НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ И ИСТАНБУЛ: ТРУДНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

Хюсеин Мевсим

web

През учебните 1933/34, 1934/35, 1935/36, 1936/37 и 1937/38 (до средата на декември) години Никола Фурнаджиев е редовен учител в Българското III-класно училище "Йосиф I" в Истанбул, където преподава предимно български език и история на учениците, чиито родители са преобладаващо българи от Македония, установили се по една или друга причина в големия град. В предлагания текст, на основата на неизследвани досега архивни единици от Централния държавен архив (ЦДА) в София, се описва трудното завръщане на големия български поет от Истанбул през декември 1937 г. след уволнението му от подведомственото на Екзархийското наместничество училище, а така също съпътстващите го анекдотични куриози от административно-бюрократичен характер.

Известно е, че 4 години, 2 месеца и 23 дни от живота на големия български поет Никола Фурнаджиев протичат в Истанбул. От назначението си на 25 септември 1933 г. до потеглянето в родината на 17 декември 1937 г., в продължение на почти четири и половина учебни години той е редовен учител по български език, история, френски език, вероучение, черковно пеене в класовете, едновременно с това е класен наставник, участва активно в подготовката и провеждането на училищните тържества и вечеринките, води библиотеката в Българското III-класно училище "Йосиф I" в града край Босфора. Фурнаджиев заминава в Истанбул в желанието си да смени потискащата го обстановка; да потърси изблик на нови творчески импулси; в дирене на чудото за измъкване от тресавището, от тази угнетяваща творческа изнемога и летаргия; за преодоляване на главозамайващия махмурлук; онова до болка познато търсене на друго измерение; бягство от мъгливата скука, от софийската атмосфера, "научила го на мързел, който му струва много"; от "душната тишина на живота, белязан от един ръждив часовник", с примамливо сладостната илюзия, че новата среда и обстановка ще го окрилят и издигнат над ръбестите пукнатини на бита (Мевсим 2015: 21). Нещо повече, Истанбул е колкото ориенталско-турски, толкова и европейско-балкански град; колкото чужд, толкова и свой, привлекателен с мистичната си екзотика и близост, географски едва ли не продължение на любимата Тракия.

Фурнаджиев обучава ученици, повече от 99% от които са деца на българи от Македония и Източна Тракия, "дошли в Стамбул случайно, за печалба или за да бъдат жители на голям град; това са предимно градинари, млекари, абаджии, дребни занаятчии, тук-там някой търговец, а много рядко - лекар, "учен", журналист", разпръснати в различни квартали на града по двата континента. Рядко се срещат ученици от "стара" България и, доколкото ги има, това са "деца на екзархийски чиновници, на легационни, на временно живущи в града българи". Всъщност тези "зарзаватчийски и млекарски деца", някои от които са дори мустакати мъже, тъй като на възраст не се гледа, често стават повод за насмешки в "контешкия Цариград" (Бръзицов 1932).

Информация за състоянието на учениците по време на Фурнаджиевото присъствие в училището се черпят от годишните рапорти на директора, които точно през разглеждания период, макар и с еднообразно съдържание, се пишат доста подробно. "Крайно бедни и крайно незадоволителни са условията на работа в цариградските училища; пречките са неотстраними, неоправими", четем в годишния рапорт от 20 юли за учебната 1933/34 г. (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 556, л. 277), като са посочени и основните причини: поради далечните разстояния на домовете от училището учениците губят по 1-2 часа; неправилният говор, далеч от чистия книжовен език; липсата на елементарни условия за работа (често цялото семейство живее само в една стая) и на родителски контрол; небрежността и нехайството на родителите, загрижени повече за своето препитание; честите отсъствия, които се дължат предимно на това, че децата са държани да помагат в работата.

В деня на пристигането си (25 септември 1933 г.), Фурнаджиев узнава, че е назначен за учител и и.д. директор в Българското първоначално училище "Свети Климент" във Вланга, на историческия полуостров откъм Мраморно море, и едва след един месец е "изтеглен" в централното училище в Пера, на мястото на напусналата учителка Вяра Данева.

