ИЗ "ДОКТОР СЛОТЪР"

Пол Теру

web

Първа глава

В началото на Лорън й бе харесало усещането да е новодошла и да не познава никого в Лондон. В това да си абсолютно непознат имаше тръпка - предлагаше същите възможности, които се разкриваха на шпионите. А и тя смяташе, че непознатите са сред малцината, на които можеш да довериш истината. Обичаше да им разкрива своите тайни и да измъква техните. Но до този момент градът я бе разочаровал: Лондон не беше Лондон. Не бе оправдал надеждите й, а само за месец й бе сервирал твърде много неща, които изобщо не бе очаквала.

Тази сутрин тя седеше в ледената стая, облечена само в палтото с подплата от норка, и мислеше за вечерята у генерала и по-точно за невероятното изказване на един от гостите.

- На земята има пет хиляди души. - Мъжът се усмихна на седящите вляво от него, а след това бавно се обърна и се усмихна на останалите. Накрая погледът му се спря върху жената, която през цялата вечер бе повтаряла „Абсолютно”. Този път тя не си отвори устата.

Присъстващите мълчаха, даваха му възможност да довърши мисълта си. Изказването определено звучеше недовършено. Само че мъжът се усмихна отново, взе ножа и разряза кървавото парче месо в чинията си.

Лорън бе научила името му в началото на вечерята. Тя извади вилицата си от муселинената салфетка и посочи с нея стената зад генерала:

- Тази картина прилича на Ван Гог.

- Ван Гоф - кимна генералът.

- Фон Хох - обади се мъжът и след това добави: - Знам го, защото съм Ван Аркади.

Той бе говорил повече от домакина. На лондонските официални вечери домакинът често изглеждаше най-маловажния и най-свития от присъстващите. Той бе интересен само доколкото събираше много по-интересни хора на масата си - или поне така й се струваше на Лорън. Генерал сър Джордж Нюхауз, директор на институт „Полушарие”, беше известен с гостите и с мълчаливостта си. Тази вечер си бе отворил устата само веднъж и то, за да произнесе неправилно името на холандския художник. Но грешката му бе останала незабелязана, тъй като Ван Аркади бе взел думата. Вече бяха поднесли основното ястие.

- Точно така - каза той. - Пет хиляди души. Цялото население на земята.

Разговорът се въртеше около жертвите от последните природни бедствия и нещастия: почти един милион загинали от глад в Етиопия, половин милион бежанци в Ливан, десет хиляди избити при кръвопролития в Индия и накрая, земетресението в Китай, при което бяха останали без дом над два милиона души.

Данните за Китай бяха предоставени от Лорън (някой измърмори: „Не знаех, че е имало земетресение в Китай тази година”), а след това Ван Аркади извиси глас да привлече вниманието и направи изявлението, че на земята има пет хиляди души.

Думите му заглъхнаха - явно нямаше намерение да добави нищо повече. Типичен лондонски начин на говорене - рязък, циничен и многозначителен, така, както във възпитаното висше общество се започва кавга. Веднъж Лорън бе попитала генерала за един арабски учен, а той сви рамене: „Такъв човек не съществува”. Бяха й казали, че когато на публично място се правиш, че не виждаш някого, това не означава, че не му обръщаш внимание или го отбягваш, а просто, че той не съществува: не го виждаш. Всичките лондонски порядки бяха такива и тя се опитваше да свикне с тях.

- По официални данни населението на Китай надхвърля един милиард - обади се тя.

- Това са статистическите данни - отвърна Ван Аркади. - А аз говоря за действителния брой.

- Но действителният брой на хората в Китай е един милиард.

- Грешите. В Китай има само двама души. - Той се усмихна на Лорън. - И аз ги познавам и двамата.

- Не употребявам сол - каза Лорън на съседа си отдясно, който й подаваше порцеланова солничка с малка лъжичка в нея. - Но дори и да употребявах, за нищо на света не бих солила с лъжица. - Тя се обърна към Ван Аркади и лицето й се оживи. - Значи в Китай има само двама души. Това ми харесва.

- Аз съм бил в Китай - отвърна той.

- Че кой не е бил в Китай? - усмихна се тя.

- Хюго, а хрумвало ли ти е, че може и да не си сред тези пет хиляди души? - попита лейди Нюхауз.

- Подобна мисъл никога не би ми минала през ума - отговори Ван Аркади.

В този момент Лорън сериозно се запита дали, ако той е прав, тя е една от тях. Мисълта не бе облечена в думи. Тя просто си се представи как се носи в полумрака като малка белезникава фигурка без лице. Изведнъж се уплаши, че Ван Аркади може и да се шегува. Не бе млъкнал през цялото време и напълно бе иззел ролята на домакина - пълнеше чашите на гостите с вино, а главите им с изявленията си. Кой беше той?

Възцари се неловка тишина. Все пак Лорън се надяваше, че не е шега. Не виждаше нищо смешно в думите му. Идеята бе толкова невероятна, че й се искаше да е истина.

- Имам една теория - продължи Ван Аркади и останалите облекчено се отпуснаха, бяха доволни, че той няма да остави разговорът да отмре. Той бе грозен и при все това интригуващ, някъде на годините на баща й, само че по-смугъл. Що за име бе Ван Аркади? - И според нея, ако човек живее достатъчно дълго, ще ги срещне всичките.

- Това е метафора! - обади се Джулиан Шатъл. Гласът му прозвуча твърде силно и гневно, привлече вниманието на всички. Джелиан беше млад, около трийсетте, отскоро бе поканен от генерал Нюхауз в института. Когато Лорън каза на генерала, че вместо да се занимава с Китай, както бе планирала, ще се заеме с Персийския залив, макар това да означаваше да започне от нулата, я преместиха в кабинета на Джулиан. Джулиан беше арабист. Лорън подозираше, че генералът се опитва да я изплаши и да я накара да се върне към изследванията си върху китайската икономика. Но Джулиан не беше от хората, които могат да вдъхват страх и когато тя си призна, че не знае абсолютно нищо за Персийския залив, той отговори: „Не се тревожи, нали затова си дошла тук.” Той бе мил и интелигентен и макар да бе на годините на Лорън, се държеше с нея все едно й е по-малък брат.

- Метафора ли? - възкликна Ван Аркади. - Нищо подобно! - Говореше покровителствено. Не настояваше и точно затова изглеждаше самоуверен. - Това е факт. Бих могъл да посоча имената на мнозина от тях.

- Слушам ви - подкани го смело Джулиан, макар и в тона му да се долавяше известно притеснение.

- Само че имената им няма да ви говорят нищо, млади човече - отвърна Ван Аркади.

Лорън се възхищаваше на нахаканата му арогантност. Когато бе впечатлена, лицето й сияеше, вълнението разпалваше кръвта й и я правеше още по-красива. А арогантността подхождаше на грозотата му и го караше да изглежда величествено.

- Ами останалите хора на земята? - попита Джулиан. Гласът му леко потрепери от притеснение, прозвуча по-скоро умолително, отколкото предизвикателно.

