ИВАН ВАЗОВ В ПРЕМЕЖДИЕ, ИЛИ КАК ПАТРИАРХА ПРЕМИНАВА ТУРСКАТА ГРАНИЦА И МИТНИЦА

Хюсеин Мевсим

web

Съвсем обяснимо Иван Вазов, който в късата си "Автобиография" от 3 ноември 1920 г. отбелязва, че "От 20-годишната ми възраст се захвана периодът на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Румъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр., винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни.", най-често посещава и пребивава в столицата на Османската империя. В различни периоди на живота си, предимно във връзка с политически гонения, лични неволи или болести, той пребивава повече от десет пъти в Истанбул, прекарвайки в него от няколко часа до половин година. Обикновено пътува с влак или кораб, като маршрутът и посоката, които следва, са както Пловдив - Харманли - Едирне, така също и през Черно море (от Сулина или Одеса). Интересен е фактът, че всяко пресичане на турската граница и преминаване през митницата е едва ли не върховно изпитание за Патриарха на българската литература, съпроводено с неприятности, недоразумения и напрежение. В настоящата разработка на базата на примери от творбите му ще се постараем да опишем психологията и поведението на Иван Вазов по време на премеждието, наречено преминаване на турската граница и митница.

Както е известно, Вазов се озовава за пръв път в имперската столица към края на март 1872 г. с кораб от Румъния през Дунав и Черно море, по-конкретно, следвайки маршрута Галац - Сулина. Известният престой на 22-годишния бъдещ национален литературен класик сред хъшовете и емигрантите му дава възможност да разбере, че няма как да се впише в средите им, и с доста понижено самочувствие - "беден, болен и отчаян" - той решава да дойде в Истанбул при един сродник, определен като сарафин в Кумкапъ. От един много по-късен спомен узнаваме още подробности за целите и намеренията му, подтикнали го "по съвета на лекарите" да поеме курс към Истанбул: "Бях празен и сиромах, мечтаех да се присламча при някоя редакция". През тези години действително в имперската столица кипи интензивен български печатен живот, издават се десетки вестници и списания, и най-важното - тук присъства магнетичната фигура на Петко Славейков - "първожреца в храма на българската поезия", пред когото младият поет благоговее и се надява на подкрепата му. Дори успява да се запознае с него в една повече от мизерна стая до Балкапанъ хан, но Славейков е необяснимо безразличен към младия момък, даже не приема ръкописа на "Видул" за авторитетно мнение с мотива, че е "занят". Това е една от причините, поради които Вазов отвръща лице от Истанбул и след една неприятна случка е принуден да се отдалечи от столицата.

Когато потегля за Истанбул, Вазов все още няма славата на поет, едва е направил първите си обнадеждаващи опити, но няма как да не се впечатлим от завидната му загриженост за ръкописите си: "Когато параходът спря пред моста на Златния рог, аз извадих от куфара ръкописите си и ги скрих на голо. На митницата турците тършуваха в багажите ми, но стиховете ми останаха". Това е, така да се каже, първият сблъсък на Вазов с турската митница и граница, които той преодолява успешно с една проста практична предвидливост. По време на тримесечното си не особено резултатно пребиваване в Истанбул, град, колкото монолитен, толкова и разделен, и то не само географско-физически, тъй като своеобразна граница в рамките на самия топос представлява понтонният мост Галата над Златния рог, който свързва двете европейски части - модерната с традиционната, Вазов се оказва в непосилно премеждие. Преминаването през моста тогава е било платено и на него винаги са стоели органи на реда. Според едната версия, веднъж към полунощ, на връщане от модерната европейска част Пера (Бейоглу) с ресторантите и увеселителните заведения в Кумкапъ при сродника си, той е спрян на моста от заптии и поради капелата си, е "заподозрян и откаран в участъка". Другата версия е, че любувайки се от моста на чудния Златен рог, заради сламената си шапка, с която идва от Влашко, "гнездото на хъшовете", е арестуван и е освободен благодарение на своевременната намеса на влиятелния си роднина. Въпреки неуспеха си в срещите със Славейков, първият тримесечен престой на Вазов в Истанбул все пак не е загубено време - тук той завързва дълготрайни лични и литературни приятелства, периодът е продуктивен поне от гледна точка на впечатления, творчески опит и т.н. Тук написва и публикува в местното "Читалище" стихотворението си "Един къс от Цариград", в което великолепно предава космополитизма на столицата и умело предава ориенталската й атмосфера. В случая забележителна е точката, от която е "погледнат" и описан Истанбул - това е именно мястото между Новата джамия и моста Галата, където е пресичането, сливането, оттласкването на двата истанбулски свята, тук са контурите на вътрешноградската граница.

