много мили и прекрасни, но не можеше да възприеме това, което й казваха; просто не можеше, както и едно химическо вещество не може да приеме в себе си друго, ако то не му “подхожда”. Сетне се появи Валтер и това бе чаканият ден; от този ден всичко започна да “подхожда”. Валтер имаше тънки мустачки; наричаше я “госпожица”; светът внезапно престана да бъде хаотична, неправилна, разнебитена повърхност, а се превърна в сияен кръг. Валтер стана средоточие, тя стана средоточие, двамата станаха съвпадащи се средоточия. Земя, къщи, нападали и непометени листа, причиняващите болка въображаеми въздушни линии (като най-мъчителни в детството тя си спомняше минутите, когато веднъж се взираше с баща си в “пейзажа” и той, живописецът, безкрайно дълго му се възхищаваше, а тя гледаше на света по протежение на тези въздушни линии с такава болка, сякаш прокарваше пръст по острия ръб на линеал) - от такива неща бе съставен светът по-рано, а сега изведнъж го почувства като свой, като плът от плътта й.

Оттогава тя знаеше, че ще извърши нещо титанично; още не бе в състояние да каже какво точно, но засега го усещаше най-силно чрез музиката и в такива мигове се надяваше, че Валтер ще стане по-велик гений от Ницше и положително от Улрих, който се бе появил по-късно и просто й бе подарил съчиненията на Ницше.

От този момент всичко потръгна. Колко бързо, сега вече не можеше да се каже. Колко лошо бе свирила по-рано на пиано, колко малко беше разбирала от музика; сега свиреше по-добре от Валтер. А колко книги бе прочела само! Откъде се бяха взели? Представяше си всичко това във вид на черни птици, пърхащи на ята около застаналото сред снега момиченце. Малко по-късно обаче видя черна стена с бели петна по нея; черно бе всичко, което не знаеше, и макар бялото да се събираше в островчета и острови, черното оставаше неизменно безкрайно. От тази чернота струеше страх и безпокойство. “Това да не е дяволът?”, мислеше си. “Дяволът да не е станал Мосбругер?”, мислеше си. Сега забеляза между белите петна тънки сиви пътечки: така бе преминавала в живота си от едно нещо към друго; това бяха събития: заминавания, пристигания, възбудени обяснения, борба с родителите, бракосъчетание, дом, неимоверна борба с Валтер. Тънките сиви пътечки се виеха и преплитаха. “Змии! - рече си Кларисе. - Замайват!” Тези събития я обвиваха, задържаха, не я пускаха там, където искаше да иде, бяха хлъзгави и я караха ненадейно да се насочва към точка, която не желаеше.

Змии, замайване, задържане: така течеше животът. Като живота започнаха да текат и мислите й. Крайчетата на пръстите й се потапяха във водопад от музика. В поречието на тази музика се стичаха змии и клопки. И ето че тъмницата, в която бе заключен Мосбругер, се отвори спасително като тих залив. Мислите на Кларисе влязоха разтреперани в килията му. “Трябва да се свири докрай!”, повтаряше си тя, за да се ободри, но сърцето й трепереше. Когато се успокои, цялата килия бе изпълнена с нейното Аз. Беше приятно чувство, като болкоуспокояващ мехлем, ала когато реши да го задържи завинаги, то започна да се разтваря и разпръсква подобно на приказка или сън. Мосбругер седеше, подпрял глава с ръка, а Кларисе снемаше оковите му. Докато пръстите й се движеха, в килията влетяха сила, смелост, добродетелност, доброта, красота, богатство, сякаш пръстите й бяха повикали вятъра от различни поляни. “Без значение е как така мога да го направя - почувства Кларисе, - важно е само, че сега го правя!” Тя положи длани, част от собственото си тяло, върху очите му и когато ги отмахна, Мосбругер вече се бе преобразил в прекрасен юноша, а тя стоеше редом с него като дивно красива жена, чието тяло бе сладко и меко като южно вино и съвсем не опърничаво, каквото бе инак тялото на малката Кларисе. “Това е нашият образ на невинността!”, заключи тя в някакъв далечен мисловен слой от глъбините на съзнанието си.