Ван Аркади не му обърна внимание. Обърна се към останалите гости. Но отговори на въпроса на Джулиан.

- Останалите не са от значение. Един милион загинали тук, два милиона - там, това е част от естествения ход на нещата. Да, дори и войните. В природата също има убийства. Моля ви, не ме мислете за безчувствен и коравосърдечен. Вярвам, че смъртта на един човек може да промени хода на историята, стига той да е точният човек и ние да си даваме сметка за това. Но милионът не е от значение, тъй като това не е число в истинския смисъл на думата, освен ако не се отнася за пари. Един милион долара е нещо разбираемо, но е трудно да си представим един милион души. Моите пет хиляди са реалност, а - той се усмихна на Джулиан Шатъл - вашите един милион души са метафора.

Джулиан като че ли се засегна, а в другия край на масата госпожа Тимъти Бийч прошепна:

- Чистачката ни смята, че син фулар е някаква птица.

- Няма как да изпитваме чувства към един милион - продължи Ван Аркади. - Не може да кажете, че скърбите за всичките загинали етиопци или китайци. Тяхната смърт не променя нищо и един искрен, но коравосърдечен човек би заявил, че на нас ще ни е по-добре и без тях. Ние превръщаме запазването на живота в безсмислена ценност. Това е една от заблудите на нашия век - чиста заблуда, която ни кара да се чувстваме силни и могъщи. Но понякога по-истинска проява на милосърдие е да оставиш хората да си умрат по своя си начин, отколкото да запазиш живота им по твоя.

Лорън изтръпна от възбуда, която бе предизвикана не от същината на казаното, а от спокойния жесток начин, по който то бе изречено. Искаше Ван Аркади да забележи одобрението й.

По време на десерта разговорът се превърна в игра. Колцина от петте хиляди бяха англичани, германци, африканци? Ван Аркади обмисляше всеки въпрос сериозно и отговаряше: „Четирийсет и петима.”, „Шейсет.”, „Нито един”.

- Но арабите са повече, отколкото предполагате - рече той.

- Това е по моята специалност - обади се Лорън.

- Тези, за които говоря, са тук, в Лондон.

- Значи не са бедуини - вметна лейди Нютън.

- Какво означава „бедуини”? - попита госпожа Бийч.

- Хора, които живеят в шатри - отвърна Лорън.

Мъжът вляво от нея - Джайлс Някой, от „Форин офис” - попита:

- Няма ли да опитате силабъба?

- Не знаех, че се казва така - разсмя се Лорън и след това добави: - Не, внимавам за нивото на захарта си.

- Не докоснахте и патицата.

- Не ям месо - кимна тя.

- Знаете ли, че и Хитлер е бил вегетарианец? - попита той, смръщи чело и повдигна вежди в уж зловеща гримаса. След това се усмихна: - Както и Джордж Бърнард Шоу.

- Не съм чела нищо от него.

- Изпуснали сте.

- Съмнявам се. Никога не бих седнала да чета Шоу. Носи лош късмет. Чичо ми е починал, докато е чел негова книга.

Лейди Нюхауз се изправи:

- Който би желал да...

- Ще ми липсвате - въздъхна Джайлс.

- Но аз не съм тръгнала да си ходя - отвърна Лорън.

- Току-що ви привикаха - обясни той. - Дамите се оттеглят да се пооправят, докато мъжете пият портвайн и пушат.

- Каква наглост! - измърмори Лорън. - А и всички са в смокинги.

- Генералът е доста консервативен.

- За мен консервативен винаги е означавало „истински задник”.

Той напразно се опита да сподави смеха си. След като се съвзе, възкликна:

- Та вие дори не пиете!

- Колко сте наблюдателен! Но така или иначе, възразявам срещу принципа.

- Искате ли пура? - извади две дебели пури от кожен калъф и поднесе едната към носа й.

- Там, откъдето идвам, на тези им викаме „манафска близалка”.

Тя и другите пет жени бяха отведени в тясно преддверие, където се наложи доста да почакат, докато всички се изредят през тоалетната. Вътре се бавеха дълго и след това се връщаха с различни лица - подобни на маски, направени от брашно и боя за сладкиши: когато Лорън чу израза „стара чанта” за първи път, си представи именно лицата на тези жени.

Едната не носеше грим. В лицето приличаше на жаба и едвам се крепеше на обувките си с високи токчета. Когато дойде нейният ред да се скрие в тоалетната, другите се спогледаха многозначително. Лорън подозираше, че това е съпругата на Ван Аркади.

- Пет хиляди души - обади се подигравателно някой, произнасяйки думите с подчертан чуждестранен акцент.

- Толкова е самодоволен - отбеляза госпожа Бийч.

Сега Лорън вече беше сигурна, че жената с жабешкото лице е съпругата на Ван Аркади.

- Джини! - обади се укорително лейди Нюхауз.

Госпожа Бийч, която седеше в креслото до Лорън, не се предаде:

- Той е истински безбожник!

Лорън се разсмя, а когато видя Ван Аркади в гостната на Нюхауз - там поднесоха кафето - пожела да си тръгне с него. Грозната съпруга сигурно само му бе в тежест - изглеждаше болнава и капризна. Определено не беше една от петте хиляди!

- С какво се занимавате? - попита го тя.

Въпросът го изненада и в същото време го поласка.

- Аз съм скучен човек - банкер.

- А аз намирам парите за изключително вълнуващи.

- Понякога ми се струва, че парите не съществуват - отвърна Ван Аркади. - Но вярата на хората в тях им придава нещо като временно битие. Парите са балон - в миналото той неведнъж се е пукал. И това ще се случи отново.

Докато говореше, той повлече Лорън към камината, където гореше огън - тя усещаше топлината на пламъците по краката си.

- А вие с какво се занимавате? - попита Ван Аркади.

- С всичко - отвърна тя.

- Едва ли е точно „всичко” - снижи глас той.

- Стига да съм в настроение - усмихна се палаво тя.

В този момент госпожа Ван Аркади - дребна, повяхнала, с щръкнали като шпори кокалчета над огромни сини обувки - се приближи да прибере съпруга си, когото откровеното предизвикателство на Лорън бе оставило без дъх.

Мъжете бяха толкова бавни. Тя трябваше да свърши всичката работа, да им помогне да се решат, а накрая, когато най-сетне направят първата стъпка, да се преструва на изненадана.

Видя двамата Ван Аркади да излизат в преддверието и за да изпрати още по-ясен сигнал и да напомни за себе си, Лорън слезе по стълбите след тях, взе палтото си и зачака да я поканят да я закарат у дома. Но онази скочубра вероятно бе изсъскала нещо на съпруга си, тъй като той дори не посмя да срещне погледа й и само отбеляза „Хубаво палто”, когато й помогна да се облече. Лорън едва се сдържаше да не го задържи и да му каже, че е една от неговите пет хиляди.

Но вместо това му благодари и многозначително задържа погледа си върху него. Той беше жесток мъж; мъж, държан под чехъл - също като баща й и останалите от този тип, които в компания са весели и разкрепостени, а у дома навличат готварски престилки, наричат съпругата си „кралице” и ядосано крещят, докато се опитват да помагат с домакинските задължения.

