ГРЕБЕЦЪТ

Брус Холанд Роджърс

web

Имало едно време една млада жена, която възнамерявала да се удави. Били я споходили много нещастия и тя решила, че мъката й е твърде голяма, за да може да се понесе. Но все още не бил настъпил денят, подходящ за удавяне. А щял да настъпи. И така, тя живеела в една колиба в село край морето. Чакала.

В най-късия ден от годината се появила буря. Тя била виждала големи бури и преди, но тази била различна. Дъждът удрял къщите като стрели, които прелитат между гредите. Вятърът разтварял вратите и прозорците, които били затваряни здраво отново и отново. Покривите се оголвали. В селото хората зъзнели в леглата си, измръзнали и мокри, в очакване на края на бурята, докато дневната светлина избледнявала.

Жената в колибата до ръба на морето не била в леглото си. Тя била слязла до водата, там, където вълните се разбиват в скалите. Навела глава ниско, срещу дъжда и пяната. Ослушвала се. Подушвала студения въздух. И все пак, нито звук, нито мирис й подсказвали това, което сърцето й знаело. В тази буря имало нещо по-различно от всички други бури, които била виждала някога. В този мрачен вятър имало мъка. В сърцето на бурята имало болка като в нейното.

Лодките били завързани далече от прилива, предизвикан от бурята, но тя отвързала една и я завлякла до водата. Вълните щели да разбият лодката в скалите, но жената поставила веслата във вилките и потеглила в тъмнината, като гребяла едновременно и срещу вятъра, и срещу вълните. Малко по малко, тя се отдалечила от брега.

Докато гребяла, бурята станала още по-яростна. Вълните се издигали като купи сено от двете й страни, но тя продължавала да гребе. Накрая вълните се смалили. Вятърът се успокоил, после изведнъж утихнал. Небето над главата й се изчистило, въпреки че тя видяла звездите да светят в червено, като че ли през дим. В центъра на това затишие се появила зелена светлина, каквато не била виждала никога преди. Загребала към нея.

Спряла да си почине и да види към какво гребе. Различила фенер, който подскачал на вълните, а после и лодката, на която бил закачен фенерът. Била гребна лодка.

Тя се приближила и погледнала отново. Никога преди не била виждала лодка като тази - украсена с резба от извивки, топки и орнаменти. Дървото блестяло в черно на загадъчната светлина на лампата, а една фигура натискала веслата, следвайки бреговата линия, също като бурята.

Когато отново вдигнала веслата, те изскърцали във вилките и фигурата застинала. Той се изправил. Загледал я.

Загребала по-близо. Сърцето й биело лудо, но тя си напомнила, че била дошла, за да умре. От какво да се страхува?

Дрехите му били дрипави. Кожата му била сива и изопната върху ребрата му, сякаш се хранел само от дъждовни капки от много, много дълго време. На фона на ярката зелена светлина на фенера, очите му блестяли в червено, като че ли със своя собствена светлина.

- Ти не си той - казал той с глас, който минал покрай ушите й като вятъра. - Ти не си този, когото търся.

Нейната скръб отдавна я била направила смела.

- Кой си ти? - попитала го тя.

- Аз съм този, когото той създаде, когато светът беше млад.

- Кого търсиш?

- Този, който създаде света.

Тя попитала защо.

Той й казал, че когато Бог създал света, Той веднага видял, че скръбта е част от него. В действителност, болката създала света така, както и светлината. Да създадеш един свят, било да започнеш и да завършиш с тъгата. О, имало и любов. Имало и красота. Но любовта и красотата не смекчавали скръбта. Понякога те засилвали болката. А Бог не желаел да поеме цялото знание за това върху себе си.

- Затова той създаде мен - казал Гребецът. - Както ти, дете, си създадена по подобие на образа Господен, така аз съм създаден по подобие на неговата болка. Аз ще търпя до края на времето, освен ако не го намеря и не го накарам да ме върне обратно в себе си. Но, въпреки че е навсякъде, той никога не е там, където търся.

Лодката й се приближила толкова близо, че тя можела да погледне в очите му, както в очите на любим. Той понесъл погледа й, без да примигне. Тя се осмелила да отвърне на втренчения му поглед на свой ред. Червеният отблясък на взора му бил като огън от звезди, горящи във времето.

- Аз съм сама - казала тя - и страдам.

- Ти ще умреш от мъка рано или късно - отвърнал той. Така си устроена. При тези думи той се върнал при греблата си и загребал към открито море, отнасяйки бурята със себе си. Докато се отдалечавал, тя видяла, че кърмата на лодката му била обкичена с тръни. Докато той се отдалечавал, бурята я обгърнала отново.

Вълните се извисявали и повдигали малката лодка на жената, но тя не потънала. Тя гребала до брега и издърпала лодката там, откъдето я била взела. Преди да се зазори, тя напуснала това място край морето.

Отишла в една страна навътре в сушата. Започнала живота си наново, сред различни хора. Отново се влюбила, родила деца, поддържала градинка, където отглеждала глог и магарешки бодил, рози и къпини... въобще, всичко, което имало бодли и тръни.

© Брус Холанд Роджърс
© Емилия Делибашева, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.01.2008, № 1 (98)

Преводът е направен по: Bruce Holland Rogers. The Keyhole Opera (Опера през ключалката). Уилсънвил (САЩ), 2005.