МЪЛЧАНИЕТО НА Г-Н С.

Петър Денчев

web

Говореха вече за втори път. Предишният им разговор представляваше неподредено разказана история на мъж, който иска да рисува, а съпругата му чупи моливите и изхвърля тетрадките му със скици. Единствено албумите с репродукции не си позволявала да пипа, защото били ценни; тоест стрували доста пари. С. подозираше, че трудното говорене на мъжа от другата страна на линията беше причинено от притеснението му да не събуди жена си. Все пак беше два след полунощ. Но тази вечер, отново по същото време, той разказваше доста по-освободено - беше променен тембърът му, ритъмът на говорене. Оплакваше се, че тя не харесвала Климт, дори не намирала смисъл да се интересува от него. Това го потискало и вечер не искал да се прибира. След работа предпочитал да отиде в някоя малка кръчма, в която има малко посетители и да пие бира. Сам. И да си драска в тетрадката. Или пък да разглежда репродукции. Винаги си носел в чантата. Понякога изпивал до четири големи бири, което му се отразявало зле; прилошавало му. Коремът му се подувал, а и след това трябвало да шофира обратно до вкъщи.

Не давал обяснения на жена си. И без това била идиотка! Но повече не можел да продължава така.

„Ами, ако тя изчезне!“, попита г-н С.

Последва мълчание. „За съпругата ми ли говорите?“, отговори плахо мъжът от другата страна на линията.

„Да, съпругата ви. Какво ще кажете, ако тя изчезне?“ След това се чу свободен сигнал.

С. не се притесняваше. Този щеше да се обади отново. А и вече беше изработил достатъчно пари за седмицата с обаждането му от предишния ден. Така че изключи линията и легна да спи.

След два дена, приблизително по същото време, малко след два часа вечерта, мъжът се обади отново. „Търсих ви още същата вечер, но даваше заето. Притесних се. Беше изненадващо. И все пак защо ме попитахте това?“ С. се учуди на хладнокръвието, с което започваше разговора, най-вече защото предишният беше приключил рязко. Още по-изненадващ беше въпросът: „Защо ме попитахте това?“. Другите обикновено се интересуваха от това чак на третия или четвъртия разговор.

„Не е ли естествено? Тя ви пречи да рисувате. Мръщи се, когато си купувате албуми с репродукции. Не харесва Климт. Мунк още по-малко. Вижте, поне за малко си представете, че я няма. Затворете очи и помислете какво ще означава за вас това: нея да я няма. Ще се появи ли у вас емоция? Ново усещане? Искате ли да бъдете сам? Никога повече тя да не ви притеснява?“

Мъжът дишаше спокойно. Поне това, което достигаше от дъха му като звук, не говореше за особено развълнувано състояние. „Не мислите ли, че е жестоко?“ С. се засмя. „Жестоко ли е желанието ви да бъдете щастлив? Или просто смятате, че вашите желания всъщност са излишни. Или може би нередни? Че те са загуба на време? Че ви пречат, също както и на нея?“ Мъжът отговори отрицателно, но точно това отрицание седеше несигурно в желанието си как да се определи. „Нима тя е успяла да ви вмени чувството, че това, което вършите, няма стойност? Заради това ли се обаждате? За да споделите проблема, който всъщност не трябва да съществува? Смятате ли, че трябва да се откажете от новата ви страст - рисуването, живописта?“ С. почака минута, защото твърде много въпроси без отговори не водеха към целта. „Не, не. Не, това, което говорите, ми се струва прекалено...“

„...Крайно“? Това пък най-малко го очакваше. Човек, на когото предлага изход от ситуация, в която се чувства потиснат, всъщност намира, че излизането от ситуацията е прекалено крайно поведение спрямо жена му. Всъщност до този момент акцията на С. вървеше в правилната посока, с минимално съпротивление. Но в това минимално съпротивление се намираше нещо твърде необичайно - мъжът, с когото разговаряха, не се беше отказал. Просто беше изразил съмнение. Беше подложил на изпитание, без да иска, ефективността на подобно действие. Дали нямаше да изпитва угризения на съвестта, ако изведнъж премахне жена си - ако я елиминира? Тази мисъл се въртеше в главата му. Дали не би било жестоко, ако я забрави?