Лорън си представи как я вижда той - изправена в топлото си палто под кристалния полилей във фоайето на генералската къща на „Итън Роу”. Косата й блестеше, кожата й бе нежна и мека, с тези обувки бе висока един и осемдесет; изглеждаше силна и красива и бе сигурна, че той я смята за умна и богата, че иска да се отърве от ужасната си съпруга и да бъде с нея. Чу се да казва: „Хората ще се обръщат след нас” и се видя как влиза в „Риц” с него, хванати подръка. Защо мъжете бяха толкова бавни?

Жените я мразеха, и сега Лорън усещаше отровния поглед на госпожа Ван Аркади върху себе си. Тя бе твърдо убедена, че другите жени й завиждат, не я харесват и я възприемат като заплаха - това бе една от многото й радости.

Знаеше, че е впечатлила Ван Аркади - видя го в огледалата в преддверието на генерала. А и това бе най-подходящото място да му се покаже. Но въпреки това си тръгна от там сама, отиде до „Виктория” и взе метрото до едностайния си апартамент. В тази част на нощта популярното му прозвище - „Тръбата” - изглеждаше напълно удачно. Когато се прибра в ужасния си апартамент, се оказа, че водата в тоалетната е замръзнала. Лондон!

Втора глава

Палтото с подплата от норка беше нейна идея. „Моя кройка” - казваше тя. Кройката беше проста: обикновено палто с подплата от двайсет и седем кожи от норка, която напълно се скриваше при закопчаването. Това бе най-топлото палто, което бе имала в живота си.

Жените, които носеха палта от норка, бяха фукли, също като майка й, която изобщо не се бе нуждаела от него във Вирджиния. Сегашната подплата всъщност бе ушита от старото палто на майка й. Използването на стари кожи можеше да бъде простено, но купуването на ново палто от норки си беше престъпление. Един чернокож шивач на име Нуузи внимателно бе разшил старото палто и от кожите бе направил подплата за новото. Лорън не му плати, но след това шейсет и две годишният мъж я заведе на вечеря - тя смяташе, че съгласието й да излезе с него е нещо като отплата, - а после я покани в стаята си и там тя му позволи да снима шията й. Такава бе странната молба на Нуузи.

- Оголи я още малко, скъпа - повтаряше непрестанно той.

Тя разкопча горното копче на ризата си и изправи глава. „Това е некофилия” - помисли си тя и я досмеша.

Но той бе изключително сериозен, чак се потеше. Черното му лице бе обсипано с капчици, приличаше на росна слива. Засне цели два филма, като обикаляше в кръг около нея.

Ако той бе пожелал, Лорън щеше да стигне до края. Но когато изщрака и втория филм, той й направи чаша какао и после я изпрати до автобусната спирка. Тя бе очаквала друго, бе готова на всичко за топлото двулицево палто.

Тук, в ледената й стая, то й вършеше чудесна работа. Тя мразеше апартамента си и често си мислеше колко е нечестно, че тук не я познават. Все още никой не бе разбрал колко е специална: красива, здрава, интелигентна, обиколила половината свят - и освен това жена със стил. Нямаше пари - това беше лошо - но намирането на пари не бе проблем. За разлика от ум, красота и здраве! Дали другите жени от вечерята у генерала имаха някаква представа колко са глупави и празноглави, грозни и невротични, с цигара в едната щипца и питие в другата? Та тяхната кашлица звучеше като бумтенето на извънбордов двигател!

Мразеха я, защото бе млада и защото знаеха, че е била в Китай и сега планира да обиколи Близкия Изток. Можеше да избяга на спринт осем километра, беше първата американка, приета със стипендия в института, веднъж се бе любила със съпругата на преподавателя си по история на изкуството. „Аз съм еклектичка” - казваше тя. Бе представлявала Кълпепър в конкурса за мис Вирджиния на щатския панаир. Случилото се със съпругата на професора беше просто импулс - тя бе поканила Лорън на кафе и докосна косата й. Лорън спокойно срещна погледа й, вгледа се в очите й, видя безвредното желание и изрече това, което жената се страхуваше да каже на глас: „Искам те.” Направиха го веднага, на дивана, жената се бе извила назад, с набрана на кръста рокля, и стенеше, все едно ражда. Лорън броеше случилото се онзи следобед за едно от постиженията си, тъй като не съжаляваше за него и никога не го бе повторила.

Не заслужаваше тази килия в Брикстън. Апартаментът се отопляваше от малка електрическа печка - два реотана върху ламаринена поставка, пъхната в старата запечатана камина, - но беше скъпо и опасно да я оставя включена. Предишния ден бе отишла на вечерята направо от института и за тези осемнайсет часа водата в тоалетната чиния в тясната баня бе замръзнала. Сега в нея все още имаше лед, а прозорците към задния двор бяха заскрежени. Лондонската влага бе по-вледеняваща и от най-ниските отрицателни температури, на които бе живяла, а лондонският лед бе сивкав и здрав като камък - мръсен растящ мрамор. Застанала пред тоалетната, тя си представи как ще разказва на приятелите си: „Погледнах и видях, че вътре има лед!”

Но Лорън знаеше, че няма да каже на никого, тъй като макар и куриозно и смешно, случилото се бе и унизително. От това щеше да излезе чудесна история, но преди да я разкаже, трябваше да преуспее, защото иначе щяха да започнат да я съжаляват.

Облече палтото с подплата от норка и слезе във фоайето, където имаше телефон. Прелисти указателя и набра номера. Линдси, съседът от горния етаж, мина покрай нея и я попита дали всичко е наред, а това внезапно я изпълни с непонятно самодоволство - под палтото бе чисто гола, а той си нямаше и представа за това. Наслаждаваше се на страшната си тайна - да стои така, гола, само по палто.

- Търся водопроводчик - каза тя в слушалката. Дори и по време на телефонния разговор се наслаждаваше от полуистината, че е гола.

- Аз съм.

Глупавият надут мъжки глас й вдъхна кураж.

- Няма да повярвате какво ми се случи снощи - изстреля тя и спря, за да си поеме дъх. - Тоалетната ми замръзна! Не знам какво да правя. За какво ми е замръзнала тоалетна?

- Американка ли сте?

- Да, разбира се.

- Днес нищо не мога да направя - отвърна той малко по-приятелски.

- Какво ще кажете да минете надвечер, по коктейлно време или както му викате тук?

Той замълча, но след секунда я попита за адреса и тя бе сигурна, че ще дойде още същата вечер.

- „Колдхарбър Лейн” - повтори той. - Това е в Брикстън!

- Брикстън е новият ми дом.

- И как ви се струва?

- Елате и ще ви го кажа лично.

- Как се казвате?

- Лорън Слотър.