Но защо Валтер не беше такъв?! Възлизайки от глъбините на своя музикален сън, тя си спомни какво дете още е била, когато вече е обичала Валтер, тогава, на петнадесет години, и как е искала със смелост, сила и доброта да го спаси от всичките опасности, които застрашаваха гения му. И колко прекрасно беше, когато Валтер навсякъде забелязваше тези подмолни духовни опасности! И се запита дали това е било само детинщина. Бракът го бе затъмнил с рязка светлина. Внезапно тъкмо от този брак изскочиха хиляди пречки за любовта им. Макар последният му период да беше, разбира се, също чудесен, а може би и по-съдържателен и наситен от предшестващия го, все пак гигантският пожар и припламванията по небосвода бяха се превърнали в огнище, което никога не гори както трябва. Кларисе не беше напълно уверена, че сраженията й с Валтер все още са величави. А животът изтичаше като музиката, която чезнеше под ръцете й. Докато се озърнеш, и той ще е изтекъл! Постепенно Кларисе бе обзета от отчаян страх. И в този миг забеляза колко неуверено свири Валтер. Чувствената му душа шляпаше по клавишите като едри капки дъжд. Веднага се досети за какво си мисли той: за дете. Тя знаеше за желанието му да я привърже към себе си чрез едно дете. Този спор го водеха всекидневно. А музиката не спираше нито за секунда, музиката не знаеше никакво “не”. Всичко я оплиташе със страшна бързина подобно на незабележима мрежа, която се стягаше около нея.

Кларисе скочи насред свиренето и захлопна капака на рояла толкова внезапно, че Валтер едва успя да отърве пръстите си.

О, каква болка изпита само! Все още уплашен, той разбра всичко. Идването на Улрих, дори самото съобщение за него - ето какво бе докарало Кларисе в такова неуравновесено състояние! Той й вредеше, като грубо разбунваше онова, до което Валтер едва смееше да се докосне, пагубната гениалност на Кларисе, скритата рана, където нещо злокобно напрягаше оковите, които един ден можеха и да не издържат.

Не помръдваше от мястото си и гледаше слисан към Кларисе. А Кларисе не даваше никакви обяснения, тя просто стоеше пред него и учестено дишаше.

Изобщо не обичала Улрих, заяви тя на Валтер, когато той заговори за това. Ако го бе обичала, веднага щяла да го каже. Но се чувствала запалена от него, като свещ. Всеки път, когато той бил наблизо, се чувствала по-значима и сякаш озарена от светлина. А Валтер все гледал да затвори кепенците на прозорците. А това, което тя чувствала, не засягало никого, нито Улрих, нито Валтер!

Ала на Валтер все пак се стори, че сред гнева и негодуванието, които струяха от думите й, му замирисва на упоително-гибелно зрънце от нещо, което не е гняв.

Настъпила беше вечерта. Стаята бе черна. Пианото бе черно. Сенките на двама обичащи се люде бяха черни. Очите на Кларисе светеха в мрака като запалена свещ, а в разкривената от болка уста на Валтер проблясваше като слонова кост емайлът на един зъб. Каквито и велики държавни дела да се вършеха някъде по света, това бе сякаш, независимо от всичките си неприятни страни, един от онези мигове, заради които Бог е сътворил света.

 

Глава 92.

Из правилата за поведение на богатите

Вниманието и възхищението, което Арнхайм срещаше навсякъде, навярно биха направили някой друг човек недоверчив и неуверен; би могъл да си внуши, че те се дължат на парите му. Арнхайм обаче смяташе недоверието за признак на неблагородни помисли, които човек от неговото равнище би могъл да си позволи единствено въз основа на недвусмислена търговска информация, а и бе убеден, че богатството е качество на характера. Всеки богаташ смята богатството за качество на характера. Всеки бедняк - също. Всички по света тихомълком споделят това убеждение. Единствено логиката създава известни трудности, като твърди, че притежаването на пари може и да придава определени качества, но само по себе си никога не може да бъде човешко качество. Онова, което виждаме, уличава логиката в лъжа. Всеки човешки нос непременно и незабавно помирисва нежния аромат на независимостта, навика да повеляваш, навика навсякъде да подбираш за себе си само най-доброто, лекото презрение към света и постоянното съзнание за неразривно свързаната с властта отговорност - аромат, който лъха от големия и сигурен доход. По самата външност на такъв човек може да се познае, че се храни и всекидневно се обновява от елита на световните сили. Парите циркулират на повърхността му като сокове в цвят; тук няма никакво заимстване на качества, никакво придобиване на навици, нищо косвено и получено от втора ръка: лишиш ли го от текущата сметка и кредита, богаташът не просто ще остане без пари, ами в деня, в който узнае за това, сам ще се превърне в повехнало цвете. Със същата непосредственост, както по-рано качеството на богатството, сега всеки ще забележи у него неописуемото качество на нищожността, която мирише на саждив облак от неувереност, безнадеждност, безпомощност и бедност. Оказва се, че богатството е личностно и просто качество, което не може да се разложи, без да бъде унищожено.

