РЕЖИСЬОРЪТ СТЕФАН ТРИФОНОВ.
НАЧАЛОТО НА ОПЕРАТА КАТО МУЗИКАЛЕН ТЕАТЪР

Огнян Стамболиев

web

Режисьор, възпитател, педагог - от онези, от които остро се нуждае днес позалинелият ни музикален театър, ръководен предимно от диригенти нетеатрали, такъв бе доцент Стефан Трифонов. Близо 40 години от живота си той посвети на оперните театри у нас (Варна, Стара Загора, Сливен, Враца, Бургас, София) и преди всичко на Русенската народна опера, като приносът му към нея е изключителен.

За българските сцени той постави повече от 70 заглавия от класическата и съвременната литература - от Моцарт, Чимароза и Росини до Прокофиев и Яначек, а също и внушителен брой опуси на съвременни български автори (Парашкев Хаджиев, Любомир Пипков, Александър Райчев, Красимир Кюркчийски).

Но зад тези цифри има и нещо по-значимо: Стефан Трифонов беше възпитател, педагог, който упорито поддържаше и развиваше всекидневието на театъра, онова, от което така силно се нуждае всяка съвременна сцена - истинският ансамбъл, изграждан с години, а не спорадично и случайно, както става напоследък в повечето от нашите театри, засегнати смъртоносно от реформата „ОФД”.

Под ръководството на Стефан Трифонов за първи път започнаха да работят системно и резултатно, като истински оперни артисти, а не като „костюмирани солисти”, даровитите русенски певци. (Варна бе вторият театър, на който се посвети, в този град той направи немалко успешни постановки, беше главен режисьор и директор, но за съжаление, на честването на 50-годишнината там не беше споменат дори в юбилейната брошура, нито поканен!).

Стефан Трифонов е роден през ноември 1922 година под знака на Скорпиона в Бяла Слатина. След гимназията работи като хорист в Софийската опера (1945-1946), после завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” при проф. Кръстьо Мирски и Николай Осипович Масалитинов (1947-1951), но не става драматичен артист. Връща се в Софийската опера, но като асистент-режисьор на Илия Иванов, един от градителите на българската опера.

От 1951 до 1953 година въвежда нови състави за десет негови постановки от класическия репертоар. По същото време поставя самостоятелно „Травиата” в Старозагорската народна опера и „Любовен еликсир” в Сливенската работническа опера. Тези спектакли са забелязани от дирекцията на Софийската опера и оттам го изпращат в Москва, където завършва аспирантура по оперна режисура в ГИТИС и три години стажува под художественото ръководство на прочутия Борис Покровски в Болшой театър.

След като се завръща в България получава дебют в Русенската опера - „Мазепа” на Чайковски и по този начин защитава званието си. Назначават го на постоянно място и той остава в Русе - с тригодишно прекъсване заради работата си във Варна, където е директор и главен режисьор. Междувременно гостува като постановчик в цяла България, има и гастроли в чужбина (в Япония със „Селска чест” и „Палячи”, с „Майстори” на Хаджиев в Германия и др.).

Възпитаник и верен привърженик на школата на Станиславски, Стефан Трифонов се занимава не само с пряката си постановъчна работа, подготовка на артистите в театъра. Под неговото вещо и всеотдайно ръководство в Русе израснаха цели три поколения оперни изпълнители. Той работи с основателите Кирил Кръстев, Пенка Маринова, с Анастас Анастасов, Николай Здравков, Михаил Петров, Евгения Бабачева, Ана Ангелова, Иван Димов, Кунка Кузманова, Добрин Маников, Евдокия Здравкова, Неделчо Деянов, с по-младите Пенка Дилова, Мария Венцеславова, Стефан Димитров, Иван Консулов, Стефка Евстатиева, Иван Добрев, Виолета Шаханова, Любомир Дяковски. Под негово ръководство (и самите те признават това с благодарност!), станаха първокласни артисти, способни да се справят с всяка сценична ситуация, да се превъплъщават в различни образи. Може би и заради това русенският оперен театър под неговото ръководство като директор и главен режисьор (имах честта и удоволствието да работя с него) години наред бе първият след столичната сцена и дори й съперничеше!