*

Дори и това - името - бе наполовина вярно. Златните инициали върху куфара бяха Л.С., тъй като го бе взела от съпруга си. Ленард Слотър бе англичанин - много сериозен англичанин. Преподаваше икономика в Хъл. Кошмарният Хъл! Запознаха се в Китай, ожениха се във Вашингтон и се разделиха в Лондон. Свързваше ги единствено Китай и след раздялата всеки път, щом чуеше „Китай”, пред нея изникваше лицето му със събрани до големия сериозен нос очи. Всичко, което се отнасяше до Китай, събуждаше спомени за брака й. Точно това я накара да промени полето на изследването си и да се заеме с арабския свят.

Ленард бе против развода, но нямаше никакъв смисъл да живеят така, преструвайки се, че всичко е наред. Той държеше на запазването на фасадата и това го правеше неотстъпчив. За него бракът не бе ценност, резултат от взаимни отстъпки, каране на колело за двама, при което и двамата натискат педалите, само дето мъжът е седнал отпред - усещането от карането на тандем бе също толкова абсурдно и приятно, а и успехът идваше също толкова рядко, както и в живота. Не, за него бракът бе пътуване на кратко разстояние, като неговата роля е да държи кормилото, а нейната - да върти педалите. Единственото, което й донесе бракът, бе новото име. Старото бе Мопси Феърлайт. Когато взе фамилията Слотър, тя смени и малкото си име на Лорън. Винаги се бе питала защо хората не си сменят имената по-често. Срещнеше ли старото си име по обложката на някоя книга, се усмихваше и се взираше напрегнато в буквите, мастилото, подписа: къде беше сега това момиче?

След снощната вечеря се чувстваше объркана и неудовлетворена, все едно някой я бе раздразнил и бе избягал, преди тя да успее да си му го върне. В това настроение отиде на работа. Пътувайки по „Виктория Лайн” към „Грийн парк” на път за института, тя повтаряше наум думите си, харесваше й как звучат. „Стига да съм в настроение.” Харесваше и отражението си в прозореца на вагона. Тя беше млада жена с лице на момиче - но беше по-силна, отколкото мъжете предполагаха, можеше да тича по-бързо и по-дълго от тях. Когато с Ленард бягаха в парка, той винаги бе изглеждал сякаш всеки миг ще се строполи мъртъв.

На „Стокуел” се качи млад мъж и седна от другата страна на пътеката срещу Лорън. Телевизионен режисьор или актьор. Или пък работеше в рекламния бизнес. Носеше прекрасни обувки - масленозелени, най-вероятно италиански, - стъпалата му бяха малки. На главата си бе нахлупил вълнена шапка, която му придаваше леко бандитски вид. Младите мъже с такива шапки обикновено искат да привлекат вниманието. Беше облечен добре - дебело палто от „Кромби” с широки ръкави и сини джинси. Опитваше се да изглежда загадъчен и вглъбен, беше се настанил удобно, в скута му лежеше сгънат „Гардиън”. На Лорън й се видя привлекателен и самоуверен - но за нея тези две думи бяха синоними. Нещо в дрехите и държанието му подсказваше, че е бил в Америка. Може би точно това я привличаше. Тя мразеше домошарите англичани.

Погледът й се плъзгаше покрай него, преструваше се, че не му обръща внимание. Но това не се дължеше на срамежливост, нито пък на липсата на интерес - тя оглеждаше отражението му в стъклото и искаше да му даде възможност да я забележи.

След това взе нещата в свои ръце. Бръкна в куфарчето си и извади „Женмин Жибао” - броят беше отпреди два месеца, но непознатият нямаше откъде да го знае. Разгъна го и се престори, че чете.

- Знаете... - той се усмихна и посочи вестника.

Тя му се усмихна в отговор:

- Китайски.

Реагираше по-бързо от повечето мъже - само след няколко секунди, - но за това време тя успя да намери статия, на която преди не бе обърнала внимание. Беше свързана със сегашните й занимания - китайска търговска делегация на обиколка в Персийския залив. Китайците искаха да купуват петрол и да продават машини - долу-горе това й стана ясно, докато мъжът я чакаше да каже още нещо.

Той не беше красив, но излъчваше стил - беше земен, необвързан и със сигурност не беше сериозен. Изглеждаше забавен. Със сигурност работеше в някоя телевизия.

Лорън сгъна вестника и му го подаде:

- Искаш ли да решиш кръстословицата?

Разсмя се, но пое вестника, огледа го и отбеляза колко странен е китайският език.

- Явно си доста умна.

- Само че не знам френски, за разлика от теб - отвърна тя.

- Но знаеш американски.

- Не ми се подигравай - засмя се тя и нежно го докосна по ръката.

Влакът вече наближаваше „Виктория”.

- Мразя тази спирка - отбеляза тя. - Всичките пътници от предградията са тук.

Той сви рамене:

- Аз слизам след малко.

Лорън искаше да знае колко малко, колко време й остава с него, но вместо да попита, тя направи гримаса, за да му покаже, че не го е разбрала.

- Слизам на „Оксфорд Съркъс” - обясни той.

- И аз съм дотам.

Той обясни, че е филмов редактор в „Олимпус Пикчърс” и че е живял в Америка една година - в Ню Йорк.

- Ходиш ли си често у дома?

- Периодически.

Той се взря в нея и повтори „периодически”, сякаш за да изпробва как звучи от собствената му уста.

- Трябва да отидеш до Вирджиния някой път - рече тя. - Но няма да има никакъв смисъл, ако не ме вземеш със себе си, за да те разведа.

Той не отговори. Изчака влакът да спре на „Оксфорд Съркъс” и когато останаха сами във вагона, каза:

- Ще го имам предвид. А междувременно може да обсъдим предложението ти на вечеря.

Сериозните винаги казваха „вечеря”. Не го бе очаквала от него. Сериозността му леко я потисна. Качиха се на ескалатора. Не му призна, че е пропуснала спирката си заради него.

- Аз съм Лорън.

- Айвън Шепърд.

Горе на улицата тя извади визитка от портфейла си. Обичаше да раздава визитки - с нейното име, двата телефонни номера и логото на института: златно полукълбо. Този ритуал я караше да се чувства важна и сигурна.

- Институт за международни изследвания „Полушарие” - прочете той. Лицето му не издаваше нищо, той мислеше напрегнато. Накрая заключи: - Пропусна спирката си.

- Отивам на пазар - отвърна тя, извърна се и закрачи, а той я проследи със смаян поглед. Щом се скри зад ъгъла, тя се втурна на бегом към института.

Тази сутрин имаше семинар за напрежението в Залива. Постоянно някъде ескалираше напрежение - светът се бе побъркал. Семинарът бе посветен на войната между Иран и Ирак и нейното отражение върху канала Шат-ал-араб. Провеждаше се в Лондонския университет на „Ръсел Скуеър”. Вместо там обаче, Лорън прекара предиобеда в библиотеката на института - доста неприятно преживяване, тъй като библиотекарката отказа да й позволи да използва копирната машина.

- Тя е единствено за служители. За стипендиантите има платена машина на третия етаж.

Лорън отговори, че господин Флетчър винаги й позволява да използва тази машина.

- В такъв случай господин Флетчър нарушава правилата - отвърна библиотекарката.