Ала въздействието и функциите на това рядко качество са неимоверно заплетени и е нужна голяма душевна сила, за да бъдат овладени. Само онези, които нямат пари, си представят богатството като мечта; ония, които ги притежават, твърдят при всяка среща с безпарични люде, че парите са неприятно бреме. Арнхайм например често размишляваше над факта, че всъщност всеки завеждащ техническия или търговския отдел във фирмата му значително го превъзхожда по специализирани умения, и всеки път му се налагаше да се уверява, че мислите, знанията, верността, талантът, благоразумието и тъй нататък, ако се обзрат от достатъчно висока гледна точка, са качества, които могат да се купят, понеже са в изобилие, докато способността да ги използваш предполага качества, присъщи само на малцината родени и израснали на върха. Друга, не по-малка трудност за богатите е, че всички им искат пари. Парите нямат значение; така е, и някоя и друга хилядарка или десет хиляди марки са нещо, чието наличие или липса богатият човек не усеща. Богатите използват всяка възможност да подчертаят, че парите не променят ценностите у човека; по този начин те искат да кажат, че и без пари биха стрували толкова, колкото струват сега, и винаги се обиждат, когато някой не ги разбере. За съжаление, това нерядко им се случва при общуване с хора на духа. Такива удивително често нямат пари, а само планове и талант, но това не ги кара да се чувстват непълноценни и смятат за напълно естествено да помолят някой богат приятел, за когото парите са без значение, да ги подкрепи с излишеството си в някакво хубаво начинание. Такива не разбират, че богатият приятел иска да ги подкрепи със своите идеи, с умението си и с личната си привлекателност. На всичко отгоре подобна молба го кара да върви против природата на парите, а тя повелява умножаването им точно така, както природата на животното се стреми към размножаване. Можеш да вложиш пари в калпаво начинание, тогава те загиват на полето на паричната чест; можеш да купиш с тях нов автомобил, макар старият да е почти нов-новеничък, можеш да отседнеш ведно с конете си за поло в най-скъпите хотели из международните курорти, да учредяваш призове за конни състезания и премии за произведения на изкуството, можеш в продължение на една вечер да похарчиш за стотина гости сума, с която стотина семейства биха живели цяла година - като вършиш всичко това, ти хвърляш парите си през прозореца така, както сеячът хвърля семената си, и те се връщат умножени през вратата. Но да ги раздаваш тихомълком за такива цели и на такива хора, от които нямаш никаква полза, е сравнимо единствено с вероломно убийство на парите. Напълно е възможно въпросните цели да са добри, а въпросните хора - забележителни; тогава би следвало да им се съдейства с всички средства, само не с парични. Така гласеше основното правило на Арнхайм, към което се придържаше толкова твърдо, че си извоюва славата на творчески и деен участник в духовното развитие на своето време.

