СПОМЕНИ ЗА ТРИПОЛИ И БЕНГАЗИ ОТПРЕДИ 130 ГОДИНИ

Хюсеин Мевсим

web

През последните години, във връзка със сърцераздирателната драма на петте медицински сестри и палестинския лекар в Либия, в съзнанието на българите градовете Триполи и Бенгази се превърнаха в географски топоси, предизвикващи зловещи асоциации.

Впрочем точно преди 130 г., в самото навечерие на Руско-турската война, група българи също попадат и прекарват около една година в затворите на Бенгази и Триполи, и тъй като сравнението с днешния ден и актуалното събитие с освобождаването на медицинските сестри се налага от само себе си, човек неволно констатира, че през това време твърде малко неща са се променили.

Подробностите отпреди 130 г. узнаваме от съвсем миниатюрната книга "Спомени от Триполи и Бенгази (1877-1878)", отпечатана в София през 1911 г. Нейният автор, Петър Станчев, бидейки главен учител в поддържаните от Екзархията български училища в Одрин, с обявяването на споменатата война е арестуван, набързо осъден от военния съд на смъртно наказание, което благодарение на застъпничеството на султанския извънреден комисар, член на Върховния държавен съвет на Османската империя, Стефанаки бей от Тулча, се заменя с доживотно заточение във Феззан, пустинна област в югозападните предели на днешна Либия, която от средата на XIX век е място за заточение за извънредно тежки престъпления. Интересно е да се изтъкне, че и днес названието на областта продължава да фигурира в различни турски фразеологизми със значение на силно отдалечено и изолирано място, откъдето няма как да се завърнеш жив.

Заедно с Петър Станчев на това наказание са подложени още петима българи, които след Одрин са изпратени в Цариград, и след кратък престой в местната тъмница, оковани във вериги, са качени на парахода "Османие" за о. Крит. След 4-дневно плаване те пристигат в пристанището на Кандие (Ираклион), където критяните им оказват "голямо съчувствие и филантропия", след като узнават, че са православни, донасяйки им грозде, сирене и пари от църквата. Тук пролежават няколко дни в затвора и турските офицери от гарнизона поканват Петър Станчев да им начертае "една карта нагледна за местата на военните действия около Шипка и другаде, където са станали военните сражения между руските и турските войски." Той е повикан и в меджлиса на Асъм паша, чиято снизходителност и благоразположение спечелва с "твърде смирените си изрази и верноподаност", че "благодарение на разликата във вярата и езика между нас и отоманите, сме запазили и вярата, и езика си като народ, при други владетели и други народи бихме се изгубили досега като отделна нация."

След две седмици с една арабска гемия с платна са изпратени от Крит в африканския град Бенгази, като отново са обковани във вериги и захвърлени в хамбара, обградени с няколко заптиета, като не им се забравя и храната - "сухари, останали от Кримската война - мухлясали, торби лук и маслини с няколко лимона, потребни за морската болест." От Крит до Бенгази тогава при благоприятно време се пътувало за 3-4 дни, но тъй като попадат на стихия, 20 дни безпомощно се клатушкат в Средиземно море и само по чудо се спасяват. Брегът на Бенгази е препълнен с народ и войска, а от гемията по стар обичай се дават два топовни изстрела в знак на благополучното пристигане. В бенгазкия затвор им свалят веригите от врата и ръцете, но той е нисък, на земята, през него тече вода, която го прави влажен и много опасен за здравето. След молбите им те са преместени в друг, в който има араби, затворени за грабеж и пиянство. "Никакви средства нямахме, бяхме въшлясали и изподрали кожата си. Заболяхме от лежане на земята на изгнилите рогозки." - така описва условията в затвора Станчев. Но един ден пред прозореца на тъмницата минава френската консулка, придружена от един гавазин, и на връщане Станчев не пропуска да пусне пред нея една записка с молба да им помогне. На следващия ден секретарят и гавазинът на френския консул се явяват в затвора и им раздават по 50 гроша и 3 оки тютюн, обвит във френски вестник, в който има кореспонденция от Одрин за пристигането на руските войски там. Това благодеяние на френската консулка ги трогва и със сълзи на очи те се молят на Бога за здравето й. Вниманието и грижите, оказани от френското консулство към изгнаниците българи променя отношението към тях, всички разбират, че те не са сами и пашата например им праща в затвора "сахан пилаф от младо камилско месо", явява се и един италиански шивач като ги моли да приемат 5 франка.