Господин Флетчър бе симпатичен срамежлив дребосък, който живееше с майка си, а библиотекарката бе безчувствена жена с повяхнало лице и стари кафяви обувки.

*

Джулиан се върна от семинара в един. Когато бе затрупан с работа, той изглеждаше много по-стар - с увиснали рамене, уморен и безобиден.

- Какво ще кажеш за един обяд? - попита Лорън. - Аз черпя.

В кафенето в южния край на „Бъркли Скуеър” Джулиан сподели, че снощната вечеря го е вбесила. Не бил мигнал цяла нощ, ядосвал се на мъжа, който казал „На земята има пет хиляди души”.

Според Лорън това бе едно от най-умните неща, които бе чула в Лондон до този момент - стига мъжът да не се бе пошегувал.

- Иска ми се да го бях поставил на мястото му - каза Джулиан. - Мразя хората, които само тръбят магически формули и числа.

- Той бе невероятен - отбеляза Лорън.

- Истинско чудовище.

Лорън не искаше да се впускат в обсъждане на мъжа от вечерята - притесняваше се да говори за неща, които желаеше, и за хора, които харесваше.

- Как мина семинарът? - попита тя.

Джулиан отговори, че хората били малко и затова имали възможност да зададат повече въпроси на докладчиците. Арабите в Южен Ирак били прогонени и техните уникални селища, датиращи от хилядолетия, били напълно унищожени от воюващите армии на двете държави. Освен това и икономиката на Кувейт била засегната от войната. Някакъв мъж на име Хасеб организирал изследователска обиколка из Залива.

- Бих отишла с удоволствие - каза Лорън.

- Трябваше да дойдеш на семинара.

- Нищо не е в състояние да ме накара да измина целия път до Блумсбъри.

- Ти си невероятна! - изгледа я с възхищение той. - Палтото ти е чудесно.

- Ушито е по моя кройка - отвърна тя. - Сама си правя всички дрехи.

- Също като сестра ми.

Думите му я подразниха.

- Само че аз си шия сама абсолютно всичко, дори и бельото бих си правила сама, стига да носех бельо.

Джулиан изглеждаше едновременно шокиран и заинтригуван.

- Не си купувам кюлоти - продължи тя, игриво свивайки устни при произнасянето на последната дума. - Защо англичаните толкова много си падат по тази дума?

- Защото сме жалки комплексари - отвърна Джулиан.

Лорън извади празния си портфейл и зарови в него, но преди да успее да каже: „Забравила съм си парите в института”, Джулиан се намеси:

- Аз черпя - обяви той и настоя, че обядът е бил негова идея.

- Надявам се не мислиш, че и с останалите съм толкова пряма - каза тя. - Просто с теб усещам, че мога да се отпусна.

- Радвам се. Бих искал да се виждаме по-често.

- Може да излизаме заедно. Периодически.

Той се усмихна на „периодически” също като Айвън Шепард.

- И да клюкарстваме за института - допълни тя.

- Генерал Нюхауз смята, че твоят проект е страхотен.

- Ще ми се да можех да му го втълпя в главата - отвърна Лорън. - Изобщо не съм очаквала директорът на института да е генерал. Все едно сме в армията.

- Мемоарите му за войната често се сравняват със „Седемте стълба на мъдростта” - отбеляза Джулиан.

- Убедена съм, че четенето на тази книга от жена ще й донесе лош късмет.

Той се усмихна обезоръжено, вече го бе спечелила завинаги.

- Според мен генералът мрази стипендиантите. Няма да е зле да го сменят.

- Когато американците се сблъскат с нова ситуация - отбеляза Джулиан, - те казват: „Не ми харесва. Нещо трябва да се промени.”

- А какво казват англичаните?

- „Не ми харесва. Затова трябва да се променя.”

- Винаги съм мислела, че колебливостта и липсата на увереност правят хората податливи на подражание. Слабите хора нямат смелостта да бъдат самите себе си. Да бъдеш себе си означава да си оригинален! Аз се харесвам такава, каквато съм.

Погледна отражението си във витрината на кафенето. След това добави:

- Но не може да му се отрече, че организира хубави вечери.

- Засега си била само на една. Поканата ти е нещо като приветствие за добре дошла.

- Това е ужасно! - възкликна тя. - Още една причина да го мразя.

Целия следобед се опитва да събере повече информация за споменатата във вестника търговска делегация от Китайската народна република. Чудеше се дали Джулиан е искрен - генералът наистина ли харесваше проекта й? Работното заглавие беше „Инвестиране на приходите от петрол”. Арабите бяха много по-приятелски настроени от китайците, Заливът бе по-близо и освен това там бе по-топло и не миришеше на пушек, както в Китай. Напомни си, че не мрази китайците, но те я дразнеха - самата мисъл за тях, за това колко са много - и се усмихна самодоволно, като се сети за думите на Ван Аркади: „В Китай има само двама души”. „А може и да е един” - помисли си тя.

Когато беше сама и никой не я наблюдаваше, на нея вече не й се четеше. Сутринта в метрото, когато онзи мъж седеше срещу нея от другата страна на пътеката, с лекота се бе концентрирала върху „Женмин Жибао”. Сега изобщо не можеше да се съсредоточи и макар материалите да бяха на английски, езикът й се струваше напълно неразбираем.

В пет часа видя генерал Нюхауз да си тръгва. Облече си палтото и го последва навън, където го чакаше такси.

- Това вашето такси ли е, генерале?

- Да. Искате ли да ви закарам?

Пътуваха в мълчание към „Виктория”.

- Вечерята беше забавна. Приятелите ви много ми допаднаха - каза Лорън.

Генералът впи поглед в нея:

- Радвам се, че успяхте да дойдете.

- Трябва отново да го направим някой път - продължи тя.

Той присви очи, все едно тя внезапно бе заговорила на непознат език.

- Между другото, работата ми върви чудесно - излъга тя. Искаше да си отмъсти за безразличието му.

- Понякога си мисля, че богатите араби в Лондон са най-странното явление на този век. Някой ден те ще изчезнат и никой няма да знае какво се е случвало по наше време.

- Тази вечер нямаше ли прием в арабската информационна агенция? - попита Лорън.

- Точно натам съм тръгнал - отвърна генералът. От него се излъчваше отегчение. - Страхувам се обаче, че входът е само с покани.

Лорън се усмихна, мразеше сбръчканото му лице с извитите устни.

- За съжаление, аз няма да успея да дойда - имам важна среща тази вечер.

Генералът като че ли отново имаше проблем да вникне в смисъла на думите й.

Минаха покрай някакво заведение на „Виктория Стрийт”, над което грееше ярък надпис: „Сексшоу на живо!”

Той се престори, че не го забелязва.

- За нищо не става - отбеляза Лорън. - Такова сексшоу съм гледала във Флорида, че направо се подмладяваш с десет години. - Почука на стъклото на шофьора. - Спрете, моля.

Излезе, без да каже нищо повече, като остави генералът да плати сметката.