На 9 октомври новият учител изпраща първата си картичка от Истанбул до приятеля си Георги Цанев, в която отбелязва, че вече "от две седмици ходя и се дивя на хубостите на Цариград, пък взе вече да ми омръзва. Оттук няма какво много да ти пиша". Той указва и адреса си за кореспонденция: N. Furnadjieff, Bulgar mektebi, Aga Çeşme, 5, İstanbul - Beyoğlu (Цанев 1977: 211).

Тези няколко, малко небрежно нахвърлени реда отразяват не само първите впечатления, но и съдържат твърде симптоматични откровения, които падат едва ли не като гръм от ясно небе върху клетата глава на литературния историк. Очевидно е, че първите дни преминават малко напрегнато от назначения, непрекъснати премествания, подкани, от ред формалности, но поетът веднага усеща, че няма какво много да пише на близкия си приятел, омръзнали са му хубостите на вечната красавица. Това е колкото неочаквано, толкова и страшно признание, което ще ни помогне по-нататък да не се учудваме защо престоят край Босфора постепенно се превръща в неволно изгнание.

И така стигаме до 15 септември 1937 г., когато започват учебните занятия, тъй като, за разлика от предходни години, повече от половината деца се записват навреме. Провеждат се поправителни изпити; от 20 септември вече се водят пълно число учебни часове (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 586, л. 12).

Очакването на поета да се премести в България отново не се сбъдва, въпреки ходатайството на приятелите му, особено на писателя Константин Петканов, той остава "тук - в своето "неволно" вече изгнание".

След неколкогодишно мълчание и отсъствие от страниците на литературната периодика Фурнаджиев обнародва в "Златорог" (VII, септември 1937) три стихотворения ("Нощ", "Днес" и "Сбогом"), които изпраща след завръщането си в Истанбул от годишен отпуск. След дълга пауза прописва и предлага нещо на литературната общественост, съживява се след летаргията: интересува се кога ще излезе първата книжка на списанието, което Георги Цанев има намерение да издава, кои ще бъдат редовните му сътрудници; заинтригуван е от "Философски преглед", по-конкретно от текстовете на Димитър Михалчев, моли да му се изпратят и излезлите книжки, както и Георги-Цаневата статия за символизма; благодари за книжката "Бяла птица" на поетесата Бленика, която чел с удоволствие.

В писмото до Георги Цанев от 16 ноември отново се усеща обидата от "игрите за неговото местене", които до известна степен морално го сломяват: "наистина моето стоене тук заприлича на принудително изгнание", въкликва огорчен той. Обещава стихове за втория или третия брой на новото списание "Изкуство и критика", изказва мнението си за сътрудниците му, по-голямата част от които са недоволници от "Златорог"; изразява някои свои безпокойства, но обещава подкрепа не само с поезия, но и с рецензии и бележки за книги. Както се забелязва, настъпва някакъв обрат, творческо съживяване у него - иска да се активизира, мотивиран да пише, "и сега, когато наново се връщам към литературата", желае да знае повече за писателския живот в София.

На 20 ноември честити именния ден на Ангел Каралийчев, като с умиление си спомня за младежките години с хубавите празници и веселия. И в това писмо подробно описва интригите около преместването си, неизпълнените обещания; тежи му, че за него няма място в родината: "Не се мисля за мъченик, но постъпката им бе недостойна". От писмото още се разбира, че от новата учебна година се заловил за допълнителна работа. Освен че "учи македончетата на четмо и писмо" в "Йосиф I", пътува два пъти седмично край Босфора до Роберт колеж, където "преподава българска история на трима мустакати ученици". Чете каквото намери, пише по малко. Тежко е, че синът Йордан и съпругата Надежда са далеч, но през януари ще се завърнат в Истанбул и целостта на семейството ще се възстанови. На финала на иначе угнетеното си писмо, той внася малко ведрина: "Сега е сезонът на кефалите и леферите, когато нагъвам по някой 30-сантиметров лефер си спомням за тебе" (Фурнаджиев 1983: 456).

