МАЛАКОФ, ИСКАМ ДА ОСТАРЕЯ

Петър Денчев

web

1.

Трябва ли да бъда честен? Това не го умея добре.

Звуков сигнал. Пиу. Трак-туп.

Безспорно остарявам. Остаряват и космите на ръцете ми. И на лявата, и на дясната. Когато вятърът ги духа, те не се съпротивляват срещу него, а най-покорно лягат под напорите му. Преди десет, или може би петнадесет години, не беше така. Изпитвах удоволствие да виждам как те се съпротивляват срещу неговите пориви. И успяваха.

Някой ми беше казал, че намира голямо очарование в старостта. Не си спомням кой. Но му вярвам.

Едър македонец седи пред мен. Също е стар, но силните му плещи изпълват до пръсване сакото му с цвят на кафе. В едната си ръка държи вестник „Нова Македония”, с другата се държи за гърба на една седалка. За да пази равновесие. Метрото ускорява бързо.

Достолепните плешиви руснаци на седалката вдясно също са стари. Минават може би осемдесет години. В моите мисли така изглеждат белогвардейците. Ако има останали още такива. Тези могат да бъдат и техни наследници, липсва им тъгата в лицата. Сигурно са очаровани от старостта си.

Всички те са стари, но аз остарявам. Те вървят към края на своето обективно съществуване. Може би никога повече няма да видят Москва или Петербург, освен на старите пощенски картички, които пазят в остаряващите аристократични куфари. Този македонец, сигурно и той, повече няма да види Скопие.

2.

Спирка „Шанз Елизе Клеменсо”. Нетърпелива възрастна жена се бута първа да натисне ръчката за отваряне на вратата. Разсеяно прочитам рекламите по десния перон на спирката. Моята рекламна старост наближава заедно с всяка измината спирка на метрото. Трябваше да се кача на най-дългата линия в града. Като че ли се качих съвсем малко момче, което се провира между хората, толкова малко, че няма представа за пространство.

Сякаш бях наистина малък, когато се качих от Малакоф с двамата руснаци и възторжено плясках с ръце от възторг, че правя нещо ново и непознато. Гледах ги и си мислех дяволито колко смешно би било, ако им дръпна мустаците.

Младостта ми мина бързо с никотиновия забързан сърдечен ритъм. Зрелостта ми също в лудешки бяг бързаше и остана завинаги на „Шанз Елизе Клеменсо”.

Звуков сигнал. Пиу. Трак-туп.

Вратите се затвориха със страстен изблик на енергия, точно преди да настъпи умората след разотиването на тълпата. На края на всеки перон има гумени уплътнения с малки бабунки. В Северна Америка съм ги виждал също. Те са предназначени да направят невъзможно нечие падане на релсите в петък вечер, когато някой бяга да хване последния влак след работа за вкъщи.

3.

Младостта ми бе поп. Любовта ми бе поп. Старостта ми ще е рекламна. Всеки ще се опита да ми продаде по нещо, което да направи пътя ми по-лек. Ако можеха, сигурно щяха да ми предложат да го направят и по-кратък.

Опитват се отсега да ми обяснят екстаза на моята старост. Ще имам специално анатомично легло, олекотен бастун от фибростъкло или каквото друго могат да измислят там.

Звуков сигнал. Пиу. Трак-туп. Миромеснил, Сент Огюстен, Сен Лазар, Лиеж...

Метрото не само ускорява бързо, но и напредва бързо. Онзи македонец го няма вече. Той вече беше стар. Не съм го питал дали е очарован. Слезе на Сент Огюстен и там го е чакал неговият край. Двамата стари достолепни руснаци с вид на честолюбиви белогвардейци също ги няма. Те слязоха на Сен Лазар. Минахме Лиеж. Идва Плас дьо Клиши, Ла Фурш. Дали не мога да взема влака в обратна посока? Всичко ще тръгне в обратен ред. Влакът ускорява толкова бързо, че дори не ми дава възможност да изчета целите надписи на рекламите. Нови къщи в покрайнините - само за първоначалните пет хиляди, ново “Рено”, говорете повече за по-малко.