Наистина другите никога не изпитваха морални скрупули по отношение на това - смисъла и ефективността на действията, които г-н С. им предлагаше. Ако трябваше да съди по тона му, всъщност не звучеше като човек, който би се отказал лесно. Още повече че изведнъж доби самочувствие от разговора. Имаше нещо демонстративно в съмнението му.

Въпреки това С. вярваше в един свой принцип - неговите клиенти се обаждаха, за да получат потвърждение на собствените си желания. Но не беше убеден дали да му даде кураж, за да действа веднага, или да го обработва още малко.

„Мога ли да ви изпратя писмо? Спокойно, ще бъде анонимно. Направете си пощенска кутия в някой клон и ми се обадете пак.“

„Да. Добре.“ И последва свободен сигнал.

Следващата вечер той очакваше обаждането му отново в интервала между 2 и 4 след полунощ. В пет го събуди звъненето на телефона. Вдигна сънен слушалката. „Кутия 303, клон 01101156, пощенски код 3290. Направих я специално. Не можах да ви се обадя по-рано, тя не можеше да заспи цяла вечер. Мисля, че усеща нещо.”

„Господине, успокойте се. Тя няма как да усеща нищо. Нали с нищо не сте се издали пред нея? Нали нищо не сте й казали? Това, което трябва да направите, е да си представите, че почти ви няма. Че не съществувате. За да се научите да игнорирате реалността, трябва първо да можете да изключвате себе си от нея. Светът е затворил очи за вас; затворете и вие очи за него. Ще отсъствате толкова, колкото пожелаете. Ще можете да си купувате албуми с репродукции на воля, ще пробвате да рисувате. Разбира се, жена ви няма да ви пречи, защото няма да я има. Едно пълно затваряне в себе си; това няма да ви отдели тотално от света, защото вие ще го носите вътре в себе си и връщането обратно към реалността няма да бъде нещо трудно. Въпрос на секунди е да промените нагласата си. Вашата съпруга ще съществува толкова, колкото й позволите да отнеме от вашия собствен свят.“

След като довърши писмото, г-н С. се облече и тръгна към пощата. Когато се върна, искаше да поспи, защото очакваше обаждания вечерта, но телефонът звънна. Той се поколеба дали да го вдигне, но дръпна кабела. Събуди се малко след три. Направи си кафе и минути след като включи обратно телефонната линия, се чу звъненето.

„Аз го направих.“

„Наистина ли? Моите поздравления. Значи, писмото ми е било излишно?“

„Да. Не знам... Сигурно.“

„Наистина не съм очаквал, че само от нашите разговори можете да придобиете толкова кураж, да направите толкова коренна промяна в себе си и в живота си. Тя реагира ли, или просто не го забелязва. Предполагам, че не реагира.”

„Шегувате ли се? Не си падам по такъв хумор. Сериозно. Естествено, че няма начин как да реагира.”

„Съжалявам, не съм искал да ви обидя. Просто попитах. Добре. Радвам се. Все пак ще получите писмото ми, вече го изпратих. Прочетете го. Може да имате полза и друг път от него.“

„Трябва ли да ви платя? За идеята?... ако трябваше да го правите вие, със сигурност щяхте да искате пари, а сега... Колко искате?“

„Благодаря ви. Не е нужно. Наистина. Желая ви лека вечер.“

„Момент.“

„Да?“

„Какво да правя с тялото?“

„…….”

© Петър Денчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Петър Денчев. Истории в минало време. Пловдив: Жанет 45, 2011.