От първото пребиваване на Вазов тръгва и нишката на едно друго интересно развитие, което може да се проследи и по-нататък. Пътувайки към Истанбул, Вазов пресича и преминава не само през хоризонтални, физически или синхронни предели. Пристигнал в Истанбул, той пресича и вертикални, диахронни граници, защото, както по-късно и събратът му К. Величков в "Цариградски сонети", често изпада в исторически романтизъм и непрекъснато възстановява случки и събития от славния период на първите български царе, пред чиято мощ са треперели константинополските стени. Така например със С. С. Бобчев предприемат обиколка из града: "Един път се разхождахме с каик по Босфора, под високия бряг на Сарайбурну, на който стърчи глух и печален дворецът на византийските императори. Ние се оглъбявахме в разговори за миналото, въздишахме за несполуките на Симеон да превземе Цариград, което тогава би се извършило много лесно - ако бяхме питани ние".

По време на Априлското въстание, усетил мириса на барут, Вазов решава да търси спасение отново в Истанбул. Перипетиите около подготовката и самото пътуване обстоятелствено са описани в "Неотдавна". На пловдивската гара отново сме свидетели на предпазливостта на Вазов, който предвидливо оставя куфарчето си: "Железницата за Цариград тръгваше по пладне. Аз реших да тръгна същия ден. Предадох си пътното джамаданче на приятеля Н., защото не исках да имам нищо със себе си, което би привлякло вниманието или забавило пътуването ми. Приятелят ми настоя да види какви вещи му предавам. Аз разгърнах джамаданчето и той прегледа всичко с вниманието на един пруски митар".

На другия ден късно влакът пристига на гара Сиркеджи в Истанбул: "Щом слезнах от вагона и влезнах в оградата за пътниците, един чиновник ми поиска тескерето и додето той го преглеждаше внимателно под жумящия висящ фенер, двама войници, по най-прозаически начин, тършуваха из джобовете ми, изпод дрехите ми, пипаха навсякъде и най-после ме отпуснаха, като казаха: Бишей йок!"

Неколкодневният престой в столицата е изпълнен с напрегнати случки. Едната от тях е апокалиптичното препускане и преминаване с тълпата през моста Галата в Пера, което той умело предава: "Всеки се стремеше към малкия площад, пред Ени джамия, за да се докопа до моста, вратата на Пера, като единствен шанс за спасение. Стремяхме се и ние. Когато излязохме и ние на площада, още не можехме да разберем защо бягат, кого гонят, кои гонят. Никой не гонеше; всеки бягаше! На моста, по всичката му дължина, се чернееше една страшна маса от хора. Хиляди и хиляди глави се клатеха там, извръщаха се, изгубваха се. Фесове, шапки, цилиндри, капели, бели яшмаци, кауци, смесени, разбъркани, наплъстени едни до други, се движеха, мърдаха, вълнуваха като море. (...) Ние с мъчително нетърпение гледахме да стигнем северния изход на моста. Там беше само спасението от сечта, от задушването, от железните лакти, от вълните. Най-после се изтътразихме на края на моста; шумната навалица ни изхвърли на свободното пространство и ние си отдъхнахме, като плаватели, претърпели корабокрушение, които яростното море изхвърля на брега... По Златния рог плуваха за насам безчислени лодки с жители, които се спасяваха от Стамбул в Пера, дето вярваха, че изключителното й население от европейци и присъствието на европейските посланици ще им бъдат ограда против всяка опасност."