След 10-ина дни от градоначалството им казват, че корабът, с който ще пътуват за Триполи, е готов. Сред посрещачите на брега има и много европейска публика, с шапки и цилиндри на главите, отнасяща се към тях "с едно милостиво внимание и съчувствие." Тукашният им затвор е висока кула без покрив, поради което най-слабият дъжд ги мокри. После ги прехвърлят в централния областен, където арабите са озлобени срещу тях, "задето са мърсили джамиите и са сторили разни други работи против турската вяра и чест", което често довежда до взаимни сблъсъци. След това са преместени на горния етаж, където вече са по-спокойни. Тук Станчев започва да шие платнени шапки и всекидневно взема такива от Хюсеин ага, който, макар и затворник от 14 г., е направил 50 000 гроша капитал - "пущаха го на пазара да ги продава на търговците." Същият Хюсеин ага му плаща по 10 пари за 40 тегеля, които обшива на всяка шапка. С тези средства българите вече започват да готвят най-богатата гозба - леща с дървено масло и червен пипер.

Впоследствие Станчев открива още един способ за спечелване на пари, а именно - тълкува сънища. Първоначално той тълкува само сънищата на другарите си, но след като арабите научават за тази негова способност, започват да идват при него, срещу което му дават 10 пари. "Тълкуванията ми всякога бяха към добро", си признава чистосърдечно той.

Един от затворниците турци, служил по-рано в Румелия, му предлага услугата си, че ако напише писмо до силно влиятелния италиански или гръцки консул, то той ще намери начин да го предаде в ръцете им. Станчев пише съответните писма, в които излага положението им, и веднага получават обяд от гръцкото консулство, а синът на италианския дипломат го уверява, че баща му прави всичко възможно да избегнат злата участ, а именно - изпращането им във Феззан, "гдето се стигало след 30-дневно пътуване по горещите песъчливи и безводни пустини на Берберия... През 10 дена се срещали малки оазиси, гдето се подновявала водата на камилите". След подписването на Сан-Стефанския договор италианското консулство отново праща обяд и кафе, захар и пури, обвити във вестник.

"Кръстихме се да не полудеем!", така предава радостта им след получаването на вестта за султанската амнистия. Първата му работа е да види Хюсеин ага, който през цялото време ги защитава и им помага за връчването на писмата на италианския и гръцкия консул. "Целунах го и заплаках", четем в спомените. Италианският консул ги отвежда в хамама да се измият и преоблекат в чисти дрехи. На следващия ден в местната гръцка църква се отслужва благодарствен молебен и тук Станчев прави интересната констатация, че "между филантропията на критяните и живущите по бреговете на Средиземно море гърци и тази на цариградските и румелийски гърци има голяма разлика, тъй като поради борбата на българите по църковния въпрос, последните са злобни спрямо нацията ни." Преди да напусне Триполи, Станчев ни дава и кратки сведения за него: "Триполи имаше няколко широки улици и други тесни. Имаше разнородни магазини с разни платове и колониални стоки. С местни произведения бяха пълни магазините. Портокалите и фурмите бяха на първо място, па и твърде евтини, но вкусни и сочни. Това беше главната храна на бедните араби. Камилското месо се ценеше, но ядат го богатите. Шербетът от фурмите се употребяваше твърде много от местните жители. Спиртът беше в употребление от арабите, а хашиша, макар и запретен, смучаха го до замайване и опиянение. Обикновено турят го в тютюна, в цигарите и наргилето."

Снабдени с по един жълт паспорт, през Малта, Катания, Месина, Сиракуза, о. Сирос заточениците се връщат в Цариград, чието пристанище гъмжи от руски параходи. В Ортакьой П. Станчев се представя на екзарх Йосиф I, като не пропуска да участва и в тържествения молебен в църквата в Сан-Стефано, на който присъстват Ст. Стамболов, Др. Цанков и др., които след малко му предават 100 полуимпериала в една кърпа, събрани доброволно на бърза ръка от българските представители. През Одрин и Мустафапаша, кръстен от Станчев през 1874 г. в Свиленград, когато бил учител там, той е изпратен радушно в родното си Търново, където майка му дори е правила вече панихида, понеже чула, че е обесен в Крит.

"Бедната ми бащинска къща заприлича на палат", така трогателно завършва спомена си за Бенгази и Триполи Петър Станчев, като не забравя да постави до домашната икона портретите на италианския консул и консулка, които получава за спомен в Триполи.

© Хюсеин Мевсим
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2007, № 8 (93)