За себе си Арнхайм можеше да каже още, че разсъждава като социалист, мнозина богаташи разсъждават като социалисти. Напълно съгласни са да признаят онова, на което дължат капитала си, за природен закон и са твърдо убедени, че не собствеността придава значимост на човека, а по-скоро човекът - на собствеността. Спокойно дискутират как в бъдещето, когато вече няма да ги има, собствеността ще изчезне, а за мнението си, че са близки до социализма, намират подкрепа и благодарение на това, че в убеденото си очакване на така или иначе неизбежния преврат мнозина ярко изразени социалисти предпочитат да общуват по-скоро с богатите, отколкото с бедните. Дълго могат да се изреждат различните функции на парите, подвластни на Арнхайм. А понеже икономическата дейност не бива да се отделя от другите видове умствена дейност, той, естествено, даваше не само съвети, но и пари на свои приятели интелектуалци и творци, когато настойчиво го помолеха; даваше обаче невинаги и никога много. Уверяваха го, че на света нямало друг, към когото да се обърнат с такава молба, понеже единствено той притежавал и необходимите за това духовни качества, и той им вярваше, защото бе убеден, че нуждата от капитал пронизва всички човешки взаимоотношения и е толкова естествена, колкото и нуждата от въздух. От друга страна, той споделяше мнението им, че парите са духовна сила, поради което я прилагаше единствено с деликатна сдържаност.

И защо изобщо ти се възхищават и те обичат? Не е ли това почти неразгадаема тайна, кръгла и крехка като яйце? По-истински ли те обичат, ако те обичат заради мустаците, вместо заради автомобила? От по-лично естество ли е любовта, която предизвикваш като загорял от слънцето син на Юга, отколкото тази, която получаваш в качеството си на син на крупен предприемач? В онези времена, когато всички следващи модата мъже гладко се бръснеха, Арнхайм както и по-рано носеше остра брадичка и късо подстригани мустаци: тяхното слабо, външно и все пак неотделимо от него усещане по лицето му по неясни и нему причини приятно напомняше за парите му всеки път, когато твърде самозабравено витийстваше пред прехласнатите си слушатели.

 

Глава 100.

Генерал Щум нахлува в държавната библиотека и черпи опит от библиотекари, библиотечни служители и духовния ред

Генерал Щум бе забелязал неуспеха на своя “другар” и се захвана да го утешава.

- Ама че безполезно каканижене! - възмутено укори той членовете на Събора и минута по-сетне, макар да не бе намерил подкрепа, започна развълнувано и все пак не без удоволствие да си излива душата. - Помниш - каза той, - че съм си поставил за цел да положа в нозете на Диотима спасителната идея, която тя търси. Оказва се, че съществуват голям брой значителни идеи, но в края на краищата една все пак трябва да е най-значителна; логично, нали? Значи, въпросът опира единствено до въвеждането на ред в тях. Сам каза, че това е решение, достойно за някой Наполеон. Помниш ли? После, както можеше да се очаква от теб, ми даде още куп полезни съвети, но не ми се наложи да се възползвам от тях. Накратко казано, сам взех нещата в свои ръце!

Носеше рогови очила, които сега измъкна от джоба си и си ги сложи вместо пенсне както винаги в случаите, когато особено внимателно трябваше да огледа някого или нещо.

Едно от най-важните условия в изкуството на пълководеца е да има ясна представа за силата на противника.

- И тъй - продължи генералът, - поисках да ми издадат карта за нашата световноизвестна дворцова библиотека и под напътствията на един библиотекар, който любезно ми предложи услугите си, когато му съобщих кой съм, нахлух в неприятелските редици. Започнахме да обхождаме това колосално книгохранилище и мога да кажа, че не бях потресен кой знае колко - та тези редици от книги по нищо не отстъпват на гарнизонен парад! Скоро обаче започнах да пресмятам наум, при което се получи неочакван резултат. Разбираш ли, преди да дойда в библиотеката, си мислех, че ако чета по една книга дневно - това, естествено, ще бъде доста изнурително, но краят му все някой ден ще настъпи, - тогава ще бъда в правото си да претендирам за определено положение в духовния живот, дори да пропусна едно-друго. Но какво мислиш, че ми каза библиотекарят, когато, понеже на разходката ни така и не й се виждаше краят, го попитах колко тома има всъщност в тая смахната библиотека? Три и половина милиона тома, отговори ми той!! Когато го каза, се намирахме горе-долу на седемстотната книга, но от този миг спрях да пресмятам. Ще ти спестя труда, в министерството още веднъж проверих всичко с молив в ръка: биха ми трябвали десет хиляди години, за да осъществя плана си при такива условия!

