СРАМЪТ Е ПО-ДОСТОЕН ОТ ОМРАЗАТА...

Огнян Стамболиев

web

Омразата е водещата емоционална сила в българското посткомунистическо общество. И скоро ще се превърне в нещо като национална религия - всъщност ние, българите, за разлика от останалите славяни (поляци, руси, чехи, сърби), а също и от нашите най-близки по произход и съдба съседи, румънците, като че ли сме по-малко религиозни. Другарите отдавна разбраха разрушителната сила на това разяждащо душата чувство и още след преврата от 9-ти септември, когато нагло и безсрамно, против волята на народа, заграбиха властта, атакуваха първо църквата, като главната морална преграда по своя път, застлан от всесилната, тотална и опустошителна омраза. С промяната от 10-и ноември у нас много неща се промениха, но омразата остана, дори се засили и укрепна. Днес тя разединява класи и религиозни общности, носи единствено колебания, недоверие и раздори. Лишени от нравствени ориентири и свобода за творчество, ние отдавна изгубихме вкуса си към труда (един от исконните добродетели на българина) и дори към самия живот.

И защо стана така? Може би защото след промяната единната омраза (към партията-държава) се разпадна на множество други: национални, партийни, вътрешнопартийни, групови, омраза към малцинствата. И кое ли не се разцепи у нас заради властта и омразата, дори църквата...

Раздробена, омразата стана просто тотална, повсеместна - към всекиго и към всичко! Ето народът мрази комунистите, довели България до катастрофата (и това е може би напълно оправдано и справедливо), но мрази и... демократите, неуспели за няколко години (при това наследство!) - с магическа пръчка! - да го изведат от тресавището. Изпитва омраза към политиците, към депутатите, към партийните и синдикалните лидери, към журналистите...

Омразата расте и в отделните социални групи. И дори сред интелигенцията, която днес в България е разединена повече отвсякога - преди си имаше общ враг (и страх!) - Партията, а сега се раздира от съперничества и омрази.

За разлика от миналото, когато възпитаните люде са се стремели да скрият това неморално и нехристиянско чувство, сега ние сякаш нарочно се гордеем с него. И не можем да търпим нищо, което не е “наше”. Наистина труден е скокът от тиранията към свободата. По този повод Адам Михник писа: “Демократи сме! Но как да живеем в демократичното общество?” И още: “Най- лошото на комунизма е онова, което следва след него...” Голяма е пропастта между миналото и бъдещето и с един или два скока сигурно няма да успеем. Може би ще трябва да мине още време...

И все пак, какво да сторим? Без поза и без да се бавим, да инжектираме в изстрадалите си и озлобени души малко доброта и търпимост. Първо към ближния, към колегата, към съседа, към този, който не мисли точно като нас, защото всеки е различен и може би тъкмо в това е богатството на света. Нека да смирим сега своята ненавист, да се погледнем един друг в очите с мъничко вяра и с мъничко срам. Защото срамът, беше казал един поет, е по-нужен и по-достоен от омразата.

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.02.2006, № 2 (75)