*

Водопроводчикът закъсня, но не се извини. Не вдъхваше доверие, изглеждаше като да бе нов в занаята. Не носеше никакви инструменти със себе си. Накара Лорън да се почувства като префърцунена капризна госпожица, а след това тя се изплаши и съжали, че го е пуснала вътре. Когато видя тоалетната, той въздъхна и това й вдъхна смелост: сега поне вече разбираше какъв е проблемът. Ледът се бе постопил до големината на грейпфрут, но една от тръбите бе спукана.

- Ще трябва да я сменя - каза той.

Какво ли сочеше?

- Направете, каквото е нужно.

- Кой е собственикът?

- Казва се Реджи. В момента е в Ямайка. Но аз и сама се справям с поддръжката.

Мъжът измърмори недоловимо. Тя никога не ги разбираше, когато ругаеха и мърмореха.

Водопроводчикът излезе и се върна с чанта с инструменти. Беше доста тежка: когато я пусна на пода, прозорците издрънчаха. Беше тромав и несръчен - удряше, блъскаше, изтърваше. Един от признаците за глупостта на мъжа е нивото на вдигнатия от него шум.

Лорън седеше пред печката, без да свали палтото си. Трополенето в банята заглъхна. Чу се пускането на водата.

- Готово - влезе при нея мъжът.

- Ти си съкровище!

Той се поколеба.

- Двайсет и седем лири. Вътре влизат и частите. - Откъсна някакво листче от тефтера - сметката. Тя обаче не я погледна.

- Частите от теб ли са? - попита тя.

Отиде до бюфета и сипа чаша уиски. Подаде му я и се чукнаха - нейната чаша бе празна.

- Давай - подкани го тя. - Аз не пия.

- Нищо няма да ти стане от една глътка - отвърна той, отпи и леко се смръщи.

- Работиш доста бързо.

- Така е. - Той седна. Гласът му стана по-дрезгав.

- Как се казваш?

- Пийт.

- Пийт Подлеца - усмихна се тя. - Още едно питие? - Пристъпи към него. - Искам да ти платя. - Още една стъпка. - Да те направя щастлив.

Той се усмихна смутено, все едно са го хванали гол, изсумтя и отново отпи. Чакаше я сама да свърши всичко.

Лорън го докосна по ръката и започна да се извива около него.

- Какво правиш?

- Мръсни танци. Така им викахме. - Коленичи пред него. - Май знам за какво си мечтаеш. - Разкопча колана му. Той не направи опит да я спре. - Искам да ти доставя наслада.

Взираше се в нея смаяно, после се обърна и угаси лампата. Не направи нищо повече. Тя си поигра с него, след това го хвана здраво и започна да го обработва с език и устни. Усещаше прилив на сила, това беше вълшебство, нещо като фокус: държеше целия мъж в устата си.

Той изстена, отдръпна се рязко - сякаш се бе опарил - и се отпусна в креслото.

Лорън се изправи и светна лампата. Избърса блестящото петно от бузата и пооправи роклята си - изобщо не бе свалила палтото.

Панталоните му бяха смъкнати. Изглеждаше отпуснат, слаб, глупав и уязвим. Лорън му помогна да се изправи и му напомни, че торбата с инструментите е на пода до креслото. Той я гледаше смаяно и свенливо, а след това изведнъж се разсмя. Беше доволен, изпълнен с благодарност, сияеше като малко момче. Грубостта му изчезна безследно. Лорън му подаде сметката:

- Ще отбележиш, че е платена, нали?

След като той си тръгна, тя се зае с упражненията си. Стаята като че ли се бе позатоплила. Изкъпа се. Вечеря сама: кисело мляко, ябълка, малко орехи, препечена филия пълнозърнест хляб с фъстъчено масло и чаша билков чай.

Още един ден - в много отношения той изобщо не се отличаваше от останалите. Вече повече от месец живееше по този начин - ей така, от нищо - и се чувстваше ужасно.

Трета глава

Лондон означаваше мръсен въздух и лошо настроение, в някои дни студът и влагата сякаш смачкваха тялото й; в други дни градът като че ли се опитваше да я отрови. Но тя се бореше с него. Бягаше по „Ейкър Лейн” до Клапам и обикаляше парка, а в уокмена „Сони” гърмеше песента на „Стренглърс” „Ша-ша го-го”, прибираше се и си вземаше дълъг душ, след това закусваше: чай, пъпеш и трици с кисело мляко. Всичко това - бягането, банята, храната - я пречистваше и я правеше по-силна. Мисълта, че ще запази здравето си в този грохнал изкуфял град й вдъхваше увереност.

Искаше да се махне от Брикстън - западналото предградие я караше да се чувства, че се е провалила. Чудеше се дали изобщо да не се махне от града. Това би означавало да напусне Великобритания - играта беше или Лондон, или нищо. Според нея единствената годна за обитаване част на Лондон бе Мейфеър. Един от гостите на вечерята я бе попитал защо й харесва - дали беше Джайлс от „Форин офис” или Ван Аркади? Така или иначе, тя бе отговорила:

- Защото там е хубаво - прилича на Джорджтаун.

Останалата част от Великобритания бе непоносима, особено Хъл, където Лени - той мразеше да го наричат Лени - все още се опитваше да обясни Китай на студентите. Веднъж бяха отишли до Корнуол. Англичаните говореха за Корнуол така, както американците за Калифорния, но когато стигнаха в Падстоу, Лорън разочаровано възкликна: „Това ли е?”. Нямаше никакво слънце. Беше влажно и ветровито, а грозните назъбени скали правеха плуването опасно. Когато някой спомена, че там са живели крал Артур и сър Ланселот, тя се бе разсмяла грубо:

- И Конфуций е живял в Китай!

Защо къщите в Англия бяха толкова студени? Нито веднъж не бе виждала топла стая - истински топла стая, в която да свали дрехите си и да се разхожда гола. Винаги, когато се сетеше за това, в главата й изникваше „Кремацията на Сам МаКГий”. Беше рецитирала откъс от поемата на конкурса за мис Вирджиния, когато представяше Кълпепър. Мис Гучланд свиреше на кларинет, но призът отиде при мис Норфолк заради ролковите й кънки. Северното сияние бе ставало свидетел на какво ли не, но едва ли бе виждало по-странна гледка от другите финалистки и докато ги оглеждаше, Лорън си мислеше: „Мърша - нищо повече от мърша.”

Беше започнала да изпитва същото отвращение и към Лондон и сега си даде сметка, че е било грешка да пропуска вчерашния семинар. Но нямаше откъде да знае, че там ще се обсъжда опознавателна обиколка на Близкия Изток. Това щеше да е добър начин хем да напусне Лондон, хем да продължи проекта си. В момента се чувстваше самотна и пренебрегната, а на всичкото отгоре умираше от студ. Мижитурките й висяха над главата, а малкото й симпатични познати не можеха да й помогнат. Искаше да зареже всичко и да замине за Залива: представяше си бели небостъргачи, чист пясък и ослепително слънце. Нямаше пари, но все щеше да намери отнякъде. Идеята беше следната: първо вземаш решение, а след това действаш. Парите сами щяха да дойдат. Никога досега не се бе чувствала толкова потисната и сутринта пристигна в института с твърдото решение да вземе нещата в свои ръце.