В този миг нозете ми се подкосиха и сякаш целият свят се залюля пред очите ми. Но и сега, когато съм се поуспокоил, продължавам да твърдя: тук нещо е сбъркано из основи!

Ама не е нужно да се четат всички книги, ще кажеш. Но аз ще ти отговоря: на война също не е нужно да се убиват всички войници, и все пак всеки е необходим! Ще ми възразиш: всяка книга също е необходима. Да, ама тук нещо не е наред, понеже това не е вярно; нали питах библиотекаря!

Драги ми приятелю, разсъждавах просто ей така: този човек, който живее сред тези милиони книги, знае къде стои всяка от тях - няма как, значи, да не ми помогне! Разбира се, не исках да го питам направо: как да намеря най-прекрасната мисъл на света? Та това би прозвучало съвсем като начало на някоя приказка, а аз не съм чак толкова глупав, че да не го схвана, пък и от детството си не понасям приказки; но какво да се прави, в края на краищата все трябваше да попитам нещо подобно! От друга страна, моята тактичност не ми позволяваше да му издам истината, като съпроводя молбата си, примерно, с няколко предварителни думи за нашата акция и го подканя да ме наведе на най-достойната за тази цел следа; не се смятах упълномощен за такова нещо. Така че приложих малка хитрост. “Ах - подхванах съвсем наивно, ах, забравих да се осведомя как всъщност винаги успявате да намерите в това безкрайно хранилище нужната книга?!” - и ако щеш вярвай, произнесох го точно така, както си представях, че би го произнесла Диотима, като вложих и нотка на възхищение, за да захапе стръвта.

И ето че той наистина ме пита благо-благо и с усърдие в гласа, от какво по-точно се интересувал господин генералът. Хм, това леко ме смути. “Ах, от много неща!”, отвърнах аз, като разтеглях думите.

“Имам предвид, с кой въпрос или с кой автор се занимавате? Нещо военноисторическо?” - казва той.

“Не, в никакъв случай; по-скоро история на мирновременните отношения.”

“В миналото? Или злободневна пацифистка литература?”

Не, казвам, не може да се обясни толкова просто. Например, някой сборник с всички велики мисли на човечеството, има ли такъв, хитро го подпитвам аз; нали помниш колко работа съм възлагал да се върши в тази област.

Оня мълчи. “Или, да речем, книга за осъществяване на най-важното?”, казвам.

“Теологическа етика, така ли?”, пита ме той.

“Може и теологическа етика, но там трябва да има нещо и за старата австрийска култура, и за Грилпарцер”, настоявам аз. Разбираш ли, в очите ми сигурно трябва да е горяла такава жажда за знания, че оня внезапно се уплаши да не би да го пресуша до дъно; продумвам още нещичко за нещо като влаковите разписания, които би трябвало да позволяват установяване на връзка между отделните мисли, пряка или с прехвърляне, и ето че става до немай-къде вежлив и ми предлага да ме отведе в помещението с каталога и да ме остави в него сам, макар това всъщност да било забранено, понеже влизането там се разрешавало само за библиотекари. И ето че наистина се озовах в библиотечната светая светих. Да си кажа правичката, имах чувството, че съм попаднал в мозъчна кухина; около мен нямаше нищо освен тия лавици с клетки за книги, и навсякъде стълбички за катерене, а на стелажите и по масите - нищо друго, освен каталози и библиографии, сиреч самата квинтесенция на знанието, и нито една свястна книга за четене, а само книги за книгите: да, тук миришеше извънредно силно на мозъчен фосфор и хич не преувеличавам, ако кажа, че добих впечатлението за нещо вече постигнато от мен! Но, разбира се, когато оня реши да ме остави сам, се почувствах някак си странно, достраша ме малко; изпитвах хем благоговение, хем страх. А оня се катери по стълбичката като маймуна, понеже още отдолу буквално се е прицелил в един том, да, тъкмо в този том, не в някой друг, сваля ми го и казва: “Господин генерал, ето ви библиография на библиографиите” - знаеш ли какво е това? - тоест азбучен показалец на азбучните показалци на заглавията на онези книги и разработки, които през последните пет години са се занимавали с напредъка на етическите въпроси изключително в областта на моралната теология и изящната словесност - така или приблизително така ми обяснява той и се кани да изфиряса. Аз обаче успявам навреме да го уловя за ръкава и не го пускам. “Господин библиотекар - викам, - не ме оставяйте, преди да сте ми разкрили как сам се ориентирате в тази - по невнимание казах “лудница”, понеже изневиделица ме обзе тъкмо такова усещане, - та как сам - казвам, значи, - се ориентирате в тази лудница от книги.” Изглежда, не ме разбра правилно; по-късно се сетих, че лудите често смятат другите за луди; във всеки случай не сваляше очи от сабята ми и аз го удържах с големи усилия. А после здравата ме ужаси. Като видя, че не го пускам, внезапно се изправи, буквално израсна от своите люлеещи се крачоли и ми заговори с глас, който разтягаше всяка дума и й придаваше такава тежест, като че ли възнамеряваше да издаде тайната на тези стени. “Господин генерал - казва, - искате да научите как така знам всички книги ли? Едно мога да ви кажа: защото не ги чета!”