Разбира се, Фурнаджиев няма как да подозира, че това са последните нагънати и апетитно погълнати босфорски кефали и лефери, че няма да дочака завръщането на семейството си в началото на следващата година. Две седмици след цитираното писмо, най-сетне, в резултат на много лични и приятелски усилия и разочарования, на надежди и обиди, на обещания и разминавания, въпросът с преместването стига до успешен завършек. На 13 декември Екзархийското наместничество удостоверява, че Фурнаджиев е преместен за учител в Пазарджик, поради което "се изселва от Цариград".

Прекрачилият току Христова възраст учител е уморен, над четири години е прекарал в този невероятен топос, чудо за очите, според Иван Вазов, но нали мястото трябва да подхранва и душата, а не само голите телесни сетива? Багажът му е стоял и без това почти готов и стегнат, той бърза за счетоводството на Екзархийското наместничество, още по-припряно приключва сметките, тегли рязко дебелата черта, без да пресмята рестото, и още същия ден, в 18.50 часа, под спусналото се ниско и ситно ръмящо есенно-зимно истанбулско небе се качва на влака в Сиркеджи, където преди няколко години беше стъпил светъл, изпълнен с толкова вълнение и очакване, въодушевен и възторжен.

Той пристига в Истанбул с четири куфара, връща се почти с толкова, като носи със себе си собствени вещи и покъщнина, както следва:

"1) денк с юргани, дюшеци, одеяла, килими и малки черги,

2) куфар с разни книги,

3) куфар с бельо, чаршафи, покривки за маси и легла,

4) куфари с дрехи и стъклария, между които две стъклени вази, турски; порцеланова бомбониера, един сервиз за чай, кутия със сребърни лъжички за чай, парче плат емприме,

5) кутия с кухненски прибори".

Този списък се оформя предвидливо от педантичната канцелария на Екзархийското наместничество, за да му "послужи пред митническите власти" (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 832, л. 29). Но учителят дотолкова е напрегнат и изнервен от принудителното си изгнание, че дори не представя това уверение, нито пък квитанция за предаден багаж и заплатена сума. Има и нещо друго, което поетът под скърцането на потеглилия вече от брега на Златния рог влак все още не подозира; не осъзнава колко кощунствено звучи онази, надраскана с лекота, фраза на екзархийския чиновник - "изселва се от Цариград". Тепърва му предстои да узнае и почувства, че няма изселване от този град, а в най-добрия случай физическо откъсване, че прекрачил веднъж прага му, подишал влажния му въздух, потопил се в шума и блъсканицата, в невъобразимия му подреден хаос, човек е орисан да остане вечно в него, запленен и омаян, вграден и зазидан; за него все още не са актуални посветените на родното Скопие думи на турския класик Яхя Кемал, с когото може и да се е разминавал по "Истиклял" или да е споделял общ покрив в някои перенски кръчми и механи, че "дори когато ние не сме в него, той е в нас"; априори неизкоренимо; с годините, след десетилетия още по-добре ще разбере и осъзнае колко еретичен е този израз - да се изселиш от Истанбул.

Тук поетът прекарва онези най-хубави и невъзвратими години на късната младост и ранната зрелост, когато и камък да стиснеш, ще пусне вода; когато морето е до колене, а звездите тъй близки, но като човек на чернозема, той не успява да се почувства свой в този "прорязан от водата град, в който морето те дебне отвсякъде" (Далчев 1984: 46); не се сля с него, не се вля в непрекъснатия му мътнобистър поток; свикнал да го подухва пролетен вятър, а не морски бриз; да чува пукота на черната пръст, а не прибоя на коварната вълна. Тук имаше всичко - море, пролив, залив, острови, но не и поле, равнина, черна угар; мирис на водорасли, ала не и дъх на разорана бразда, а и това учителство, убийствено и всепоглъщащо в монотонността си, те сковава; в "самото начало градът със своето изключително местоположение и новата, съвършено друга обстановка, са интересни" (Фурнаджиева 1976: 605) за него, шаренията гали окото, привлича и грабва; лакердата, табиетът, рахатът, ихтибарът, салтанатът и моабетът в гостилничките, когато шумно сърба и доволно примлясква шкембе чорба или келле пача; шамфъстъкът, пастърмата, леблебията, рахат-локумът, казан диби, пилешки гърди, пъп на кадъна, устна на хубавица... - дотолкова вкусни сладки изкушения с еротични названия, че да си изядеш пръстите; но после го прихваща онзи задух на бита, започва да се задъхва във влагата из кривите и тесни сокаци, а той е свикнал на широко, на равно; получава висока заплата, но тя само цифром е внушителна, не кърпи дупка, тъй като се получава с четири-петмесечно закъснение, а времената са тежки, кризисни и стагнационни, скъпотията е баснословна, едва свързва двата края. Точно този бит ли беше предвидил, господи, когато бе писал: "тежко и тъпо да работиш за хляба?"; разбира, че при тези условия материално няма как да прокопса; следи компенсаторно чрез периодиката и приятелските писма литературния живот в родината, абонира се за съветски списания; от разстояние си позволява острота в критиката и съжденията си, за което веднага в следващото писмо съжалява и се извинява; измъчва го изкуствеността на процесите в литературата; попада и тук в безвремие, в глухота, което няма как да настрои и без това раздрънканата от години поетическа лира.