Джулиан вече беше в кабината и четеше на бюрото си. Някои от изследователите приличаха на смирени свещеници - все едно се молеха над книгите. По същия начин и Джулиан кръстосваше ръце, когато четеше.

- Ще замина на обиколката - обяви Лорън.

Той бе изненадан от увереността й, че ще я изберат. Каза го все едно на шега, но всъщност бе сериозен и искаше да я предпази от евентуално разочарование. Самият той не знаел дали ще бъде включен в групата. Онези отгоре били много придирчиви.

- В такъв случай със сигурност ще ме вземат - отговори Лорън.

*

Организаторът на опознавателната обиколка, Хасеб, бе от кувейтското посолство. Лорън набра дадения й от Джулиан номер. Линиите се преплетоха, свързаха я с грешен номер, а след това никой не вдигна. Опита отново по обяд, но даваше заето. Десет минути по-късно секретарката отговори, че господин Хасеб е излязъл на обяд. Как можеш да излезеш, ако изобщо не си влизал? В три той още не се бе върнал, в четири линията отново даваше заето, а в четири и половина господин Хасеб беше в среща. След това вече никой не вдигаше - служителите в кувейтското посолство си бяха тръгнали и Лорън си даде сметка, че е прекарала целия ден в напразни усилия да проведе един нищо и никакъв телефонен разговор.

Следващият ден бе петък - почивен ден за мюсюлманите, само че арабите в Лондон почиваха и в събота, и в неделя. В понеделник секретарката я уведоми, че господин Хасеб е извън офиса. Какво ли означаваше това? Началниците превръщаха секретарките си в лъжци и кучета-пазачи. Хората като Хасеб се прозяваха отегчено зад вестниците си и заповядваха: „Отговаряй, че съм в среща.”

В резултат на неуспеха - не можеше нито да се срещне, нито да разговаря с човека, който бе в състояние да й помогне, - Лорън си бе изградила ясна представа за Хасеб. Той беше мургав и оплешивяващ, лицето му бе покрито с брадавици, зъбите му бяха големи, беше облечен в неудобен английски костюм и тежеше сто и четирийсет килограма. Заради теглото си трябваше да носи специални ортопедични обувки и с мъка слизаше от колата. Миришеше на цигарен дим. Тормозеше дебелата си съпруга.

Във вторник секретарката обяви, че този ден господин Хасеб няма да идва в кабинета си.

Пръстите му бяха космати. Очите му бяха в различен цвят. Яката му бе обсипана с пърхот.

- Днес си е взел почивен ден - заяви секретарката в сряда.

Тъпчеше се като прасе, тайно се наливаше с уиски. Оригваше се шумно.

Лорън изобщо не можеше да се съсредоточи. Откак бе решила да замине на опознавателната обиколка в Близкия Изток, напълно бе изоставила работата си. Когато беше напрегната, тя не можеше да мисли, не можеше да прочете и най-кратката статия - все едно бе увиснала в празното пространство, нито на небето, нито на земята.

- Ще ви изпратим формуляр - обеща секретарката в четвъртък. Отново бе четвъртък и Лорън отново бе на телефона със същия въпрос!

- Доколкото разбрах, изборът на кандидатите ще се състои следващата седмица - каза Лорън.

- Господин Хасеб не ми е оставил никакви разпореждания.

- Дали няма да стане по-бързо, ако мина лично да взема формуляра?

- Очевидно.

Щом си позволяваше да отговаря с такъв тон, секретарката явно бе убедена, че ще й се размине.

- Изпуснахте го за минутка - обяви тя, когато Лорън влезе във фоайето. Сега видя името й: госпожица Хъмпидж.

Лорън се приближи до прозореца. Секретарката зад нея злорадо сияеше - Лорън усещаше топлинните вълни от нея.

Застаналият пред черния ягуар арабин бе облечен в черен костюм, допълнен с лилава вратовръзка, стойката му издаваше играч на тенис; едва ли беше на повече от трийсет. Той вдигна глава към сградата, Лорън се приближи още повече до прозореца и сложи ръце на кръста, разтваряйки по този начин палтото си. Но Хасеб очевидно не я видя - ако я беше видял, нямаше да си тръгне.

За формуляра й искаха копие от дипломата, а за да изпълни визовите изисквания на някои от включените в обиколката държави трябваше да предостави кръщелно свидетелство и извлечение от банковата си сметка.

- Откъде да намеря кръщелно свидетелство? - измърмори Лорън.

- Ами по обичайния начин - отвърна студено госпожица Хъмпидж. - Като се кръстите.

Дали секретарките се държаха по този начин заради ужасните си шефове?

- Тези изисквания са глупави и бюрократични! - обяви Лорън. Госпожица Хъмпидж не реагира. - И унизителни. - Секретарката нави нов лист хартия в пишещата машина. - За да ги изпълни, на човек ще са му нужни месеци. Кръщелното ми свидетелство трябва да дойде от Америка. А за какво ви е необходимо извлечение от банката?

- Такова е изискването за издаване на виза - трябва ни доказателство, че имате най-малко двеста лири в банковата си сметка.

- Нима това са пари?

- Не знам - отговори госпожица Хъмпидж и надвеси свитите си пръсти над пишещата машина.

- Но аз знам - не се предаде Лорън. - Не са.

Тя се усмихваше, макар че всъщност банковата й сметка бе на нула.

- Искам да се срещна с господин Хасеб.

- Попълнете този формуляр. Оставете името и телефон, на който да се свържем с вас. Посочете и причина за срещата.

Лорън се подчини, пишеше бързо.

- Това домашен или служебен телефон е? - попита госпожица Хъмпидж.

- Това е зеленият телефон - отвърна Лорън.

Госпожица Хъмпидж не реагира. Зачете на глас:

- „Изследване на модела на инвестиции на приходите от петрол...”

На Лорън изобщо не й хареса как чете пред нея формуляра.

- „...страните от ОПЕК и проектите за развитие...”

Прочетен с уморения и отегчен глас на секретарката, проектът й изведнъж изглеждаше глупав и ненужен. Госпожица Хъмпидж вдигна поглед от формуляра.

- „...в ислямските държави от Третия свят.”

- И когато господин Хасеб изтрезнее и реши да се появи, предайте му да вземе формуляра и да си го завре в задника - освен ако не предпочитате вие да го направите.

*

На връщане към института се поддаде на изкушението и влезе в червена телефонна будка, която вонеше ужасно. Обади се в банката на Ван Аркади. Говори със секретаря му. Каза й, че той е в среща, но тя знаеше, че не е вярно. Какво всъщност правеха хората, които уж бяха в среща?

- Във връзка с какво го търсите? - попита секретарят.

Лорън бе набрала номера импулсивно, без конкретна причина, но прямият въпрос я накара да осъзнае, че желае приятелството и помощта на Ван Аркади. Той бе уверен и умен, имаше връзки и пари. Щеше да й каже какво да прави. Изведнъж осъзна колко мрази самотата. За шест месеца в Лондон не се бе сприятелила с никого, само този мъж, Ван Аркади, не й се струваше чужд.