През тези паметни години Трифонов изгради не само екипа от солисти, но и русенския оперен хор. Преобразува го от инертна маса в истински ансамбъл от артисти-певци, всеки със свое лице, със свои сценични задачи и постигна наистина невероятни резултати в репертоара, който работеше. А това бяха в ред случаи големи, мащабни платна - „Княз Игор”, „Лето 893”, „Мазепа”, „Цар Калоян”, „Вълшебната флейта”, „Кармен”...

Своите изисквания към актьора - тази най-силна страна в приноса на Трифонов към оперното дело у нас, той сам формулира по следния начин:

1. Да бъде пределно точен в поведението си на сцената.

2. Да познава детайлно не само своята роля, но и цялото произведение, както и индивидуалния стил на автора, епохата и т.н.

3. Да умее сам да прави „действен анализ” на музикалната драматургия.

4. Чрез непрестанен труд да се стреми към непрекъснато самоусъвършенстване.

Трифонов имаше качествата на психолог, познаваше добре човешкия характер, обичаше да се рови из човешката психика. Привличаше го тяхното „зашифроване” в оперната драматургия. Това му позволи да реализира много задълбочено опери като „Майстори” и „Албена” на Парашкев Хаджиев, „Йенуфа” на Леош Яначек (единствената постановка, която му дадоха в Софийската опера, макар да превъзхождаше режисьорите там!), „Повест за истинския човек” на Сергей Прокофиев (една от големите му сполуки), „Тревога” на Александър Райчев, „Манон” на Масне (образец на френския стил), „Утрините тук са тихи” на Кирил Молчанов (един новаторски спектакъл в стилистиката на киното)...

Стефан Трифонов беше театрал до мозъка на костите си. Той милееше за Русенската опера. Присъстваше на всеки спектакъл. Поддържаше и представленията, реализирани от други режисьори. Затова те не се износваха и не се превръщаха в „костюмирани концерти”, както става днес по театрите след премиерните спектакли. Трифонов бе убеден, че режисьорът трябва да познава всичко, което е свързано с театъра, цялото сложно и обширно домакинство зад кулисите: постановъчната част, декоративните ателиета, шивалните, реквизита и т.н. Беше истински театрал до мозъка на костите си! Обичаше дълго да репетира. Имах честта и удоволствието да работя известно време с него, като драматург на Русенската опера. Свидетел съм на подготовката на немалко негови постановки и мога да кажа, че работеше много интензивно и интересно. Сцените, които предварително бяха бледо набелязани, от репетиция на репетиция придобиваха яснота и завършеност на рисунъка. Трифонов умееше като никой друг от режисьорите да увлича артистите. Часовете летяха незабелязано и понякога репетициите завършваха много след определеното време.

Репертоарните му пристрастия бяха свързани предимно с българската и руската оперни школи. Те го привличаха както с реализма си, така и със съвременната си тематика. Предпочиташе ги пред прекалената условност на някои големи автори от класиката. Държеше на реалистичната интерпретация на образите и ситуациите, на логичните и добре мотивирани взаимоотношения между героите (тук включвам и артистите от хора, които в неговите представления бяха активни участници със свои конкретни задачи).

За съжаление, след като напусна Русе, огорчен от партийните велможи, които не го оцениха, тъй като нямаше червена книжка, вече нямаше кой да работи системно със солистите и хористите. Сценичното начало - така силно и интересно дотогава - постепенно отстъпи на музикалното. Балансът се наруши и Русенската опера започна да губи ролята си на водещ ансамблов театър в страната.

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.09.2007, № 9 (94)