Не го оставя и тук на мира мисълта, че времето отминава безвъзвратно, а той бездейства; безцелен му се вижда избледнелият живот и пасивното стоене; работата не стопля душата му, "ходенето на църква му тежи като задължение", а и това почти кощунствено звучащо "Целувам на Ваше Високопреосвещенство Светата десница и оставам Ваше духовно чедо", или онова още по-кощунствено "Призовавам над Вас Божието благословение и оставам Ваш молитствовател"! Онези неизречени и сякаш разбираеми човешки оправдания, както бе писал на Георги Цанев, са го поддържали досега, но вече - не!, не може повече да стои далеч от близки и приятели, от родината си, респективно от творческия кипеж.

Във влака вероятно си спомня израза от писмото до Илия Бешков отпреди четири години: "блазе на оня, който дойде тук на екскурзия, остане някой друг ден и се завърне". Да, леко му е на екскурзианта; плъзва по лъскавата повърхност на града, чието посещение наистина е "сякаш приобщаване към вечността" (Константинов 1939); пътник е, гост, ще си отиде, преди да му омръзне, но да останеш постоянно, приклещен в прегръдки, които попиват жизнените ти сокове, е мъчително.

На същия този 13 декември екзархийската канцелария сякаш работи само за Фурнаджиев, като че едва сега тя осъзнава, че мястото на този мълчалив, затворен в себе си, наглед студен и недостъпен тромав учител никога няма да бъде запълнено, че подведомственото му училище понася тежка загуба.

В служебна бележка под № 547 се удостоверява, че към деня на освобождаването си от длъжност Фурнаджиев е получавал 2.680 лв основна месечна заплата, от която му се удържа по 40 лв месечно за учителския посмъртен фонд (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 832, л. 27); издава се удостоверение (№ 548), че е служил като редовен гимназиален учител в прогимназията в Пера.

На същата дата (№ 549) Екзархийското наместничество благодари на Фурнаджиев за "предано и добросъвестно изпълнение на служебния дълг като учител", за развитата културно-просветна дейност в и вън от училището, като не пропуска да "молитства Всевишният да го дари с крепко и дългоденствено здраве за още по-успешна народополезна работа" (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 832, л. 32). Отново е отправена молба към министерството във възможно най-скоро време да се назначи негов заместник (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 301). След напускането предметите му се застъпват от други учители, най-вече от директора д-р Димитър Катерински, а по-късно става ново разпределение на часовете (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 587, л. 14).

Така, "след прекараното петгодишно "заточение" в българското училище в Цариград, той е назначен за преподавател по философска пропедевтика и руски език в Девическата гимназия, с часове едновременно в Мъжката" (Генов 1973).

На 26 януари 1938 г. Екзархийският наместник Климент пише поверително до Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ), че с напускането на Фурнаджиев училището се лишава от преподавател по най-съществения предмет - български език, а "продължителното отсъствие на учителя по него разстройва установената програма в училищата и уврежда обучението". Поради това почитаемото министерство се умолява да назначи във възможно най-скоро време учител на освободеното място (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 587, л. 1).

Така от хълмовете и височините край Босфора и Златния рог Фурнаджиев се премества в равното край Марица. Родителите му също са там, вече е във въжделената си родина, но истанбулската сага, не само на хартия, продължава да се развива, да го преследва, протака се още няколко години, сякаш за да оправдае мисълта, че всяко завръщане от Истанбул е трудно, да не кажа невъзможно.