- Въпросът е личен. Аз съм негова приятелка.

- Кажете ми името си и той ще ви се обади.

- Но той не знае името ми.

- Нали казахте, че сте приятели?

- Да, разбира се, че сме приятели. - Замълча за миг. - Само че нямах възможността да му се представя.

След кратка пауза мъжът отговори:

- Разбирам.

- Казвам се Мопси Слотър, но това вече няма значение.

Тя затвори.

*

- Имам чувството, че няма да замина на опознавателната обиколка - каза тя на Джулиан, когато се настаниха в задимената и шумна кръчма. Още нямаше шест часът. Джулиан пиеше бира. Лорън си поръча чаша вода.

- Искам чаши с вода - каза тя и в първия момент барманът си помисли, че му се подиграва.

В нащърбената чиния пред Джулиан лежеше дълга оклюмала наденица. Той като че ли не знаеше какво да я прави. Не отделяше погледа си от нея, но не я докосваше.

- Обиколката не ти е чак толкова необходима - отвърна той. - Можеш да намериш всички материали и тук. Нали затова си дошла в Лондон?

- Лондон не е Лондон - рече тя.

- А, да - Джулиан обичаше да иронизира, толкова лесно му се отдаваше. - Ние не сме това, което сме.

- Не се засягай. Токио не е Токио, Пекин определено не е Пекин и Москва не е Москва. И Сингапур не е Сингапур. Но виж, Калкута наистина е Калкута.

- Надявам се Берлин да е Берлин.

- Едната половина.

- Налага се скоро да отскоча до там да проверя арабските им архиви.

- Мислиш само за работа - упрекна го тя.

- А ти за какво мислиш?

- Ами... - не ми се смей! - мисля за тялото си. За най-важните неща като бягане, ядене, сън, къпане. Кой се интересува от нашите изследвания и доклади? Далеч по-смислено ще е да се включим в някой маратон.

В породеното от думите й объркване Джулиан бе преодолял притеснението си и задъвка наденицата.

- Как можеш да сложиш това нещо в устата си? - попита Лорън.

- Май наистина е доста отвратително.

- Защо глупавият генерал не ни покани на още една от проклетите си вечери? Мразя го!

Джулиан вдигна поглед, наденицата стърчеше от устата му като пура, но той не отхапваше.

- Хайде доизяж я и да се маха! - извика Лорън. - Направо ме подлудяваш с нея.

След като той приключи и избърса ръцете си, тя го помоли за заем от пет лири. Той с радост й ги даде.

*

Вечерта на същия този дълъг ден Лорън правеше упражненията си на пода, когато Линдси от горния етаж извика, че някой я търси по телефона - англичанин, с акцент на кокни. Линдси винаги придружаваше предаваната информация с коментар. Той беше от Барбадос, ходеше бос в апартамента си, а очите му бяха влажни и блестяха. Занимаваше се с карате.

- Пийт е - обяви уверен и смътно познат глас.

- Не познавам никого на име Пийт - отвърна тя.

- Водопроводчикът. - Той се прокашля. - Спомняш ли си? - Ново прокашляне. - Повика ме у вас.

- Дето оправи тоалетната?

- Да. Мислех си, че може да намина.

- Но сега не ми трябва водопроводчик.

- Да пийнем по нещо?

- Аз не пия.

Чу се примлясване.

- Мислех си, че може да излезем.

- Съжалявам - сряза го тя.

Той като че ли се разсърди.

- Ами последния път?

- Просто работа.

Това му запуши устата за миг. После пробва отново, този път звучеше похотливо.

- Искам да те видя.

- Не те познавам. Ти ми направи услуга и аз ти платих. Не ти дължа нищо.

Тя затвори телефона.

Обаждането я ядоса, но след като се изкъпа, се почувства по-добре. Облече си палтото с подплата от норка и седна пред електрическата печка да си изсуши косата. В затоплената стая се пробудиха стари миризми - на храна, секс, прах. Топлината изваждаше на показ предишните обитатели на жилището, прокисналия отпечатък от техния живот. Дори когато се стоплеше, Лондон не беше приятен.

*

Отново беше четвъртък. Най-ужасното на провала бе унижението от безкрайното повторение на едни и същи празни дни. Трябваше да се заеме с китайско-съветските отношения - сега се отпускаха какви ли не китайски стипендии, - макар на хората да им бе писнало да ходят в Китай. При спомена за Китай в главата й се появи носът на Ленард. Или пък с ЕИО - Париж все още беше Париж. Представи си как изнася лекция в Париж или Брюксел, облечена в синята рокля с висока яка и бели обувки. А защо да не станеше управител на голям хотел, предназначен само за командировани - те имаха специални нужди.

В кабинета влезе Джулиан, идваше от библиотеката. Вървеше сковано - беше чел в молитвената си поза. Лорън беше сигурна, че Хасеб ще сгреши и ще избере него за опознавателната обиколка. Тя изпитваше съжаление към Джулиан - той често грешеше, беше невероятно наивен, болезнено доверчив и стеснителен и постоянно се извиняваше за разни неща.

- Искаш ли да пийнем по едно? - попита той срамежливо, сякаш очакваше да му откаже.

- Когато ми предлагаш да пийнем по едно, ти наистина имаш предвид да пийнем по едно - отбеляза тя.

- Така е.

- Но при другите мъже, ако се съгласиш да излезеш за по едно питие, би означавало, че си съгласен на всичко. Защо поканата винаги включва пиене?

Джулиан изглеждаше обнадежден. Отвори куфарчето си.

- Това пристигна за теб сутринта - подаде й правоъгълен пакет. - Донесе го куриер.

- Сигурно е някаква книга.

- Ще дойдеш ли? - попита той. - В „Херцога на Йорк?”

Тя въздъхна примирено и отказа; остави книгите от библиотеката и папката с ксерокопия на бюрото и се прибра вкъщи.

*

Не беше книга, а видеокасета - формата беше същата. Нямаше етикет, не бе посочен и подател. Лорън разполагаше с малък черно-бял телевизор, но не и с видео. За разлика от Линдси. Той се бе записал във видеоклуба в Брикстън и постоянно взимаше порнофилми, филми за карате и за нацистки затворнически лагери. Любимият му бе „Ще плюя върху вашите гробове”: изнасилвания и убийства.

- Привет, страннице - поздрави Линдси. Беше облечен като кунг-фу героя от плаката над леглото.

- Трябва ми видеото ти - каза тя. - Не искам нищо повече, само видеото. Не си прави труда да ми предлагаш „да пийнем по нещо”.

- Забавна си. Затова те харесвам.

Линдси се изправи. Защо по каратето си падаха само ниските хора? Лорън отстъпи крачка назад.

- Не искам нищо друго, освен видеото.

© Пол Теру
© Владимир Молев - превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.03.2007, № 3 (88)

Други публикации:
Пол Теру. Улица "Полумесец". София: Фама, 2007.