Вазов се крие в Балкапанъ хан в дюкяна на един търговец абаджия, но от един вестник разбира, че е търсен, и "цяла нощ не спах и в ума ми се въртяха, оживяваха, приемаха образ на пет заптиета зловещите пет реда на вестника." Когато опасността отшумява и се качва на румънския кораб, той вече се наслаждава на красотите на Босфора. Пристига в Галац и преминаването на румънската граница вече има съвършено друг характер, то се превръща едва ли не в приятно задължение: "Румънският часовой-доробанец, с шапка на Михай-витяза, ми поиска паспорта, заведе ме в една малка дъсчена постройка, дето респективният чиновник ми го прегледа и визира и аз му благодарих дружески". (В този смисъл бихме могли да приведем примери от други Вазови пресичания на граница. Например в "Пътуване извън България" (т. 10, стр. 290), в Одеса също споменава за "митарството на мрачния паспортен чиновник и на митницата", но това просто се регистрира мимоходом, без коментар и критичност. В пътните си впечатления "Как минахме руската граница" (т. 9, стр. 308), отнасящи се за края на 1895 г., ставаме свидетели на съвършено друго, едва ли не тържествено и празнично преминаване на границата, тъй като тя отвежда в братска страна, представлява врата към свой свят: "Внезапно железницата профуча над моста на една малка река. Стори ни се, че всичко, което ни заобикаляше: И тъмните равнища навън, и небето, що се тъмнееше високо, и въздухът, който гълтахме жадно - бяха някак си наши, усещахме се като в къщата на свой, почти че у дома си. Немският, чуждият мир се беше свършил, и сега беше славянската държава, братската страна, която се простираше оттук нататък, далеко, зад кръгозорите, до оня край на света...".)

Четвъртата поред поява на народния поет в Истанбул е след преврата на 9 август 1886 г., когато настават тежки дни за русофилите и той решава да избяга "със съдействието на някои казионни в Турция през Харманлий". До споменатото градче пътува с влак, а с помощта на един турски талигаджия, излагайки се на голяма опасност, преминава границата, и през Едирне отново с влак продължава за Истанбул, където прекарва есента и зимата на 1886 г. "първен в хотел, после в частна къща". Както виждаме, преминаването на границата отново е съпътствано с трудности, дори с риск за живота.

През 1887 г. в Одеса Вазов получава писмо от майка си, която при една среща със Стамболов е получила уверението му, че синът й "може да се върне и да разчитва на неговата защита от мстителността на политическите си противници в Пловдив". Преди да потегли за родината си, Вазов проявява познатата ни вече и граничеща с мнителност предвидливост и загриженост - "боейки се, че турците в Цариград ще ме претърсват до голо, занесох "Под игото" и всички други свои ръкописи на един руски дипломат, служил по-рано в България, с молба да ги препрати до руската легация в Цариград, а оттук в София".

Значително по-късно, на 21 април 1902, в състава на доста многобройна депутация, състояща се от представители на княза, Министерския съвет, Св. Синод и различни дружества, сред които фигурират видни личности като ректора на Университета проф. д-р Златарски, проф. д-р Милетич, Вазов отива да поздрави по случай 25-годишния екзархийски юбилей и изкаже своята почит към Йосиф I - "благородния носител на всебългарската идея". На гара Сиркеджи в Истанбул заелата два вагона делегация е посрещната от пратеник на султана, дипломатическия агент Ив. Ст. Гешов и чиновници от Екзархията. Иван Вазов се настанява в хотел "Метропол" в Пера. Пътуването доста подробно е описано в "България край Босфора", обнародвано първо в сп. "Българска сбирка" (1902). От спомените на Атанас Илиев узнаваме, че делегацията е присъствала при освещаването на Българската болница в Шишли, а също и на банкета, устроен от екзарха в хотел "Пера палас". На 27 април пък делегатите дават угощение на о. Хейбели (Халки). В "България край Босфора" (т. 11, стр. 342) творецът излага интересни наблюдения и разсъждения за града, наричайки го "чудо за очите". Но нека проследим отначало пътуването на Вазов, понеже този текст предлага обилен материал по интересуващата ни тема, и сравним природните описания, настроението, душевното предразположение, личните характеристики и т.н. преди и след преминаването на границата. За целта ще си послужим с цитати и от типично вазовския и като стилистика, и като подход пътепис на Евгения Марс "Разходка из Цариград. Пътни бележки и впечатления", написан под непосредственото въздействие на видяното и преживяното през есента на 1907-а, когато тя със съпруга си пътува в Истанбул с "българския Омир".