Рекламата за козметика ме кара да чувствам отново кожата си стара. Понякога забравям, че е такава и тя отново вдишва кислород до умопомрачение. Старческа наркомания се нарича това. От рекламите за козметика гледат мъже и жени с блестящи кожи, коси и зъби. След звуковия сигнал за умореното затваряне на вратите те се сливат в единен гротесков образ на твърде широки заплашителни усмивки с блестящи зъби. Твърде поп. До умопомрачение.

Тъжно поглеждам към старческите петна по китките на ръцете ми. Космите по пръстите ми, загубили своята устойчивост под поривите на вятъра стърчат отчайващо приятелски.

Старостта ме лишава от възможността да бъда поп. Ако бъда, ще бъде неестествено. Аз искам истинска наслада от съществуването. Когато са се раждали белогвардейците, никой не е мислил дали е повече поп от някой друг, просто защото никой не бил толкова поп, колкото днес. Ако въобще някой е бил поп.

Вечер пред телевизора разигравам рекламите, които текат, но дори пред себе си не мога да бъда поп. Затова си оставам жалък рекламен консуматор. Сутрин мия зъбите си и повтарям реклами, които иначе биха ме направили поп. Обличам синия костюм, за да отида на поредната разходка. Влюбвам се в поп жени, за които си мисля, докато пържа яйца на обяд. Понякога слушам Селин Дион и скачам от радост, тъй както не подхожда на един застаряващ човек. След това си давам сметка, че поп времето е свършено, а и с любовта също.

Гарибалди. Пиу. Трак-туп. Сент Уен. Пиу. Трак-туп.

Чернокожа жена подава ръка молещо. „Две-три монети, за да хапна нещо.” Нито аз, нито някой друг й обръща внимание. Всеки се е затворил в собствения си поп екстаз. Само на мен ми става рекламно тъжно.

Обичам метрото, защото в него хората четат книги.

4.

Добре. Ще бъда честен. Който и да ми го е казал това, за очарованието в старостта, вярвам му. Но не го искам. Не искам да го изпитвам. Искам мощни вълни. Дори и сега не съм честен. Искам поп, блясък, екстаз. Старостта е тъжна. Аз искам безкраен екстаз.

Последната спирка наближава. Затова слизам на базиликата “Сен Дени”. Взимам влака за обратно. Видях красива поп жена. И ми стана тъжно, така както на човек му става тъжно, когато остане сам сред много хора. Тогава разбрах, че повече никога не искам да бъда поп.

Заслушах се в песента на спирките и затварящите се врати. Пиу. Трак-туп.

Монпарнас-Биенвеню, Гете, Пернети, Плезанс. Ванв... Пиу. Трак-туп. Пиу. Трак-туп. Пиу. Трак-туп.

Малакоф. Седнах на една на пейка и заплаках, когато иззвъня син парижки уличен телефон. Разбрах, че утре ще ям с горчивина пържени яйца и повече няма да се влюбвам в поп жени. Пиу. Трак-туп.

Сещам се за детските си приключения край морето, американското лято, българската зима. Отново лято, Черно море не е черно, а по-малко солено от Средиземно. Искам да видя отново брат си, приятелите ми. Образите ме пронизват дълбоко. Когато бях малък, пуках гумите на колите с нож. Ще засадя дърво. И аз си пазя стар аристократичен куфар от дядо с грамофон вътре и стари плочи на Равел. Днешният ден свършва. Следобедното есенно слънце прави своите ходове, за да излезе от тясната уличка, в която седнах да плача. Няма места за паркиране. Познавам само мeтрото, днес приятели нямам. Утре ще отида на църква. Нека поне да не вали. И да не съм забравил да покрия хляба в панерчето. Ако се продаваха гумени уплътнения с бабунки, които да предпазват от падане в спомени и образи от минали времена, не бих си купил. Истинската радост боли. Истинската тъга радва. Истински екстаз.

Ще бъда честен. Искам да остарея.

© Петър Денчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Алтера, 2006, бр. 5.