На 3 май 1938 г. МВРИ пита Фурнаджиев кога точно - кой ден и с кой влак - се е завърнал от Истанбул (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 308), тъй като въпросът с превоза на описания по-горе личен багаж не само продължава, но още повече се заплита. На 18 май 1938 г. МВРИ пише до Българското Царско консулство в Истанбул да поиска от турските железопътни власти препис от квитанцията за превоз на багажа на бившия учител Фурнаджиев. Причината е следната: "същият е отпътувал на 13 декември с конвенционала и понеже сам си е предал багажа, не притежава квитанция, а без нея не може да му се изплатят багажните пари" (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 309). На 25 август 1938 г. консулството отговаря, че на направените постъпки до турските железопътни власти по изискване на препис от квитанцията за превоз на багажа на Фурнаджиев, се отговоря, че "багаж на 13 декември не е бил предаван от Стамбул и че трябвало да има някаква грешка в датата". Умолява се министърът да нареди да се поискат допълнителни и точни сведения от Фурнаджиев, за да може да се направят повторни постъпки (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 310). На 29 септември министърът резолира да се предаде съдържанието на писмото на потърпевшия Фурнаджиев (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 312).

Междувременно на 16 май 1939 г. той се озовава на турско-българската гранична застава край Малко Търново - 3-ти пост 9-та пирамида, местността "Студената вода". Съхранена е фотография, на която се виждат двама турски гранични войници и един офицер, български граничари и офицери, официално облечени цивилни лица (мъже и жени), седнали или приклекнали най-отпред ученици в гимназиална възраст, която вероятно е правена по време на училищна екскурзия в Странджанско и Бургаско с учениците от гимназията в Пазарджик. Никола Фурнаджиев е в дясната част на снимката, официално облечен, със светъл шлифер и черно бомбе в лявата ръка (ТД ДА - Пазарджик, ф. 1036, оп. 1, а.е. 34).

Сагата се развива с пълна сила. През август 1939 г. Екзархийското наместничество пише до МВРИ, че при напускане на службата си Фурнаджиев е получил срещу авансови разписки заплатата си за септември, октомври, ноември и декември 1937 г., както и пътните и багажни пари, в предполагаем размер. По-късно, когато се получават заплатите за горепосочените месеци и се правят изчисленията по раздавателните ведомости, изпращат на Фурнаджиев за подпис редовни разписки. Понеже не се получават обратно, на 1 декември се изпращат други разписки до МВРИ с молба заинтересованият да бъде поканен да ги подпише, обаче и този път безрезултатно: "МВРИ не е намерило дори за нужно да отговори на едно екзархийско писмо". Прилагат се четири разписки за заплатата и пътните пари на бившия учител, за да ги подпише, след което ще му бъдат върнати авансовите разписки. Фурнаджиев остава задължен към екзархийската каса с 446 лева, поради това, че не е представил никакви оправдателни документи за багажните си пари: "Ако тази сума доброволно не бъде възстановена, ще се запорира заплатата му." (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 312), предупреждава в прав текст наместничеството.

На 4 септември 1940 г. МВРИ връща приложено на Екзархийското наместничество изпратените пет разписки за заплатата и пътните пари на Фурнаджиев, надлежно подписани от същия, който "обещава в скоро време и оправдателни документи за багажните си пари." (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 313). През октомври Екзархийското наместничество удостоверява, че е получило подписаните разписки, а именно, за септември - 112,39, за октомври - 117,84, за ноември - 117,84, за декември - 66,47 турски лири и за пътните му пари - 36,47; всичко - 451,36 лири. Изпращат се и авансовите разписки от 27 април (за 40), от 29 август (за 5), от 4 септември (за 80), от 17 ноември (за 6), от 20 ноември (за 40), от 10 декември (за 50), от 11 декември (за 150), за данък занятие - 51,36; всичко 422,36 турски лири), като разликата (451,36 - 422,36), равна на 29 лири, се спада по авансовата разписка от 11 декември 1937 г. на сума 80 лири, която остава да важи за 51, авансирани срещу пътни и багажни пари (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 314).