Преди границата, с други думи, в България, в родината:

"Имаме такава хубава и благословена с всичките дарове господни земя, колко е хубаво!";

"...широкото софийско поле, добре обработено...", "денят бе ясен, светъл, небесата сини", "радостно слънце светеше", "няма да се наситите от прелестите, които крие нашата хубава земя", "градина е нашата земя, цял рай, в това ще се уверите, когато минем границата и я сравним с турската...";

"...нашите оперенички и спретнато облечени войници...".

След границата, с други думи, в Турско, в чужбина:

"По здрач наближихме границата и влязохме в Турско по тъмно вече. Изчезването на дневната виделина и настъпването на нощния мрак сякаш хармонизираха със самите страни и настроението на душите ни";

"...някаква тъга, някакво неприятно чувство притиска гърдите ни, когато в мърчината съпикасахме неясните форми на турските карантинни здания, прилични на гробове в едно тъмно царство. Това впечатление би се усилило от главоболните разправии с турската митница и паспортните чиновници; за щастие, по своевременното споразумение на нашето правителство...";

"...дрипава, износена униформа, сиромашки вид и омърлушени лица с тъп, зачуден поглед...", "...дружината ни избягва в живия разговор всяка национална излиятелност...";

"...една пуста равнина, видът й все еднообразен, див и скръбен...", "...необитаема, леко вълниста степ; никаква култура, почти никакъв живот по тия безлесни и безводни пространства...", "безплодно слънце", "безжизнена и глуха", "обрасли в буренак, диви и навъсени се дигат колосалните стени на Седемте кули", "старите къщи са се прилепили уродливо";

"полето отвъд Одрин прилича на пустиня", "нашата свобода - турският деспотизъм".

Предпоставеността е повече от явна, едва ли не за Турско, или за чуждата земя, е изградена представа като за пуста, безлесна, безводна, безплодна, безжизнена, глуха, пустинна... преди още да е видяна, авторите предварително са настроени и нагласени именно за такова възприятие и описание. И в двата случая нощта се спуска именно при Харманли, откъдето минава границата: "Замръкнахме при Харманли и настъпихме в турска територия. Веднага се почувства, че минахме българската граница". Читателят остава с убеждението, че се преминава едва ли не в някакъв друг свят, още от първата крачка след границата всичко рязко се променя - и природа ("грозота и монотонност"), и атмосфера, и служители ("облечени мизерно, с вехти дрехи, с цървули на краката, с изпити бледи лица", "окаяното положение на недъгавите войници"), и вътрешна нагласа ("недоверчиви погледи") и т.н. От граничната бразда нататък всичко е белязано със знака на съмнението, на подозрението, несигурността, страха: "Влязоха в купето двама турци и ни поискаха паспортите. Други след тях прегледаха куфарите ни, а заедно с това и нашите фигури. Това бе първото митарство, през което минахме. Тук неволно си турихме ключ на устата, пред страхът от неизвестността", "...нощта мина в неспокоен сън...", "...осъмнахме сред едно пусто и необработено поле...", "много скръбна картина", "тая пустота и безлюдност давят душата", "ние въздишахме за нашите цветущи и питомни предели".