Е, това вече почти преля чашата! Но като ме видя колко съм потресен, човекът всичко ми обясни. Тайната на всички добри библиотекари била там, че от цялата поверена им литература никога нищо друго не четат, освен заглавията на книгите и страницата със съдържанието им. “Който реши да вникне в съдържанието, е свършен като библиотекар! - беше ми обяснено. - Той никога не ще успее да обзре всичко!”

Питам го със затаен дъх: “Значи, никога не четете тези книги, така ли?”

“Никога; с изключение на каталозите.”

“Ама нали сте доктор?”

“Разбира се. Дори преподавам в университета, като частен доцент по библиотекознание. Библиотекознанието също е самостоятелна наука - осведоми ме той. - Колко системи съществуват според вас, господин генерал, по които книгите се разполагат и съхраняват, подреждат се по заглавия, поправят се печатните грешки и неверните данни на титулните страници и тъй нататък?”

- Трябва да ти призная, че когато по-късно останах сам, имаше всичко на всичко две неща, които ми се искаше да направя: да се разплача или да запуша; на това място обаче не е разрешено нито едното, нито другото! И какво според теб стана по-нататък? - продължи генералът с удоволствие. - Стоя, значи, там ошашавен, и, не щеш ли, ме наближава възрастен служител, който вероятно ни беше наблюдавал, вежливо се суети около мен, спира се, поглежда ме и заговаря с глас, твърде мек било от книжния прах, било от предвкусването на бакшиша. “Какво ще обича господин генералът?”, пита ме. Дръпвам се настрана, но старчето продължава: “Господата от военното училище често ни навестяват. Достатъчно е господин генералът само да ми каже от каква точно тема се интересува в момента господин генералът. Юлий Цезар, принц Ойген, граф Даун? Или нещо по-съвременно? Законът за военната повинност? Дебатите за бюджета?” Уверявам те, толкова смислено приказваше и така добре знаеше какво пише в книгите, че му бутнах бакшиш и го попитах как успява. И какво мислиш? Пак захвана да ми говори и разказва, че курсантите от училището, като получат писмено задание, понякога идвали при него и търсели тази или онази книга; “случвало се е да ругаят, когато им донеса някое книжле - продължава той, - понеже що за глупост било това, дето трябвало да го учат, и тогава до ушите на нашего брата стигат какви ли не работи. Или идва някой господин депутат, който трябва да изготви доклад за образователния бюджет, и ме пита какви материали е използвал господин депутатът, изготвял този доклад миналата година. Или идва някой господин прелат, който вече петнадесет години пише за определени буболечки, или някой от господата университетски професори се оплаква, че вече трета седмица поръчва определена книга и все не я получава, и тогава се налага да се проверят всички съседни лавици, че може книгата да не е поставена на мястото й, а после се изяснява, че същият господин професор си я е занесъл още преди две години вкъщи и не я е върнал. Така е вече четиридесет години; щеш-не щеш, тук от самосебе си забелязваш кой какво иска и какво да чете по този въпрос.”

“И все пак, драги - казвам му, - не ми е лесно да ви обясня какво търся за четене!”