На 12 декември бившият учител остава принуден да напише заявление до МВРИ, в което обяснява, че при уволнение или назначение на чиновниците в чужбина не им се плаща по предоставена сметка, а освен стойността на пътния билет се дава и глобална сума за багажа в размер на стойността на няколко билета в зависимост от семейното положение на служителя. При завръщането от Истанбул екзархийският касиер му е авансирал 80-90 турски лири, уверявайки, че и на него ще се плати така, както се плащало досега и на другите чиновници.

По тази причина поетът не се погрижил да потърси документи за разноските по пренасянето на багажа. По-късно касиерът му съобщил неофициално, че министерството отказало да му плати така, както се плащало на останалите негови чиновници: "от документите, които наскоро подписах, излиза, че съм получил сума само за два жп билета, за мене и жена ми, което значи, че останалата сума, която възлиза на близо 4.000 лв., трябва да възстановя в екзархийската каса". Потърпевшият твърди, че на уволнени преди него учители било платено по друг начин, моли това да се провери и да му се извести, за да знае как да постъпи (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 315).

Какво е станало по-нататък, архивите равнодушно мълчат, а и едва ли е толкова важно. Но можем да си представим колко неприятности и главоболия създават на поета тези разписки, призовки, подкани, подписи, непредставени багажни квитанции и др.

ЛИТЕРАТУРА

Бръзицов 1932: Бръзицов, Христо. Писма от Цариград. // Литературен глас, бр. 181, 1932.

Генов 1973: Генов, Кръстьо. 70 години от рождението на поета Никола Фурнаджиев. Юбилейно издание, брой единствен, Пазарджик, 1973.

Далчев 1984: Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. Том 2. София, 1984.

Мевсим 2015: Мевсим, Хюсеин. Никола Фурнаджиев и Истанбул. Пловдив: Жанет 45, 2015.

Фурнаджиев 1983: Фурнаджиев, Никола. Събрани съчинения в два тома. Том 2. София, 1983.

Фурнаджиева 1976: Фурнаджиева, Никола. Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев: В спомените на съвременниците си. София, 1976.

Цанев 1977: Цанев, Георги. Среща с миналото. София, 1977.

Цанева 1976: Цанева, Милена. Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев: В спомените на съвременниците си. София, 1976.

АРХИВНИ ИЗТОЧНИЦИ

ТД ДА б.г.: Териториална дирекция Държавен архив (ТД ДА) - Пазарджик, фонд 1036 (Никола Фурнаджиев), опис 1, а.е. 34.

ЦДА б.г.: Централен държавен архив (ЦДА) - фонд 166К (Министерство на просвещението), опис 1, а.е. 267; фонд 246К (Българска екзархия), опис 3, а.е. 556; 586; 587 и 832.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Следван плътно от сянката си, Никола Фурнаджиев крачи сам по бул. "Истиклял" в Истанбул, вероятно около Галатасарай, готов да драсне кибрита и да запали цигарата в устата си; под лявата си мишница държи увит във вестник пакет; "оттук няма какво много да пиша", сякаш ни казва цялото изражение на поета; зад фотографията е отбелязана годината - 1933 (ТД ДА - Пазарджик, ф. 1036, оп. 2, а.е. 97, л. 6).

Корицата на служебното досие на учителя Никола Фурнаджиев в МВРИ (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 271). Описанието на архивната единица съдържа следната анотация от 16 септември 1953 г.: "На листове от 271 до 315 се намира личното досие на Никола Фурнаджиев като учител в прогимназията в Цариград", показател за обществената значимост на лицето.

Молба от Никола Фурнаджиев от 25 юли 1936 г. за ползване на едномесечен задграничен отпуск (ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а.е. 832, л. 23).

Заявление на Никола Фурнаджиев от 12 декември 1940 г. до министъра на външните работи и изповеданията във връзка с багажната квитанция (ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 267, л. 315).

© Хюсеин Мевсим
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2021, № 2 (256)

Други публикации:
"Да се завърнеш..." - носталгии, памет, разказ. Пловдив: УИ "Паисий Хилендарски", 2017, с. 187-197 (без Приложението).