И какво смяташ, че ми отговаря? Поглежда ме преспокойно, кимва и казва: “Разрешете да отбележа, господин генерал, че такива неща, разбира се, се случват. Ето, съвсем неотдавна с мен разговаря една дама, която ми каза дословно същото; господин генералът може и да я знае, тя е съпруга на началник-отдел Туци от министерството на външните работи.”

Е, какво ще кажеш? Рекох си, че ще получа удар! А старчето забелязва това и ми домъква, представи си, всичките книги, дето си е запазила Диотима, и когато отида сега в библиотеката, то е нещо като тайна духовна сватба, от време на време драсвам внимателно, с молив, някой знак върху полето на страницата или изписвам някое словце и знам, че на другия ден тя ще го открие, без да подозира кой се е загнездил в главата й, когато мисли над въпроса какво ли би могло да означава всичко това!

Генералът направи блажена пауза. Сетне обаче се овладя, горчива сериозност помрачи лицето му и наново заговори:

- Сега те моля да се съсредоточиш за миг, доколкото ти е възможно, искам да те питам някои неща. Всички бездруго сме убедени, че нашата епоха като че ли е най-подредената измежду всички, които е имало. Вярно е, че веднъж в присъствието на Диотима нарекох това предразсъдък, но, естествено, и самият аз не съм лишен от този предразсъдък. А сега ми се наложи да се убедя, че единствените хора, на които е свойствена действително надеждна духовна подреденост, са библиотечните служители, та затова те питам - не, не те питам, и по-рано сме говорили на тази тема, а след последните ми впечатления аз наново си поблъсках главата над нея, - не те питам, значи, а ти казвам: представи си, че пиеш ракия, а? Полезно занимание в определени ситуации. Но ти пиеш тая ракия още, и още, и още; разбираш ли ме? Отначало ще се напиеш, после ще ти се запривиждат бели мишки, и накрая ще бъдеш погребан с почести, а военният свещеник ще произнесе на гроба ти няколко думи за желязната вярност към дълга. Представи ли си го? Е, след като си си го представил, забрави го сега и си представи вода. Представи си също, че трябва да пиеш все повече от нея, докато накрая се удавиш. Или си представи, че ядеш до пръсване. Хайде сега лекарства, хинин, арсен или опиум. Защо? - ще попиташ. Сега обаче, драги ми другарю по оръжие, ще ти направя наистина забележително предложение: представи си, че всичко е в идеален ред. Или по-добре първо си представи някоя велика мисъл, после втора, още по-велика, после някоя още по-велика от втората, и тъй нататък; по същия образец си представи и все повече и повече ред в главата си. Отначало това е нещо спретнато като стаята на стара мома и подредено като армейска конюшня; после става великолепно, като бригада в боеви строй; по-късно пощурява, като тебе, да речем, когато на връщане от офицерския клуб през нощта командваш на звездите: “Космос, мирно! Равнение надясно!” Или да кажем, че този ред отначало е като у редника, който преплита крака, а ти го учиш на строева крачка; после обаче се чувстваш така, сякаш насън са те произвели във военен министър. Е, а сега си представи само всеобхватния, универсалния, всечовешкия, с една дума - съвършения граждански ред. Твърдя, че това е смърт от премръзване, вкочанен труп, лунен пейзаж, мор в геометрична прогресия!

Поразговорих се на тази тема с моето старче от библиотеката. Предложи ми да прочета Кант или нещо подобно за границите на понятията и възможностите на познанието. Признавам обаче, че повече нищо не ми се четеше. Изпитах малко смешното чувство, че разбирам защо ние, военните, като носители на най-голям ред трябва същевременно да сме и готови да отдадем живота си във всеки миг. Не мога да изразя с думи защо. По някакъв начин този ред преминава в необходимостта да убиваш. И сега съм искрено обезпокоен, че с усилията си твоята братовчедка в края на краищата може да си докара нещо, което твърде би й навредило, а аз по-малко отвсякога бих могъл да й помогна! Разбираш ли ме? Иначе, колкото до разните му там постижения в науката и изкуствата по отношение на великите и забележителни идеи, ценя ги, разбира се, против тях няма какво да кажа!

 

 

© Роберт Музил
© Любомир Илиев - превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Роберт Музил. Човекът без качества. София: Атлантис-КЛ, 2009.